Ирационалните вярвания съпътстват човечеството от самото му зараждане. За това, разбира се, има съвсем рационално обяснение. Дори няколко, зависи кого попитате - едни ще ви отвърнат, че те отговарят на нуждата на човека да постави необяснимото в достатъчно разбираем калъп, други ще допълнят, че е вкоренено в неговата същност да бъде алогичен и дори това го отделя от животните или пък изкуствения интелект, трети ще го впишат в стремежа му към постоянно усъвършенстване, ще го поставят в основата на прогреса, ще изтъкнат противопоставянето на разума и природата, ако щете. Четвърти ще говорят за маси, пети ще намерят коренно различното обяснение в основните на религията.
Колко точно тона хартия и стотици килограми мастило са отнели всички тези вариации, и колко дисертации на онези чудати типажи, наричани културолози, са изписали безкрайните спекулации на подобни теми, както и избистрянето на всевъзможните тези - оставащи все така мътни - едва ли подлежи на изчисление. Но както стана дума, ирационалното е неизменна част от човешкото ежедневие, дори във времената на масово образование и осезаем напредък на науката, който може да се отбележи ако не с дни, седмици или месеци, то със съвсем кратки относително периоди от по няколко години. И както Сократ, Наполеон или Цезар са изпитвали страх от урочасване, черни котки или посланието, което носят сънищата, така и техните далечни наследници все още намират разсипването на сол за лош късмет - същевременно разчитайки на късмета си да им донесе печалба от тотото, например.
Ето защо може би било интересно да проследим някои от най-разпространените суеверия, и то не за да ги разгромим, а за да видим от къде произлизат. Макар и през вековете тяхната стойност, тежест и дори смисъл да са се променяли, в контекста на актуалната догма, самата им история не само понякога е любопитна, но и евентуално показва поне по някой елемент от собствената ни история. А дали сме горди с него е един съвсем друг въпрос. И като за начало, подходящ изглежда един от универсалните носители на добър късмет - а именно, подковата.
В днешни дни сигурно изглежда малко смешно да поставиш подкова над вратата си, особено когато конете са демоде, но в продължение на дълги векове закривеното желязо, заковавано за копитата им, се е намирало за един от най-могъщите амулети за благополучие, които могат да се намерят. Стана вече дума - за това има и твърде рационално обяснение.
Историята на подковата като носител на щастие датира вероятно от трети-четвърти век от новата ера, а за основен виновник за неговата популярност се посочват гърците. За което всъщност има поне две отделни причини. Не само, че притежанието на кон е признак на добро положение, но и самото желязо продължава да бъде сравнително ценен ресурс, като не бива да забравяме, че елинската цивилизация е преживяла Бронзовата епоха, и новият по-здрав, по-устойчив материал е особено ценен. Съответно, ненапразно намира мястото си сред основните елементи, а това, че уж отблъсква злото е съвсем нормално следствие предвид стойността му.
Допълнително, подковата има формата на изгряваща луна, което се намира и по принцип за символ на плодовитост и общо добра поличба, и нищо чудно, че още ранните римляни, преди да приемат християнството, я приемат със съответната и символна стойност, а не само като предмет от ежедневието.
Както обикновено, християнската религия не изхвърля напълно езическите корени, а по-скоро ги преработва, което поражда нови виждания спрямо действието на подковата. Едно от разпространените вярвания е, че вещиците яздят метли, защото се страхуват от верния служител на добронамерения човек - коня - и всяко напомняне за него, в т.ч. подковата, е меко казано неприятно за тях. В това отношение дори се приравняват към вампирите, и към ковчезите на "установените" вещици се приковава подкова, която да ги възпре от възвръщане към света на живите.
Поражда се дори и съответната легенда - за св. Дънстън, архиепископ на Кентърбъри в средата на X век, първоначално ковач, получил странното предложение да закове подкови на краката на някакъв човек, които странно обаче наподобявали копита. Съответно, светията съумял да го прикове към стената, разпознавайки Дявола у него, и го принудил да положи клетва, че никога няма да влиза в къща, над чиято врата е закована подкова. И нищо чудно, че в продължение на столетия, и до ден днешен, немалко хлопала, особено на запад, наподобяват подкови, а на 19 май се отбелязва и празника на Дънстън - с хвърляне на подкови.
Източна Европа не остава по-назад - ковачът, като изработващ подкови, се смята за своеобразен магьосник, добронамерен, разбира се, и заема централна роля дори при събития като женитби, на едно ниво със съответния свещенослужител.
Самият своеобразен култ към подковата се запазва до сравнително скорошно време - такава е закована дори на мачтата на "Победа" - корабът на адмирал Нелсън при битката при Трафалгар. Напълно естествено започва да отпада чак към средата на отминалия век, когато конят бавно, но сигурно се отправя към миналото, заменен от все по-масовия автомобил. Но въпреки това, и до ден днешен, се приема за един от ултимативните символи на добрия късмет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар