ДОБРЕ ДОШЛИ В БЛОГА НА АЛЕК!

...За динамичното ни и трудно ежедневие; за девалвацията на личното и общо самочувствие; за България и българското самосъзнание и ..... Блогът е отворен за Вас и Вашите споделени размисли....

...Отворен е за всеки, който добронамерено желае да постави тема или отвори дискусия по наболели проблеми от живота!


Ще бъда доволен ако моите мисли за живота и всичко, което ни заобикаля Ви допадат.

И....моля, пишете на български език! Нека да не забравяме, да се гордеем с това, че ЧЕТВЪРТАТА ПРИЗНАТА СВЕТОВНА ПИСМЕНОСТ Е НАШАТА!
















Banners

Сътрудници

Архив на блога

Търсене в този блог

Моят списък с блогове

събота, 9 октомври 2010 г.

Чарлз Дикенс - 1812-1870


Чарлз Дикенс е роден на 7 февруари 1812 г. в Ландпорт. Баща му, Джон Дикенс, е писар към флота, работи в Портсмут, където среща и се жени за Елизабет Дикенс през 1809 г. Семейството има осем деца, от които Чарлз е второто. Бащата обаче не успява да се оправи със семейните финанси и през 1824 г. попада в затвора за дългове. Жена му и децата му, с изключение на Чарлз, който отива да работи в фабриката за бои на Уорън, следват съдбата на главата на семейството. Финансите са приведени в ред и Джон е освободен, но преживяването остава дълбока следа в душата на дванадесетгодишния Дикенс, още повече че майка му настоява да продължи да работи във фабриката. Баща му обаче решава, че за сина му е по-добре да се изучи, и между 1824 и 1827 г. бъдещият писател посещава училище в Лондон.

На петнадесет започва работа в адвокатска кантора, но не се задържа дълго. През 1829 г. става журналист на свободна практика. Година по-късно среща Мария Беднел, дъщеря на банкер, в която се влюбва. 1832 г. е добра година за Дикенс, става доста успешен репортер към парламента и си намира постоянна работа във вестник. Връзката му с Мария приключва година по-късно – вестникарят не е добра партия за банкерската щерка.

Същата година британецът публикува първият си разказ, който скоро е последван от множество други. Баща му отново попада в затвора заради дългове и Чарлз е принуден да се притече на помощ. Всъщност финансовите въпроси остават семейна болка, като роднините му нееднократно го търсят за пари. През 1835 г. Дикенс се влюбва в Катерин Хогарт и скоро след това следва годеж.

Следващата, 1835 г. донася на младия писател нова работа – нает е да пише текстове към хумористични илюстрации на Робърт Сиймур, популярен по това време художник. Самоубийството му обаче кара Дикенс за преосмисли първоначалната концепция и по този начин „Клубът Пикуик” бива оформена като роман. Същият излиза ежемесечно на части и за учудване на всички носи на писателя огромен успех.

Големият успех е придружен от сватбата на Чарлз и Катерин на 2 април 1836 г. По същото време Дикенс става редактор, продължава да публикува нови творби и се запознава с бъдещият си най-добър приятел Джон Фостър, който по-късно ще се превърне и в първия биограф на бележития британски творец.

Успехът на Пикуик кара Дикенс да се замисли за кариера като писател-романист, нещо което бързо се превръща в реалност, макар че не изоставя работата си като журналист и редактор изцяло. Затова пък, намерил вече пътя си Чарлз, започва да пише все по-комплексни творби с все по-голяма честота. Започва работата си по „Оливър Туист”, който е завършен през месец април на 1839 г. В романите му започват да си личат все повече и повече образи на реално съществуващи хора от обкръжението му, нещо което ще достигне своя апотеоз по-късно, когато в „Дейвид Копърфийлд” читателят ще може да разпознае почти едно към едно многократно притисканият от финансови проблеми баща на автора. 1837 г. носи и още едно събитие в живота на Дикенс – раждането на сина му Чарлз, първо от десет деца.

През 1838 г. Дикенс започва работа по „Николас Никълби”. Романът е завършен през октомври 1839 г., когато писателят изоставя редакторското поприще. През 1842 г. посещава Канада и САЩ, където защитава правата на авторите. Обяснението за тази неочаквана инициатива на тема международно авторско право идва от факта, че Дикенс е силно пострадал от навика на американските издатели да пиратстват, както бихме казали в наши дни, или да издават чужди автори без да плащат.

Американските му записки предизвикват истински фурор в САЩ. Коментарите му далеч не са благоприятни, като покриват не само причината, заради която заминава зад океана, а и навиците на американците, например да дъвчат тютюн и да плюят на улицата. Отношението на британеца към Америка проличава и в други негови романи, но въпреки че предизвиква доста коментари, това далеч не пречи на издателите да пуснат на пазара следващата му и може би най-успешна творба, а именно „Коледна песен” - първата от коледните му книги, която завършва в края на 1844 г. Всъщност, останалите се отличават с това, че стават все по-мрачни и маската на хората, на героите пада все повече и повече, за да даде на читателя усещане за гротеска.

Същата година Дикенс и семейството му посещават Италия и предприемат дори малко по-мащабно пътешествие, обикаляйки Швейцария и Франция в годините след 1847. Преди това обаче писателят се завръща в Лондон за издаването на следващия си роман, през 1844, а година по-късно отново пътува от Италия за Англия за да открие аматьорската си театрална компания, която по-късно става едно от основните му занимания. През същата година е публикувана и третата му коледна книга, а година по-късно и „Картини от Италия” е публикувана в „Дейли нюз” - вестник, който се гордее че е имал в редиците си именития писател като редактор.

През 1847 г., в Швейцария, Дикенс написва „Домби и син”, „Битката за живот”, както и частична своя автобиография. Режисира и играе в множество аматьорски театри и публикува последната от коледните си книги. „Дейвид Копърфийлд” бележи следващият творчески връх на автора от 1849 до 1850 г., когато е завършен.

Британецът продължава да се занимава с аматьорски театър, връща се към редакторската професия, като до 1855 г. нищо забележително не се случва в живота му. През октомври месец на същата година, обаче, Дикенс и семейството му посещават Париж, където писателят намира вдъхновение и започва работа по „Малката Дорит”. Романът излиза ежемесечно на части до юни 1857, когато е напълно завършен.

Същата година е белязана и от гостуването на Ханс Кристиан Андерсен - писател, към чиито приказки Дикенс нееднократно е изказвал възхищение. Театралната му компания пък се развива повече от добре, но по-любопитна е кратката афера на британския новелист с една от актрисите, играещи в представление на същата. Това допълнително обтяга семейните отношения, които благодарение на емоционалната нестабилност на Дикенс и без това не са в цветущо положение, и година по-късно се разделя с жена си. 1858 г., освен това, става арена на още един скандал с участието на британеца и популярния новелист Уилиъм Такъри. По същото време Дикенс за първи път участва в литературно четене срещу заплащане.

През 1863 г. изглажда проблемите си с Такъри, който умира година по-късно, когато Дикенс, вече с доста разклатено здраве, започва работата си по „Нашият общ приятел” издадена година след това. През 1865 г. преживява влаков инцидент, което допълнително допринася за влошаването и на физическото и на психологическото му състояние. От година на година здравето му продължава да се влошава и през 1869 г. получава лек удар. Това кара писателя да прекрати пътуванията си, но не се отказва от работата и започва да пише „Тайната на Едуин Друд”, която обаче не успява да завърши, тъй като на 8 юни 1870 г. получава нов удар, а ден по-късно умира. Погребан е на 14 юни същата година в Уестминстърското Абатство.

И така от този свят си отива един от най-забележителните писатели не само на деветнадесети век, а и на световната литература изобщо. Благодарение на огромната си енергия, Дикенс остава богато литературно наследство, измежду които вечни творби, приети за световна класика като "Клубът Пикуик", "Оливър Туист", "Коледна песен", "Дейвид Копърфийлд", "Истории от двата града", "Големите надежди" и т.н.

Математика...Франсоа Виет


Надали има човек, завършил средното си образование, който не е чувал името на Франсоа Виет. Поне като словосъчетанието „формули на Виет”, а именно онези, които дават връзка между корените на квадратното уравнение и коефициентите пред старшата, първата степен и свободния член. Освен с тях, обаче, французинът допринася за израстването на математиката и в много други насоки. Внася, например, значителни подобрения в алгебричната символика, има дял в разработването на тригонометрията и изобщо е един от най-бележитите математици на своето време.

Виет е роден във Фонтале ле Конт, провинция Поато. По образование е юрист и от деветнадесетгодишна възраст се заема с адвокатска практика в родния си град. Освен това обаче, френският математик се занимава и с преподаване. Дори докато учи дъщерята на един от знатните си клиенти му хрумва мисълта да състави труд, в който да усъвършенства Птолемеевата система. И част от съчинението действително излиза през 1637 г. Но основната му страст е математиката. Докато се занимава с подготовката на този труд, Виет започва и разработването на тригонометрията. Работи дълго и упорито, докато през 1570 г. завършва своят „Математически канон”, публикуван в Париж девет години по-късно.

След завършването на този труд, през 1571 г. Франсоа Виет се премества да живее в Париж, където има възможност да контактува с едни от най-забележителните математически умове на времето си, включително Рамус. Две години по-късно французинът успява да се установи на държавна работа, като благодарение на брака на една от ученичките си с принц де Роган съумява да направи блестяща кариера и да се издигне до съветник на Анри III и Анри IV. Слава му носи и разшифроването на криптирани съобщения, разменяни от враговете на Анри III, но голямата му страст, на която посвещава цялото си свободно време продължава да бъде именно математиката.

Успехът и славата водят до завист и Виет успява да се сдобие с доста сериозни неприятели. Така, през 1589 г., е отстранен от длъжността си по тяхно настояване. Годините преди това обаче французинът посвещава на задълбочено изучаване на Архимед, Диофант и други велики умове на древността, както и на някои по-близки свои предшественици като Кардано, Тарталия и Стевин. Паралелно с това, а може би и именно благодарение на тези изследвания, Виет напредва изключително много със създаването на новата символна алгебра.

Общите идеи и основни принципи на новата алгебра Виет излага във „Въведение в аналитичното изкуство”. В него той отбелязва, че задачите, които са решавани преди това ново изкуство са имали проблема, че се борави с числа, а когато се оперира с величини на първа стъпка и чак на втора с числа, дори най-трудните задачи, с които математиците са се борили могат да се решават с десетки.

Виет дава на видовата логистика, иначе казано на онази система от математически обекти, геометрични и псевдогеометрични, които са свързани с отношения аналогични на аритметичните, необходимата общност, като създава символика, при която има знаци не само за неизвестните, но и за произволни променливи величини. Видът на тази символика не е много различен от познатият ни, макар да се отличава значително. Например известните скалари Виет бележи със главни латински съгласни, а неизвестните - с главни латински гласни букви.

Освен единността на записа, която според Виет е много важна, френският математик дава истински тласък в науката с използването на буквени коефициенти, дума, която между другото самият той въвежда в употреба. Чрез символната си алгебра Виет решава множество задачи, привеждайки и числови решения, с които убеждава в правотата си. Символиката, която използва, влиза в употреба и на други математици, и въпреки че в наши дни са очевидни недостатъците й, се запазва чак до средата на седемнадесети век и с нея са си служили дори велики математици като Ферма.

А измежду недостатъците бихме могли да посочим например това, че степените се изразяват с думи. Освен това е като цяло прекалено претрупана и недостатъчно гъвкава, което скоро става очевидно. Тази трудност обаче бързо е отстранена, за да може новият подход да се разпростре върху произволни показатели.

Но нека се върнем към Виет. Той прилага символното си смятане към широк кръг задачи, но по-важното е, че след разработването на общ апарат за алгебрични преобразувания, французинът излага и доста пълно теорията на уравненията от първите четири степени. Използва хитроумни трансформации, за да приведе, например, уравнения от трета степен в бикубични, както и показва, че решението на произволно кубично уравнение се свежда до трисекция на ъгъл и решава неприводимия случай с тригонометрични средства.

Виет се занимава не само с алгебричните уравнения, съответстващи на разделяне на ъгъл на три части, а и на пет, седем и т.н. Това му позволява да отговори на предизвикателството на холандеца Адриан ван Роомен и да реши неговото уравнение, от четиридесет и пета степен по доста изобретателен начин. Виет забелязва, че свободният член е страната на правилен петнадесетоъгълник вписан, чиято описана окръжност е с радиус единица, или иначе казано е хордата на дъга от двадесет и четири градуса.

По коефициентите пред първия и предпоследния член пък заключава, че неизвестното е една четиридесет и пета от тази дъга и така намира едно решение. На следващият ден открива още двадесет и два корена. Останалите са отрицателни и тъй като нито те, нито имагинерните отговарят на неговите скалари Виет не се занимава с тях.

В „За анализа и усъвършенстването на уравненията” френският математик разпространява линейната субституция x=y+h, използвана от Кардано за премахване на коефициента пред втората степен на кубичното уравнение. Освен това дава широка гласност и на реципрочната субституция x=k/y, за отстраняване на ирационалност и отрицателни коефициенти и друга линейна субституция, а именно x=ky, за премахване на дроби в коефициентите.

Но най-интересното в този труд е въпросът за съставянето на уравнения по зададени корени и близкия нему проблем за връзките между корените и коефициентите. Чрез примери за уравнения от втора до пета степен с положителни корени и коефициент по модул равен на единица пред старшата степен, Виет показва, че коефициентите пред по-малките степени са точно сбора на двойките корени, на тройките корени и т.н. взети с редуване на знака. И тук Виет стига най-далеч от своите предшественици и именно затова наричаме тези формули "формули на Виет", въпреки че са били изказани в явен вид за уравнение от втора степен още от Кардано.

Французинът полага основите и на още един дял от математиката. В изследванията му, могат да се намерят първите стъпки водещи към създаването на теорията на симетричните функции и разлагането на полином до множители от първа степен, които по-късно ще доведат до откриването на една основна теорема в алгебрата, а именно тази за броя на корените на уравнение от произволна степен.

Тръгвайки от биномните уравнения и усложнявайки постановката, Виет също така разработва и метода за приближено решение на алгебрични уравнения с числени коефициенти. Метод, който е доста претрупан и тромав, но се използва чак до седемнадесети век, когато Нютон привежда по-прост такъв.

Трудовете на Виет дават голям тласък в развитието на алгебрата, но стават база и за успешното развитие на други клонове на математиката по-късно, като аналитичната геометрия и инфинитезималното смятане. Всъщност във връзка с второто можем да споменем и още едно голямо постижение на френския математик, а именно представянето на числото пи като безкрайно произведение на квадратни корени.

