РИЛСКАТА ГРАМОТА

Рилската грамота е хрисовул, издаден от канцеларията на цар Иван Шишман (1371-1393) на Рилския манастир.

Грамотата е издадена на 21 септември 1378 година и е подпечатана със златния печат на цар Иван Шишман. Писана е на пергамент с размери 130х22 см. с полуустав.

С Рилската грамота на манастира се дават като феодални владения повече от 20 села и метоси в югозападните български земи заедно със землищата им. Грамотата е ценен извор за фискалната уредба и административното устройство на Второто българско царство. В нея е изброена провинциалната българска администрация и длъжностни лица - севасти, съдии, практори, примикюри, алагатори, перпираки, житари, свински и овчи десеткари, аподохатори, комиси, стратори, сенари, митати, крагуяри, градари, варничи, побирчии, находници. Рилската грамота се използва като извор за манастирските имунитети във Втората българска държава. Сведенията в нея дават представа и за границата между Търновското царство и Княжеството на Драгаши през 70-те години на 14 век.

За пръв път Рилската грамота е публикувана от Васил Априлов през 1845 година, следван от Г. Илински (1911), Йордан Иванов, Иван Дуйчев и други. Съществуват и мнения (Георги Баласчев, Владимир Мошин, Валери Стоянов), че грамотата не е автентична и е написана или преписана през следващите векове.

Грамотата се съхранява в музея на Рилския манастир.

Текст на грамотата
Нещо благочестиво и много приятно и похвално за всички христолюбиви царе е това да обичат и да имат горещо желание към светите и божествени църкви, в които са изписани образите на Богочовека и на неговите светии. Защото царят се украсява с венец, с многоценни камъни и бисер, но също така и с благочестие и вяра към Бога и с почитание към светите Негови църкви.
Поради това и моето царство, което владее по помазание от Бога и по апостолско предание престола на светопочиналите царе, и заради благочестиво християнство и топла обич към Бога и почитание към светите негови църкви и към божествения Негов образ, и към всичките негови светии, но най-много за обновление, помен и милостиня на светопочиналите първопрестолни царе на българския престол, заради всичко това и моето царство, като узна за този закон и предание, благоизволи царството ми да дарува това благообразно и всенастоящо златопечатано слово на моето царство на манастира на царството ми на светия отец Иван Рилски, който се намира на мястото, наречено Рила, за всички негови села и за всички негови метоси, за всички владения и правдини, сиреч нови и стари.
А това са селата на светия отец Иван Рилски: селищата Варвара, Чрътов дол, Кръчино, Бъдино, Дриска и Гаган, което е планина; Орлица, манастирски метох до Бруждим, на височината Лохотница и низ Лохотница в Рила, и въз Рила у Бруждим. Освен това също и намиращите се отдясно на Царев вир, на Богородична църква, та на свети Прокопий на двата камъка и низ Рила до Варвара, та на свети Илия, та на Габровец и покрай брега на свети Георги, и на свети Архангел, та на Дриска и до крепостта пак отново нагоре над Царев вир нивите и лозята са манастирски. Но освен това и Ломница с Крушевица и Арменица, нивите, които са над село Пъстра въз Рила, и това всичко е манастирско. Също така село Бъзово, село Дебър, Абланово, Пъстра, село Гнидобрадско и Разложките попове, село Лешко, село Селище, село Дренов дол, градище Церово, село Долене, Градечница с людете по име, поп Тодор с децата си и с рода си, Петър Теодосов с братята си и всички правдини на това място. Също и средната планина, отгдето изтича Рила, та на Злана, та на Лепшор, така също с река Илийна, догдето се слива с Рила, и от Лепшор на Комаревски връх, та на Камен връх, та на Царев връх, та на Шипочен, на манастирския метох и отдясно на град Стоб в Рила и низ Рила - в Струма, и въз струма до Германщица, и въз Германщица до Българино, и въз Българино, та на Песи прескок, и на Агупови колиби, и на Шаак, и на Рибното езеро, и на Прекуковица, та пак на планина Рила. И над всички тези [земи] да има неотемлима власт този пустинножител Иван Рилски при показ на това златопечатано слово на моето царство.
Към тези още и това: гдето се намират селища или сенокоси, или воденици или места за воденици, или [рибо]ловища, или лозя, или ниви, или каквито и да е било владения, които принадлежат на тези селища и тези люде, намиращи се под властта на този манастир на моето царство, над всички тях да има неотемлима власт този манастир "Свети Иван" на царството ми.
Моето царство с чисто и ясно опущение отпуща и освобождава всички люде и всички села на този манастир на моето царство, та да не смее да ги безпокои никой - сиреч севасти, практори, примикюри и алагатори, нито съдии, после нито перпираки, нито житари, нито винари, нито десеткари пчелни свински и овчи, нито аподохатори, нито [коми]си [?], нито стратори, нито сенари, нито митати, нито пък карагуяри, нито кучкари, нито градари, нито варничи, побирчии и находници, нито някой друг от всичките боляри и работники царства ми (служители на царството ми), велики и малки, нито да бъдат изпращани по всяко време за всякакви данъци и служби на царството ми, никой от тях да не смее да безпокои людете на светия отец, нито техните ниви, които имат в полето и които са в планините, нито да взема за служба някой негов човек, нито техните работници, нито от техните зевгари да се вземат ангария, нито коне, нито добитък. Към това също и следното: никой от тези да не смее чрез насилие да влиза в селата и при людете на този манастир на царството ми и на светия отец, за да взима силом хляб, нито да убива птици, нито дори нога да сложи в двора им, но всички да бъдат прогонвани и да отстоят далече при показа на това златопечатано слово на моето царство. Също така и градът Стоб никак да няма власт над манастирските люде, нито над техните владения, нито дори на косъм. Към това още и следното: ако някой от манастирските люде начене да ходи със стока за своя търговия по цялата държава и област на моето царство, нека купува и продава свободно и без да бъде възпрепятствуван от някого при показването на това златопечатано слово на моето царство и да не му се взема кумерк, нито диавато, нито нещо друго. Към това още и следното: ако в манастирската област са дава някакво аерико, този манастир на царството ми на светия отец да взема всичко в изправност, а никой друг от тези да няма власт и да взема тварико [?]. И така да пребивава този манастир на моето царство "Свети Иван пустинножител" с всичките си имения, които изредихме по-горе, свободно и без да бъде обезпокояван от някого, догдето слънцето сияе на земята и докато живее моето царство.
След като моето царство видя така устроената красота и чиста свобода на този манастир на царството ми и цялото му достояние от прадеди и деди, от родителите на царството ми - светопочиналия цар Асен и цар Калиман, от всички български царе прадеди, деди и родители на моето царство и като видя тази свобода царството ми, дадох на този манастир на царството ми това благообразно и всенастоящо златопечатано слово, когато дойдоха людете на този манастир в земята на царството ми в Средец, да не може никой да ги насилва нито на косъм, но да са свободни по повеля на моето царство на всичките му правдини и за всяко негово достояние, сиреч ново и старо, с всички свои достояния да пребивават свободно и необезпокоявани от нищо.
Обаче и след смъртта на моето царство, когато Господ-Бог, вечният цар, благоизволи и постави на моя престол било възлюбления син на моето царство или [някого] от братята и сродниците на моето царство, то той да не размисли да отнеме нещо или да наруши, или да потъпче това дарение на моето царство, но още повече да поднови, потвърди и придаде, както е добре да правят православните царе. Който ли пък от тях се опита, наруши и отмени това златопечатано слово на моето царство и отнеме нещо от писаните тук и начене да безпокои людете на този пустинножител отец Иван Рилски, то тогава Господ-Бог да изпита чрез праведния свой съд, да бъде съпричастен с предателя Господен Юда, проказата на Гнезия да наследи и за противник да има светия отец тук и в бъдния век. Амин.
За това прочее бе дарувано на този манастир на царството ми това благообразно и всенастоящо златопечатано слово, за всякакво явно утвърждение и чиста свобода. Писа и подписа царството ми с обичайния царски подпис в годината 6887 [1378], индикт 2, месец септември, ден 21.


† ИВАН ШИШМАН, В ХРИСТА БОГА БЛАГОВЕРЕН ЦАР И САМОДЪРЖЕЦ НА ВСИЧКИ БЪЛГАРИ И ГЪРЦИ †

Успение Богородично

Един от най-големите християнски празници е 15 август. На Изток той се нарича Успение Богородично, а на Запад - Възнесение с тяло на Дева Мария.

Общото между двата начина на честване на празника е, че Успение Богородично е изключителен знак, потвърждение, доказателство за човешката природа на Исус Христос.

Празникът е известен още като Голяма Богородица. Отслужва се тържествена Света литургия в прослава на Божията Майка - покровителка на майчинството. Имен ден празнуват всички с името Мария, Мика, Мара, Маша, Мариан, Мариана, Марин, Марина, Панайот.

Пресветата Дева се почита като покровителка на майчинството, брака и семейното огнище. На много места българите отбелязват Успение Богородично като един от празниците, посветени на новата реколта - с голям курбан, общ за цялото село.

Днес е празникът на Троянския манастир "Успение Богородично", където особена почит се отдава на смятаната за чудотворна икона "Св. Богородица Триръка" (Троеручица).

Разказите за чудесното възнасяне в плът на Божията Майка на небето се отнасят към IV век. За него споменават блаж. Августин и Йероним, а Иерусалимският патриарх Ювеналий (420-458) утвърждава пред император Маркиан достоверността на тези разкази.

Денят на празнуване на успение е установен от император Маврикий (592-602).

От далечни времена празникът се предшества от 15-дневен пост.

Най-старото място, свързано с култа към Св. Богородица, е храмът "Успение Богородично" в Йерусалим. Той е издигнат през IV век върху мястото, където според преданието е било положено тялото на Божията майка в Гетсиманската градина. Запазеният и до наши дни каменен градеж е от ХI век - тогава кръстоносците обновяват стария храм.

ЧЕСТИТО НА ВСИЧКИ ИМЕННИЦИ!

