ДОБРЕ ДОШЛИ В БЛОГА НА АЛЕК!

...За динамичното ни и трудно ежедневие; за девалвацията на личното и общо самочувствие; за България и българското самосъзнание и ..... Блогът е отворен за Вас и Вашите споделени размисли....

...Отворен е за всеки, който добронамерено желае да постави тема или отвори дискусия по наболели проблеми от живота!


Ще бъда доволен ако моите мисли за живота и всичко, което ни заобикаля Ви допадат.

И....моля, пишете на български език! Нека да не забравяме, да се гордеем с това, че ЧЕТВЪРТАТА ПРИЗНАТА СВЕТОВНА ПИСМЕНОСТ Е НАШАТА!
















Banners

Сътрудници

Архив на блога

Търсене в този блог

Моят списък с блогове

петък, 31 октомври 2008 г.

Реформация


Протестантската Реформация започва през 1517 година в Германия под ръководството на Мартин Лутер, с корени назад във времето. Реформацията завършва с Вествалския мирен договор през 1648. Движението започва като опит за преустройство на Римската католическа църква, тъй като много християни на Запад са обезпокоени от практиките на църквата, особено по отношение продажбата на индулгенции. Друга основна причина е практиката за купуване и продаване на църковни постове (симония), както и ужасяващите размери на корупцията по това време вихреща се сред йерархията на Римокатолическата църква. Тази корупция била толкова разпространена, че достигала дори до позициите на Папата.

На 31 октомври 1517 в Саксония (днешна Германия) Мартин Лутер заковава своите деведесет и пет тезиса на вратата на витенбергската крепостна църква - тази врата служела за табло за известия и съобщения свързани с университета. Това са точки на дебат, по които се критикува Църквата и Папата. Най-спорните точки са били свързани с практиката на продажба на индулгенции и църковната политика засягаща чистилището.

Духовни предшественици на Лутер са Джон Уиклиф и Ян Хус. Други реформатори като Улрих Цвингли и Жан Калвин скоро последват предводителството на Лутер.


95-те тезиса на ЛутерЛутер издава своите 95 тезиса, с които призовава за преустройство на Католическата църква. Поради несъстоялото се преустройство у католицизма и контра-реформацията, последователите на Реформацията създават нови общности, които се наричат протестантски. На събрание на германските принцове в Шпайер през 1529 проповядването на евангелисткото учение, признаващо само четирите новозаветни евангелия, било забранено. Това довело до протест на някои принцове, откъдето движението получило името протестантство. За съжаление поради различното вероучение и противопоставяне от страна на римокатолическото християнство в Европа се състоят множество религиозни войни между католици и протестанти.

Най-важната придобивка на Реформацията е свободният достъп на народа до Библията и слизането на християнското учение до нивото на всеки отделен вярващ. Ударението върху личната връзка с Бог в лицето на Исус Христос и нуждата от собствено разбиране на Свещеното Писание освежава и съживява духовният живот на милиони християни. Под влияние на различните реформатори в протестанството се формират различни течения с общ корен, които съставляват протестансткото християнство. Реформацията преобразява коренно западната религиозна мисъл за последните пет века и повлиява изключително много върху развитието на западното икономическо мислене и развитие, което в много голяма част се основава върху протестантската етика. Реформацията изключително спомага за развитието на науката и богословието. Реформацията е огромно явление в духовно, социално и икономическо отношение, както и Ренесанса и Просвещението.

Честит празник, Будители народни!

Знаете ли, че са твърде малко държавите, които имат празник на духовността? Бихме могли да се замислим за причините да има такъв в България!
Сигурно първото нещо, което трябва да направим в такъв ден, е да се запитаме риторично колко са нациите, които като нас, българите, имат в своя исторически календар два духовни празника.
Твърде много са тежките моменти в българската история, но твърде силен се оказва българския ни дух! И за него е този светъл празник!
Иван Рилски, Паисий Хилендарски, Г.Раковски, В. Левски , Хр.Ботев, Л. Каравелов, Ст. Стамболов са първите велики имена , за които си спомняме на този ден. Но те са само една малка част от българските войни, които ни показаха какво значи да обичаш майка България и да умреш за нея!
Поклон пред светлата им памет!

Днес е Денят на народните будители, но кой знае защо, не ми се пишат надъхващи и патриотични слова. Редно е да задам дежурният въпрос, който гласи: “А къде са днешните народни будители?!”,но той е толкова изтъркан от употреба, че просто е излишен. Както е излишен и отговорът му - че ги няма. Днес трибуна за народни будители няма, затова пък хора, които се самоизживяват като глас народен, винаги си намират трибуна. Впрочем такива личности винаги е имало, всички ги познаваме твърде добре. Те знаят отговора на всеки въпрос, те умеят да надвикат глъчката в кръчмата и с чаша в ръка заклеймяват нередностите в света, както и дават решения на съответните злини. Решенията пък най-често започват с: “Ако остане на мен, аз ще ги…!!!!”
И като начало ,всеки един от управлящите ни трябва да се вгледа в себе си и да помисли ,какъв " БУДИТЕЛ " е той?

ПП. Помислете, будители народни какво оставяте след себе си?

Честит празник!

Saytex

четвъртък, 30 октомври 2008 г.

Меморандум на едно дете

Не ме разглезвайте. Зная много добре, че не мога да получа всичко, което искам. Аз само ви изпитвам.
Не се страхувайте да сте строги с мен. Аз го предпочитам. Това ще ми позволи да разбера къде ми е мястото.
Не ме насилвайте. Това ще ме научи, че силата е всичко. Аз ще откликна по-лесно, ако ме убеждавате.
Не бъдете непоследователни. Това ме обърква и ме кара да се измъквам по какъвто начин мога.
Не ми обещавайте. Вие може да не сте в състояние да изпълните обещанието си. Това ще ме накара да не ви вярвам.
Не се връзвайте на моите предизвикателства, когато ви кажа или направя нещо, което може да ви разстрои. След това аз ще се опитам да извоювам още по-големи "победи".
Не се разстройвайте много, когато ви кажа "мразя ви". Аз не искам да кажа това, а само да ви накарам да съжалявате за онова, което сте ми сторили.
Не ме карайте да се чувствам по-малък, отколкото съм. Аз ще го компенсирам, като започна да се държа като "важна клечка".
Не вършете неща вместо мен, които мога да свърша сам. Това ще ме накара да се чувствам като бебе и мога да продължа да ви използвам.
Не обръщайте голямо внимание на "лошите ми навици". Това само ще ме насърчи да продължавам.
Не ме критикувайте пред други хора. Аз ще възприема по-добре, ако разговаряте с мен спокойно и насаме.
Не се опитвайте да обсъждате моето поведение в разгара на кавгата. По някои причини слухът ми в този момент е нарушен, а способността ми за контактуване още повече. Правилно е нещата да са такива, каквито се изискват, но е по-добре да поговорим за това по-късно.
Не се опитвайте да ме поучавате. Вие бихте се изненадали колко добре знам какво е добро и какво е лошо.
Не ме карайте да чувствам грешките си като грехове. Аз трябва да се науча да правя грешки, без това да означава, че не съм добър.
Не ме гълчете постоянно. Ако го правите ще се наложи да се правя на глух.
Не искайте обяснение за лошото ми поведение. Понякога не знам защо съм се държал така.
Не поставяйте твърде много на изпитание честността ми. Лесно мога да се изплаша и да ви излъжа.
Не забравяйте, че обичам да експериментирам. По този начин се уча. Моля ви, изтърпявайте ме!
Не ме предпазвайте от последиците. Аз имам нужда от опит.
Не обръщайте голямо внимание на леките ми заболявания. Аз може би ще свикна да се радвам на неразположението си, ако това ми носи повече грижи.
Не избягвайте отговорите на честните ми въпроси. Ако го правите, скоро ще разберете, че съм спрял(а) да ви питам и търся информация от някъде другаде.
Не казвайте, че въпросите ми са "глупави" или "безсмислени". Ако постъпвате така, много скоро ще усетите, че го правя, за да се занимавате с мен.
Никога не се представяйте за идеални и безгрешни. Ще ми бъде трудно да ви следвам.
Не се притеснявайте, че прекарваме малко време заедно. Важното е как го прекарваме.
Не позволявайте страховете ми да предизвикват безпокойството ви. Така ще се страхувам повече. Вдъхнете ми смелост.
Не забравяйте, че не мога да се справя без вашето разбиране и насърчение. Макар и често заслужени, понякога забравяте похвалите и одобрението. Изглежда само гълченето не го забравяте.
Отнасяйте се с мен, както се отнасяте към приятелите си и аз ще бъда също ваш приятел. Запомнете, че е по-лесно да се учите от модел, а не от критик.

....И още нещо - аз ви обичам много, моля ви обичайте ме и вие!

От Интернег

вторник, 28 октомври 2008 г.

СЪОБЩЕНИЕ

На 30.10.2008 г. в София ще заседава мисия на Комитета по петициите на Европейския парламент, за да изясни фактите, свързани с унищожаването на българската природа и бездействието на българските власти. Мисията е организирана в резултат на над 10 петиции, изпратени от България в Европейския парламент. Събитие от такъв ранг е страхотна възможност да принудим държавата да не се прави на ударена.
Общите ни усилия досега постигнаха огромен успех с пристигането на Европейския парламент в България! Сега е моментът да покажем, че зад хилядите подписи на хартия стоят истински хиляди хора!!!
За целта – организира се гражданско присъствие пред сградата на Представителството на Европейската Комисия в София, ул. „Московска" № 9 от 12.30 до 15.30 часът. Докато евродепутатите заседават, пред сградата на Европейската комисия да има възможно най-много хора.
Канете приятели и познати! Разпространете информацията и в други форуми! Да покажем, че ни пука за природата на България, че не сме само стадо в ръцете на управляваща мафия!!!

Приказка за след сто години

“Секс ли” - възкликнали комунистите като взели властта и съвсем отговорно заменили това понятие с думата “порнография”. Поставяйки знак за равенство между едното и другото, те, първо, си присвоили божествени права и, второ, започнали да ги използват.

Най-напред те отнели правата на другите на физическа и полова същност. Това не било трудно. Направили мъжете равни на жените, като им отнели кавалерството, нежната сила и мъжкото самочувствие. После направили жените равни на мъжете, като ги облекли във ватенки, качили ги по комините на заводите и ги накарали да печелят пари.