След всичко това няма съмнение, че Виет е един от най-забележителните умове на своето време, човек, без чието присъствие на историческата сцена, науката надали щеше да извърви своя път на бурен растеж през Ренесанса. И въпреки че животът му е белязан основно от работата, се надявам, че ви беше приятно и може би полезно да се запознаете с нея.

Математика...Демокрит


Въпреки че до нас не е достигнала много информация за научните спорове от края на шести и пети век преди новата ера, нито за причините, довели ги до такива мащаби, е сигурно, че това е било доста бурно за математическата наука време. По откъслечни текстове можем да съдим, че страстите са били доста разгорещени, и като цяло науката е била в криза. Издигали се различни идеи за преодоляването и. Измежду причините за тези странни събития било, че математиката започнала да поема в посока, която обуславяла, с нарастващото количество абстракции, доста логически трудности в разбирането и.

Това довело до идеите на Протагор за отричане на всички абстракции. Че как тъй, казвал гръцкият математик, ще има линии без ширина и точки, които нямат размери. Та ако имаше такива неща никой не би ги виждал. Освен това допълва, че окръжност и права се допират винаги в някаква крайна отсечка, а не в точка. Защото така се вижда на чертежите. Изобщо тенденцията в неговите разсъждения била да се изследва само това, което може да се види.

Други гръцки учени обаче добре разбирали, че отказът от абстракциите означава на практика отказ от науката. Аристотел например пише, че науката е познаване не на индивидуалното, а на общото. Именно това мнение в крайна сметка надделяло, и идеите на Протагор се оказали неприемливи.

Но оставал проблема на каква база да се построи математиката. Един от хората, предложили адекватно решение на тази задача, е Демокрит (V-IV в. пр.н.е.). За съжаление, за неговите трудове можем да съдим основно от косвени източници. Знае се обаче, че е бил философ-атомист, един от най-великите на древността. По свидетелства на Архимед от Сиракуза, Демокрит е установил, че пирамидата е равна на третина от призмата със същата основа и височина, а конусът на третина от цилиндъра, при същите условия. Предполага се обаче, че не е дал доказателства за тези твърдения.

Все пак е ясна посоката на разсъжденията на великия философ. Въз основа на фрагменти от неговите трудове и косвени източници може да се съди, че е пренесъл натуралистичните възгледи в математиката. Концепцията при него била, че телата да се делят на краен брой елементарни части, чийто обем е известен. И така обемът на цялото тяло би било сбор от съответните известни величини.

Естествено по-късно, по-точно през 1901 г., М. Ден решава третата проблема на Хилберт и доказва, че пирамидата не може да се състави от краен брой призми. Още повече това се отнася за конуса и цилиндъра. Затова строгото обосноваване на резултатите е практически невъзможно за Демокрит, имайки предвид, че трябва да се използва граничен преход - нещо, което е било непознато за гръцкия математик.

И именно по тази причина Архимед третира резултатите получени от Демокрит като недоказана хипотеза в трудовете си. Всъщност има и още един проблем пред предложената от философа-атомист база за построяване на математическата наука. И той е, че този път към построяване на "крайна математика" е съвсем неприложим за непрекъснати величини. Още повече, че тръгвайки по него, математиката би трябвало да се откаже от абстракции свързани с движението, което ще рече и отказ от изучаването му с инструментариума на тази наука.

Въпреки това, дори въпреки че получените от Демокрит резултати всъщност са недоказани, в схващането му има една извънредно положителна насока. Нещо, което за първи път е оценено именно от Архимед от Сиракуза, а именно принципа за приближеното, но точно до произволно избран порядък, съставяне на тяло от голям брой елементарни части, размерите, на които са известни. И ако се замислим, нима това не е някаква примитивна форма на интегралните методи?

Жалко е, че не знаем повече за остатъка от работата на Демокрит, както и за живота му. Но без съмнение това е един от математиците на древността оставили трайна и забележима следа в развитието на математиката.

Суеверието.....Подковата


Ирационалните вярвания съпътстват човечеството от самото му зараждане. За това, разбира се, има съвсем рационално обяснение. Дори няколко, зависи кого попитате - едни ще ви отвърнат, че те отговарят на нуждата на човека да постави необяснимото в достатъчно разбираем калъп, други ще допълнят, че е вкоренено в неговата същност да бъде алогичен и дори това го отделя от животните или пък изкуствения интелект, трети ще го впишат в стремежа му към постоянно усъвършенстване, ще го поставят в основата на прогреса, ще изтъкнат противопоставянето на разума и природата, ако щете. Четвърти ще говорят за маси, пети ще намерят коренно различното обяснение в основните на религията.

