ДОБРЕ ДОШЛИ В БЛОГА НА АЛЕК!

...За динамичното ни и трудно ежедневие; за девалвацията на личното и общо самочувствие; за България и българското самосъзнание и ..... Блогът е отворен за Вас и Вашите споделени размисли....

...Отворен е за всеки, който добронамерено желае да постави тема или отвори дискусия по наболели проблеми от живота!


Ще бъда доволен ако моите мисли за живота и всичко, което ни заобикаля Ви допадат.

И....моля, пишете на български език! Нека да не забравяме, да се гордеем с това, че ЧЕТВЪРТАТА ПРИЗНАТА СВЕТОВНА ПИСМЕНОСТ Е НАШАТА!
















Banners

Сътрудници

Архив на блога

Търсене в този блог

Моят списък с блогове

сряда, 25 март 2009 г.

Благовещение

Благовещение e празник за всички християни независимо от традицията и църквата, към която принадлежат (православие, католицизъм, протестантство) и едно от най-големите тайнства в християнството. Според Библията на този ден Архангел Гавраил донася на Дева Мария благата вест, че тя ще роди Спасителя на човечеството, сина Божий Исус Христос. За него разказва Евангелието от Лука, глава 1, ст. 26-38. Празникът е утвърден от Православната църква през VII век.
В България празникът се свързва по-често с идването на пролетта и затова на този ден задължително трябва да се яде „нещо зелено“ (коприва, спанак, лапад и др.) Според народните вярвания на този „благ ден“ по-леко и бързо зарастват всички рани, затова най-често тогава се дупчат ушите на малките момиченца. През деня всяка отрова губи силата си. Стопаните премитат къщите и дворовете си и палят огньове, които прескачат, за да не пострадат от змийско ухапване през лятото. Поради същата причина жените не докосват игли, куки или конци. По Григорианския календар Благовещение се празнува на 25 март. Празникът се пада винаги през Великия пост и на него се разрешава риба. На празника празнуват всички с името Благовест, Благовеста, Благой, Благойна, Богдана, Богдан, Боян и др

сряда, 11 март 2009 г.

Изпълниха се 96 г. от създаването на безсмъртното "Сине мой!"


Сине мой !
От подпоручик СТАМЕН ПАНЧЕВ

Сине мой, надежда скъпа моя,
радост в грижи, грижа в радостта,
може би последен ден е тоя,
в който те милува твой баща.
Аз отивам, за да се не върна,
дълг отечествен зове ме в бой,
може би не ще те веч прегърна,
теб не ще продумам, сине мой!

Сине мой, аз те благославям,
нека бог закриля теб в света.
На теб сал един завет оставям –
свет завет на грижовен баща.
С него расти, възмъжавай, сине,
моето богатство ти е той,
с него татко ти не ще загине –
ще живее в тебе, сине мой!

Сине мой, живей със светлий спомен
на родинолюбците деди,
гражданин бъди ти всявга скромен,
честен в мисли и в дела бъди,
вярвай в идеали благородни,
с тях окрилен в мирен труд ил в бой,
дай живота си за края родни -
българин бъди горд, сине мой!

Сине мой, надежда скъпа моя,
радост в грижи, грижа в радостта,
може би последен ден е тоя,
в който виждаш своя ти баща.
Аз отивам, за да се не върна
дълг отечествен зове ме в бой -
дай да те целуна и прегърна,
може би за сетньо, сине мой!

Смъртно ранен, поетът подпоручик Стамен Панчев държи снимката на сина си до последно дихание

--------------------------------------

„БЪЛГАРИ”, Свилен Мишляков

Бел. – Подпоручик Стамен Панчев вжда белия свят в Ботевград (Орхание) през 1879 г., завършва философия и педагогика в Соф. Университет. После учителства, директор е на гимназията в родния си град. Мобилизиран, командва рота и пада смъртно ранен при атаката на Чаталджа – 1913 г, по време на Балканската война. Умира, като държи снимката на сина си, бъдещия полковник от Генщаба Панчо Панчев. Изпращат офицерските му вещи на близките и те намират сред тях тетрадка с 73 стихотворения. През 1927 г. излиза единствената посмъртна стихосбирка на поета, онасловена „С перо и меч”. Според вещи литератори, „Сине мой!” е, може би, най-хубавото родолюбиво стихотворение, обнародвано в българската литература. – С. М.