Интернет

Селестинското пророчество-Джеймс Редфийлд

Джобен пътеводител към деветте откровения

Първо откровение:

Повратна точка В човешката култура се наблюдава ново духовно пробуждане - пробуждане, дължащо се на факта, че достатъчно голямо количество хора, което можем да определем като критична маса, започват да гледат на своя живот като на духовно пътешествие, като на приключение, в което сме водени от мистичния случай. Първото откровение е откровение за пробуждането на съзнанието и се отнася до мистичните случайности, които стават в живота на всеки от нас. Векове наред на тези явления се е гледало като на чисто стечение на обстоятелствата, в което не може да се открие никакъв смисъл. Но когато преоценяваме духовните измерения на своето съществуване и отворим съзнанието си, започват да ни се случват събития, които не можем да пренебрегнем и оставим незабелязани. Как например да си обясним, че се случва някоя сутрин да се събудим с мисълта за стар приятел, когото не сме виждали отдавна и който ни се обажда по телефона още същия ден? Как става така, че среща, която не предвещава нищо особено, може да доведе до прелом в кариерата или във взаимоотношенията ни, да ни открие неподозирани таланти в самите нас? Швейцарският психолог Карл Густав Юнг нарича това явление синхронност, усещането за наличие на дълбок смисъл за определени житейски съвпадения и случайности. Ако наистина се постараем да разберем същността на тези явления, то непременно ще стигнем до извода, че те свидетелстват за проявлението на Божествената сила в нашия живот. Ние не сме се озовали тук, в този живот, по силата на някаква случайност, за да разиграваме безсмислена драма. Нашият живот има предназначение, съдбовна предопределеност. Водени сме от мистично провидение. Можем лесно да проследим проявлението на подобна синхронност в ретроспеция, когато се обърнем назад към съдбовните обрати на нашето минало: как сме живели и сме се формирали в семейството, от което произхождаме, как хората са повлияли върху началните ни интереси и избора на образование и професия, какви пътища са се кръстосали, за да ни доведат до онова, които представляваме сега. Много по-трудно е да запазим усета си за проявленията на синхронност в настоящия момент. С кого ще се срещнем днес? Каква информация ни носи онова, което става, за да определи житейската посока, в която да поемем? В нас възниква непосредственото желание да разберем повече за този процес и за това накъде извеждат тези мистични случайности. Дори се питаме понякога: Наистина ли са действителни? Толкова важно ли е да можем да улавяме явленията на синхронност? Подобни въпроси веднаги ни отвеждат към Второто откровение.

Второто откровение:

Разширено настояще Новото духовно пробуждане е създаване на по-широкообхватна гледна точка към света, която идва на мястото на нашето петвековно отдаване на светските проблеми по оцеляването и удобствата. Макар че вниманието към технологическия напредък е нещо наистина важно, нашето пробудено съзнание за житейските съвпадения ни открехва за истинския смисъл на човешкия живот на тази планета и за същинското естество на нашата вселена. Второто откровение ни позволява да прозрем историческата значимост на своето пробуждане. Едва сега започваме да осъзнаваме, че векове наред сме съществували, потънали в дълбок сън. Когато с пробудено съзнание преживеем така наречените "Селестински мигове на озарение", ние се отърсваме от вкопчването си в материалната сигурност и благополучие. Европейският ренесанс започва тогава, когато хората загубват доверие, че църковните служители могат достоверно да им представят духовната реалност. Тогава те предоставят на науката възможността да изследва обкръжаващия ни свят и да разкрие духовната .природа на човека. И учените са се заели да изследват силите, които съвсем доскоро се вярваше, че са движещи за нашата вселена. Но загубата на доверие, предизвикана от провала на църковните служители, е създала дълбоко чувство за екзистенциална несигурност Какъв е истинският смисъл на човешкия живот? И ето че човекът е започнал да се опитва да преодолее чувството си за несигурност, като е пренасочил вниманието си към друга цел: материалния напредък. Ние сме решили да се устроим на тази земя, като подобрим материалните условия на своя живот - поне докато започнем да разбираме истината за духовната ситуация, в която се намираме. По време на индустриалната революция се е стигнало до големи технологични придобивки, които са затвърдили отново програмата за "напредък", която сами сме заложили в своето съзнание. Почти сме изгубили потребност от духовно познание. Погълнати от своите светски грижи и интереси, ние сме възприели илюзията, че живеем в рационална и предсказуема вселена, където случайността няма никакъв смисъл. През последните десетилетия на нашия век, под въздействието на новите открития на самата наука, този възглед, че светът е лишен от духовна мистичност, започва постепенно да се разгражда. Ние започваме да разбираме напълно Второто откровение, когато схванем онзи исторически импулс, който ни извежда към нов, мистичен, по-духовен поглед на света.

Третото откровение:

Въпрос на енергия Понастоящем вече започваме да установяваме, че вселената, в която живеем, не е една изцяло материална вселена, а вселена на динамична енергия. Всичко съществуващо представлява поле на сакрална енергия, която можем да доловим и почувстваме интуитивно. Още повече че ние, хората, сме в състояние да проектираме своята енергия, като се съсредоточим в желаната посока (накъдето насочим вниманието си, нататък потича и енергията), оказвайки въздействие върху други енергийни системи и повишавайки степента, в която се случват съвпаденията в нашия живот. Откритията на Алберт Айнщайн в началото на двайсети век са погребалната камбана на нашия стар, лишен от сакралност, поглед на света. От средата на осемнайсети век до времето на Айнщайн науката е разглеждала вселената в съответствие с механистичната теория на Исак Нютон. Според Нютон материята и атомите, от които тя е изградена, са твърди частици, които взаимодействат помежду си по силата на неотменни природни закони. Нютон поддържа теорията, че ние живеем във вселена, която функционира механично като съвършен часовников механизъм. Всяко явление в тази вселена се смята за резултат на физическа причина, която подлежи на установяване, както поведението на билярдните топки, които се удрят една в друга по предсказуем, систематичен начин. Галактиките, звездите, планетите, всичко се намира в състояние на систематично движение по силата на гравитацията, която поддържа едни небесни тела да обикалят около други, по-големи тела, Нютоновите идеи навеждат на илюзията, че тази вселена е лишена от всяка мистичност. И ето че с редица поразителни прозрения Айнщайн обръща целия този възглед за света с главата надолу. Той показва, че материята не е в крайна сметка твърда. Тя представлява в действителност свита до голяма плътност и получила форма енергия. Всички открития на Айнщайн със същата сила трасформират старите възгледи за света. Времето не е постоянна величина, то е относително и зависи от масата и скоростта на даден обект. По-нататъшните изследвания в областта на физиката са довели до откриването на частици, които се явяват на две места едновременно или изчезват и се появяват отново на места, напълно невероятни от гледна точка на законите на Нютоновата вселена. Ние постепенно отваряме своето съзнание, за да доловим истинската мистерия на този свят. Живеем във вселена, която се състои от динамични енергийни полета, в динамична вселена, в чиято динамика сме включени и ние самите. Ние представляваме сложни енергийни системи, нашите биополета се простират отвъд собственото ни физическо тяло и достигат до други енергийни системи, на които оказват влияние.

Четвъртото откровение:

Борба за енергия Често хората се откъсват от великия източник на енергия за нашите енергийни системи и се чувстват слаби и несигурни. За да се сдобием е енергия в такива случаи, ние сме готови да манипулираме или принудително да привличаме вниманието на другите, за да черпим по този начин енергия от тях. Когато успеем да постигнем власт над тях, усещаме прилив на сили, но веднага щом загубим влияние, отново отслабваме и оставане още по-изчерпани, така че се налага да водим битка за възстановяване на отнетата ни енергия. Съперничество и борба за оскъдната човешка енергия - това е причината за всички конфликти между хората. Големият принос на психолозите на нашето време - Карл Юнг, Ото Ранк, Нормън О. Браун и Ерик Берн -се състои в това, че те показват как хората са мотивирани в своите действия от дълбоко чувство на несигурност. Ние се чувстваме самотни и се стремим да намерим сигурност чрез самоутвърждаването си в очите на останалите хора. Ще ни се да чувстваме как другите се отнасят с уважение към нас и се съобразяват с нашата компетентност и социален статус. И умело се опитваме да повлияем върху това отношение, като диктуваме мислите и мненията на околните. Можем да си направим експеримент и да се самонаблюдаваме внимателно - непременно ще установим, че това наистина е така. Когато сме сами, често изпитваме тревога, мислите ни са неясни, чувстваме се несигурни в своята самооценка и статус. Но когато сме заедно с човек, който се отнася с внимание към нас, вслушва се с респект в мнението ни, то ние изведнъж започваме да усещаме прилив на нови сили и жизненост. Мислите ни започват леко да се нижат, става ни ясно кои сме и какво представляваме всъщност. Тъкмо това усещане ни съблазнява и мотивира. Още от ранно детство започваме да усвояваме различни подходи в общуването, с помощта на които да подвеждаме и подчиняваме останалите на собствените си становища. Освен това на всеки от нас е познато преживяването, в което някой човек се опитва да урони нашето самочувствие и увереност в онова, което знаем и можем, за да ни обърка и да ни направи свои марионетки. А опитаме ли се да се опълчии срещу подобно поведение, в което ни подценяват и извеждат от равновесие, веднага възникват неразбирателства, които често е трудно да бъдат разрешени. Такива негативни сблъсъци са често срещано явление в човешките взаимоотношения, но едва сега започваме да ги разбираме в плана на енергийната динамика. Когато тласнем някого към това да се подчинява и съобразява с нашата воля, то ние всъщност черпим енергия от енергийното поле на този човек, повишавайки по този начин собствената си енергия. Но вече ни е известно и това, че такъв начин да си открадваме допълнителна енергия от останалите е неправилен. Ние всички имаме на свое разположение един друг източник, Божествения първоизвор на духовна енергия, който ни гарантира пълна сигурност.

Петото откровение:

Заветът на мистиците Чувството за несигурност и агресията престават, когато почувстваме връзката си с Божествената енергия в самите нас, връзка, за каквато говорят мистиците от всички религиозни традиции. Усещане на светлина - прилив на жизненост - и постоянно чувство на любов са измеренията на тази връзка. Ако тези измерения присъстват, значи, че връзката е действителна. Ако ли не, само се претендира за нея. Всяка религия има своите мислители-мистици, които са успели да прозрат отвъд религиозната догма, за да проникнат на практика във вътрешната й истина. Всички тези мистици са единодушни в своето послание: всеки човек е свързан с Божествената енергия. Наш е изборът дали да отворим съзнанието си за тази връзка и този избор може да бъде само съзнателно направен, дълбоко почувстван и осмислен. Мистиците са оставили описания на самото естество на това преживяване на връзка с Божественото и са ни дали някои точни критерии, по които да съдим за собствените си опити. На първо място те разказват за такъв прилив на жизненост, че сякаш човек изведнъж започва да чувства, че „не стъпва но тази земя”. Сьществуват и свидетелства, че някои мистици дори са левитирали по време на тези състояния на екстаз. Друг показател е чувството на еуфория, радост, душевен мир - независещ от конкретната житейска ситуация, в която се намира човек, и освобождаващ душата от всякакво пристрастие към земните неща. Освободен така, човек действа и твори по съвест. И накрая, чувството на любов е най-често описваната характеристика на истинската вътрешна връзка с Божественото. Преживяването не се състои в това да си кажеш, че обичаш или трябва да обичаш. То е действително състояние на любов. При това често е бивало неразбрано, защото ние сме свикнали да мислим, че човек трябва да има обект на своята любов, за да обича. Ние обичаме своя годеник или годеница, детето си, родителите си или дори някакъв вид деятелност. Но мистичното състояние на любов е любов като постоянно общение с Бога. Тези критерии ни дават възможност да разберем дали сме отворили в себе си канала за приемане на енергията, която ни е вътрешно достъпна. Когато веднъж преживеем това състояние на свързаност, никога вече не можем да го сбъркаме. Ние започваме да се сдобиваме със сила и енергия не от вниманието и подчинението на другите хора, а от собствения си бликнал и нарастващ вътрешен извор, който ни води да търсим своето духовно предназначение.

Шестото откровение:

Освобождаване от миналото Колкото по-постоянна е връзката ни с Божественото, толкова по-ясно осъзнаваме онези моменти, когато губим връзка, обикновено под влияние на някакъв стрес. В подобни мигове сами можем да установим по какъв начин изсмукваме енергия от другите. Когато си дадем ясна сметка за собствения си метод на манипулиране на останалите хора с цел да черпим енергия от тях, по-лесно става да го преодолеем и да поддържаме по-трайна връзката си с Божествения първоизточник, което пък ни помага да открием индивидуалния си път на развитие в живота и своята духовна мисия - какъв може да бъде нашият личен принос за духовната еволюция на света. Когато открием и преживеем вътрешен контакт с извора на Божествената енергия в самите нас, ние започваме остро да чувстваме онези моменти, когато губим този контакт. Лесно е да установим, че това става обикновено в моменти на стрес, когато се чувстваме особено несигурни и ни се струва, че се налага отново да вземем в ръце своя живот и взаимоотношенията си с хората. Тъкмо в тези моменти и при такива обстоятелства можем да установим какъв по-специално е собственият ни подход на манипулация на останалите хора с цел да черпим енергия от тях, да определим спецификата на онова, което аз наричам "властни драми". Това са форми, чрез които се упражнява власт над другите хора и които обхващат широк спектър от проявления от напълно пасивни до крайно агресивни. Например - когато, за да упражняваме власт над даден човек, ние влизаме в ролята на онеправдани и започваме да му внушаваме, че е виновен, задето не прави достатъчно за нас (черпейки енергия, когато той или тя изпадне в тази "клопка на виновност" и започне да ни обръща повече внимание), тогава властната ни драма може да се определи като драмата на "горкия Аз". Ако, от друга страна, се стремим да упражняваме влияние над останалите по недотам активен начин, като се поставяме встрани на ситуацията, държим се резервирано, непроницаемо и двусмислено - с надеждата.да накараме някой да се заинтересува от това що за хора сме ние, да започне да ни наблюдава, да се опитва да ни разгадае, като по този начин черпим енергия благодарение на интереса, който този човек проявява към нас, в този случай се поставяме в ролята на "затворения". По-агресивно е поведението на човек, който се опитва да упражнява влияние над другите, като все им "намира грешки" и ги кара да се чувстват постоянно под нечий зорък критичен поглед и да се самоконтролират - подход, който може да се определи като "взискателен" и при който човек черпи енергия, като съзнателно принуждава хората да се съобразяват с него. Ако искаме да не изпадаме в такива властни драми, всеки от нас трябва преди всичко да идентифицира по-специално "драмата", която е склонен да разиграва, за да черпи енергия от другите, а когато не е само една, всичките си "драми", и ясно да осъзнава своите манипулации винаги, когато ги допусне. Защо? Защото ние се освобождаваме от всеки несъзнаван навик, когато напълно го издигнем в светлината на съзнанието, и така можем да удължим периодите, в които сме свързани с Божествения първоизвор, периоди на доверие и любов, които открехват за нас истинския смисъл на живота ни, нашето духовно призвание. Когато осъзнаем коя е нашата специфична властна драма и установим трайна връзка с вътрешния си извор на енергия, тогава ние се освобождаваме от онова, което ни пречи да погледнем на себе си и на своя живот по един по-достоверен начин. Тогава, първо, можем да видим как взаимоотношенията на енергийно ниво в семейството, в което сме се родили, са предизвикали и формирали нашата властна драма и са възбудили отделните му членове. След това можем да отидем отвъд тази борба и да прозрем духовния смисъл, който се крие зад семейната ни опитност от ранното детство. Трябва да се погледнем отстрани и да си зададем въпроса: Защо съм се родил точно в такова семейство? Каква чувствителност е трябвало да се развие в мен и към кои страни на живота? За да си отговорим на тези въпроси, трябва да разгледаме внимателно начина на живот и на двамата свои родители и тогава да се запитаме: Какво е трябвало да усвоя от своя баща? В какво е неговата сила, какви способности и дарби притежава той? Какво е искал да постигне в живота, но не е могъл? По същия начин трябва да преразгледаме и живота на майка си и да поставим и по отношение на нея пак същите въпроси. Какъв е бил смисълът на нейния живот? Към какво се е стремила тя на този свят, независимо с какъв успех? Посредством този анализ можем да установим какъв е нашият житейски старт, кои са онези два житейски подхода, с които е трябвало да влезем в досег през ранното си детство, за да ги интегрираме в собствения си опит. Когато погледнем от духовна гледна точка, можем да установим у родителите си две представи за живота, които изглеждат донякъде различни и дори противоположни. Но затова сме се родили тъкмо в това семейство, за да разрешим техните противоречия и да обединим органично истините, чиито носители са те, на по-високо ниво. Такъв е духовният процес, чрез който едно поколение развива духовната реалност, която е наследило от предходното, и дава тласък на нейната еволюция към все по-истинни форми. Смисълът на целия ни живот е в това да намерим обединяващата истина на семейството, в което сме се родили, и постепенно да развиваме тази истина във все по-висши и по-висши форми, докато открием предназначението си в това да дадем пълен израз на тази истина. Когато разберем това и установим какво е посланието, което трябва да предадем на света, ще видим, че всичко, което сме преживели, всички явления на синхронност, са били всъщност подготовка за тази наша мисия. А чрез осъществявенот й съдействаме за издигане съзнанието на света.

Седмото откровение:

Потокът на еволюцията Когато разберем каква е нашата лична мисия, с това се дава нов тласък на хода на мистичните случайности, който ни води към нашето съдбовно предопределение. Първоначално сме изправени пред проблем, който трябва да разрешим, при което започват да ни се явяват сънища, видения, интуитивни прозрения, водещи ни към намиране на отговорите, които обикновено ни се дават по силата на синхронността от някой човек. Когато открием веднъж "истината", която сме дошли да кажем - нашето собствено послание за смисъла и предназначението на човешкия живот -при нас все по-често започват да се проявяват мистични съвпадения, явленията на синхронност. Когато открият своята мисия, някои от нас биват подтикнати да сменят професията си. Други откриват, че са точно на онова място, което им позволява да предадат на хората своята истина. Други пък продължават да практикуват своята професия, като едновременно следват духовната си мисия като призвание, отделно от упражнявания вид дейност. Но независимо на какъв етап от развитието си се намираме, непременно ще установим, че проявите на синхронност в живота ни имат пряко отношение към това доколко следваме собствената си мисия. Ние започваме по-ясно да осмисляме проявлението на мистичните съвпадения. Явява ни се интуитивно предчувствие или видение, представяме си, че казваме нещо на някого или че отиваме някъде и предприемаме нещо. Понякога представата може да не е съвсем ясна. Но ако последваме своята интуиция, започват да се случват неща, които сякаш следват определен план и ние започваме да разбираме защо вътрешното ни предчувствие ни е тласнало именно в тази посока. Всяко следващо събитие поражда нови предчувствия, които ни насочват къде да идем, кои групи хора се нуждаят от нашата истина и по какъв начин да им я дадем. Сънищата са особено ценни, когато трябва да определим по кой път да поемем. Те притежават типична повествователна структура: сюжет, действащи лица, действие. Колкото и странен да ни се струва един сън, ние можем да анализираме неговия сюжет. Какви реплики си разменят действащите лица? От какви чувства са обхванати? Към какво се стремят? От кого се опитват да избягат? Вземете сюжета на съня и го наложете върху сюжета на вашия живот. Кои са общите елементи? Дали и в живота ви не се случват аналогични събития, без да си давате сметка за това? А може би насън са ви се явили събития, които бихте искали да изпитате в живота? Или сънят е предупреждение да избягвате дадени действия на всяка цена? Винаги трябва да бъдем будни за тези послания.

Осмото откровение:

Междуличностна етика Ние сме в състояние да предизвикаме по-активното проявление на пътеводните случайности в нашия живот, ако издигнем своето съзнание по начин, че да повишим нивото на съзнание и на хората, с които се кръстосва житейският ни път. Трябва да полагаме специални грижи да не загубим вътрешната си връзка с Божествения първоизвор на енергия, изпадайки в романтични увлечения. Много резултатна може да се окаже работата в група, когато всички отправят енергия към всеки един от групата, така че да се повдигне нивото на неговото съзнание. За децата е от особено значение да им бъде отдавана енергия доброволно, за да растат с чувство за сигурност и да се развиват правилно. Когато съзираме красотата във всяко лице, ние издигаме нивото на съзнание на околните, давайки им възможност да се проявят в тяхната най-мъдра същина, като по този начин увеличаваме шансовете си да чуем от тях нещо важно в смисъла на синхронните послания. Когато повишената ни способност да забелязваме случайните съвпадения постепенно ни изведе към осъзнаване на нашата мисия в живота, все повече започва да ни прави впечатление, че по-голямата част от синхронните послания стигат до нас посредством другите хора. Когато получаваме необходимата ни информация в необходимия момент, тя най-често идва до нас чрез думите или писанията на друг човек, което понякога става при най-необичайните обстоятелства. Но, ето че възниква въпросът: Колко такива най-ненадейни срещи продължаваме да пропускам, само защото се притесняваме да се вслушаме в добронамерената забележка на някой непознат или да направим първата крачка, за да завържем разговор? Започваме да се учим да бъдем бдителни за всяка възможност да получим значимо послание, защото вече сме разбрали, че то може да дойде от всекиго. Нещо повече, вече започваме да си даваме сметка, че колкото повече внимание отделяме на хората, толкова повече им помагаме да ни предадат някаква важна истина за нас самите. Със своето внимание ние можем да издигнем нивото на енергия на хората, с които пътищата ни се кръстосват, фактически така, че те започват да се чувстват по-проницателни, способни по-ясно да видят и изразят представите и разбиранията си, така че да ни предадат своята истина за живота. Техниката за такъв вид "издигане на съзнанието" е да съсредоточиш вниманието си върху лицето на другия по определен начин. Когато гледаме на човека с любов, ние можем да съзрем неговата висша същност, боговдъхновената му душа, Божественото в неговото лице. Този подход в междуличностните отношения може да се прилага в груповата работа. Когато всеки от членовете на групата изпраща енергия, за да издигне съзнанието на онзи, който говори в момента, могат да бъдат постигнати забележителни нива на енергия и прозрение. А в светлината на това откровение всяка активност придобива по-висш духовен смисъл. Когато хората започнат да общуват помежду си по съзнателно духовен начин, човешката култура бързо ще започне да придобива духовна форма.

Деветото откровение:

Появата на една нова култура Докато ние всички се развиваме в посока на пълното осъществяване на духовната си мисия, технологичните средства за осигуряване на съществуването ще станат напълно автоматизирани, а хората ще съсредоточат цялото си внимание върху синхронния принцип на духовно развитие. Това развитие ще помогне на хората да достигнат все по-високи енергийни нива и състояния, докато най-сетне нашите тела се трансформират в духовната си форма и обединяват това измерение на съществуването с измерението на отвъдния живот, поставяйки по този начин край на цикъла на раждане и смърт. Като се установи постоянна връзка с вътрешния първоизвор на Божествена енергия и се поддържа непрестанен стремежът за осъзнаване духовната мисия на човечеството, културата ще продължи да се преобразява. Деветото откровение представлява разбиране за еволюцията в културата. Специалисти предричат, че през двайсет и първи век в културата ще настъпят толкова бързи промени, че ние ще започнем да сменяме работата и дори професията си многократно в рамките на един човешки живот. Благодарение на компютрите и други технически достижения, ние ще оставим технологическата ера зад гърба си и ще навлезем в информационната ера. В центъра на нашето внимание вече няма да бъде това все повече и повече да създаваме потребните на цивилизацията продукти, а по-скоро бързата ориентация какво, кога и как по-бързо да се създава. Продължавайки да еволюираме духовно, ще усвоим във все по-голяма степен автоматизацията на основните средства за производство и всеки индивидуално ще може да съсредоточи вниманието си върху своето духовно предназначение. Вслушвайки се в своята интуиция, ще се научим да бъдем на точното място в точното време, така че да предложим своята единствена и самобитна истина на другите. И ще се отплащаме за получената синхронна информация на онези, които ни я предоставят. Когато автоматизацията бъде завършена, даването като духовен процес ще стане доминиращата структура на икономическия живот. Тогава животът ще бъде напълно съсредоточен върху личната еволюция, провеждана посредством синхронни взаимоотношения с другите хора. Постигайки все по-високи нива на енергия по пътя на развиването на нова "междуличностна етика", нашето тяло все повече ще увеличава нивото си на енергийна вибрация, докато се превърнем в напълно духовни същества още тук, на планетата Земя. Когато това стане, ние ще живеем не само във физическото измерение, но в същото време и в измерението на отвъдния живот. По този начин двете измерения ще се обединят в едно и така цикълът на раждане и смърт ще достигне до своя край. Вътрешно виждане за бъдещето Какво бъдеще ще си създадем ние, хората, зависи само от нашия избор. Можем да се обърнем към вътрешното си духовно наследство и да осмислим живота си, като открием кои сме и накъде сме се отправили, а можем също така и да се самозатворим в страховите си видения. Учените предупреждават ежедневно, че човешкото общество не може да продължи да се развива в настоящата безпросветна посока, че обичайните за нас подходи към нещата ще ни доведат в крайна сметка до пренаселеност на планетата, унищожение на екосистемите, отравяне на нашата физика и катастрофална промяна на климата. Науката предрича поредица от мощни земетресения и повишена вулканична активност. В същото време икономическата разруха и ограничените правителствени бюджети ще дадат тласък за повишаване на агресията, престъпността и алиенацията. Ала в същото време зад тези очаквания на най-лошото има все по-нарастващ брой хора, които разбират, че съществува духовна алтернатива на всичко това. В известен смисъл става драматична поляризация на мнението по отношение на бъдещето и съвсем ясно се поставя въпросът: Ще се примирим ли с този апокалиптичен сценарий на бъдещето, за да се посветим в преходното настояще, или съзнателно ще приемем идеята и ще станем съучастници в създаването на едно бъдеще на любов и духовна перспектива? Имам чувството, че наближава времето, когато всеки ще трябва да даде своя отговор на този въпрос, време на голяма битка - и героите вече са налице

Благовещение

Благовещение e празник за всички християни независимо от традицията и църквата, към която принадлежат (православие, католицизъм, протестантство) и едно от най-големите тайнства в християнството. Според Библията на този ден Архангел Гавраил донася на Дева Мария благата вест, че тя ще роди Спасителя на човечеството, сина Божий Исус Христос. За него разказва Евангелието от Лука, глава 1, ст. 26-38. Празникът е утвърден от Православната църква през VII век.
В България празникът се свързва по-често с идването на пролетта и затова на този ден задължително трябва да се яде „нещо зелено“ (коприва, спанак, лапад и др.) Според народните вярвания на този „благ ден“ по-леко и бързо зарастват всички рани, затова най-често тогава се дупчат ушите на малките момиченца. През деня всяка отрова губи силата си. Стопаните премитат къщите и дворовете си и палят огньове, които прескачат, за да не пострадат от змийско ухапване през лятото. Поради същата причина жените не докосват игли, куки или конци. По Григорианския календар Благовещение се празнува на 25 март. Празникът се пада винаги през Великия пост и на него се разрешава риба. На празника празнуват всички с името Благовест, Благовеста, Благой, Благойна, Богдана, Богдан, Боян и др

Изпълниха се 96 г. от създаването на безсмъртното "Сине мой!"

Сине мой !
От подпоручик СТАМЕН ПАНЧЕВ

Сине мой, надежда скъпа моя,
радост в грижи, грижа в радостта,
може би последен ден е тоя,
в който те милува твой баща.
Аз отивам, за да се не върна,
дълг отечествен зове ме в бой,
може би не ще те веч прегърна,
теб не ще продумам, сине мой!

Сине мой, аз те благославям,
нека бог закриля теб в света.
На теб сал един завет оставям –
свет завет на грижовен баща.
С него расти, възмъжавай, сине,
моето богатство ти е той,
с него татко ти не ще загине –
ще живее в тебе, сине мой!

Сине мой, живей със светлий спомен
на родинолюбците деди,
гражданин бъди ти всявга скромен,
честен в мисли и в дела бъди,
вярвай в идеали благородни,
с тях окрилен в мирен труд ил в бой,
дай живота си за края родни -
българин бъди горд, сине мой!

Сине мой, надежда скъпа моя,
радост в грижи, грижа в радостта,
може би последен ден е тоя,
в който виждаш своя ти баща.
Аз отивам, за да се не върна
дълг отечествен зове ме в бой -
дай да те целуна и прегърна,
може би за сетньо, сине мой!

Смъртно ранен, поетът подпоручик Стамен Панчев държи снимката на сина си до последно дихание

--------------------------------------

„БЪЛГАРИ”, Свилен Мишляков

Бел. – Подпоручик Стамен Панчев вжда белия свят в Ботевград (Орхание) през 1879 г., завършва философия и педагогика в Соф. Университет. После учителства, директор е на гимназията в родния си град. Мобилизиран, командва рота и пада смъртно ранен при атаката на Чаталджа – 1913 г, по време на Балканската война. Умира, като държи снимката на сина си, бъдещия полковник от Генщаба Панчо Панчев. Изпращат офицерските му вещи на близките и те намират сред тях тетрадка с 73 стихотворения. През 1927 г. излиза единствената посмъртна стихосбирка на поета, онасловена „С перо и меч”. Според вещи литератори, „Сине мой!” е, може би, най-хубавото родолюбиво стихотворение, обнародвано в българската литература. – С. М.

Банда подлеци управляват България

Наближават избори за народни представители и евродепутати 2009. След двадесет години преход, кой знае защо наричан демократичен и цивилизован, май е редно да попитаме българските политици за качеството на прехода, за излъганите илюзии, за липсата на вяра в едно по-добро бъдеще.

Условията за живот в България стават все по- непоносими и зависими от различни фактори.

Дали политиците наистина мислят, че с остарели идеологии ще продължат да ни противопоставят, за да се облагодетелстват от нашия вот? Смятат ли, че някой им вярва?

Ние, българите на ХХІ в. вече имаме потребност да бъдем обединени, а не лъгани и противопоставяни. Да заживеем в справедлива държава, която защитава интересите на всички, поощрява или наказва според заслугите, гарантира равни права и задължения.

Защо се увеличава бедността?

Съзнава ли се, че безработицата е преодоляна за сметка на възможностите на икономическа имиграция? Или внасянето на вредни сурогати в храните и напитките се поощрява, защото иначе колбасите, млякото и напитките ще станат непродаваеми.

Не е ли обидно всичко това? Не е ли обидно, че тези, чиито напукани ръце ни завещаха прогресираща, икономически развита държава са принудени да събират отпадъци, да стоят с часове пред кабинетите на изучени с техните пари лекари, юристи и чиновници без да получават полагаемото им се, да усещат върху гърба си дивия капитализъм, наричан пазарна икономика.

Най- болезнено възрастните и средното поколение губят смисъла на живота, усещат се непотребни и виновни. Как да обясним, че предприятията са продадени, реституирани или заграбени по сложната схема на работническо- мениджърската приватизация от неясен субект, който нагло се усмихва от криминалните хроники или в компанията на видни политици и държавници.

Плодородната българска земя е обезценена. Горите се топят необратимо. Нищетата кара хората да продават на безценица, като обогатяват спекуланти и мутри.

Привлекателните морски и планински курорти също станаха тяхна собственост. Дивечът и рибата със законодателни похвати са разпределени в дар на близки до властниците мераклии с неясен произход на капитала. Занемарената екологична политика води до необратими промени в природата, в средата за живеене.

Трудът на инициативните стопани се ограбва. Никой не гарантира живота, честта и собствеността на гражданина.

Българските производство и пазар станаха неконкурентни, прогонихме в чужбина квалифицираната работна ръка, станахме зависими от политически и икономически сътресения. Учителите стачкуваха. Вместо обещаното им подобряване на условията, след съкращенията в сферата на образованието май окончателно си тръгнаха повече от 8000 души. Това означава закрити училища, паралелки, средновековна безпросветност в бъдеще. Нищо не остана от училищната ни традиция. Разнородни учебници, писани от печалбари, пропагандатори на чужди идеи и знания сякаш умишлено превръщат учащите в немислещи същества.

Часовете по български език, литература и история не внушават национална гордост и традиции, не внушават самочувствие и не възпитават ценности. Достъпността на физическата култура и масовия спорт, върховите достижения на висококласните спортисти останаха спомен. Спортните клубове и бази мизерстват. В спорта, особено във футбола навлиза политиката. Неясни субекти, овладели клубове и федерации създават радикални младежки агитки, които често и бързо се превръщат в бойни отряди. Те освен че обслужват интересите на своите “босове”, насаждат нетипична култура и поведение, рушат обществения ред и законите.

Хората от системата за висше образование и наука масово са засегнати от неправилността на реформите. Заплащането убива самочувствието им, не осигурява усъвършенстване и самостоятелност, а пенсионирането ги изхвърля направо на дъното на обществото с жалки приходи. Селата са обезлюдени, стопанските земи и комплекси разграбени. Техника, поливна мрежа, пътни комуникации и други съоръжения са унищожени.

Местните образователни и културни центрове пустеят и се рушат. Младите хора търсят шанс в големите градове и чужбина, където жертват своите морал и ценности. Набързо се появиха напористи “юпита”, които включени в националната ни политика или управление се оказват взривоопасни.

В ежедневието си се сблъскваме с несигурност и неправди. Познатите от миналото престъпни групировки се водят официално за изчезнали, но босовете им увеличиха своите капитали и влияние, овладяха апетитни парчета от икономиката, все по- открито инвестират в политиката. Подрежданите в по- ниските етажи на престъпната йерархия се еманципират все повече и пораждат нови заплахи.

Липсата на механизми, равни отговорности и единодействие между властите пораждат размяна на обвинения. Крадецът, измамникът, грабителят имат всички шансове да останат ненаказани, което ги поощрява за нови престъпления, позволява им с придобитото по престъпен начин да заемат по- високи обществени позиции.

Вина за това има политико- олигархичния елит, в който доминират взаимно заинтересовани от хаотична и слаба държава. Системата за сигурност е разбита от необосновани реформи. Политическата конфронтация изхвърли огромно число подготвени и честни професионалисти от органите за сигурност и обществен ред, следствието, прокуратурата и съда.

Хиляди секретни сътрудници, станали такива основно по патриотични подбуди бяха обругани, а имената им по умишлено позорящ начин станаха обществено достояние. Така държавата и обществото предадоха тези, които са се клели да им служат. От МВР през годините на преход бяха уволнени около 60 хил. души. Почти толкова е и числото на уволнените от МО. Повечето от тях са осъдени морално и социално, без да могат да разпознаят свой представител и защитник в лицето на досега съществуващите политически партии.

Вина за това носи сегашният политически елит. Традиционната система за военна подготовка и служба в страната беше отменена, войските съкратени до нивото на военно- полицейски контингент. Държавата ни е без ресурс и организационен модел за отблъскване на външна заплаха. Защитата на Отечеството като дълг и чест за всеки български гражданин беше отменено. Младежите не получават елементарни знания, подготовка и култура, свързани с тези потребности. Дисциплиниращата и възпитателна роля на войнишката служба трудно може да бъде заменена. Разрушената система за формирането на младите личности епидемично изражда младото поколение, застрашава възпроизводството, поставя под въпрос оцеляването ни като нация.

С досегашните политически програми и закони българските граждани остават незащитени. Живеещите в други страни, с изключение може би Турция, са изключени от обществено- политическия живот на българската общност. Политическият и управленски елит непрекъснато потвърждава своята недобросъветност и некомпетентентност.

Като контрапункт е необходимо обществено и национално обединие за провеждане на нова политика, с нов морал и мерки за въстановяване на българската държавност, базирани на обществено обсъждане и съгласие.

Всеки български гражданин има право на пълноценен живот в собствената си страна.

Необходимо е изолиране от политиката и управлението на псевдоелита. Напразни са илюзиите, които се пораждат от популизма и пропагандата на новопоявили се формации, които всъщност са създадени и подпомагани, за да крепят и спасяват статуквото. Традиционните партии, родени с компромисите на Кръглата маса изиграха своята роля, изразходваха своите ресурси.

Единствената мисъл на роденият от тях елит е да се възпроизвежда, като умело продължава да маневрира и представя своя личен интерес за национален и обществен. Прикрити в различни партии, те нямат нищо общо с техните исторически традиции и цели, с имената, ценностите и идеологиите им.

Поради това единствено възможно и реално отговарящо на интересите на дължавата и обществото може да бъде обединение около общочовешки ценности, демократични традиции, историческо наследство, единно възприемане на достиженията на национално- освободителните и революционни борби, приноса към тях на други страни и народи.

Едно нагло малцинство тласна България в началото на прехода по пътя на конфронтацията на основата на измисления конфликт комунизъм – антикомунизъм.

България има своите обединяващи ценности традиции и памет. Поколения социалдемократи, комунисти, земеделци, представители на по- малки партии и просто патриоти са давали своя принос.

Трябва обективно да бъде оценено участието в антихитлеристката съпротива, съграденото през втората половина на миналия век, градивния принос на всеки, взаимната толерантност и традиции в отношенията между източното православие, католицизма и исляма.

Такъв подход ще утвърди принципите на справедливост, солидарност, равенство, републиканизъм и патриотизъм и позволи да се преодолеят последиците от кризата.

Някои се опитват да задържат развитието на обществено- политическите отношения, да съхранят статуквото. Този процес създава сили на конфронтацията, разкъсва обществото, обезсмисля труда на поколения българи, разделя и застрашава нацията.

България беше предадена и ограбена главно по времето на управленията на самообявилите се за десни СДС и ОДС, но за това са виновни техните партньори от другия политически спектър, а не техните членове и симпатизанти, повярвалите на водачите си.

Пропагандирането, разпространяване и реализиране на политически идеи трябва да става в условията на реална демократичност, плурализъм и в резултат на законни избори, но сега ни е необходима общоприемлива стратегия, която да осигури пълна мобилизация на целия български народ.

Това е възможно около споделени идеи и ценности. На този етап е необходимо съхраняване и масовизиране на националното съзнание, култура и традиции, преследване на национализма, шовинизма, националното високомерие и ксенофобия.

Необходимо е обединяване независимо от принадлежността към различни социални слоеве, социално, образователно или имуществено положение.

Много важно е концентриране на усилията към постигане на реален граждански и политически диалог, обединяване около конституционализма, парламентарните традиции и представителство, осигуряване на целия национален ресурс в един нов и осъзнат процес.

Необходимо е формирането на ново, градивно и равнопоставено политическо пространство. Особено важно е постигането на свободно и справедливо общество, провеждане на политика за развитието на социална държава.

Вина за състоянието на България сега има само и единствено самоназначилият се и самоопределил се политически елит. Зад критиката на грешките от миналото се скриха личности, които далече надминават свалените от власт в зората на прехода по участието в нея, политиката и облагодетелстването. Раздирана от противоречия България лесно може да стане жертва. В региона на Балканите бяха разконсервирани исторически наслоени междунационални, международни и междурелигиозни конфликти. Свързаните с тях насилия рецидивират и се разпространяват твърде лесно.

Сега държавата и обществото са мамени и грабени от политически играчи, които тайно се договарят по основните насоки и приоритети на реформата.

Политическата конфронтация е удобно прикритие за овладяване и размяна на позиции и ресурси вътре в сегашния елит, при редуването му в икономическата и политическа власт. Липсва справедливост и прозрачност при трансформирането на собствеността в годините на преход. Елитът поддържа статуквото, за да прикрива съмнителни капитали и отношения, което прави невъзможно обединението около общонационални каузи.

Мръсните пари осигуряват обществената, политическа и управленска активност.

Средствата, позволяващи тези действия са трупани по криминален начин и с помоща на престъпните структури и групировки. През годините вместо да се провежда реална битка с престъпността се извършваха реформи в службите за противодействие срещу тях. Зад тях се осъществи криминална революция, която доведе до огромно по своята неправомерност и мащаб обогатяване на елита.

Услужливо сочените като лидери на престъпни групировки всъщност се превръщаха в неудобни свидетели и удобни мишени, обречени на санитарен отстрел. Така неправомерно забогателите си осигуряваха недосегаемост и бъдеще. Мафиотските структури доминират над законите и институциите, налагат правила и претендират за лично присъствие в политиката и управлението.

Лечение на държавата е възможно по хирургичен път. Предоставянето на правото на друг да се намеси в тях може да означава извличане на изгоди за друг, но не и за българските граждани и ибщество.

На този етап е необходима отговорна дискусия по обща за обществото стратегия за противодействие на корупцията и престъпността, за непопадане в новите власти на лица, обвързани с криминализацията на обществено-политическите норми. Само с максимално широк обществен консенсус ще бъде постигнато реализирането на нов проект- за преодоляване на кризата и утвърждаване на социалната справедливост и сигурност в държавата.

Безспорно трябва да се работи за възстановяване накърненото доверие към България. Нов тип отношения ще могат да възвърнат необходимото доверие в политическите субекти, които да станат носители на споделяни и желани ценности. Гражданите трябва да получат гаранции, че ще могат да упражняват своите конституционни права и свободи.

Държавата ще трябва да гарантира еднакво прилагане на законите, за да може обществото, съставено от съзнателни, солидарни и отговорни граждани да просперира. За постигането на всичко това е необходимо подменянето на политическия модел, като държавата и обществото бъдат поставени пред индивидуалните права и свободи. Само така ще постигнем формиране на солидарно общество, в което да се съчетават личният и груповият интерес.

Тихомир Стойчев

Мисли на читатели

В навечерието на 3 март,след кореспонденция с читателка на блога, получих въпроси относно темите в него,които ме впечатлиха силно и помествам изцяло,така както бяха написани. Не като коментар към някоя от темите, а като самостоятелна и значима тема,в която се поставят въпроси и търсят отговори.

Ето какво ми написа читателката:

..."За мен остава "висяща" темата -С какво се гордеем като българи днес , освен с далечната си история и с природните красоти, които са ни от Бога дадени? Т.е. Какво сме направили и постигнали като българи в последните почти 100г и се гордеем с него?
Както не можем вечно да се оправдаваме с турското робство, така не можем и вечно да лежим на стари лаври.
Аз го чета /блога/ редовно, откакто знам за него , но и там не виждам поставени тези проблеми.

Мисля, че децата ни /не говоря за моето-то е върла родолюбка/ усещат празнотата във времето и ние не можем да им кажем -гордейте се с прадедите си, но за родителите си се направете, че не забелязвате какво правят.Така ги развращаваме. Те , пък и аз вкл. искам да чуя нещо , с което да се гордея сега или ако няма -да си го кажем направо.

Това, че всяка година на съответни празници се гордеем с едни и същи неща/ не казвам , че не трябва/ леко ме изнервя. Аз лично вече не го наричм гордост, а поклон пред паметта на тези българи.Няма как да се гордея с това , че предавам паметта им".

....Не можах да отговоря-дълбоко в съзнанието си разбирах правотата и силата на написаното,разбирах,че се търсят ИСТИНСКИ отговори!И...не се ли отнясат тези въпроси към всички нас, съвременните българи!?

Мисля, че тук му е мястото да поместя и мисли на видния историк и познавач на българската духовност от близкото минало Петър Мутафчиев, които имат връзка с гореизложеното:

..."Наред с непостоянството и нетрайността, от които е проникнато цялото ни историческо битие, тук има и нещо друго, не по-малко характерно: периодичното повторение на едни и същи явления в него. Би могло да се каже дори, че ако в нашия, лишен от приемственост и трайност исторически живот, има нещо неизменно и постоянно, то е именно ритмичното редуване на състояния и прояви, напълно сходни с преживяното в миналото. При всеки един от големите периоди на своята история ние като народ сме повтаряли онова, което по-рано е било. Ако в това отношение при един или друг случай се явява известна разлика, тя е в подробностите, дължими на времето и условията, но не в същността. В основните си моменти историята на Второто ни царство е повторение на тая от Първото. Още по-забележително обаче е, че и най-новият период от нашето равитие се отличава със същите черти, които са ни познати от нашето средновековие."

С дълбоко уважение към Вас,драги читатели, очаквам Вашите мисли,мнения и препоръки как да поставим на по-висок пиедестал националното самосъзнание и достойнство, как да правим неща,с които бихме се гордели всички! Как да не оставаме безучастни свидетели и да подминаваме с безразличие, онова което става в страната ни, какво ще оставим в наследство за бъдните поколения!?