Нищо не им струвало да им отнемат женствеността. Достатъчно било да забранят минижупите и да слагат печати по коленете им, да ги задължат да висят по опашки, да ходят грозно облечени, изкривени и уморени. Превърнали и жените, и мъжете в товарни животни и постепенно ги убеждавали, че сексът не е нищо друго освен долнопробна, мръсна капиталистическа порнография. Възвисените им Умове стигнали дотам, че не допускали да се коментират болестите, предавани по полов път. Откъде-накъде, питали те, у нас ще има такива болести? Такъв път у нас въобще няма!

“Любов ли?” - възкликнали същите Умове и веднага й дали определение. Нещо, което не могли да направят стотици философи в продължение на векове. Така се появило още едно равенство.

Любовта, това значело девойка и юноша, които след бурно комсомолско събрание отиват да ядат сладолед и да пият боза в сладкарница. Там юношата с ентусиазъм разкрива грандиозните си планове за ударен труд в завода за тухли и чугун, а девойката го слуша с блеснали от възторг очи. Ето, това е любовта. Чиста и възвишена, непременно платоническа. Допускало се най-много финална целувка по бузата. Немислимо било обаче подобни божествени чувства да възникват между представители на различни социални прослойки и възрастови групи. Това вече намирисвало на секс, тоест на порнография.

“Фройд ли?” не преставали да възкликват Умовете и реагирали тутакси. Фройд предизвикал появата на още едно равенство. Той не просто бил отречен. Той бил сравнен със земята. Фройд - това означавало разврат. Той бил обявен за мръсник, сексуален маниак, пропаднал тип. И Умовете зорко пазели народа от пагубното му влияние.

Даже през 1986 г. Умовете продължавали да възклицават “СПИН ли?” - викали те и забранявали да се говори за тази болест. Защото нейното коментиране неизбежно изисквало употребата на такива мръсни думички като “презерватив”, “полов акт”, “проституция” или “сексуален партньор”. Е, това вече било прекалено. И СПИНЪТ просто бил забранен.

А понеже разбирали от всичко, Умовете не допуснали студентите медици да изучават сексология. Да си учат там анатомията, казвали те, въпреки че и в нея има доста срамни неща, ама хайде! Затова студентите изучавали само патологичните отклонения в сексуалното поведение като раздел от психиатрията.

Противозачатъчните средства се давали само срещу рецепта. Така бързо се разбирало кой се занимава с пронография, защото забременелите жени, които искали да абортират, минавали задължително пред комисия от квартални клюкарки. Това било необходимо, тъй като този импровизиран другарски съд разобличавал срамното им поведение. Вестта бързо се разнасяла из махалата и съгрешилите усещали силата на колективното презрение.

Сексуалните сцени от филмите били изрязвани с ножица, но това се отнасяло само за чуждестранните филми, защото в тези, които били родно производство, такива сцени въобще не се снимали.

Здравната просвета се ограничила с разпространяването на листовки, заклеймяващи мухите, плюенето по пода и самолечението.

Литературата разнищвала сюжети за ятаци, гадни капиталистически шпиони и самоотвержени разузанавачи с уморени очи и язва на стомаха.

А вярата в Бога била обявена за Опиум. Наркоманите, употребяващи този опиум, били преследвани системно.

Умовете не можели да позволят църковната венчавка да стои на едно равнище със законния социалистически брак и автоматически я поставили извън закона. Измислили нови ритуали, по време на които убеждавали младоженците, че представляват клетка на социалистическото общество. И за по-голяма достоверност наистина ги затваряли в клетки.

Клетките нарекли гарсониери. Хайде пък да видим, казвали Умовете, как се прави секс в една стая с две деца!

Така минавали годините. Народът тънел в невежество по отношение на най-природния от всички природни закони. Ако все пак се раждали деца, то било защото възвисените Умове още не били открили тайната на Светото зачатие. Но това било само въпрос на време. И какво значели няколко си поколения пред великата цел за божественото отъждествяване?

Постепенно изчезвали очарованието, флиртът, нежността... Губели се страсти и чувства. Потискали се желания и влечения. Умирали пориви и стремежи.

Оставало грубото възпроизводство и тъмното невежество. Оставали 14 000 извънбрачни деца годишно, а Умовете ги заклеймявали, скривали ги в жалки тъмни дупки и ги забравяли.

Оставали криминалните аборти, мръсните порновицове, страхът, общественото порицание, низвержението.

Оставал мракът.

Хората знаели, че някъде по света други хора се обичат и любят сред красота и свобода. Гледали по чуждите филми хубави любовни истории, необременени от сивотата на прозаичното всекидневие. Жените разбирали, че някъде има други жени, които държат на своята женственост, а мъжете се възхищават от сексапила, без да го освиркват цинично. Мъжете пък гледали как други мъже купуват на любимите си подаръци, но знаели, че не могат да си го позволят. Всички виждали как Там родителите се радват на влюбените си деца и ги изпращат сами на почивка, като навършат 16 години.

От книги и разкази на случайни очевидци се знаело, че семейството Там е много важно нещо и се поддържа от Обществото, Държавата и Опиума. Че на жената е дадена възможността да бъде хубава, нежна и привлекателна. Да бъде добра, ласкава и предизвикателна. Че за мъжа било задължително да се грижи за нея и родените от любовта им деца, да ги храни, облича, развлича и обича. По едно време даже се узнало, че в една държава бил разрешен бракът между мъже, тъй като тамошното законодателство се водело от принципа: ако един човек се нуждае от нещо, това нещо трябва да му бъде осигурено със закон.

Хората чували за всичко това, но бързо го забравяли.

А вечер, връщайки се в клетката, с кални обувки и скъсани чорапогащници, с изпочупени нокти и посивели коси, с измръзнали ръце и крака, блъскани и ритани по автобуси и трамваи, съсипани от безмислен труд и отчайваща безперспективност, гладни, уморени и озверели, с празни джобове и пусти души, те изяждали жалката си вечеря и заспивали пред телевизионния екран.
Нямало букети, шампанско и музика. Нямало прегръдки, целувки и ласки. Нямало обич, нямало любов.

Постепенно изчезвали природните инстинкти и дори и животните започнали да превъзхождат хората, защото поне не разбирали в какви животни са превърнати.

Но и в тази приказка дойде ред да кажем “Един ден...”

Един ден станало ясно, че всичко това било грешка. Вдигнали се забраните. Сринали се оградите. Хората започнали да разбират, че дълго са били лъгани и че много са загубили. Че не е страшно неженени двойки да спят в една хотелска стая. Че не е срамно да се обичат. Започнали да се интересуват. Нареждали се на опашка за “Психоанализата” на Фройд. Потърсили изгубената си физическа същност.

Всичко това обаче се случило сто години по-късно.

Чак когато се сменили няколко поколения. Чак когато се повишила общата национална култура.

Когато децата в училище започнали да изучават биологичните закони не само при амебите и чехълчетата, но и при хората.

Когато мъжете отново станали кавалери, а жените - просто жени.

Когато любовта намерила своето естествено продължение в секса и никой не намирал това за срамно.

Когато сексуалният живот се превърнал в личен въпрос между двама души и престанал да бъде работа на колектива.

Когато най-накрая премахнали знака на равенство между секса и порнографията, между Фройд и сексуалния маниак, между любовта и комсомола, между семейството и клетката, между мъжа и жената, между вярата и опиума.

Така, коригирайки математическата грешка, животът тръгнал по нормален път. Бебетата отново станали бебета, плодове на любовта, а не най-малките социалистически труженици.

Порновицовете отстъпили пред нежността и свободата на избор.

Изневярата слязла от дневния ред на ОФ-събранията и заела мястото си в семейните взаимоотношения.

Абортите престанали да занимават клюкарите, не защото те се променили, а защото никой вече не им разрешавал да се бъркат в тази работа.

И леглото отново се превърнало в свято убежище за влюбени, а не в кът за почивка на товарни животни.

Само че, както казах, това се случило сто години по-късно.

През това време хората разказвали тази приказка по вечерно време на децата си, когато спирал тока. Разказвали я подробно и страшно. За да ги научат веднаж завинаги как Простотията и Невежеството ръка за ръка с Нахалството и Властта могат да обърнат света наопаки.

И ако хората харесвали много тази приказка, то било, защото тя се явявала частен случай на една по-обща теория, която пък представлявала животът на три поколения.

Тези три поколения сто години по-късно отдавна вече били измрели.

Лъгани, съсипвани и потискани, те май всъщност въобще не били живели.

3-9 април 1991 г., в.”21 век”
Автор: dolupodpisanata

За агресията, обществото и как се справя полицията с проблема!!!