вторник, 3 март 2009 г.

Банда подлеци управляват България


Наближават избори за народни представители и евродепутати 2009. След двадесет години преход, кой знае защо наричан демократичен и цивилизован, май е редно да попитаме българските политици за качеството на прехода, за излъганите илюзии, за липсата на вяра в едно по-добро бъдеще.

Условията за живот в България стават все по- непоносими и зависими от различни фактори.

Дали политиците наистина мислят, че с остарели идеологии ще продължат да ни противопоставят, за да се облагодетелстват от нашия вот? Смятат ли, че някой им вярва?

Ние, българите на ХХІ в. вече имаме потребност да бъдем обединени, а не лъгани и противопоставяни. Да заживеем в справедлива държава, която защитава интересите на всички, поощрява или наказва според заслугите, гарантира равни права и задължения.

Защо се увеличава бедността?

Съзнава ли се, че безработицата е преодоляна за сметка на възможностите на икономическа имиграция? Или внасянето на вредни сурогати в храните и напитките се поощрява, защото иначе колбасите, млякото и напитките ще станат непродаваеми.

Не е ли обидно всичко това? Не е ли обидно, че тези, чиито напукани ръце ни завещаха прогресираща, икономически развита държава са принудени да събират отпадъци, да стоят с часове пред кабинетите на изучени с техните пари лекари, юристи и чиновници без да получават полагаемото им се, да усещат върху гърба си дивия капитализъм, наричан пазарна икономика.

Най- болезнено възрастните и средното поколение губят смисъла на живота, усещат се непотребни и виновни. Как да обясним, че предприятията са продадени, реституирани или заграбени по сложната схема на работническо- мениджърската приватизация от неясен субект, който нагло се усмихва от криминалните хроники или в компанията на видни политици и държавници.

Плодородната българска земя е обезценена. Горите се топят необратимо. Нищетата кара хората да продават на безценица, като обогатяват спекуланти и мутри.

Привлекателните морски и планински курорти също станаха тяхна собственост. Дивечът и рибата със законодателни похвати са разпределени в дар на близки до властниците мераклии с неясен произход на капитала. Занемарената екологична политика води до необратими промени в природата, в средата за живеене.

Трудът на инициативните стопани се ограбва. Никой не гарантира живота, честта и собствеността на гражданина.

Българските производство и пазар станаха неконкурентни, прогонихме в чужбина квалифицираната работна ръка, станахме зависими от политически и икономически сътресения. Учителите стачкуваха. Вместо обещаното им подобряване на условията, след съкращенията в сферата на образованието май окончателно си тръгнаха повече от 8000 души. Това означава закрити училища, паралелки, средновековна безпросветност в бъдеще. Нищо не остана от училищната ни традиция. Разнородни учебници, писани от печалбари, пропагандатори на чужди идеи и знания сякаш умишлено превръщат учащите в немислещи същества.

Часовете по български език, литература и история не внушават национална гордост и традиции, не внушават самочувствие и не възпитават ценности. Достъпността на физическата култура и масовия спорт, върховите достижения на висококласните спортисти останаха спомен. Спортните клубове и бази мизерстват. В спорта, особено във футбола навлиза политиката. Неясни субекти, овладели клубове и федерации създават радикални младежки агитки, които често и бързо се превръщат в бойни отряди. Те освен че обслужват интересите на своите “босове”, насаждат нетипична култура и поведение, рушат обществения ред и законите.

Хората от системата за висше образование и наука масово са засегнати от неправилността на реформите. Заплащането убива самочувствието им, не осигурява усъвършенстване и самостоятелност, а пенсионирането ги изхвърля направо на дъното на обществото с жалки приходи. Селата са обезлюдени, стопанските земи и комплекси разграбени. Техника, поливна мрежа, пътни комуникации и други съоръжения са унищожени.

Местните образователни и културни центрове пустеят и се рушат. Младите хора търсят шанс в големите градове и чужбина, където жертват своите морал и ценности. Набързо се появиха напористи “юпита”, които включени в националната ни политика или управление се оказват взривоопасни.

В ежедневието си се сблъскваме с несигурност и неправди. Познатите от миналото престъпни групировки се водят официално за изчезнали, но босовете им увеличиха своите капитали и влияние, овладяха апетитни парчета от икономиката, все по- открито инвестират в политиката. Подрежданите в по- ниските етажи на престъпната йерархия се еманципират все повече и пораждат нови заплахи.

Липсата на механизми, равни отговорности и единодействие между властите пораждат размяна на обвинения. Крадецът, измамникът, грабителят имат всички шансове да останат ненаказани, което ги поощрява за нови престъпления, позволява им с придобитото по престъпен начин да заемат по- високи обществени позиции.

Вина за това има политико- олигархичния елит, в който доминират взаимно заинтересовани от хаотична и слаба държава. Системата за сигурност е разбита от необосновани реформи. Политическата конфронтация изхвърли огромно число подготвени и честни професионалисти от органите за сигурност и обществен ред, следствието, прокуратурата и съда.

Хиляди секретни сътрудници, станали такива основно по патриотични подбуди бяха обругани, а имената им по умишлено позорящ начин станаха обществено достояние. Така държавата и обществото предадоха тези, които са се клели да им служат. От МВР през годините на преход бяха уволнени около 60 хил. души. Почти толкова е и числото на уволнените от МО. Повечето от тях са осъдени морално и социално, без да могат да разпознаят свой представител и защитник в лицето на досега съществуващите политически партии.

Вина за това носи сегашният политически елит. Традиционната система за военна подготовка и служба в страната беше отменена, войските съкратени до нивото на военно- полицейски контингент. Държавата ни е без ресурс и организационен модел за отблъскване на външна заплаха. Защитата на Отечеството като дълг и чест за всеки български гражданин беше отменено. Младежите не получават елементарни знания, подготовка и култура, свързани с тези потребности. Дисциплиниращата и възпитателна роля на войнишката служба трудно може да бъде заменена. Разрушената система за формирането на младите личности епидемично изражда младото поколение, застрашава възпроизводството, поставя под въпрос оцеляването ни като нация.

С досегашните политически програми и закони българските граждани остават незащитени. Живеещите в други страни, с изключение може би Турция, са изключени от обществено- политическия живот на българската общност. Политическият и управленски елит непрекъснато потвърждава своята недобросъветност и некомпетентентност.

Като контрапункт е необходимо обществено и национално обединие за провеждане на нова политика, с нов морал и мерки за въстановяване на българската държавност, базирани на обществено обсъждане и съгласие.

Всеки български гражданин има право на пълноценен живот в собствената си страна.

Необходимо е изолиране от политиката и управлението на псевдоелита. Напразни са илюзиите, които се пораждат от популизма и пропагандата на новопоявили се формации, които всъщност са създадени и подпомагани, за да крепят и спасяват статуквото. Традиционните партии, родени с компромисите на Кръглата маса изиграха своята роля, изразходваха своите ресурси.

Единствената мисъл на роденият от тях елит е да се възпроизвежда, като умело продължава да маневрира и представя своя личен интерес за национален и обществен. Прикрити в различни партии, те нямат нищо общо с техните исторически традиции и цели, с имената, ценностите и идеологиите им.

Поради това единствено възможно и реално отговарящо на интересите на дължавата и обществото може да бъде обединение около общочовешки ценности, демократични традиции, историческо наследство, единно възприемане на достиженията на национално- освободителните и революционни борби, приноса към тях на други страни и народи.

Едно нагло малцинство тласна България в началото на прехода по пътя на конфронтацията на основата на измисления конфликт комунизъм – антикомунизъм.

България има своите обединяващи ценности традиции и памет. Поколения социалдемократи, комунисти, земеделци, представители на по- малки партии и просто патриоти са давали своя принос.

Трябва обективно да бъде оценено участието в антихитлеристката съпротива, съграденото през втората половина на миналия век, градивния принос на всеки, взаимната толерантност и традиции в отношенията между източното православие, католицизма и исляма.

Такъв подход ще утвърди принципите на справедливост, солидарност, равенство, републиканизъм и патриотизъм и позволи да се преодолеят последиците от кризата.

Някои се опитват да задържат развитието на обществено- политическите отношения, да съхранят статуквото. Този процес създава сили на конфронтацията, разкъсва обществото, обезсмисля труда на поколения българи, разделя и застрашава нацията.

България беше предадена и ограбена главно по времето на управленията на самообявилите се за десни СДС и ОДС, но за това са виновни техните партньори от другия политически спектър, а не техните членове и симпатизанти, повярвалите на водачите си.

Пропагандирането, разпространяване и реализиране на политически идеи трябва да става в условията на реална демократичност, плурализъм и в резултат на законни избори, но сега ни е необходима общоприемлива стратегия, която да осигури пълна мобилизация на целия български народ.

Това е възможно около споделени идеи и ценности. На този етап е необходимо съхраняване и масовизиране на националното съзнание, култура и традиции, преследване на национализма, шовинизма, националното високомерие и ксенофобия.

Необходимо е обединяване независимо от принадлежността към различни социални слоеве, социално, образователно или имуществено положение.

Много важно е концентриране на усилията към постигане на реален граждански и политически диалог, обединяване около конституционализма, парламентарните традиции и представителство, осигуряване на целия национален ресурс в един нов и осъзнат процес.

Необходимо е формирането на ново, градивно и равнопоставено политическо пространство. Особено важно е постигането на свободно и справедливо общество, провеждане на политика за развитието на социална държава.

Вина за състоянието на България сега има само и единствено самоназначилият се и самоопределил се политически елит. Зад критиката на грешките от миналото се скриха личности, които далече надминават свалените от власт в зората на прехода по участието в нея, политиката и облагодетелстването. Раздирана от противоречия България лесно може да стане жертва. В региона на Балканите бяха разконсервирани исторически наслоени междунационални, международни и междурелигиозни конфликти. Свързаните с тях насилия рецидивират и се разпространяват твърде лесно.

Сега държавата и обществото са мамени и грабени от политически играчи, които тайно се договарят по основните насоки и приоритети на реформата.

Политическата конфронтация е удобно прикритие за овладяване и размяна на позиции и ресурси вътре в сегашния елит, при редуването му в икономическата и политическа власт. Липсва справедливост и прозрачност при трансформирането на собствеността в годините на преход. Елитът поддържа статуквото, за да прикрива съмнителни капитали и отношения, което прави невъзможно обединението около общонационални каузи.

Мръсните пари осигуряват обществената, политическа и управленска активност.

Средствата, позволяващи тези действия са трупани по криминален начин и с помоща на престъпните структури и групировки. През годините вместо да се провежда реална битка с престъпността се извършваха реформи в службите за противодействие срещу тях. Зад тях се осъществи криминална революция, която доведе до огромно по своята неправомерност и мащаб обогатяване на елита.

Услужливо сочените като лидери на престъпни групировки всъщност се превръщаха в неудобни свидетели и удобни мишени, обречени на санитарен отстрел. Така неправомерно забогателите си осигуряваха недосегаемост и бъдеще. Мафиотските структури доминират над законите и институциите, налагат правила и претендират за лично присъствие в политиката и управлението.

Лечение на държавата е възможно по хирургичен път. Предоставянето на правото на друг да се намеси в тях може да означава извличане на изгоди за друг, но не и за българските граждани и ибщество.

На този етап е необходима отговорна дискусия по обща за обществото стратегия за противодействие на корупцията и престъпността, за непопадане в новите власти на лица, обвързани с криминализацията на обществено-политическите норми. Само с максимално широк обществен консенсус ще бъде постигнато реализирането на нов проект- за преодоляване на кризата и утвърждаване на социалната справедливост и сигурност в държавата.

Безспорно трябва да се работи за възстановяване накърненото доверие към България. Нов тип отношения ще могат да възвърнат необходимото доверие в политическите субекти, които да станат носители на споделяни и желани ценности. Гражданите трябва да получат гаранции, че ще могат да упражняват своите конституционни права и свободи.

Държавата ще трябва да гарантира еднакво прилагане на законите, за да може обществото, съставено от съзнателни, солидарни и отговорни граждани да просперира. За постигането на всичко това е необходимо подменянето на политическия модел, като държавата и обществото бъдат поставени пред индивидуалните права и свободи. Само така ще постигнем формиране на солидарно общество, в което да се съчетават личният и груповият интерес.

Тихомир Стойчев

понеделник, 2 март 2009 г.

Мисли на читатели


В навечерието на 3 март,след кореспонденция с читателка на блога, получих въпроси относно темите в него,които ме впечатлиха силно и помествам изцяло,така както бяха написани. Не като коментар към някоя от темите, а като самостоятелна и значима тема,в която се поставят въпроси и търсят отговори.

Ето какво ми написа читателката:

..."За мен остава "висяща" темата -С какво се гордеем като българи днес , освен с далечната си история и с природните красоти, които са ни от Бога дадени? Т.е. Какво сме направили и постигнали като българи в последните почти 100г и се гордеем с него?
Както не можем вечно да се оправдаваме с турското робство, така не можем и вечно да лежим на стари лаври.
Аз го чета /блога/ редовно, откакто знам за него , но и там не виждам поставени тези проблеми.

Мисля, че децата ни /не говоря за моето-то е върла родолюбка/ усещат празнотата във времето и ние не можем да им кажем -гордейте се с прадедите си, но за родителите си се направете, че не забелязвате какво правят.Така ги развращаваме. Те , пък и аз вкл. искам да чуя нещо , с което да се гордея сега или ако няма -да си го кажем направо.

Това, че всяка година на съответни празници се гордеем с едни и същи неща/ не казвам , че не трябва/ леко ме изнервя. Аз лично вече не го наричм гордост, а поклон пред паметта на тези българи.Няма как да се гордея с това , че предавам паметта им".

....Не можах да отговоря-дълбоко в съзнанието си разбирах правотата и силата на написаното,разбирах,че се търсят ИСТИНСКИ отговори!И...не се ли отнясат тези въпроси към всички нас, съвременните българи!?

Мисля, че тук му е мястото да поместя и мисли на видния историк и познавач на българската духовност от близкото минало Петър Мутафчиев, които имат връзка с гореизложеното:

..."Наред с непостоянството и нетрайността, от които е проникнато цялото ни историческо битие, тук има и нещо друго, не по-малко характерно: периодичното повторение на едни и същи явления в него. Би могло да се каже дори, че ако в нашия, лишен от приемственост и трайност исторически живот, има нещо неизменно и постоянно, то е именно ритмичното редуване на състояния и прояви, напълно сходни с преживяното в миналото. При всеки един от големите периоди на своята история ние като народ сме повтаряли онова, което по-рано е било. Ако в това отношение при един или друг случай се явява известна разлика, тя е в подробностите, дължими на времето и условията, но не в същността. В основните си моменти историята на Второто ни царство е повторение на тая от Първото. Още по-забележително обаче е, че и най-новият период от нашето равитие се отличава със същите черти, които са ни познати от нашето средновековие."

С дълбоко уважение към Вас,драги читатели, очаквам Вашите мисли,мнения и препоръки как да поставим на по-висок пиедестал националното самосъзнание и достойнство, как да правим неща,с които бихме се гордели всички! Как да не оставаме безучастни свидетели и да подминаваме с безразличие, онова което става в страната ни, какво ще оставим в наследство за бъдните поколения!?