Колко точно тона хартия и стотици килограми мастило са отнели всички тези вариации, и колко дисертации на онези чудати типажи, наричани културолози, са изписали безкрайните спекулации на подобни теми, както и избистрянето на всевъзможните тези - оставащи все така мътни - едва ли подлежи на изчисление. Но както стана дума, ирационалното е неизменна част от човешкото ежедневие, дори във времената на масово образование и осезаем напредък на науката, който може да се отбележи ако не с дни, седмици или месеци, то със съвсем кратки относително периоди от по няколко години. И както Сократ, Наполеон или Цезар са изпитвали страх от урочасване, черни котки или посланието, което носят сънищата, така и техните далечни наследници все още намират разсипването на сол за лош късмет - същевременно разчитайки на късмета си да им донесе печалба от тотото, например.

Ето защо може би било интересно да проследим някои от най-разпространените суеверия, и то не за да ги разгромим, а за да видим от къде произлизат. Макар и през вековете тяхната стойност, тежест и дори смисъл да са се променяли, в контекста на актуалната догма, самата им история не само понякога е любопитна, но и евентуално показва поне по някой елемент от собствената ни история. А дали сме горди с него е един съвсем друг въпрос. И като за начало, подходящ изглежда един от универсалните носители на добър късмет - а именно, подковата.

В днешни дни сигурно изглежда малко смешно да поставиш подкова над вратата си, особено когато конете са демоде, но в продължение на дълги векове закривеното желязо, заковавано за копитата им, се е намирало за един от най-могъщите амулети за благополучие, които могат да се намерят. Стана вече дума - за това има и твърде рационално обяснение.

Историята на подковата като носител на щастие датира вероятно от трети-четвърти век от новата ера, а за основен виновник за неговата популярност се посочват гърците. За което всъщност има поне две отделни причини. Не само, че притежанието на кон е признак на добро положение, но и самото желязо продължава да бъде сравнително ценен ресурс, като не бива да забравяме, че елинската цивилизация е преживяла Бронзовата епоха, и новият по-здрав, по-устойчив материал е особено ценен. Съответно, ненапразно намира мястото си сред основните елементи, а това, че уж отблъсква злото е съвсем нормално следствие предвид стойността му.

Допълнително, подковата има формата на изгряваща луна, което се намира и по принцип за символ на плодовитост и общо добра поличба, и нищо чудно, че още ранните римляни, преди да приемат християнството, я приемат със съответната и символна стойност, а не само като предмет от ежедневието.

Както обикновено, християнската религия не изхвърля напълно езическите корени, а по-скоро ги преработва, което поражда нови виждания спрямо действието на подковата. Едно от разпространените вярвания е, че вещиците яздят метли, защото се страхуват от верния служител на добронамерения човек - коня - и всяко напомняне за него, в т.ч. подковата, е меко казано неприятно за тях. В това отношение дори се приравняват към вампирите, и към ковчезите на "установените" вещици се приковава подкова, която да ги възпре от възвръщане към света на живите.

Поражда се дори и съответната легенда - за св. Дънстън, архиепископ на Кентърбъри в средата на X век, първоначално ковач, получил странното предложение да закове подкови на краката на някакъв човек, които странно обаче наподобявали копита. Съответно, светията съумял да го прикове към стената, разпознавайки Дявола у него, и го принудил да положи клетва, че никога няма да влиза в къща, над чиято врата е закована подкова. И нищо чудно, че в продължение на столетия, и до ден днешен, немалко хлопала, особено на запад, наподобяват подкови, а на 19 май се отбелязва и празника на Дънстън - с хвърляне на подкови.

Източна Европа не остава по-назад - ковачът, като изработващ подкови, се смята за своеобразен магьосник, добронамерен, разбира се, и заема централна роля дори при събития като женитби, на едно ниво със съответния свещенослужител.

Самият своеобразен култ към подковата се запазва до сравнително скорошно време - такава е закована дори на мачтата на "Победа" - корабът на адмирал Нелсън при битката при Трафалгар. Напълно естествено започва да отпада чак към средата на отминалия век, когато конят бавно, но сигурно се отправя към миналото, заменен от все по-масовия автомобил. Но въпреки това, и до ден днешен, се приема за един от ултимативните символи на добрия късмет.

Джеръм К. Джеръм - 1859-1927


На този ден, 2 май, преди точно 150 години, през 1859, в Уолсол, Стафърдшир, е роден големият британски писател-хуморист Джеръм Клапка Джеръм.

Четвърто дете в семейството на архитект, съвместяващ и проповеднически функции, и дъщеря на адвокатски род, младият Джеръм изкарва доста тежко детство. Няколко неуспешни инвестиции от страна на баща му в миньорския бизнес докарват семейството на ръба на банкрута, и тежкото положение оставя своя белег върху бъдещия автор и неговите творби.

При все това, Джеръм успява да учи известно време в местното Училище по филология, поне до смъртта на майка си и баща си. И двамата умират през 1872 г., когато бъдещият писател е едва 14-годишен. Това го принуждава да започне работа в Лондонските и Северозападни железници, като междувременно младежът се опитва да пробие и като журналист, есеист и сатирик, но без особен успех.