Часът е около 11.45, мястото - автобусна спирка в един от най-големите комплекси на Бургас!
Излизайки от магазина, впечатление ми прави многото хора спрели и загледани към спирката, момичешки писъци и..мърморене от рода на "Убиха го това....!!" , "Лелее как го рита..??"...
Неволно погледа ми се отправя в посока от където се чуват писъците!
Грозна гледка!!!
Повалено на земята, едно момиче се опитва да се предпази от мощните ритници на друго девойче!Възрастта им е около 16-18 г.!Около 6-7 други момичета подкрепят "победителката", готови да се намесят ако евентуално "жертвата"окаже съпротива!
А какво правяг "улегналите", пълнолетни зяпачи на всичко това ли....?
Ами....НИЩО!!!
Просто гледат и цъкат с език!
Защото това момиче което налагат, не е от обкръжението на техните познати!
Не реагират!Не се намесват!Дори не си правят труда да викнат полиция!
Просто ГЛЕДАТ БЕЗУЧАСТНО!!!
Веднага звъннах на 166/ все още не съм свикнала с новия телефон за помощ/
Опитах най-ясно и сбито да им обясня каква е причината поради която звъня..
За мое учудване служителката нахакано ме прекъсна и ми нареди да говоря ...БАВНО!!!
ха-ха-ха...
Поех дълбоко въздух, опитвайки се да не избухна и баавно и отчетливо задиктувах причината която ме накара да набера "спешния" номер!
В това време двама мъже се опитаха да "овладеят" положението...
Безрезултатно обаче..
Веднага срещу тях скокнаха "наблюдателките", за които споменах в началото!
Междувременно и някой се беше обадил на майката на "победителката" и тя изтича по домашни пантофи да прибере ядосаното си отроче...!
Аз стоях с телефон в ръка и чаках служителката да ми направи връзка с дежурната кола!
ДА АМА НЕ!
Вместо връзка с дежурния обаче, небрежно ми затвориха телефона!
Хм...ясно!!!До тук с търпението и вежливия тон!!...
За втори път избрах "спешния SOS", но вече тона ми съвсем не беше любезен и търпелив!
Викнах на служителката и за секунди чух гласа на дежурния!!!Разбира се, че и на него трябваше да разясня за какво става дума!
За по-малко от 3 минути полицейската кола спря....пред мен!!
Хм... от къде разбраха, че аз бях звъннала.идея нямам!Може би от това, че единственния човек от общо 20-30 зяпачи, който държеше телефон в ръка бях аз!
Представих се, обясних за пореден път всичко каквото съм видяла...
И за моя изненада сега пък трябваше да дам личните си данни за да могат полицаите да си свършат работата!!/такъв отговор получих на въпроса си :" За какво са Ви моите лични данни"!/
Междувременно "цирка" се беше пръснал и главните "героини" бяха си тръгнали необезпокоявани от никой.Чувствайки се "победителки"..
Полицията тръгна да "гони Михаля..."
А аз останах стискайки мобилния....
Задавайки си куп въпроси....
Това ли са ценностите на които научихме децата си?
На това ли ги научихме?...
Да решават проблемите си с физическо насилие?Защо?
Има ли виновен????
Не, не може да няма.......
Кой е той??
Дали разтревожената родителница, която отведе набързо детето си, без дори да се заинтересува как се чувства другото.набито и унижено от НЕЙНАТА ДЪЩЕРЯ момиче!?!?
Дали, ако битото дете беше нейното щеше така тихичко да го измъкне??
Дали хората които мълчаливо наблюдаваха всичко без по никакъв начин да реагират?А щяха ли да бъдат толкова безучастни, ако тяхно близко дете беше момичето, което се опитваше да предпази главата си от ритниците на "силната"??
Дали нахаканата операторка, която ми затвори телефона?И откликна на служебните си задължения когато аз и се развиках.../хм..агресия.../
А дали не съм аз!Която не можа да свикне с бруталната действителност.....

Lubima

неделя, 26 октомври 2008 г.

Свети великомъченик Димитрий Солунски Чудотворец



Свети Димитър (на гръцки: Άγιος Δημήτριος της Θεσσαλονίκης) е православен светец.

Роден е в Солун през 3 век. Неговият баща бил управител на града, а по религиозни убеждения - християнин. Когато родителите на Димитрий умират, император Максимиан го назначава на висок военен пост със заповедта да преследва християните. Покръстеният като дете Димитрий обаче ги покровителствал и започнал да насърчава разпространението на Христовата вяра.

Според източниците, при връщането си от поход от източната част на Империята, Максимиан спрял в Солун и поискал от Димитрий да се откаже от вярата си, но никакви увещанията не помогнали. Димитрий бил хвърлен в тъмница, а прочутият борец Лий предизвикал на борба осъдените християни и ги убивал, като ги хвърлял в пропаст върху копия, забити с острието нагоре. Оръженосецът на Димитрий, Нестор, изпросил разрешение от господаря си да премери сили с Лий и успял да го победи, хвърляйки го в пропастта. Затова по нареждане на императора Нестор бил обезглавен, а Димитрий - прободен с копие в 306 година.

За дата на смъртта на великомъченика се сочи 26 октомври. Според легендата, преди смъртта си Димитрий предал имането си на слугата си Луп, който след смъртта на господаря си прибрал и пръстена и дрехите му, напоени с кръв, които церяли вярващите солунчани.


Мощите на светеца също били запазени и положени в сребърен ковчег, в малък каменен храм, в който също се случвали чудеса. Според преданието от мощите течало благовонно миро и затова Църквата го нарекла Свети Димитрий Мироточиви. Паметници от 10 век споменават мироточивите му мощи. Днес те се съхраняват в базилика на мястото на малкия храм.


Чудотворната сила на Свети Димитрий е причина той да бъде почитан като покровител на град Солун. В деня на неговата памет в Солун се стичат поклонници от цял свят, но особено много от Балканите. Частици от неговите мощи се съхраняват в манастира Ватопед, Панталеймоновския и Ксенофския манастир.

В иконографията Свети Димитрий се изобразява като светец-воин. В ранните иконографски типове обикновено е представен в допоясно изображение, или в иконите от царския ред на иконостаса - седящ на трон. В тези случаи обикновено пронизва с копие или меч скорпион. След 16 век, заедно с други светци-воини, е представен като един от конниците на апокалипсиса - той язди червен кон. В тези изображения Свети Димитрий убива някакъв символ на злото. В много български икони неговото копие пронизва Василий II Българоубиец, турчин. В гръцката иконография често жертвата е българският цар Калоян, в Русия - татарин - т. е. формално злото се асоциира с някой, който конкретно го олицетворява в някакъв исторически етап и среда. Православните църкви, с цел да изгладят възможните националистични тълкования на иконографията, приемат, че жертвата на Свети Димитър е антихристът.

ЧЕСТИТ ИМЕН ДЕН НА ВСИЧКИ, КОИТО НОСЯТ НЕГОВОТО ИМЕ!

сряда, 22 октомври 2008 г.

България е в революционна ситуация

Оценена според основните исторически теории – и леви, и десни, България в момента е в революционна ситуация. Според левите мислители такава настъпва при конфликт между производствени сили и производствени отношения. Точно това е при нас – в основата си икономиката е капиталистическа и обикновените хора работят и създават блага. Разпределението обаче е социалистическо – един дребен като размер елит контролира държавата и чрез нея управлява около 60% от въпросните блага. 43% пряко чрез бюджета и данъците, и още 15-20% чрез държавно контролираните или регулирани монополи… 99% граждани работят, а 1% елит държи 60% от изработеното. И го прави чрез институции, създадени да прокарват интереса на 99-те процента…
Според десните мислители, революция се надига не само по икономически причини, а и при пълно скъсване на връзката между елита и плебса. Т.е. унищожаване на точките на взаимен интерес. Точно това е налице в момента. Управляващи и народ живеят в различни светове. Разделението е толкова голямо, че онези отгоре изобщо не усещат какво мислят онези отдолу. Неприкритите кражби на държавни пари, безнаказаността на мошениците пряко плащащи на властта, надменното отхвърляне на Европа, докато тя говори очевидни истини, та дори и раздаването на ордени на доста противоречиви фигури, демонстрира до каква степен на елита „не му дреме” за мнението на народа…
Нашият елит има 2 ступора на самоуспокоение – търпението на българина, и членството в международни структури. И двете обаче са твърде измамни. Макар и пословично, и наистина доста голямо, дори търпението на българина не е безгранично. От друга страна, революции са избухвали и в рамките на големи империи. Т.е. самоуспокоението на елита, че след като сме в ЕС и НАТО, сме защитени от крупни катаклизми, е една много опасна самоизмама. И Франция, и Русия са били велики империи, преди да ги отвее гневът на масите. В България омразата към политиците е дори по-голяма поради чисто народопсихологични причини.
От всяка революционна ситуация има 2 изхода – мирни реформи в посока каквато би определила една революция, или избухване на самата революция. Няма трето решение. Всяко отлагане единствено прави революцията после по-мащабна

Добри Божилов

Министерският съвет връща комунизма......

... засега за младежите

Днес чета "Годишния доклад за младежта" за 2007 г. на Министерски съвет и не вярвам нито на очите, нито на ушите си. На стр. 37 прочетох следните слова: "Социализмът се е изчистил от негативните си наслоения и се е превърнал в "доброто старо време". Можем да очакваме в близко бъдеще нарастване на младежкото левичарство, основаващо се на идеята за възстановяване на "истинския-социален комунизъм". Ужасен съм, че в документи на Министерски съвет се говори за връщане на младежите към комунизма. Ще поискаме правителството да си изтегли доклада, защото парламентът не може да гласува подобни безумици. Явно някой се опитва да връща комунизма в България. Нищо учудващо до тук, въпросът е ще останем ли безучастни? Представете си какво би станало при подобен доклад в Германия, Великобритания и дори Франция. Направо щеше да има оставки!

October 22nd 2008 Posted to Български парламент

вторник, 21 октомври 2008 г.

Психическият свят на българина

Проблемът с изясняването на особеностите на националната ни психика е не само философски и психологически, това е проблем със съдбовно значение за всички нас. Това, как ще реализираме типичните черти на характера си в близко и в по-далечно бъдеще, това, дали ще заемем полагащото ни се място на европейската и световна сцена, защото да можем сами да решаваме съдбата си, до голяма степен се определа от нивото, до което познаваме себе си като национална психика и характер, като народна душевност. За да можем сами да си определяме хала, трябва да разкрием онази дълбока същност на националния ни психически синтез, корените на българската душа, онази индивидуалност и специфика на психическия свят на българина, които го отличават от останалите народи. Трябва също да съумеем да посочим факторите, които са определяли и изменяли нашата душевност през годините, условията, при които националният ни характер е изпъквал с цялото си богатство, а държавното ни устройство и културата ни са определяли тенденциите и извън България. Трябва да установим обстоятелствата, които ограничават действителното ни проявление. Една не лека задача. Оказва се, че не е никак лесно да се посочат особеностите на националната ни психика, противоречията в характера ни, позициите и ориентациите ни. Причините за това се крият в превратностите на историческото ни развитие – от една страна, опитът ни в “правенето” на собствената си история е прекъснат за един много дълъг период от време (повече от петстотин готини), от друга, в най-новата ни история и до наши дни непрестанно се правят манипулоции с народната ни душа. На българина се налагат модел и стандарт на живот, разработени все някъде извън България, обслужващи чужди интереси. Тези разработки са в противоречие с българската душевност, с особеностите на националната ни психика. Те не могат да “дават плодове” на “почвата” на българската душа, но доколкото “заразяват” и “отравят” тази прекрасна “почва”, доколкото българинът се затваря в себе си, обръща гръб на обществените процеси, отграничава се от тях, доколкото идентифицира и познава себе си в човека, грижещ се единствено за дома и семейството си, доколкото ценностите му се снемат до осигуряването на оцеляване, просъществуване на него и само на това, което е негово, то, за съжаление, тези чужди разработки, налагащи ни начин на живот, наистина са успели. И е факт, че българинът се е отдал на стремежа да се съхрани, проявявайки се в други роли, давайки простор на подсъзнателни и съзнателни позиции, насочени към самосъхранение, но не и към действителна, адекватна психическа реализация. Този факт издига редица бариери пред едно успешно задълбочено анализиране и познаване на националната ни психическа идентичност. Въпреки това съществуват реални предпоставки за по-цялостно разкриване на особеностите на народната ни душа. Тези предпоставки са в съществуващото богатство в нашата философска, психологическа и социологическа литература и отражението на динамичните процеси на развитието ни през най-новата история на страната. Има възможност за анализи и сравнения, за обобщения, за прогнози. Необходимостта от анализ и синтез на психическия свят на българина е продиктувана от общия стремеж и желание през идните времена да създадем обществено и лично пространство за разгръщане и реализация на изконните ни добродетели, помагали ни да оцелеем през годините и да извървим не лекия си път до днес. Дълбоко е убеждението ми, че и светът ще стане по-богат, отваряйки очите си за традициите, бита и душевността на един древен народ с многовековна история, какъвто е нашият. Голяма е надеждата ми, че натрупания вътрешен психически заряд в стремежа за оцеляване и самосъхранение, българинът ще насочи за реализирането на нещо градивно, ще превърне в позитивна енергия спрямо себе си и околните. За това са необходими подходящи условия и среда, които ние трябва активно да търсим и предизвикваме.