ПАМЕТТА НА ДЕДИТЕ И НАЦИОНАЛНИТЕ НИ ГЕРОИ НИ ЗАДЪЛЖАВА ДА СТОРИМ ТОВА!
РОДИНАТА НИ ГО ЗАСЛУЖАВА!

Възкресението на един народ Слово за Освобождението на България

... "Блаженопочившаго освободителя нашего императора Александра Николаевича и всех войнов, падших на поли брани за веру и освобождения отечества нашего, да помянет Господ Бог во царствии Своем."
(Възглас от Великия вход)

В православните храмове из цялата ни страна всеки път, когато се отслужва божествена света Литургия, по време на Великия вход ние, духовниците, възгласяме към Бога да спомене в Своето царство Царя-Освободител Александър Втори и хилядите български опълченци, руски, украински, белоруски, румънски и фински воини, пожертвали живота си за Освобождението на България.

Днес към нашите молитви се присъединяват и всички родолюбиви българи, които с благодарност и признателност отдават почит пред паметта на загиналите за свободата на Отечеството ни.

Датата Трети март отбелязва възкресението на един народ, който близо 500 години беше без своя политическа и духовна свобода, народ, чиято висока самобитна духовна и материална култура бе подложена на унищожение.

Като светлина в мрака на петвековната нощ светеха огнищата на духа ­ манастирите. От тях изтичаха освежителни струи и кърмеха българския народ с християнската вяра, поддържаха националното му съзнание.

Мъченици за вярата и усърдни книжовници ­ клирици и миряни, съхраняваха духовното наследство, докато дойде времето на Възраждането, когато великият хилендарец преподобни Паисий запали огъня на националното пробуждане чрез искрящата родолюбива "История славянобългарска".

От излизането на дивната история на предивния български монах до подвига на братята-руси за освобождението на България пътят бе по-кратък, макар много стръмен и кърваво-мъченически: път на неумолима борба за роден език, за богослужение на църковнославянски, за църковна независимост, за родно училище. Борба повсеместна, в която участваха с перо и оръжие монаси и свещеници, учители и родолюбиви занаятчии и търговци, селяни и граждани, устремени към изгрева на свободата.

Освободителната война на братята-руси и Освобождението на България, които изправиха българския народ на краката му, са естествен завършек на националната българска революция, която през десетилетията на нейния живот и особено през 1876 година ­ годината на Априлското въстание ­ струваше много човешки жертви.

В последните години се чуха различни гласове в публичното пространство: че когато император Александър Втори подписвал Манифеста за обявяване на Руско-турската война, се ръководел не от любов към поробените братя-славяни, а от имперски амбиции; че не трябва да честваме Трети март като национален празник, защото свободата ни не е извоювана с усилията на българския народ, а ни е донесена даром на върха на руските щикове и др. Такива изявления са израз на неблагодарност и непризнателност не само към нашите освободители, но и към всички знайни и незнайни родолюбиви българи, които със своята саможертва подготвиха, проправиха пътя на нашето Освобождение.

Нека не забравяме, че Бог е Този, чрез Когото ние "живеем и се движим, и съществуваме" (Деян. 17:28), че всичко става по Негово съизволение, че свободата ни е дар от Бога, дар изстрадан и измолен вследствие воплите и молитвите на измъчения български народ. Свободата е Божи дар и ние трябва да сме благодарни за нея не само на Бога, но и на тези, чрез които Той е осъществил Своя промисъл и ни я е дарил. Амин.

Свещ. Йоан Карамихалев

Трети март, 1878, Сан Стефанският мирен договор и неговият принос

Много българи днес си задават въпроса, защо датата на Санстефанския мирен договор се смята за толкова значима в българската история. Защо не честваме като национален празник 6 септември 1885 – когато двете части на разделена България (Княжество България и Източна Румелия) се обединяват или пък 22 септември 1908, когато княз Фердинанд обявява тържествено независимостта на България от Османската империя?

Трети март се празнува, защото от него се правят първите стъпки към утвърждаването на България за суверенна държава.

От падането си под османска власт през 1396 г. българите извървяват дълъг път докато стигнат отново до своята национална идентичност. Първите стъпки на етническо пробуждане започват от монаха Паисий Хилендарски, минават през извоюването на независима българска църква и достигат до организираната борба за независима държава.

В средата на XIX век в българското национално-освободително движение се появяват две течения. Първото е умереното течение, което предлага чрез легални средства и реформи България постепенно да извоюва политическата си автономия. Този вариант не изисква въоръжени сблъсъци и кръвопролития и гарантира до голяма степен целостта на българската етническа територия. За сметка на това обаче, денят на освобождението се губи в необозримото бъдеще.

Другият вариант е радикалното течение. То предлага точно обратното – всеобщо въоръжено въстание, което да доведе до политическото решаване на българския въпрос. При него целостта на българската етническа територия не се гарантира и като крайна фаза се предвижда намесата на Великите сили. Т.е съдбата на България неизбежно се оставя в техни ръцете и зависи от техните интереси. Този радикален подход предполага борби и неизбежни кръвопролития, но прави целта по-близка.

Нетърпеливото за свободата си българско общество избира втория път. През 1876 г. избухва Априлското въстание. То е удавено в кръв, но постига своя политически ефект. С цената на 30 хиляди жертви българите фокусират вниманието на света върху проблема за тяхната независимост. Най-великите умове по това време като Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Достоевски и много други издигат своя глас в защита на българската кауза.

Това дава повод на Русия активно да се намеси в решаването на Източния въпрос.

В продължение на две столетия руските монарси водят 13 войни с Турция. Те имат една обща стратегическа цел – спечелането на контрол върху Балканите и Проливите между Европа и Мала Азия. За тях пътят за установяването на империята им като световна сила винаги е минавал през Босфора и Дарданелите към Егейско и Средиземно море и световните океани. С тази цел те систематично изграждат репутацията на Русия като защитник на балканските християни и на славяните в Османската империя. Колкото повече расте вярата в освободителната й мисия, толкова повече се утвържадава руското влияние на Балканите.

"Нашата" освободителна, тринадесета по ред война, се различава от предишните. Преди всичко по това, че не е мотивирана от някогашната експанзионистична политика. Този път Русия не е подготвена за война и прави големи усилия да я избегне. Победена в предишната, т.нар. Кримска война (1853-56) от Турция и нейните покровители Англия, Австро-Унгария и Франция, Русия ясно формулира новата си политическа линия:

"Нашите интереси в момента – пише министър-председателят Горчаков - изискват запазване, а не разрушаване на турската цялост. Ние ще помагаме на балканските християни, за да облекчим тяхната участ с внушения пред Високата порта, но в никакъв случай няма да одобряваме или още повече, да толерираме бунтове и въстания срещу законния им господар – султана".

През 1876 г. обаче освен българите, населението на Босна и Херцеговина също вдига въстания. В тяхна защита Сърбия и Черна гора обявяват война на Турция. Източната криза избухва с нова сила. Руската дипломация започва активни действия за мирното й уреждане. В резултат на това в края на 1876 и началото на 1877 г. тя се домогва до свикването на Цариградската посланическа конференция и до подписването на Лондонския протокол, чиито решения османското правителство категорично отхвърля.

Русия се оказва пред реалната заплаха да подрони фатално авторитета си сред балканските християни, ако в този критичен за тях момент не се намеси. В случай на примирение и пасивно безразличие, завоюваните с цената на толкова войни до тогава позиции на Балканите ще бъдат загубени. Думите на военния министър Милютин в специална докладна записка до цар Александър ІІ са показателни:

"Изходът от Цариградската конференция ясно показа, че общото въздействие на Европа върху Турция е немислимо. Пасивното европейско съгласие е готово да принесе съдбата на балканските християни в жертва. Но не бива да скриваме от себе си важността и опасността от подобна развръзка на нещата. Безсилието на колективните европейски действия могат само да окуражат Турция и да обърнат тази слаба държава в страшно оръдие против нас. ....ние не можем да търпим непрекъснато оскърбления към собственото ни достойнство и увреждане на материалните ни интереси, докато изчезне и последната следа от влиянието ни на Балканите..."

След бурни дебати в коронния съвет при царя, на 12 април 1877 г. мотивите на Милютин са приети. Войната започва.

За осем месеца руските войски окупират цяла България и стигат до Константинопол. На паметната за всички българи дата 3 март в малкото селце Сан Стефано, разположено на 12 км от Истанбул е подписан мирният договор между Русия и нейните съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора от една страна и Османската империя от друга. От точка 6 до точка 11 в този договор се разглеждат решенията, свързани с българския въпрос. България трябва да бъде трибутарно княжество (което плаща данък на султана). Тя трябва да има управител християнин и местна войска. Границите й се покриват с границите на българската екзархия, и са утвърдени със султанския ферман от 1870 г., когато получаваме църковната си независимост. Тези граници включват Северна България (без Северна Добруджа, която се дава на Румъния), цяла Тракия (без района на Гюмюржина и Одрин) и Македония (без Солун и Халкидическия полуостров).

Всичко това обаче остава само на книга. В последния момент преди подписването на договора руският посланик в Константинопол граф Игнатиев, който изготвя самия документ, получава с тайна шифрограма нареждане от министър-председателя Горчаков, договорът да има характер на "обикновен прелиминарен (т.е. предварителен) протокол".

"Между мен и Горчаков ще съществува винаги пропаст – пише в дневника си Игнатиев. Докато аз водех в Цариград политика за освобождението на всички славяни от турско иго, в Петербург охотно раздаваха славянски земи на Австрия... Горчаков възразяваше срещу Санстефанския мир... сякаш неговите разсъждения отразяваха не нашите, а възгледите на Англия. Той ми нареди със специална инструкция да предам на Санстефанския мир прелиминарен характер, защото Австрия възразявала срещу него и имала намерение да свика общоевропейска конференция за окончателно уреждане на въпроса."

Очевидно тайните договорености на най-висшата руска дипломация не са стигали до знанието дори и на посланиците й. Очевидно Игнатиев не е бил информиран за поетите тайни ангажименти към Австро-Унгария и за секретните споразумения с Англия, които Русия не може да не спази. Очевидно той също е бил пионка от голямата игра.

Не е била ясна и цялата картина на най-добрия руски дипломат граф Шувалов, по това време посланик в Лондон. От една страна той е наясно, че Русия предварително се е съгласила България да бъде разделена, но не разбира дипломатическия блъф, който се прави с подписването на Санстефанския мир. Затова той пише:


"Санстефанският мир е едно нещастие за нас... Това е най-голямото недуразумение, което ние можем да направим. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да правим отстъпки."

Всъщност обаче Санстефанският мир не е "недуразумение". Той има смисъл за царското правителство като тактически ход. В паметна записка на министър-председателя Горчаков до императора (открита неотдавна в личния архив на съпругата му), написана малко преди подписването на Берлинския конгрес, се казва:

"Вътрешната слабост на държавата не ни дава основания да вярваме, че със сила можем да защитим завоеванията, постигнати чрез войната. Още от самото начало аз гледам на прелиминарния договор с турците като на полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Чрез него Русия още веднъж демонстрира добрата си воля към балканските народи, и в частност към българския, като защитник на техните интереси. По този начин ние ще запазим репутацията си на техен покровител. Що се отнася до предстоящото му унищожение под натиска на западните ни съперници, то толкоз по-добре за Русия, тъй като това ще увреди тяхното влияние на Балканите и още повече ще увеличи нашия авторитет."

С подписването на Санстефанския мир царското правителство постига целта, която си поставя с войната. Трудна и рискована, но все пак победоносна, войната от 1877-1878 е увенчана с шумно огласения Санстефански мир от Трети март. Русия дава предостатъчно категорични доказателства на българите за добрата си воля и това се приема с възторг и дълбока, искрена благодарност към Освободителката. Българите не могат да знаят, че Санстефанският договор е предварителен, временен и подлежи на неизбежна ревизия. Това е строго поверително, зорко прикрито зад кулисите на дипломацията. Естествено ревизията на договора ще стане известна, но неблагоприятните последици за българите ще изглеждат и ще се възприемат от тях като резултат от намесата на западните Велики сили. Така недоволството от неговата ревизия се насочва против руските съперници Англия и Австро-Унгария, а влиянието на Освободителката се утвърждава трайно.

И така, Берлинският конгрес се открива тържествено на 13 юни 1878 г. В него участват Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Турция. Делегациите се представят от министър-председателите княз Горчаков, лорд Дизраели, Граф Андраши, канцлера Бисмарк, от министъра на външните работи на Франция Вадингтон, а от турска страна присъстват двама паши.

Подписалите Берлинския договор двама князе, трима графове и един маркиз узаконяват новите български граници. Тя е разделена на три части – Княжество България, Източна Румелия, а Македония е върната обратно под властта на султана.

Това е шок за българите, но от позицията на познанията ни, днес не бива да ни изненадва. Балканските проблеми никога не са се решавали с оглед на балканските интереси. Всъщност Берлинският договор не е по-несправедлив от многото други политически споразумения. Сърбите се сражават близо две десетилетия, за да придобият самостоятелност на територия, която обхваща не повече от една трета от етническите им предели. Гърците водят жестока война на взаимно изтребление с турците от 1821 до 1828 г. Като резултат само Пелопонес и Атика, пак не повече от една трета от територията, населявана от гърци, получава независимост. Румънците нямат въоръжени въстания, но борбата им за самостоятелност и обединение, започнала по време на гръцкото въстание, продължава десетилетия. Влахия и Молдавия се обединяват в едно княжество едва след Кримската война, като държавата им обхваща само половината румънска етническа територия.

Българите не правят изключение. Те дори получават повече, отколкото може да се очаква - в границите на Княжество България и Източна Румелия влизат близо две трети от българите. Двете части имат различна степен на самостоятелност, но през 1885 г. успяват да се обединят в едни етнически граници.

И така, макар и временен, Санстефанският мир, който празнуваме, има своето значение.

За нас, българите, 3 март 1878 е въплъщение на едно начало. На този ден бе направена онази първа политическа крачка, заради която дадоха живота си хиляди верни синове и дъщери на България. Този ден показа на българите, че жертвите от Априлското въстание не бяха напразно, че 15 хиляди доброволци, които загинаха, сражавайки се в руско-турската освободителна война, не дадоха живота си напразно. Сан Стефано срути окончателно започналата да се пропуква стена, която отделяше България от Европа. Той постави началото на онази Трета България, на която историята бе отредила да се намира на кръстопътя между Запада и Изтока, между Европа и Азия, там, където така сложно и съдбовно се преплитат интересите на великите сили.

Българите винаги са празнували този празник. За първи път Трети март се чества през 1880 г. – две години след Освобождението - като Ден на възшествието на престола на император Александър Втори. От 1888 празникът започва да се чества като Ден на Освобождението на България от османско господство. Еднократно като национален празник денят е отбелязан през 1978 г. по повод на 100-годишнината от Освобождението. Десет години по-късно, през 1988, той става официален празник, а през 1990 г., когато в България започнаха промените, с решение на парламента датата бе обявена за национален празник на страната.

Зара Костова, Ph. D.

Легенда за мартеницата...

Във ден незнаен ханът Аспарух
бял гълъб пратил до Котрага
достигнало бе нещо до неговия слух
и запитване изпрати той до брата.

Птицата политнала в прозрачната предпролет
и върнала се в първи лъжецвет,
но била ранена в своя дълъг полет
от стрела коварна на хазарите безчет!

Приглади хана своя чер чъмбас
и на птицата привърза той крилото,
бе радостен за всички този час,
че вест велика имаше в писмото!!

Котрагите държава бяха сътворили,
клон български сред волжската земя,
червено_бяла вест тук гълъба донесе,
чрез крилата свои и кръвта!!!!

"Нека всеки в този ведър час
червен и бял конец по себе си да сложи"
тъй рече Аспарух с гръмовен глас,
тоз ден българина да запомни!!

Атанас Благоев

Баба Марта-традиционен български обичай

Навсякъде по света хората празнуват идването на пролетта с радост и надежда, но само в България се посреща такъв празник с традиции от старите времена.

Ако на първи март тръгнете да се разхождате по българските улици, ще срещнете много усмихнати лица. Но най-напред привличат погледа мартениците. Всеки се е закичил с тях. Може да ги срещнете даже по котки и кучета. А в малките планински селца хората ги слагат даже и на добитъка: агнета, ярета, жребчета. Къщите също си имат мартеници.

Може би се чудите какво точно представлява въпросната мартеница. Класическата мартеница е направена от усускани заедно бели и червени конци. Понякога накрая ма пискюли от същата прежда. Обикновено пискюлите са укерасени със сини мъниста, пендари или конци с друг цвят.

В старите времена мартеницата е била възприемана като ритуален знак – амулет, предпазващ от злите духове. Днес почти всички подобни „функции” са забравени и обичаят символизира само идването на пролетта. Но дори и сега българите вярват, че ако носят мартениците през март че са здрави цяла година. Има древна поговорка, която гласи „Ако не носиш мартеницата си през Март, Баба Марта ще ти изпрати лоша прокоба.”

Митичната Баба Марта олицетворява пролетта, слънцето, което лесно може да игори лицата на хората. Според вярването, Баба Марта е стара жена и е куца. Затова и носи железен бастун да се подпира на него. Народните вярвания описват характера й като много непостянен. Когато се усмихва, слънцето грее; коагто е ядосана студ сковава земята. По-голяма част от ритуалите имат за цел да я омилостивят.

Хората също вярват, че баба М рта ще влезе само в много чиста и спретната къща. Ето защо къщите се почистват старателно в края на февруари. Това е символично пролетно почистване от всичко лошо, старо и ненужно останало от миналат година.

Баба Марта име и много изисквания, относно хората, които ще види на първи март. Старците не излизат рано сутрин, защото може да я ядосат. Тя обича да вижда млади жени и момичета на нейния ден, което означава, че времето ще е хубаво и топло.

Баба Марта е мого благоразположена към хората, които носят мартеница. Обичайно те са направени от вълна, коприна или памук, заплетени от млади жени. Основните цветове са бяло и червено. Конците са усукани заедно. Традиционните мартеници може да включват и други елементи като сребърни монети, мъниста, чесън, охлювени черупки, косми от конска грива и т.н... Заедно те правят амулет.

На първи март всеки трябва да носи мартеница, особено малките деца, младоженците или новородените домашни животни. На някой плодни дръвчета, дръжките на вратите и избите също се слагат мартеници. Има специални места, на които се слагат мартеници – на китките, на врата като огърлица или на дрехите отляво. В някой бълграски региони мястото, където е поставена мартеницата зависи от социалното положение. Младите неомъжени девойки носят мартениците си от ляво на дрехите си, младите ергени ги носят на кутрето на лявата си ръка, женените мъже си слагат мартеница в десния чорап.

Хората носят мартеници за определен период от време. Обичайно периодът е свързан със знаците на приближаващата пролет – цъфнали дървета, среща с първите долитащи прелетни птици – щъркели, лястовици или жерави. Тогава хората свалят мартеницата и я завързват на цъфнало дърво.

В различните части на България свалянето на мартеницата е свързан разни предзнаменования. В Южна България хората вярват, че мартеницата, носена на китката трябва да се свали, когато видят летящ щъркел. Ако щъркелът не лети лятото ще е много мързеливо. Мартениците от врата се свалят, когато се види лястовица, което означава, че шията ще стане грациозна и дълга като на птица. Девойките поставят мартениците си под голям камък и после търсят знамения какъв ще е бъдещият им жених.

Веднъж свалена със съпътстващия ритуал мартеницат губи значението си на амулет. Това отбелязва една важна стъпка – краят на зимата и преходът към положителните промени. Тази широкоразпространена практика на носенето на мартеници и нейното учудващо неотслабващо положение сред българските обичаи се обяснява с вярването в магическите свойства на червения цвят. Нъна, парата, сините мъниста и вълчи или змийски зъб, червените конци имат свойството да гонят злите сили, демоните и болестите.

Бъргарите днес не парктикуват всички тези ритуали. Отпаднала е и необходимостта от такива превантивни мерки. Основното от този така богат на ритуали празник е пречупено през призмата на съвремието. Най-въодушевени от този традиционен празник са децата. Те приемат Баба Марта, точно както са приели и Дядо Коледа два месеца по-рано, само че получават мартеници вместо подаръци. Има много песни за Баба Марта, които са се запазили от преди и все още се пеят. Всички те са радостни весели както и самата тя.

Мартеницата... Този магически амулет, наследен от предците ни е първият знак за настъпващата пролет. Ето защо всеки българин носи мартеница на първи март, символизираща вярата, че от сега нататък всичко ще е по-добро. Хората се усмихват, защото вярват, че са спечелили благоразположението на Баба Марта.

В ПАМЕТ НА АПОСТОЛА

Днес отбелязваме 136-та годишнина от трагичната и славна гибел на Апостола на
българската свобода...

С ПОКЛОН И ЛЮБОВ ДА ПОЧЕТЕМ ПАМЕТТА И ДЕЛОТО НА ВЕЛИКИЯ И НЕЗАБРАВИМ АПОСТОЛ!

Дякон Васил Левски

О, Майко моя, родино света!
Защо тъй горко, тъй скробно плачеш?
Гарване и ти, птицо проклета,
над чий там гроб тъй грозно грачеш?
О, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня;
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня!


Плачи! Там близо до град София
вида аз стърчи черно бесило.
И твоят един син, Българио,
виси на него... Със страшна сила.

Зимата пее свойта зла песен.
Вихрове гонят тръни в полето
и студ, и мраз – плач безнадежден!
Навяват на теб, теб на сърцето!

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в мъглата;
старци са богу молат горещо,
жените плачат, пищат децата!

Умря той вече! Юнашка сила
твойте тиране скриха в земята!
О, майко моя, родино мила,
плачи за него, кълни съдбата!

Това е първият вариант на стихотворението "Обесването на Васил Левски". Публикуван е във в. "България", г. I, бр. 22 от 12 август 1876 г. Окончателният вариант на стихотворението е излязъл в "Календар за 1876 година" под образа на Васил Левски, а след това е публикуван е в "Съчинения на Христо Ботйов" под ред. на Захари Стоянов, С., 1888, с. 43.

ЛЕВСКИ ПРЕЗ МОИТЕ ОЧИ...

javascript:void(0)


Васил Иванов Кунчев - Левски, личност, здраво стъпила върху гранита на безсмъртието, все още не е намерила свое подобие.
Левски - титанът на българската революционна мисъл и действие, завещал своя дух и живот на свободата, ние превърнахме в знаме. Друг такъв в България няма.

Левски през моите очи е обективен и реален, далновиден и самоотвержен организатор и ръководител на националната ни революция.
Той превърна от мечтание в необходимост и цел онази „чиста и свята република”, която днес носим в сърцето и ума си, която пазим и защитаваме, както пазим името българин.
От Освобождението до днес явлението Левски непрекъснато е занимавало неговите съратници и продължава да възбужда интереса на историографи, историци, литератори.
За мен той е най-големият идеолог, стратег, тактик и организатор на освободителното движение у нас и през Възраждането.

Не по-малко е и другото, с което Апостола влезе в паметта на своя народ: това е примерът на саможертва, човещина и нравствена чистота. В името на своята велика идея Васил Левски се бе отказал от всички земни радости, с изключение на една - да се
бори за свободата на България.

В моите представи Левски е винаги на кон, на крак или с писалка в ръка. Човек, който не е бил нито за миг в безопасност, не е имал нито миг свободен, но въпреки това с огромна, лъчезарна усмивка на лицето, с медено слово и с бунтовни песни на уста, които в захлас е пял дори в студ и мраз.
Неустрашимостта на Дякона е била съчетана с бистър и способен на дълбоки порицания, подвижен ум.

Той е изрекъл думите: ”Ние сме във времето и времето е в нас”, които ще останат в световната съкровищница на човешката мисъл. А собственото си място в живота определя така: ”Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя - губя само себе си”.
Уязвимото място на безстрашния бунтовник са неговият демократизъм и благородство, и тези му добродетели според мен, при суровата революционна обстановка се превръщат в негов недостатък.
Природата рядко влага в един човек много добродетели; рядко храбрите и дръзките са и най-благородни; още по-рядко най-властните са и най-безкористни, даровитите - най-скромни.
А у Левски всички тези големи качества са сбрани в едно неповторимо светло съзвучие.
В него са еднакво застъпени душевната мекота с революционната твърдост, мечтателят - с човека на делото, способността да води - със смирението на мъдрец, дарбата да заповядва – с готовността да се подчинява. Взискателен е към другите, но най-много към себе си. Силен е, но груб - никога, а душевната му чистота служи за огледало на всички, които са се докосвали до него. Само с това може да се обясни, че той става водач, без да има властния характер на Стамболов и Бенковски, хайдушката слава на Хитов, огненото перо на Раковски или пък литературната дарба на Каравелов.
Той водеше хората чрез магията на своята цялостно завършена личност - този Прометей на българската свобода.

Така изглежда Левски през моите очи, така влезе в нашите сърца едновременно като Апостол на свободата и Апостол на човещината, а неговото име стана символ на нравствена сила и чистота, превърна се в оплодяващо начало и причастие за всеки българин.

Времето....

Човешката мечта е като цигарен дим. Там, върху огънчето е видим, а по-нагоре и по-нагоре се разстила и изчезва. Една белезникава материя във вечно движение. Защо му е на човек да мечтае? За да компенсира с временни явления това, което му липсва – истината за живота. И понеже животът – това е част от траекторията на цигарения дим, която тук, на земята, няма никакво друго, освен явно вредно предназначение, то сигурно някъде другаде, в друго измерение, върши някаква работа. Само че ние не знаем това. И едва ли докато сме тук ще го научим. Не разбираме, че освен да крачим от невидимото начало на деня и нощта до техния край нямаме право на друго. Изпълваме живота си с безсмислено лутане. Търсим да прозрем стойността на времето като изключваме вероятността за неговата неизмеримост. Пропускаме факта, че то не се продава. Да не коментираме възможността за мерките и теглилките, с които можем да го ограничим. Та, в такъв случай, какво е животът? Време? Време, през което тичаме нагоре, надолу, наляво, надясно и изобщо тичаме така, сякаш искаме да го изпреварим, а за това вечно не ни стига Време.... Не разбираме собственото си несъвършенство, не разбираме, че безформеното плътско явление съществува благодарение на него и обратна зависимост няма. Животът своего рода е един отрязък от време... Какво можем да кажем за истината на времето? Как да оразмерим неизмерното?

Ерис

Да даваш любов.....

Да даваш Любов... Замисляли ли сте се колко е трудно напоследък да бъдеш човек? И колко малко от така наречените хора могат да дадат, и дават, нещо от себе си… Всеки очаква да вземе, но колко познавате, които са казвали „Искам да давам, дори и да не ми отвърнат със същото…”. Помня как на няколко пъти дори бях порицавана, заради една моя толкова искрена реакция – да се извиня… Сега е срамно да си верен – на себе си или на другите; сега е срамно да показваш чувствата си, привързаността, любовта си; сега е срамно да си възпитан, да си искрен или просто да искаш да бъдеш максимално коректен, спрямо хората, които те заобикалят… И всеки живее сам, за себе си, затворен в своя собствен затвор от страхове и предразсъдъци.. И всеки е толкова самотен… Погледнете в очите на хората около вас – в автобуса, в училище, на работа, у дома… Самотата сякаш извира от тях... Всеки копнее за капчица любов, но и се страхува от нея, сякаш тя ще го нарани толкова силно, че той никога няма да може да преодолее липсата й… болката… И отново се затваря и отново предпочита да бъде самотен… Дали сам, или за предпочитане с поредния човек, с когото секса е „окей”, но не се чувства толкова обвързан… Странно е как някои може да нарича този затвор - „свобода”... Не мога да лъжа, че и аз, като всички останали, изпитвам, и съм изпитвала, този страх и познавам ледените му пипала, както и чувството, когато обгърнат сърцето ти.. „О, да… Хубаво е... Студено… Тихо…. Нищо не чувствам”… Мисля, че чак сега осъзнавам какво е имал предвид Андерсен с неговата Снежна кралица и милия Кай, с, обгърнатото му в лед, сърце… Честно казано, предпочитам да съм като ГердаJ Защото винаги съм се питала за какво (ще) живея, ако не давам любов? Какъв е смисъла да прекарам някакви години на тази планета без да съм й дала нищичко от себе си…? Да съществувам като паразит – да дишам въздуха й, да замърсявам природата й, да взема каквото мога от себеподобните си, без дори да се замисля как ще се почувстват и как ще им се отразят постъпките ми.. Ние, българите, пък и хората като цяло, се нуждаем от обич - болезнено, доколкото виждам… И не знам защо не казваме по-често на децата си, на сестрите и братятата си, на родителите си, на приятелите, на любимите, колко много ги обичаме… Обичта лекува, освобождава сърцето, прави ни щастливи и не е толкова страшна… Никак дажеJ Затова подарете усмивка, подарете прегръдка и (по)казвайте по-честичко на близките си, че ги обичате… Колкото и да бързате, колкото и да сте заети.. Намерете мъничко времеJ Изискват се секунди… Дори и да не ви отвърнат със същото… А ако ви отвърнат, значи сте ги научили на нещо хубаво… Да дават любовJ Не им позволявайте да забравят какво е… Разтопете сърцата им Като Герда от приказката....

Ерис

Пирамидата....

Днешният ден трябва да докаже себе си. Денят, който дойде като вчерашния не по моя, твоя или негова воля. Следователно и той като вчерашния ще се опита да ни вразуми и да ни припомни, че с традиционната закуска, обяд и вечеря, работа, любими занимания, малко интриги и какво ли още, няма да направим нищо изключително. Нима е толкова трудно днес да се обичаме малко повече от вчера? А утре – малко повече от днес! Само така ще можем да изградим пирамидата. Ето, ще съблека дрехата си, за да бъда като вас и заставам там, в основата (върхът, който ще бъде забит в земята). Повярвайте и се опитайте да разберете, че всеки трябва да се откаже от нещо в името на другите и всички трябва да се откажат от нещо в името на един. Защото тая пирамида е само половината от онова, което трябва да се направи. Ако сме достатъчно разумни, ще я построим според физическите закони, доказани от самите нас. И до нас ще стигнат десетки и стотици... Ако обаче недоверието се окаже по-силно от любовта, ще е необходимо много време. След първата пирамида ще е необходима втора и бъдните са ония, които трябва да изградят втората върху основата на нашата. Аз съм протегнала и двете си ръце и чакам първите двама, които ще стъпят върху раменете ми.

Ерис

ВСЯКА ЖЕНА ТРЯБВА ДА МОЖЕ....

ВСЯКА ЖЕНА ТРЯБВА ДА ИМА... една стара любов, за която да мисли, че може да върне... и една, която да й напомня колко далеч е стигнала... достатъчно собствени пари, които да й позволят да наеме жилище, дори и да не го желае...нещо стилно, което да облече, ако работодателят или мъжът на живота й иска да се види с нея на часа... младост, която иска да остави в миналото...едно минало, достатъчно интересно, за да я стопли на старини...комплект отвертки...и сутиен от черна дантела...един приятел, който винаги я кара да се смее...и един, която я кара да плаче...малка, но страхотна мебел, която не е принадлежала преди това на някой друг от семейството...осем чинии, чаши за вино със столче, които си пасват и една невероятна рецепта, която ще накара гостите й да си оближат пръстите...чувството, че контролира съдбата си.

ВСЯКА ЖЕНА ТРЯБВА ДА ЗНАЕ ... как да се влюби, без да изгуби себе си...как да напусне работа, да скъсъ с любовник и да спори с приятел без да изгуби приятелството...как да бъде по-напориста и кога да си тръгне...че не може да промени дължината на прасеца, обиколката на бедрата и произхода на родителите си...че детството й може да не е било перфектно, но е приключило...какво би направила и какво не би направила за любовта... нещо повече...как да живее сама, дори да не й харесва това... на кого може да вярва и на кого не може да вярва и да не го приема навътре... къде да отиде...независимо дали това е кухнята на най-добрата й приятелка или малка хижа в планината, когато душата й има нужда от утеха... какво може и какво не може да да довърши за ден, месец, година...

ВСЯКА ЖЕНА ТРЯБВА ДА МОЖЕ... да тачи традицията и да цени новото...да смени предпазител и да изплете дантела...да успокои духа и да разпали страст...да бъде опора и да намери закрила...да преглътне сълза и да предизвика усмивка...да стегне багаж за 15 минути и да създаде уют за цял живот...

Ерис