Все пак, през тези първи творчески години успява да сътвори първата си новела, "On the Stage - and Off" (1885), и пиесата "Барбара", а през 1886 г. излиза и колекцията му есета под заглавието "The Idle Thoughts of an Idle Fellow".

През 1888 г. Джеръм К. Джеръм се жени за връстничката си Джорджина Марис, вече веднъж разведена и с дъщеря от първия си брак, и именно тяхното пътешествие с лодка по р. Темза по време на медения им месец довежда до написването на най-известната му творба - "Трима мъже в една лодка" (разбира се, без да броим кучето), където образът на съпругата му е заменен с тези на двама негови близки приятели.

Хумористичният му разказ има небивал успех, и съвсем за кратко Джеръм се превръща от невзрачен писател в един от най-известните лондонски сатирици, и само четири години по-късно вече е основател и на две тематични периодични издания. Връзките, които си е създал в литераторските среди, пък, довеждат на страниците им имена като Марк Твен, Ридиърд Киплинг и сър Артър Конан Дойл. Макар и основната им тема да са ежедневните странности на викторианските порядки, обаче, двете издания публикуват в същото време спортни новини, разкази, есета, анекдоти и дори комикси.

Доста противоречивото му отношение към журналистиката обаче, която на места има доста жълт отенък, най-сетне води и до неизбежното съдебно дело, което Джеръм губи през 1897 г., а самият процес е един от най-продължителните и скъпи в историята на тогавашния Кралски съд. Последното донася искрено удоволствие на писателя, но все пак в следствие продава акциите си в "The Idler" и "Today" и се отправя на пътешествие в Германия.

Именно там му хрумва и идеята за продължението на "Трима мъже в една лодка" - "Three Men on the Bummel", която излиза от печат през 1900 г. По-късно, продължава континенталните си скитания в посока Норвегия и Русия, а крайна сметка достига и до Съединените щати, където е на лекционна обиколка. Всъщност, от напускането на журналистическото поприще до началото на Първата световна война Джеръм е особено активен като писател, публикувайки осем новели и шест различни колекции, които представляват и значителна част от творчеството му.

С началото на войната Джеръм, макар и на 56-годишна възраст, се опитва да постъпи в армията, но бива отхвърлен. Което обаче не му пречи да постъпи във войската на Франция, като шофьор на линейка, и да остане на континента в течение на целите бойни действие.

През 1926 г. излиза и последната му книга, автобиография под заглавието "My Life and Times". Авторът умира от удар на 14 юни 1927 г., в Нортхемптън, оставайки обаче еталон за британски хумор и до днес, както и един от любимите писатели на островитяните, със специално дружество на негово име, и музей, в който е превърната родната му къща.

Архимед...


Архимед е един от малкото гении, чиято работа е определила съдбините на науката за векове наред. От всички математици и физици, неговото име, както и това на още шепа учени, е сред известните не само на тясната общност, оперираща в конкретната област на познанието, а на цялото човечество. Така че не е учудващо, че с него са свързани огромен брой легенди, истории и анекдоти. Ето защо, нека се запознаем с този прелюбопитен исторически образ, който е дал толкоз много на света.

Архимед е роден през 287 г.пр.н.е. в град Сиракуза, Сицилия. Баща му, астрономът Фидий, вероятно от ранно детство възпитава у сина си любовта към математиката, механиката и астрономията. Счита се, че на младини известният учен е пътувал до Александрия и е работил в небезизвестната библиотека. Там се запознава с местните учени, с които след това кореспондира до края на живота си. Писал си е с известния астроном Конон, а след смъртта му - с Доситей и Ератосен. Тези писмени източници напомнят изключително много на съвременните научни мемоари - всяко писмо е посветено на дадена тема и във всяко се съобщават нови резултати, изложени безупречно строго.

Дори само това показва напредничавото мислене, демонстрирано от Архимед от Сиракуза. Въпреки че понякога оповестявал теоремите без доказателства, го правел само за да достави на математиците удоволствието да го направят сами. А нерядко дори базирал твърденията си на неверни предпоставки, за да изпита действителните знания на тези, "които твърдят, че всичко са открили", както сам Архимед пише.

Писмата на най-бележития учен на древността показват колко напрегнато е работил след завръщането си в Сиракуза, а навярно и по-рано. И то не само като теоретик, но и като практик, изобретател. До нас е достигнала информация само за някои от забележителните му конструкции, но дори и само безкрайния винт, който наричаме Архимедов, за вадене на вода, казва много.

Запазило се е предание, че Архимед построил машина, с която с едно движение на ръката отмествал кораб. Легенда, несъмнено, но лежаща на доста ясен корен. А именно - теорията за лоста, свързвана със знаменития сиракузец. Освен това Архимед построява планетарий, в който могат да се наблюдават фазите на луната, движенията на планетите, слънчевите и лунни затъмнения. Счита се, че е бил задвижван от вода, а по-късно бил пресъздаден в Рим и чудесата му били описани от Цицерон.

Инженерният гений на Архимед помага и по време на обсадата на Сиракуза от римляните. Той вложил всичките си усилия в изобретяването на по-мощни метални машини, които да обсипват врага със стрели, каменни гюлета и т.н. С надеждата, че ще бъдат в безопасност зад стените на Сиракуза, римските войски се втурнали в отчаян щурм, но били пресрещнати от ново инженерно решение на Архимед и град от гюлета се изсипал над тях. По разказа на Плутарх, легионите били така наплашени, че едва забелязали нещо да се подава от стената надавали вик на ужас, мислейки че това е поредната машина на знаменития сиракузец.

И така войските били принудени да се откажат от директния щурм и да преминат към обсада. Според един от големите историци на древността, Полибий, ако някой би могъл да отнеме на Сиракуза един единствен старец, то римляните лесно биха превзели града. И действително успяват единствено чрез предателство, довело не само до падането на Сиракуза, но и до смъртта на Архимед.

Плутарх ни дава най-яркото описание на това събитие: "В този момент Архимед внимателно разглеждаше някакъв чертеж и телом и духом погълнат от съзерцание не забеляза нито нахлуването на римляните, нито превземането на града, когато пред него изведнъж изникна някакъв войн и му заяви, че го вика Марицел. Архимед отказа да го последва, докато не завърши задачата и не намери доказателство. Войнът се разяри, извади меча си и го уби." Легендите разказват, че войникът бил посечен на свой ред от началниците си за погубването на най-великия гений на своето време. По желание на Архимед на гроба му бил гравиран цилиндър с вписано в него кълбо, което помага на Цицерон след век и половина да го открие за света, но за жалост да по-късно отново е забравен и в наше време не знаем къде се намира.

Голямата широта на научните интереси, типична за всички геометри на Елада, с особена сила личи в работата и на Архимед. Той използва по разнообразен и изключително иновативен начин най-новите открития в областта на математиката за решаване на проблеми от теоретичната механика и хидростатика. Както и обратно - открити емпирично връзки от механиката обяснявал със способите на математическата наука, доказвайки ги като теореми. Но освен тези нови истини, Архимед строго теоретично изследвал и методите за приближени пресмятания, прилагайки към тях апарата на неравенствата.

От механичните работи на сиракузеца до нас е достигнала изцяло единствено "За равновесието на равнинните фигури, или за центъра на тежестта на равнинните фигури". От което освен че личи, че Архимед далеч не се старае да избегне тавтологията в заглавието, виждаме как той явно формулира физически предпоставки, с помощта на теорията на отношенията на Евдокс. Тук той доказва и знаменития закон за лоста, който в последствие прилага за намиране на нови лица и обеми.

Изобщо, дори по единствения достигнал до съвременния свят труд на Архимед личи подхода за свързване и дълбоко интегриране на отделните науки, прилаган от сиракузеца. В работата си озаглавена "За плаващите тела" пък формулира основния закон на хидростатиката, носещ неговото име в наши дни. Намира и положението на устойчиво равновесие на прав сегмент от ротационен параболоид. При това излиза от очевидно необходимото условие за равновесие - центъра на тежестта на изместения обем течност, към който е приложена равнодействащата сила на налягането на течността, и центърът на тежестта на цялото тяло да лежат на една отвесна права. В противен случай силата на тежестта и силата на налягането биха образували двойка, която би извела тялото от изходното му състояние.

За определяне на положенията на устойчиво равновесие, тоест положения, в които тялото се връща при малки отклонения, Архимед прави допълнителни изследвания. Разглежда всъщност аналог на повърхнината на центровете, въведена чак в началото на деветнадесети век. И именно Дюпен, който го прави, е първият, който внася съществени допълнения към изследванията на Архимед. При това въпреки заниманията на известни учени като Стевин, Ойлер и Лагранж на тази тема. Представете си геният, който трябва да притежава един учен, за да се случи това над двадесет века по-късно.

Освен това Архимед се занимава и с геометрична оптика. От думите на Витрувий знаем, че сиракузецът е разглеждал въпросите свързани с изобразяването на тела в плоски, изпъкнали и вдлъбнати огледала. Също така е разсъждавал върху възможността те да се използват за запалване на огън. Но освен това го е вълнувала и природата на дъгата, знаел е че ъгълът под който пада даден лъч е равен на ъгъла под който се отразява и т.н.

По думите на Плутарх, обаче, колкото и да са били любопитни за Архимед въпросите на механиката и оптиката, основният му интерес лежал в областта на математиката, от която бил завладян. И неслучайно едно от най-големите му постижения са именно в нея. И по-точно в математическия анализ и интегралните методи. В съчиненията си "За кълбото и цилиндъра" и "За спиралите" най-бележития учен на древността прилага метода на малките и големи интегрални суми, които понастоящем наричаме суми на Дарбу. Прави го обаче далеч по-рано от въпросния.