И така, когато се прави анализ на националната ни психика, е нужно да се съберат и разгледат съществуващите мнения и позиции по този все още неизяснен проблем, без излишно да се абсолютизират някои от тях. Друго условие за успешно разкриване на факторите, определящи типичните прояви и ориентации на българите в исторически и чисто психологически план, е да не се спекулира с явления като психика, характер, душа, “психически склад”, да не се противопоставят. Те имат единна същност, подхранвани са от една кръв, от една историческа съдба и природа, обособени са, ако щете, в една географска област, родени са на една земя.

Сложна и деликатна материя е българската душа. Много е трудно да си пробиеш път до нея. Голяма опасност вижда нашенецът в отварянето на душата си за околните, в това да сподели и предостави личното, съкровеното за съграждане и в полза на общественото. Общественото за него е нещо чуждо, враждебно. Дълги години то му е спускано отгоре, внасяно е отстрани, но винаги въпреки самия него и за потискане на личната му изява, позиция, за обезличаване на строго индивидуалната и уникална същност на всеки един. Акт, който е в разрив с всички природни закони. Акт, несъобразен с взаимното обуславяне на общо и единично, който поставя противоположностите като пасивно разграничени, без да отчита тяхното единство и борба. Всичко това отдалечи поведението и позициите ни от характерните за прекрасната ни душевност прояви. Прекрасният, интелигентният българин, човекът с ранима душа, болезнено чувствителен към агресията и посегателството над българщината и общочовешките добродетели у него, се подчини на инстинкта за самосъхранение, затвори се и се задоволи с личното си пространство. В общественото зейна празнина, която през различните времена охотно, безцеремонно и трайно се зае от хора със съмнителен морал или по-скоро с липса на такъв. Такива личности дълго време оформят и представляват облика на България пред света – цинизъм. Нещо по-лошо, ние самите се определяме като народ, пълен с предатели и некадърници, който е неспособен да се управлява сам. За съжаление по улиците често се чуват заключения от типа: “толкова сме зле, че не комунизма, ами и турците да се върнат, не могат да ни оправят”. Докога ще предоставяме инициативата и ще освобождаваме наивно пространството, от което се “оправя” положението ни, на най-безкрупулните си елементи, за да обслужват чужди интереси и озаконяват безчинствата си? Докога, пагубно за нас и за радост на други, ще си насаждаме, че сме предателски, завистлив народ?

Едва ли има интелигентен и родолюбив българин, съзнаващ богатството на това, че сме един от древните народи, който не иска по-скоро да обоснове и докаже, че посоченото по-горе е един неестествен изглед на нашата страна, една неадекватна изява на националната ни психическа индивидуалност, една лишена от достойнство и себепознаване самооценка, едно осъдително отношение на равнодушие към нещата, които определят съдбата ни. Затова нека чрез по-гъвкави, дълбоко специфични, осигуряващи многостранност на анализа подходи се опитаме да разкрием корените на сложната ни народна душа. Нека се опитаме да отговирим, какво получаваме от нашите прародители като душевност и общуване, като психика, каква е тяхната съдба в следващите превратни и напрегнати за народа ни години и векове, кой друг се е месил в нашата кръвна група, кой се е мъчил да наруши триединното начало – траки, славяни, прабългари.

В някои популярни исторически източници, пък и в повседневното мислене на интелектуалци и общественици, корените ни се свързват предимно с местното славянско население и придошлите от Средна Азия прабългарски племена. По този начин се подценява една съществена кръвна и духовна първооснова на народната ни душа – тракийския източник. Колкото обаче да се недооценява този факт, създаването на Българската държава се осъществява на земята на траките и то, не в тяхно отсъствие. Малко се знае от къде идват те, какъв е техният жизнен път до стъпването им на Балканите. Но всички изследователи са единодушни, че те имат индоевропейски произход, със собствен език и богата култура. Основните им заниманиа са земеделието, лозарството и винарството. Постоянни спътници в живота им са огромни стада животни. Обработването на металите, овощарството и градинарството са част от начина им на живот. От среброто те изработват съдове за бита, част от които са останали и до днес. Върху тези съдове тракийските майстори са извайвали прекрасни художествени образи, които и сега будят голямо възхищение у ценителите на изкуството. Богати тракийски златни и сребърни съкровища са притежание на върховете на световното изкуство. Историята и изкуството биха били бедни без Спартак, Орфей и знатните златарски тракийски майстори. Тракийците са се проявявали и в зографската и декоративно-мозаечната живопис. Лириката, драмата, комедията, музиката са съществена част от светоусещането им. И сега тракийксата песен звучи в душата на нашия народ. Видно е, историята и живота на траките по нашите земи демонстрират духовно присъствие на един народ, без който не можем да си обясним съвременния българин. От тях носим дълбоко в себе си преклонението пред собствеността, занаята, пословичното трудолюбие, ината да се съхраним и оцелеем. Траките ни оставят в наследство изтънчено светоусещане, усет към красивото, желанието да градим, да създаваме, любовта на хората около нас. Може би от тях носим и тази търпеливост, примиренчество, вътрешна нагласа за изчакване и безразличие. Все пак не може да се очаква от природно интелигентния тракиец, притежаващ изтънчената душа на творец, да се брани и упорства с цената на всичко.

Фундаментално значение за формирането на българската нация, дух и характер имат и славяните. Когато се говари за т. нар. “славянски народи”, трябва да се има предвид, че всеки един от тях е дълбоко специфичен като психика, култура, бит, традиций и т.н. Между тях има много общо, но и множество различия. В подкрепа на това може да послужи и фактът, че преди да погледнат към Балканите те са населявали една огромна територия от днешна Полша и Чехия до Украйна и Русия. И така, голяма част от т.нар. “южни славяни” заемат земите на сегашна България. Високи, здрави, руси на външен вид, силни по дух и свободолюбие, те идват по земите на траките със силата на своя характер и постепенно ги асимилират. Славянинът идва отвън, превзема с агресия, стреми се да господства и налага волята си там, където е стъпил. Придобива самочувствието на победител, на човек, удовлетворил амбицията и желанието си да намери земя за племето и рода си – прекрасните земи на Мизия, Тракия и Македония. Тук той среща уседналия, спокоен и мечтателен тракиец, човек с художествено светоусещане, с по-богата религиозност, култура, бит и традиции. Може да се каже, че в известен смисъл траките са “укротили” и “очовечили” славяните. Ако в началото те са били по-първобитни – живели са в землянки, по-късно стават част от тракийските селища. Пречупва се, като че ли, първоначалната агресия и воля за господство. Вероятно на основата на общата любов към земята, животните, природата се поражда желанието за съвместен живот и се сливат два типа душевност в изграждането на един нов синтез – славянско-тракийския.

Важна роля в оформянето на националната ни психическа индивидуалност като синтез и многообразност, различия и противоречивост изиграват също и прабългарите. Тази не толкова многобройна човешка група с много древна история се установява пред река Дунав и темпераментно, с голям замах и завидна стръв, с качествата на големи войници, с азиатска настървеност превзема Мизия и в последните тракийски земи под Стара Планина, налагайки своя ред и разбиране за обществото и личния живот. Носейки корените си от Средна Азия – един край на планетата с мощни планински върхове, плодородни равнини, месности с дъха на билки, орловия поглед на птиците, голямата растителност на горите, големите стада от животни, песните и обичаите на най-древните народи – прабългарите идват с една здрава, овладяна душевност, формирана сред един от най-респектиращите и здравословни райони на света. На Балканите те заварват траки и славяни, чийто отношения вече имат своя еволюция в едно съвместно съжителство и взаимно усвояване на черти и качества на характерите, допълване на особености и различия. И доколкото налагат волята си над този тракийско-славянски синтез, то може да се каже, че прабългарите го асимилират, превземат. Сблъскват се две цивилизации, два типа характери, две кръвни групи, две разбирания за живота. Единият е плътно свързан с труда, със земята, със семейството и е с определена, установена религиозност и светоусещане, другият е с номадското в себе си, с душевност, носеща характера на Памир и Хималаите, на големите плодородни полета край Волга, Кама и на север от Черно море, търсеща свое пристанище. Но това е народ, понесъл на конете си една многовековна култура, народ с войнствена и силна натура, със здрав дух и начин на мислене, приоритетно ориентиран към държавност и йерархичност. Нещо, което липсва до тогава на тракийско-славянската сплав и я прави уязвима на агресивните и асимилаторски набези на други народи. С установяването си тук прабългарите внасят своя дял в създаването на българския народ. Затова сме толкова различни, но и с много общо в характера и психиката си. Затова сме специфични в характерите си, обединяваме се, но и много се разединяваме. Търпеливи сме, но и прибързани. Затова градим и пазим, но и много рушим. Затова сме много тъжни, но и безкрайно радостни. Затова сме мургави и светли, мрачни и усмихнати.