ПАМЕТТА НА ДЕДИТЕ И НАЦИОНАЛНИТЕ НИ ГЕРОИ НИ ЗАДЪЛЖАВА ДА СТОРИМ ТОВА!
РОДИНАТА НИ ГО ЗАСЛУЖАВА!

Възкресението на един народ Слово за Освобождението на България




... "Блаженопочившаго освободителя нашего императора Александра Николаевича и всех войнов, падших на поли брани за веру и освобождения отечества нашего, да помянет Господ Бог во царствии Своем."
(Възглас от Великия вход)

В православните храмове из цялата ни страна всеки път, когато се отслужва божествена света Литургия, по време на Великия вход ние, духовниците, възгласяме към Бога да спомене в Своето царство Царя-Освободител Александър Втори и хилядите български опълченци, руски, украински, белоруски, румънски и фински воини, пожертвали живота си за Освобождението на България.

Днес към нашите молитви се присъединяват и всички родолюбиви българи, които с благодарност и признателност отдават почит пред паметта на загиналите за свободата на Отечеството ни.

Датата Трети март отбелязва възкресението на един народ, който близо 500 години беше без своя политическа и духовна свобода, народ, чиято висока самобитна духовна и материална култура бе подложена на унищожение.

Като светлина в мрака на петвековната нощ светеха огнищата на духа ­ манастирите. От тях изтичаха освежителни струи и кърмеха българския народ с християнската вяра, поддържаха националното му съзнание.

Мъченици за вярата и усърдни книжовници ­ клирици и миряни, съхраняваха духовното наследство, докато дойде времето на Възраждането, когато великият хилендарец преподобни Паисий запали огъня на националното пробуждане чрез искрящата родолюбива "История славянобългарска".

От излизането на дивната история на предивния български монах до подвига на братята-руси за освобождението на България пътят бе по-кратък, макар много стръмен и кърваво-мъченически: път на неумолима борба за роден език, за богослужение на църковнославянски, за църковна независимост, за родно училище. Борба повсеместна, в която участваха с перо и оръжие монаси и свещеници, учители и родолюбиви занаятчии и търговци, селяни и граждани, устремени към изгрева на свободата.

Освободителната война на братята-руси и Освобождението на България, които изправиха българския народ на краката му, са естествен завършек на националната българска революция, която през десетилетията на нейния живот и особено през 1876 година ­ годината на Априлското въстание ­ струваше много човешки жертви.

В последните години се чуха различни гласове в публичното пространство: че когато император Александър Втори подписвал Манифеста за обявяване на Руско-турската война, се ръководел не от любов към поробените братя-славяни, а от имперски амбиции; че не трябва да честваме Трети март като национален празник, защото свободата ни не е извоювана с усилията на българския народ, а ни е донесена даром на върха на руските щикове и др. Такива изявления са израз на неблагодарност и непризнателност не само към нашите освободители, но и към всички знайни и незнайни родолюбиви българи, които със своята саможертва подготвиха, проправиха пътя на нашето Освобождение.

Нека не забравяме, че Бог е Този, чрез Когото ние "живеем и се движим, и съществуваме" (Деян. 17:28), че всичко става по Негово съизволение, че свободата ни е дар от Бога, дар изстрадан и измолен вследствие воплите и молитвите на измъчения български народ. Свободата е Божи дар и ние трябва да сме благодарни за нея не само на Бога, но и на тези, чрез които Той е осъществил Своя промисъл и ни я е дарил. Амин.

Свещ. Йоан Карамихалев

Трети март, 1878, Сан Стефанският мирен договор и неговият принос




Много българи днес си задават въпроса, защо датата на Санстефанския мирен договор се смята за толкова значима в българската история. Защо не честваме като национален празник 6 септември 1885 – когато двете части на разделена България (Княжество България и Източна Румелия) се обединяват или пък 22 септември 1908, когато княз Фердинанд обявява тържествено независимостта на България от Османската империя?

Трети март се празнува, защото от него се правят първите стъпки към утвърждаването на България за суверенна държава.

От падането си под османска власт през 1396 г. българите извървяват дълъг път докато стигнат отново до своята национална идентичност. Първите стъпки на етническо пробуждане започват от монаха Паисий Хилендарски, минават през извоюването на независима българска църква и достигат до организираната борба за независима държава.

В средата на XIX век в българското национално-освободително движение се появяват две течения. Първото е умереното течение, което предлага чрез легални средства и реформи България постепенно да извоюва политическата си автономия. Този вариант не изисква въоръжени сблъсъци и кръвопролития и гарантира до голяма степен целостта на българската етническа територия. За сметка на това обаче, денят на освобождението се губи в необозримото бъдеще.

Другият вариант е радикалното течение. То предлага точно обратното – всеобщо въоръжено въстание, което да доведе до политическото решаване на българския въпрос. При него целостта на българската етническа територия не се гарантира и като крайна фаза се предвижда намесата на Великите сили. Т.е съдбата на България неизбежно се оставя в техни ръцете и зависи от техните интереси. Този радикален подход предполага борби и неизбежни кръвопролития, но прави целта по-близка.

Нетърпеливото за свободата си българско общество избира втория път. През 1876 г. избухва Априлското въстание. То е удавено в кръв, но постига своя политически ефект. С цената на 30 хиляди жертви българите фокусират вниманието на света върху проблема за тяхната независимост. Най-великите умове по това време като Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Достоевски и много други издигат своя глас в защита на българската кауза.

Това дава повод на Русия активно да се намеси в решаването на Източния въпрос.

В продължение на две столетия руските монарси водят 13 войни с Турция. Те имат една обща стратегическа цел – спечелането на контрол върху Балканите и Проливите между Европа и Мала Азия. За тях пътят за установяването на империята им като световна сила винаги е минавал през Босфора и Дарданелите към Егейско и Средиземно море и световните океани. С тази цел те систематично изграждат репутацията на Русия като защитник на балканските християни и на славяните в Османската империя. Колкото повече расте вярата в освободителната й мисия, толкова повече се утвържадава руското влияние на Балканите.

"Нашата" освободителна, тринадесета по ред война, се различава от предишните. Преди всичко по това, че не е мотивирана от някогашната експанзионистична политика. Този път Русия не е подготвена за война и прави големи усилия да я избегне. Победена в предишната, т.нар. Кримска война (1853-56) от Турция и нейните покровители Англия, Австро-Унгария и Франция, Русия ясно формулира новата си политическа линия:

"Нашите интереси в момента – пише министър-председателят Горчаков - изискват запазване, а не разрушаване на турската цялост. Ние ще помагаме на балканските християни, за да облекчим тяхната участ с внушения пред Високата порта, но в никакъв случай няма да одобряваме или още повече, да толерираме бунтове и въстания срещу законния им господар – султана".

През 1876 г. обаче освен българите, населението на Босна и Херцеговина също вдига въстания. В тяхна защита Сърбия и Черна гора обявяват война на Турция. Източната криза избухва с нова сила. Руската дипломация започва активни действия за мирното й уреждане. В резултат на това в края на 1876 и началото на 1877 г. тя се домогва до свикването на Цариградската посланическа конференция и до подписването на Лондонския протокол, чиито решения османското правителство категорично отхвърля.