Изследванията му се отнасят до фундаментални проблеми, като намиране на лица, обеми и повърхнини, центрове на тежестта, допирателни и екстремуми. За решаването на същите, той създава основните методи, които ние сега използваме - на сумите на Дарбу, както споменахме, характеристичния безкрайно малък триъгълник за намиране на допирателни и не на последно място - метода за свеждане на задачи за екстремуми до намиране на допирателни. Ако Архимед бе продължил в тази насока това би значело на практика създаване на диференциалното и интегрално смятане, на границата на което той се намирал.

Липсвала естествено базата, която геният няма как да запълни сам - аналитичната основа, буквеното смятане, по-широк клас функции и аналитичен апарат за тяхното изразяване. Но въпреки това е забележително как без тези неща, които приемаме като даденост, Архимед практически достига до ръба на възможното, което, ако се поставим в условията на древността, бихме нарекли немислимо.

Изследванията му намират продължение в Античността, а и по-късно. На два пъти постулати на Архимед били преоткривани, правени са опити да се продължи работата му, но въпреки пресметнатите няколко нови интеграла по-натам не се стигнало. Едва след създаването на буквената алгебра от Франсоа Виет и след аналитичната геометрия на Декарт и успехите на физичните науки в новото време става възможно продължаването на някои от трудовете на Архимед. За това обаче допринесли силите на мнозина велики умове на шестнадесети и седемнадесети век. И неслучайно Лайбниц пише: "Ако внимателно четеш съчиненията на Архимед, ще престанеш да се учудваш на всички най-нови открития на геометрите.".

Големи изобретатели- Едуин Ленд


Едуин Ленд е едно от известните имена сред множеството изобретатели на двадесети век, чиито принос към ежедневието далеч не е малък. Американският физик-практик е онзи, който изобретява механизма за моментални снимки и основава компанията "Полароид", а освен това, на негово име са регистрирани повече от петстотин изобретения, основно в областта на оптиката.

Ленд е роден на този ден, 7 май, преди точно сто години, през 1909, в Бриджпорт, Кънектикът. Семейството му е съвсем обикновено, скорошни емигранти в САЩ, като баща му притежава пункт за изкупуване на метални отпадъци.

Младият изобретател проявява интерес към оптиката още в училищните си години, а талантът, както и стабилното положение със семейния бизнес му позволяват да влезе в Харвард, където изучава неорганична химия. Още по това време прави и първото си изобретение - поляризиращи лещи за автомобилни фарове, с чиято помощ да се намали светлината, отиваща в очите на насрещните шофьори, докато все пак пътят остава достатъчно осветен.

Изобретението му се приема доста добре, и въодушевен от успеха си, Ленд изоставя обучението си и се премества в Ню Йорк, където продължава работата си върху различни варианти на поляризационни филтри. През 1934 г. най-сетне получава и първия си патент върху подобни материали, както за доразвит вариант на предишното си изобретение - незаслепяващи фарове - така и за ново поколение светофилтри с фотографско приложение.

През 1937 г., вече в Кембридж, Едуин Ленд основава и прословутата си компания, специализирана именно в оптичната техника. По време на Втората световна война, бързо получава и военна поръчка, и продължително време "Polaroid Corporation" е един от водещите производители на военна оптика - прибори за нощно виждане, перископи, бинокли и т.н. Успехът и докарва до там, че Ленд дори получава държавна поръчка да разработи система за самоуправление на снаряди, ориентиращи се по инфрачервено излъчване.

През 1946 г., вече след войната, Ленд съумява да разработи и най-известното си творение - фотоапарат, съчетаващ процеса на вземане и обработване на снимки в едно. Демонстриран през следващата година, първият "Полароид", все още черно-бял, извършва това за само една минута. Още година по-късно, през 1948, полароидните апарати излизат вече и на обществения пазар, при това на напълно достъпна цена, радвайки се на невероятен успех.

В следвоенните години Едуин Ленд участва и в разработката на американските авиационни и космически проекти, особено при изработката на фотоапаратура за целите на военното разузнаване, в частност - разузнавателни самолети - и достига дори до съответния съвет за военно-техническо планиране при президента на Съединените щати.

През 1963 г. вече се появява и първия цветен "Полароид", а през 1972 г. - и първата автоматизирана камера на компанията. Въпреки големия успех на всички тези начинания обаче, през 1975 г. Ленд бива свален от поста директор на собствената си компания, а през 1980 г. дори е прогонен от нейния съвет. Причината е нежеланието му тя да бъде окрупнявана или сливана с други с цел реализация на монопол върху техническите идеи.

Със своите над петстотин патента обаче, Ленд остава в историята на отминалия век като един от най-продуктивните изобретатели в сферата на оптиката, и ненапразно е удостен с най-високата награда в САЩ - Медалът на Свободата, и почетен докторат от Харвардския университет.

Големият оптик умира на осемдесет и една години, на 1 март 1991 г., оставяйки обаче след себе си огромно наследство изобретения, намиращи реализация в практиката и до ден днешен.