Фактите, посочени в изложението, целящо разкриване на корените, послужили за фундамент, за основа при формирането на националната ни психика и характер не бива и е погрешно да се прочитат и разбират като самоцелно воюване на три етноса за надмощие един над друг. Все пак – преди, по време и след оформянето на традиционното начало на нашия народ – е имало и други опити за трайно установяване по тези места, но древната тракийска земя е попила само кръвта им. Така че, голяма магия има, и много тайни при зачеването на българщината. Може би само славяни и прабългари, макар и идването им да носи характера на нашествие, не са останали безсърдечни, единствено агресивни, слепи за културата, традициите, народа и красотата на Тракия. Може би затова земята й ги приютява, народът й се сродява с техните, красотата й ги облагородява. Неизвестности, които вечно ще будят интерес и ще се търсят. Така или иначе, факт е, че тук, на Балканския полуостров, се сродяват три етноса, три култури, три характера, три психики и три начина на живот. Постепенно се изгражда един нов характер, една обща национална психика, която мотивира мислене, социално и лично поведение, насочено към една велика цел – създаване на силна България. Доказателствата за това са категорични. От края на VІІ век до края на ХІV век един народ създава много ценности, съгражда държава с развита социална структура, традиции и бит, превъзхождащи тогавашна Европа. От тук обаче спираме да правим историята си, да създаваме средата и търсим стимулите в нея сами за един дълъг период от време.

Не може да се разглежда националната ни психика и характер, без да се отчита влиянието на турците и Византия, преди това, върху нас.

През втората половина на ХІV век феодалните структури у нас са изчерпани, сринати. Държавата е раздробена и отслабена. Цари безвластие, ширят се интриги. При така създалите се предпоставки се превръщаме в лесна плячка за турците и въпреки съпротивата на нашия народ през 1396 година България се прощава за много векове със своята свобода. Прощава се със собствения си път на развитие и потъва в мрака на битовия религиозен фанатизъм на един етнос, носещ настъпателна настървеност и етническа асимилаторска психика. От тук нататък в борбата за спасение и оцеляване българинът се лишава постепенно от много свои качества и черти. Такива деформации в душата ни все още, а и за напред, ще ни превръщат в народ, прикриващ ревностно и егоистично богатата си душевност дълбоко в подсъзнателните си преживявания и спомени. С мащабните и варварски кланета по време на робството, с насилственото натрапване на мюсюлманската религия, с извличането на млада жива плът и превъзпитанието й в ориенталски дух, с физическото и сексуално насилие над българката и нейните деца се насажда робска психика, страх, малодушие. Затова и сега сме по особен начин сантиментални и нерешителни. Противоречието между широката образованост, интелигентност и ниската ни социална активност, вероятно дълго време ще ни съпровожда. Формиран е страх от социалните промени, от това, което ще стане в следващите дни. Българинът никога не вярва на управляващите. Той ги обвинява, упреква, отхвърля. Историята от 1878 година до сега е препълнена с такива факти. Този комплекс ни пречи да заемаме обективна позиция при оценка на събитията, да сме активни субекти в обществените процеси, повечето пъти внася стихийност в действията ни.

И все пак спасението ни е факт. Противно на замисъла корените на българската душа не са безвъзвратно изтръгнати от нас. Чудесната ни закалка, в своята изначална форма и истинска същност, се носи и усеща в ехото на Балкана. Именно в старопланинския край по един специфичен начин са съсредоточени и съхранени изконните ни добродетели, типичните черти на характера ни, здравия ни дух. Нашите старопланински градове са възникнали в средновековната епоха като културни, стопански и административни селища на колибарските краища. А не малка част от колибарите българи отначало, непосредствено след падането на България под турско робство са били пришълци от равнината, от Дунавска България и от Тракия. Подложени на изтребления и грабежи много българи от полетата потърсили убежище и спасение в планинските дебри. И щом намерели някое затулено зад гори и върхове припечно място с поляни, годни за построяване на колиба и обработване на нива, заселвали се завинаги. Тук тези свободолюбиви хора избягвали притесненията на завоевателя. И колкото да бил труден животът им в планината, която не ражда хляб, те пускали корени в нея, гладували и се блъскали в немотия, но пазели своята свобода, вяра и език, семейна чест и българско име. Според редица наши изследователи голяма част от населението в Дряновско, Габровско, Тревненско и други балкански краища е дошло от Старозагорско и Пловдивско след нахлуването на турците, както и от Беленско, Свищовско и други селища по поречието на Дунав. Типичен пример е възникването на Дряново, споменато за пръв път в турските регистри от 1479 – 1480 години. То изникнало именно като средище на коравите българи планинци, които не искали да се покоряват на турците, на мястото на старите тракоилирийски, римски и старобългарски заселища и крепости, със своето сегашно име, на днешното си място.

Подобни събития се наблюдават и от края на ХVІІІ век до средата на ХІХ век, но съпроводени с много голям драматизъм, тъй като хиляди българи, цели села от Южна България и особено от тракийския край, напускали родните си места, за да търсят препитание и подслон във Влашко, Молдова, Украйна, Русия. Големи територии българска земя остават обезлюдени. Причина са отново насилствено помюсюлманчване, убийства и грабежи. Целта пак е запазване на вярата, свободата, семейната чест, традициите и обичаите български.

Като че ли единствен незасегнат и порочно невъзмутим пред безчинствата на поробителя остава в голямата си част “чорбаджията - изедник”, който охотно ортува с турската власт и гледа най-вече да запази пълна кесията си и неразклатен личния си рахатлък. Чужд е на него стремежът за съхраняване и опазване на националната ни идентичност. Сляп и глух остава при призивите за освободително движение. Свободата той вижда, сякаш, единствено в личното си благополучие. Еквивалент на такова безнравствено и аморално поведение има и след освобождението, та до наши дни. Както стана дума вече в изложението, лицето на българското общество и държавно управление се оформя и “рисува” от хора с нисши идеали и ценности. Такива нравствени, интелектуални мижитурки превърнаха задкулисието, бюрокрацията и предателството във визитна картичка на българския народ. Истинската ни прекрасна душевност, действителното ни лице са дълбоко потулени и съхранени, вярвам в това, в подсъзнателните преживявания на интелигентни, великодушни наши сънародници, които не владеят езика на пошлата ни действителност. Към тях дълги години се проявява алергия. Най-светлите ни умове са преследвани, предателски ликвидирани, подлагани са на унищожение талантливите и способни личности. Дали в услуга на чужди интереси, или със загриженост за запазване на леко и бързо постигнатия рахатлък и по-горе споменатите персони, това се извършва и “под закрилата” на безхаберието и пагубната самооценка на много наши сънародници, на които просто не им се иска да се променят. На някой не можеш да им разрушиш закрепената с идиотско невежество и защитавана с небивал инат нагласа, че “ние сме полудиво племе, на което са нужни само юзда, водач и камшик”. А други – само това чакат.

И така, след едно хаотично прескачане от генезис в историята и онтогенезис на националната ни психическа индивидуалност или, от генетично заложеното в нас във факторите, които го развиват и изменят, от предпоставки за възникване на дадените условия и фактори в следствията от тях, може да се каже, че съществуват много усложнения и са издигнати множество препятствия пред едно обективно, правдиво, задълбочено изследване на особеностите, които носим като народна душа, като национална психическа идентичност. Причините за това не е нужно за кой ли път да повтаряме. Интересно е обаче дълбокото противоречие при следствията от тези причини. Затварянето на душата ни за стимулите на средата, за нейната естествена храна е безспорно. Деформациите – резултат от това затваряне, проявени в неадекватни позиции, ориентации, начин на общуване, също са видими. Това, което показва нашенецът днес като поведение, сочи на наблюдателя една напълно погубена, обезличена, изродена психическа първооснова, идентичност, проява на характер. Не е ли всичко това обаче дълбока и сигурна обвивка за съхраненото в изначална форма и чист вид, недокоснато от враждебната среда съдържание на народната ни душевност. Макар и дълбоко потиснато и изместено в сферата на несъзнателното, то присъства именно в тази си истинска същност. Това е дълбоко, мое лично убеждение, а дали е така идните времена ще покажат. Възниква и един друг въпрос. През годините реакцията ни е, както стана вече дума, да затворим, потиснем, скрием това съдържание и лице на народната ни душа. А ако го бяхме опълчили и противопоставили на насилствено предложената му от историческите превратности нездравословна за него и заразена среда, щеше ли да присъства, макар и дълбоко потиснато, в този си чист вид. Нямаше ли в контакта с неподходящите стимули от исторически и социално естество, националната ни психическа идентичност да се видоизмени и да изгуби историческата памет за прекрасното си зачеване, за уникалния си корен. Може би щеше да е друга историята ни, но в нея щеше да пише за един друг корен.

И накрая, нека се опитаме да обрисуваме една подходяща тенденция на развитие, която ще създаде необходимите условия и предпоставки за адекватна психическа реализация на потисканата енергия, ще предизвика типичните прояви на характера ни.

Най-напред, редът трябва да се определя от действащи закони, а не законите да се определят според действащия ред. Насърчаване на селското стопанство, като собствеността е частна и кооперативна. Българинът цени кооперативното, общото, когато като част от него вижда собственото, личното. Ако този механизъм се задвижи добре се създават условия за разгръщане и на хранително-вкусовата промишленост. Също, насърчаване развитието на дребния и среден бизнес. Дребният собственик знае как пада всяка стотинка, умее да пести и знае как да разгръща ресурсите. Това е естественият път. Пък и на фона на болната ни икономика големите вътрешни инвестиции имат съмнителен произход и намерения. Не на последно място, активно използване на природните дадености, историческите паметници, пък, ако щете, и традиционните за различните краища занаяти за развитие на туризма.

И ако веднъж успеем да постигнем материалното благополучие, което ще ни освободи от тягостното бреме за осигуряване на насъщния, от грижата единствено за оцеляване, то тогава смятам, че сме способни да отдадем много позитивна енергия. Може би най-после ще отприщим порива си към изкуството, така дълбоко заложен и характерен за нашето светоусещане. Култът към красивото е висше стъпало в еволюцията на едно общество, на обществения разум, предполага хармония в душевния свят, богата културна традиция, висока интелигентност, широко познание. Нека покажем, най-вече на себе си, че притежаваме всичко това.

Добромир Георгиев

събота, 18 октомври 2008 г.

Новите приятели

“Умът създава приятелството,
общуването го прави приятно,
а случаят – полезно”
Плутарх

Замисляли ли сте се за факторите, които Ви помагат да преодолеете житейските кризи и провали? С ръка на сърцето трябва да призная, че след семейството ми на първа линия са приятелите. Делят се на два вида – онези, които ни помагат психологически да осмислим ситуацията и да я преодолеем, и тези, които с действията си правят възможно това. В първия случай, това са хората, които ни изслушват, съчувстват, разбират и винаги са на наша страна – добрите стари приятели.
Във втория случай, често пъти главната роля е поверена на личности, коита познаваме сравнително отскоро. Те са новите приятели. За тях реших да напиша този материал и да си дам сметка колко много и неочаквано хубави неща получавам от появата им в живота ми.
Според безпристрастната статистика най-трайните приятелства се раждат в последните класове на гимназията и през студентските години. Тя обаче срамежливо мълчи по въпроса за новите връзки и начините да се сдобием с тях. Широко разпространено е традиционното недоверие към новите хора в обкръжението ни. Моето проучване показа, че болшинството люде се страхуват от тези контакти. Защо? – попитах ги. Отговорът ме изуми. Повечето твърдяха, че трябва много добре да познаваме някого, за да му се доверим. Предавам се! Откъде идва наименованието “приятел” – от това, да ни е приятно с някого. Къде е казано, че става въпрос за довереник? Необходимо ли е да се разкриваме изцяло пред всички, това ли е единственият критерий, по който си търсим приятели? Спомнете си крилатата фраза на Марк Твен, че прекалената интимност с приятелите създава неудобства… и бебета. Хайде, няма нужда от толкова голяма близост, това да не е изповедник? Животът не е само дълбоко лични драми, които да разтоварим върху най-близките си. Толкова много различни теми за разговор има, толкова много хубови неща за вършене, прекрасни неща за откриване. Позволете си да се впуснете в авантюрата и се наслаждавайте! Надявам се този материал да приглуши страховете и да извади на повърхността положителните аспекти на новите контакти.

Ето 10 аргумента в полза на новите приятели. Предварително правя уговорката, че с това по никъкъв начин не искам да омаловажа старите верни дружки. НО, напред към новото!
1. Новите приятели си ги избираш ти.
Честно казано, старите приятелства са като роднинските връзки – някой, с когото сме стояли на един чин, учили сте заедно, делили сте едно легло… понякога и едно гадже. В един момент стават несъзнателно част от живота ни. Новите можем да си ги изберем според сегашните ни интереси, професия, възраст.
2. Новите приятели те приемат такъв, какъвто си в момента.
Няма реплики като: “Вече не си същата (същият)!” Нормално е, оправдавам се аз. Времето тече, аз пораствам, поумнявам или оглупявам, но се променям – а това е признак, че живея. Пред новите хора в обкръжението ни това няма да се случи. Те ни харесват заради това, което сме в момента, а не заради това, което някога сме били.
3. Новите приятели имат други интереси, образование и професии.
Това отваря пред нас възможност да разширим общата си култура. За химията и биологията съм научила много повече от приятелите си, отколкото в училище. А как обичам разговори за медицина на маса? Какви невероятни неща знаят хората! Няма да ми стигне цялото време на света, за да ги издиря и прочета.
4. Новите приятели също имат приятели.
Така с един куршум улучваме не два заека, а цяло стадо. Не се знае какво може да изскочи от това храстче – мъжът (жената) на живота ни, новата най-добра приятелка или личният психоаналитик.
5. Новите приятели имат колеги.
Предишни и сегашни. Което отваря пред нас огромни възможности за професионална промяна или изява. Статистиката показва, че в България все още най-разпространеният начин за намиране на работа е чрез познати. В непринудената приятелска обстановка ще разкрием много по-добре личните си качества, отколкото на което и да е интервю. А и друго си е да се запознаем с шефа си на купон!
6. Новите приятели не знаят миналото ти.
Спокойно можем да направим лека редакция и да разкрием само положителните моменти от него. Не е задължително да разказваме подробности за личния си живот до момента. Те не знаят колко ни е наранил еди-кой си, как сме се провалили и т.н. Всеки има по нещо в своето минало, което иска да остане там.
7. Новите приятели не знаят как сме изглеждали преди.
Това има своите добри и лоши страни. Във всеки случаи няма да има напомняне колко по-слаби ме били, каква страхотна двойка бяхме с оня “бившия”. И не ни информират непрекъснато за щастливият любовен живот на “предишния”. От друга страна, ако променим външността си към по-добро, те със сигурност ще го оценят.
8. Пред новите приятели имаш възможност да блеснеш с остроумие.
Те със сигурност не знаят всичките ни весели истории, вицове и шегички. На нас също не са ни до болка познати техните смешки. Освен това, в дългогодишните компании всеки си има своя роля и място, които почти не се променят. Новото обкръжение е като terra incognita – можеш да нахлуеш като млад конквистадор и да я покориш безапелационно.
9. Новите приятели ходят в други ресторанти, клубове и купони.
Много често имат друг стил на обличане и поведение. Под влияние на околните ще се решим да направим експеримент с външния си вид. Ще разширим гардероба си и ще облечем дрехи, които досега не сме се осмелявали да погледнем на витрината.
10. На новите приятели нищо не им дължиш.
Няма никакви условности и сантименти заради доброто старо време, заради онзи път, когато ме завлече до вкъщи и ми бършеше сълзите. Ако нещо в поведението им не ни харесва, нищо не пречи веднага да го споделим. Много си обичам големите, дългогодишни приятелства, но не мога да си кривя душата и да не призная, че понякога яко ме дразнят. Но вече е късно да им съобщя. С новите приятелства това не се налага. Спокойно можем да си позволим да ги разкритикуваме, още повече, че те и не очакват нещо кой знае какво от нас. Новите приятели може да си позволим да загубим.

Със сигурност можем да продължим този списък. Да се сетим и оценим какво сме получили от всички хора, с които сме създали приятен траен контакт в последно време. И да търсим нови приятелства, без да се ограничаваме или страхуваме от неизвестното. Защото предизвикателствата на живота са сигурен белег, че го живеем, а не се плъзгаме по повърхността му в хипнотичен унес.
Народната мъдрост гласи, че започваме да търсим нови приятели, когато старите ни опознаят прекалено добре. Аз мисля, че трябва да ги търсим и когато искаме да развием личността си по-добре.
Носете си новите дрехи, търсете нови приятелтства, наслаждавайте се на новите емоции! Животът наистина е такъв, какъвто си го направим. Защо да не е пълен с прекрасни и различни неща? Колкото повече, толкова по-добре, защото предлага по-голям избор. Избирайте на воля!

Милена Велева, психолог

четвъртък, 16 октомври 2008 г.

Ей така.....

Пътят към щастието е толкова дълъг и труден... А в крайна сметка се оказва, че вървим към нещо, което е с нас през цялото време. Носим си го под мишница, тупа в гърдите ни и изгрява на устните ни.
Толкова малко е нужно, само едно вглеждане, но тогава то няма никаква стойност. До него трябва да се върви продължително, поне веднъж трябва да си застанал на пръсти на ръба на света, после, ако не си паднал, ще закрачиш пак да го дириш. А накрая? Накрая ще се върнеш в началото. На пръв поглед крайно безсмислено, но вече си достатъчно помъдрял, за да знаеш, че не е. Та нали всичко се случва, за да разбереш, да научиш, че щастието е лесно постижимо и изобщо не се крие. Кой се е научил да лети, без да се е научил първо да пада?!
Когато обичаш няма вина. Когато обичаш няма нужда да протягаш ръце, защото някой вече е протегнал неговите. Когато обичаш всичко има смисъл, но как да разбереш, че обичаш, ако няма болка?!
А любовта е нещо съвсем различно от простичкото трепване на струната и чувството за пълнота. Любов е да оставиш другия да диша, да се смее, да се забавлява както намери за добре. Любов е да подариш на някого истинското си лице и да му дадеш тишината си. Любов е да си честен до край и дори да нараниш другия, за да му помогнеш да те осъзнае. Любов е да обичаш себе си заради другия и да му дадеш свобода. И колко много неща още...
Пътят е необходим, за да има спомен, за да срещнеш знак и да го разпиташ. А после да продължиш към дома. Само скитникът може да разбере колко е сладко завръщането. Само той е срещнал достатъчно много препятствия и само той се е сдобил с мъдростта да се бори, за да се прибере, с мъдростта да обича съдбата си. А водещата следа е мечтата да поседнеш в люлеещия се стол на душата си, да прочетеш себе си и да почувстваш уюта.

Nemo Sunny
Sibir.bg

Да живееш на инат

Представям си човешката душа като древен воин. Воин, който е бил повален от поредния удар на противника, който за сетен път се изправя, за да запази живота си. Като че ли тази битка е основното занимание на всеки индивид още от самото му раждане. Новороденото е на границата между битието и небитието до момента на великото чудо, когато поема първата глътка въздух. От този миг то е направило избора си - да преодолява житейските трудности, тласкано от волята да бъде. В този смисъл, може би, упорството се оказва главна двигателна сила в човешкото развитие. В противен случай Homo Sapiens щеше да е отдавна изчезнал.

До известна степен инатът е еквивалент на егоизма и инстинкта за самосъхранение, дори на лудостта. Той е първичен като страха и ни води към прогрес, стимулира ни да продължаваме да блъскаме с глава стената, макар да знаем, че шансът да я съборим е минимален.

Като почти всяко нещо упоритостта си има и антипод, наричан с хиляди имена и с безброй проявления. В дадена точка от траекторията на живота човек се изправя пред Хамлетовия въпрос: ”Да бъда или да не бъда?” Решаваща дума имат природата и закалката във войната с препятствията. Струва ми се,това се нарича естествен подбор,при който първо правило е: ”Само силните оцеляват.” Смешна е идеята, че смели са онези, които събират сили да сключат своеобразно примирие, слагайки край на битийното си съществуване. Такова явление аз наричам слабост или безизходна смелост, тъй като проявяваш инат само за един кратък отрязък от време, който ти стига единствено да се лишиш от глътката въздух, от мислите и чувствата си, да се предадеш.
За мен важни са другите, онези които, въпреки безброй многото удари, устояват на бурята. Падат, изправят се и пак продължават напред, по-уморени и по-мъдри от преди, но избрали да бъдат тук и сега, да управляват себе си и съдбата си.

Може да звучи парадоксално, но именно волята за живот ни дарява и щастието. В “Малкият принц” Екзюпери изказва едно на пръв поглед странно и погрешно мнение, а именно: ”Вървиш ли право пред себе си, няма да отидеш твърде далеч.” Смисълът на цялото действие е да вървиш дълго, да заобикаляш, да губиш пътеката, за да я търсиш и пак да тръгнеш по криволиците й. Докато пътуваш, срещаш се със себе си, задаваш милион въпроси, изучаваш се и се усъвършенстваш, правейки грешки. Няма сигурен знак, че в края на пътуването ще намериш нещо и често си отчаян, надеждата да стигнеш до Граала и Омагъосания замък гасне, но упорството те прави устойчив. Накрая откриваш, че докато си се лутал, си вървял по правилния път и че си удовлетворен, въпреки умората и изтощението, защото си открил мястото си и истината за теб самия.

Животът е низ от мигове-магически, неповторими. Инатът да следваме съдбата си ни дава уникалната възможност да ги преживеем, да ги извадим от константното им състояние на неделими кванти от времето и да ги съживим. Той е основната причина да имаме сегашните си знания за света и за миналото си, понеже под формата на интерес и страст е провокирал хиляди изследователи да не се отказват, игнорирайки неуспеха. Нима щяхме да сме стъпили на Северния полюс сега, ако един луд не беше се борил няколко пъти с ледената стихия, за да го достигне?! Нима щеше да има Америка днес, ако не беше волята на Колумб да открие бреговете на Индия?!

Безброй примери и всички те ни убеждават, че трябва да живеем напук на мизерията и страданието, защото има смисъл - да ги победим, независимо че сме прах във вятъра и да разберем красотата и ценността на самия живот. Без значение дали сме прокълнати “да живеем в интересни времена”, дали ни се струва трудно да продължим, трябва да се събуждаме всяка сутрин, за да видим вълшебството на раждащия се ден.

Nemo Sunny
Sibir.bg

сряда, 15 октомври 2008 г.

Христос съм, Пилат Понтийски


ПАК СЪДИШ ПО МЪЛВАТА, НАМЕСТНИКО! В ЗАДГРОБНИЯ СВЯТ ДУХЪТ ВИТАЕ БЕЗЗВУЧНО КАТО СЯНКА ВЪВ ВОДАТА - ОТРАЖЕНИЕ НА НЕУЛОВИМАТА МИСЪЛ В ИЗВЪНПРЕДЕЛНОТО ПРОСТРАНСТВО И ЗА ПЛЪТТА ТАМ НЯМА МЯСТО. ТОВА Е СЪВСЕМ ДРУГА СФЕРА, ДРУГО БИТИЕ, КОЕТО НЕ ПОДЛЕЖИ НА ПОЗНАНИЕ. И ТАМ ХОДЪТ НА ВРЕМЕТО Е ДРУГ, НЕ ПОДЛЕЖИ НА ЗЕМНИ ИЗМЕРЕНИЯ. АЗ ИМАМ ПРЕДВИД ИЗМЕРИМИЯ ЖИВОТ, ЖИВОТА НА ЗЕМЯТА. И ТЪЙ, ИЗМЪЧВАХ СЕ ОТ СТРАННОТО УСЕЩАНЕ ЗА ПЪЛНА САМОТА В СВЕТА, БРОДЕХ КАТО ПРИВИДЕНИЕ ПО ГЕТСИМАНИЯ, БЕЗ ДА НАМЕРЯ ПОКОЙ, СЯКАШ БЯХ ЕДИНСТВЕННОТО РАЗУМНО СЪЩЕСТВО, ОСТАНАЛО САМО В ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА, СЯКАШ ЛЕТЯХ НАД ЗЕМЯТА И ЖИВА ДУША НЕ ВИЖДАХ . НАВСЯКЪДЕ БЕШЕ МЪРТВИЛО, ВСИЧКО ТЪНЕШЕ В ЧЕРНА ПЕПЕЛ ОТ БУШУВАЛИ ПОЖАРИ, ЗЕМЯТА БЕШЕ ПОКРИТА С РАЗВАЛИНИ - НЯМАШЕ ПОЛЯ И ГОРИ, НИТО КОРАБИ В МОРЕТО, САМО ЕДВА ЧУТО ОТДАЛЕЧЕ СЕ ДОЛВЯШЕ НЯКАКЪВ МОНОТОНЕН ЗВЪН, КАТО ЕХО ОТ ПЕЧАЛЕН СТОН, КАТО ПИСЪК НА ЖЕЛЯЗО ОТ ДЪЛБИНИТЕ НА ЗЕМЯТА, КАТО ПОГРЕБАЛЕН КАМБАНЕН ЗВЪН, А АЗ ЛЕТЯХ ПОДОБЕН НА САМОТНА ПЕРУШИНКА В НЕБЕТО, ИЗМЪЧВАН ОТ СТРАХ И ЛОШИ ПРЕДЧУВСТВИЯ, И СИ МИСЛЕХ - ЕТО ГО КРАЯ НА СВЕТА, И СЪРЦЕТО МИ СЕ КЪСАШЕ ОТ СКРЪБ: КЪДЕ СА ХОРАТА, КЪДЕ ЩЕ ПОДСЛОНЯ ГЛАВА? И ВЪЗРОПТАХ В ДУШАТА СИ: ЕТО ГО СЪДБОНОСННИЯ КРАЙ, ГОСПОДИ, КОЙТО ВСИЧКИ ПОКОЛЕНИЯ ОЧАКВАХА, ДОЙДЕ АПОКАЛИПСИСА, ЗАВЪРШИ ИСТОРИЯТА НА РАЗУМНИТЕ СЪЩЕСТВА - НО ЗАЩО, КАК Е ВЪЗМОЖНО ДА ЗАГИНЕ ЧОВЕЧЕСТВОТО, ДА ИЗЧЕЗНЕ ОЩЕ В ЗАРОДИША СИ, ИЗТРЕБИЛО ПОТОМСТВОТО В СЕБЕ СИ, И СЕ УЖАСИХ ОТ СТРАШНАТА ДОГАДКА: ТОВА Е РАЗПЛАТАТА, ЗАДЕТО ОБИЧАХ ХОРАТА И ИМ СЕ ПРИНЕСОХ В ЖЕРТВА. НИМА ЖЕСТОКИЯ ЧОВЕШКИ СВЯТ СЕ Е САМОУБИЛ В СВОЯТА ЖЕСТОКОСТ, КАКТО СКОРПИОНЪТ СЕ САМОУМЪРТВЯВА С ОТРОВАТА СИ? НИМА ПРИЧИНА ЗА ТОЗИ ЧУДОВИЩЕН КРАЙ Е БИЛА НЕСЪВМЕСТИМОСТТА МЕЖДУ ХОРАТА, НЕСЪВМЕСТИМОСТТА НА ИМПЕРСКИТЕ ГРАНИЦИ, НЕСЪВМЕСТИМОСТТА НА ИДЕИТЕ, МЕЖДУ ВЛАСТОЛЮБИВИТЕ СТРЕМЕЖИ, МЕЖДУ ПРЕСИТЕНИТЕ ОТ НЕОГРАНИЧЕНА ВЛАСТ ВЕЛИКИ ВЛАДЕТЕЛИ И СЛЕДВАЩИТЕ ГИ В СЛЯПО ПОДЧИНЕНИЕ И ЛИЦЕМЕРНО СЛАВОСЛОВИЕ НАРОДИ, ВЪОРЪЖЕНИ ДО ЗЪБИ, ГОРДИ С ПОБЕДИТЕ СИ В БРАТОУБИЙСТВЕННИ ВОЙНИ? ТАКА ЛИ ЩЕ СИ ОТИДЕ ЧОВЕЧЕСТВОТО ОТ ЗЕМЯТА, ОТНЕСЛО СЪС СЕБЕ СИ В НЕБИТИЕТО БОЖЕСТВЕННИЯ ДАР НА СЪЗНАНИЕТО? О, ГОСПОДИ, ВЪЗРОПТАХ АЗ, ЗАЩО НАДАРИ С РАЗУМ И РЕЧ, СЪС СВОБОДНИ ЗА СЪЗИДАНИЕ РЪЦЕ ОНЕЗИ, КОИТО СЕ УБИХА САМИ В СЕБЕ СИ И ПРЕВЪРНАХА ЗЕМЯТА В ГРОБНИЦА НА ВСЕОБЩИЯ ПОЗОР? ТАКА ПЛАКАХ И СТЕНЕХ САМОТЕН В БЕЗМЪЛВНИЯ СВЯТ И ПРОКЛИНАХ СВОЯТА УЧАСТ, И ГОВОРЕХ НА БОГА: ОНОВА, ЗА КОЕТО ТВОЯТА РЪКА НЕ БИ СЕ ВДИГНАЛА, САМ ЧОВЕКЪТ ПРЕСТЪПНО ГО ИЗВЪРШИ... ТАКА ЧЕ ЗНАЙ, НАМЕСТНИКО РИМСКИ, КРАЯТ НА СВЕТА НЯМА ДА ДОЙДЕ ОТ МЕН, НИТО ОТ СТИХИЙНИ БЕДСТВИЯ, А ОТ ВРАЖДАТА МЕЖДУ ХОРАТА. ОТ ОНАЗИ ВРАЖДА И ОНЕЗИ ПОБЕДИ, КОИТО ТИ СЛАВИШ В СВОЕТО ВЛАСТОЛЮБИВО ОПИЯНЕНИЕ.....



ТЕКСТ ЧИНГИЗ АЙТМАТОВ

Приятелството

Взаимоотношенията между хората са нещо сложно, трудно разбираемо,необяснимо. Всеки е строго индивидуален, има ралични идеали, разбирания. Едно приятелство се базира или на различия, или на прилики.
В забързаното ни ежедневие не ни остава много време да обърнем внимание на ценните за нас хора.Често пропускаме и възможностите да им кажем: "Обичам те!", но нима тези думи не са изгубили вече истинския си смисъл?! Познати определено имаме много,но къде останаха истинските приятели?!
Лично за себе си могада кажа, че съм обградена от много познати, но малко приятели.В днешно време се срещаме с все повече лицемери, двуличници, за които ти си просто средство за постигане на определени цели. Смея да твърдя, че до мен има истински хора, които умеят да бъдат себе си и не са забравили кои всъщност са. При нужда се абстрахират от собствените си проблеми, болка, за да помогнат на тези които имат по-голяма нужда да бъдат изслушани. Но знаят,че добрината им ще бъде върната.
Определено трябва да отсеем лицемерието от честността, трябва да ценим не този който ти казва колко си прелестна и идеална,а обръщайки се да говори зад гърба ти.
Истински приятел за мен е този, който е до теб в най-трудните ти моменти, в моментите на щастие...Именно той е човекът, с който можеш да споделиш както хубавото, така и лошото и знаеш, че ще срещнеш разбиране.Дори да не си прав, дори целият свят да е против теб, ще ти каже, че не си прав, но ще ти каже къде грешиш и въпреки всичко той ще бъде до теб.
"Не съжалявай, че говорят зад гърба ти, радвай се, че си пред тях." За мен това е правило, което всеки един от нас трябва да спазва и да продължава напред. Не трябва да спираме да се борим, за да постигнем целите си. Но трябва да внимаваме да не се изгубим някъде по пътя, който изминаваме, не трябва да забравяме откъде сме тръгнали и кои са и ще бъдат доказаните, не безгрешните, но истинските ни приятели.

Elito

Има ли щастие при живот в нещастна общност?

Какво е да си щастлив, струва ли нещо това на теб или на другите около теб? Хората са толкова заети в ежедневието че дори не им остава време да се замислят за собственото си щастие, да не говорим за щастието на тези които обичат, още по-малко да направят някой щастлив! Какво по-дяволите означава думата щастие? Може би всичко е в настроението, когато човек е в добро настроение той е щастлив, но това е само момент, ден, два, седмица, просто един миг на щастие... А какво е да си истински щастлив?
Дали личното щастие не е свързано със щастието на другите хора, тези които наричаме приятели, познати. Това обаче означава че хората около нас ни влияят. Ако те са личности нуждаейки се от истинско щастие, а не просто хорица за които секса и алкохола са достатъчни за да са щастливи, то тогава тяхното щастие е и наше. Ако направим някого когото обичаме щастлив по какъвто и да е начин, то факта че той е щастлив ни прави щастливи и нас. Ами ако направим много хора щастливи...? Всеки един от тях ще има своя миг на щастие, а ние ще съберем в нас миговете на всички тези хора. Колко щастлив може да бъде човек в нещастна общност тогава и дали това е достатъчно?

Stormbird
Download.bg

петък, 10 октомври 2008 г.

Принципите на Истината

В една доста странна книга, която случайно ми попадна (човек намира това, което търси, понякога и подсъзнателно) прочетох доста интересни неща. Няма да спомена коя е книгата, нито автора. Щом е издавана на БГ значи е достатъчно популярна... Както и да е. Ето какво пише в нея:
-
"Принципите на Истината са Седем; този, който ги познава с разбиране, притежава Универсалния ключ, пред чието докосване всички Врати на Храма бързо се отварят." Кибалион
Основите на езотеричното познание са положени преди около 6000 години от Хермес Трисмегист в Древен Египет. До нас са достигнали седемте основни принципа, върху които е основано неговото учение. Тяхното дълбоко разбиране и прилагане във всички сфери на живота е ключът към Мъдростта.
Седемте принципа на Хермес Трисмегист гласят:
Първият принцип: “Вселената е ментална. Всичкото е УМ.”
Принцип на съответствието: “Както е горе, така е и долу и както е долу, така е и горе.”
Принцип на вибрацията: “Нищо не е в покой, всичко се движи, всичко вибрира.”
Принцип на полярността: “Всичко е двойствено, всяко нещо притежава два полюса. Противоположностите са еднакви по своята природа, но са различни по степента на вибрациите си.”
Принцип на ритъма: “Всичко тече навътре и навън, всяко нещо има своите приливи и отливи; люлеенето на махалото присъства във всяко нещо.”
Принцип на причината и следствието: “Всяка причина има свое следствие и всяко следствие има своя причина. Случайността не е нищо друго освен името на закона, който не е познат.”
Принцип на пола: “Всяко нещо притежава своя мъжка и женска същност.”

Download.bg

събота, 4 октомври 2008 г.

Споделени мисли....

Широкоразпространено и поддържано на всякакво ниво в държавата ни, е мнението, че нашият народ е високоинтелигентен като цяло. Позволявам си да не се съглася с тази изкуствено поддържана заблуда.
Не може да се смята един човек за интелигентен, когато въпреки издевателствата върху него от всякакво естество, той “ търпи “ незавидната си участ, не предприема никакви действия да я промени, да търси и защитава правата си, а търпеливо чака някой друг да реши проблемите и съдбата му. Не може човек да се смята за интелигентен, когато мисли, че няма смисъл да се бори за правата си, да търси промяната, защото видите ли, нищо няма да се промени, а той самият може само да пострада. Да, наистина трудно настъпват промените, но все пак има някаква вероятност да настъпят, когато активно ги изискваш, докато няма никаква вероятност за промяна, ако не се бориш за нея. Храбрите не живеят вечно, но предпазливите изобщо не живеят. “No pain, no gain” казват наистина интелигентните, т.е. няма победа без борба, няма щастие без болка. Търпението на всяка цена, приказката за “преклонената глава, дето сабя не я сече”, качества, които се смятат за положителни, са всъщност черти от характера ни, които спират развитието ни като общество. Затова, разбира се, има историческо обяснение. По-голямата част от досегашната ни история като държава е преминала под нечие господство, което от една страна е вследствие на прекомерното търпение, липсата на задружност и смелост в народа ни за преодоляване на общият проблем, а от друга страна е и причина за затвърждаване на тези народни “качества”, т.е. създава се един порочен кръг. По време на тези мрачни периоди за нас, по-интелигентните, способните, прогресивно и инакомислещите, систематично са обезвреждани- едни избивани, други принуждавани да склонят глава пред незавидната участ на първите, а непримиримите емигрират, разбрали безсмислието на живота си при тези условия. Парадоксално, този исторически “изпитан” метод на геноцид е използван и от българи срещу собственият си народ и то с особена жестокост и принципност на изпълнение, което за съжаление формира останалата част от историческото ни съществуване като държава. Вследствие на този геноцид се даде път на хората послушници, тези без собствено мнение, на които се внушава какво да мислят, на некомпетентните( защото са лесно манипулируеми), като вакуума от липсата на смелост да се опълчиш срещу това, се замени с амбицията за власт, чрез достигането на която, всъщност се прикрива некомпетентността. Енергията да се развиваш, да търсиш промяната се пренасочи към активно пречене, спъване и омраза към по- способните, водещо до отстраняването им във всеки смисъл на това значение( “ не е важно на мен да ми е добре, важно е на съседа да му е зле” ). Така бе блокирано действието на основният закон в природата- естественият подбор, заменен с този на „особен” изкуствен подбор, което промени гено- и фенотипа на един народ. Нагоре избуя посредствеността, простотията, ниската култура, които задушиха като плевели малкото останали интелекти, каквито за радост все още има. Селектира се робската психика, дребната душица с преклонена главица, бездушието, безхаберието за общият проблем, който засяга всеки от нас, селектира се поведението за поединично спасяване, което всъщност задълбочава общият проблем, както и простотията ни, водеща до вярата и надеждата ни за решаване на проблемите не от самите нас, а от някой месия или най- добре някой друг народ да ни “освободи” отново. А това “мислене”, е в основата на липсата на промяна в съществуването ни, с промяната на властта, която власт променя само властимащите, в буквалният и преносен смисъл, но не променя празните ни очаквания. А би трябвало да се даде път на способните, на прогресивно мислещите, да се промени “подбора на кадрите”, който да замени този на шуробаджанащината- условия необходими за изграждане на ново общество, с нова ценностна система, което пък ще промени механизмите и лостовете на управление на всяко ниво. Кратко казано, промяната трябва да започне от самите нас, дами и господа. За съжаление амбицията за власт е правопропорционална на степента на некомпетентност, защото това е най- сигурният начин да бъде прикрита. За разлика от други държави, в нашата продължава да се дава път на тази некомпетентност, която е на почит и съществува във всички области на живота ни. И тъй като некомпетентните са силните на деня, защитени от изкуственият подбор, те са се хванали ръка за ръка, поддържат се и се саморазправят с всеки дръзнал да наруши идилията им, като бъде компетентен. Това е парадоксът довел до жалкото ни съществуване- против всички природни, икономически и социални закони, превърнал ни в едно природно и икономическо “чудо”, за съжаление с пагубни последици за обществото ни. И тъй като намесата в природните закони води до трайни негативни промени, за които са нужни години за да се върнат към естественият си ход, в този смисъл ще са нужни доста години, за да се възстанови нарушеното равновесие. А това е бавен процес, защото разрушаването на сегашната система, на “задругата на безхаберието”, се предшества от процеса на промяна в съзнанието на по- голямата част от народа ни. Ето защо, трябва по- скоро да се отвори пътя на естественият подбор, да се даде път на компетентните, трябва да мобилизираме собствените си сили, да излезем от апатията, състоянието на вкаменелост, да се събудим от дълбокият сън на равнодушие, да използваме собствената си енергия за собствено благополучие, вместо да си пречим един на друг, което е пътя към общото благополучие, пътя към новото мислене и формирането на ново съзнание. Кратко казано, дами и господа, нуждаем се от гражданско общество, а то се създава от инициативни, пресметливи и предприемчиви хора, които имат смелостта да защитят своите интереси, а не от потиснати и работливи пестеливци, които треперят да не загубят работните си места. Само и единствено това може да прекъсне порочният кръг, в който се намираме и да ни изведе от сегашното ни положение, така че да се приобщим към Европа, където е мястото ни.

д-р Светлозар Сардовски- лекар, кардиолог
МБАЛСМ ”Пирогов”
Водач на стачката в „ПИРОГОВ” през 2007