Русия се оказва пред реалната заплаха да подрони фатално авторитета си сред балканските християни, ако в този критичен за тях момент не се намеси. В случай на примирение и пасивно безразличие, завоюваните с цената на толкова войни до тогава позиции на Балканите ще бъдат загубени. Думите на военния министър Милютин в специална докладна записка до цар Александър ІІ са показателни:

"Изходът от Цариградската конференция ясно показа, че общото въздействие на Европа върху Турция е немислимо. Пасивното европейско съгласие е готово да принесе съдбата на балканските християни в жертва. Но не бива да скриваме от себе си важността и опасността от подобна развръзка на нещата. Безсилието на колективните европейски действия могат само да окуражат Турция и да обърнат тази слаба държава в страшно оръдие против нас. ....ние не можем да търпим непрекъснато оскърбления към собственото ни достойнство и увреждане на материалните ни интереси, докато изчезне и последната следа от влиянието ни на Балканите..."

След бурни дебати в коронния съвет при царя, на 12 април 1877 г. мотивите на Милютин са приети. Войната започва.

За осем месеца руските войски окупират цяла България и стигат до Константинопол. На паметната за всички българи дата 3 март в малкото селце Сан Стефано, разположено на 12 км от Истанбул е подписан мирният договор между Русия и нейните съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора от една страна и Османската империя от друга. От точка 6 до точка 11 в този договор се разглеждат решенията, свързани с българския въпрос. България трябва да бъде трибутарно княжество (което плаща данък на султана). Тя трябва да има управител християнин и местна войска. Границите й се покриват с границите на българската екзархия, и са утвърдени със султанския ферман от 1870 г., когато получаваме църковната си независимост. Тези граници включват Северна България (без Северна Добруджа, която се дава на Румъния), цяла Тракия (без района на Гюмюржина и Одрин) и Македония (без Солун и Халкидическия полуостров).

Всичко това обаче остава само на книга. В последния момент преди подписването на договора руският посланик в Константинопол граф Игнатиев, който изготвя самия документ, получава с тайна шифрограма нареждане от министър-председателя Горчаков, договорът да има характер на "обикновен прелиминарен (т.е. предварителен) протокол".

"Между мен и Горчаков ще съществува винаги пропаст – пише в дневника си Игнатиев. Докато аз водех в Цариград политика за освобождението на всички славяни от турско иго, в Петербург охотно раздаваха славянски земи на Австрия... Горчаков възразяваше срещу Санстефанския мир... сякаш неговите разсъждения отразяваха не нашите, а възгледите на Англия. Той ми нареди със специална инструкция да предам на Санстефанския мир прелиминарен характер, защото Австрия възразявала срещу него и имала намерение да свика общоевропейска конференция за окончателно уреждане на въпроса."

Очевидно тайните договорености на най-висшата руска дипломация не са стигали до знанието дори и на посланиците й. Очевидно Игнатиев не е бил информиран за поетите тайни ангажименти към Австро-Унгария и за секретните споразумения с Англия, които Русия не може да не спази. Очевидно той също е бил пионка от голямата игра.

Не е била ясна и цялата картина на най-добрия руски дипломат граф Шувалов, по това време посланик в Лондон. От една страна той е наясно, че Русия предварително се е съгласила България да бъде разделена, но не разбира дипломатическия блъф, който се прави с подписването на Санстефанския мир. Затова той пише:


"Санстефанският мир е едно нещастие за нас... Това е най-голямото недуразумение, което ние можем да направим. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да правим отстъпки."

Всъщност обаче Санстефанският мир не е "недуразумение". Той има смисъл за царското правителство като тактически ход. В паметна записка на министър-председателя Горчаков до императора (открита неотдавна в личния архив на съпругата му), написана малко преди подписването на Берлинския конгрес, се казва:

"Вътрешната слабост на държавата не ни дава основания да вярваме, че със сила можем да защитим завоеванията, постигнати чрез войната. Още от самото начало аз гледам на прелиминарния договор с турците като на полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Чрез него Русия още веднъж демонстрира добрата си воля към балканските народи, и в частност към българския, като защитник на техните интереси. По този начин ние ще запазим репутацията си на техен покровител. Що се отнася до предстоящото му унищожение под натиска на западните ни съперници, то толкоз по-добре за Русия, тъй като това ще увреди тяхното влияние на Балканите и още повече ще увеличи нашия авторитет."

С подписването на Санстефанския мир царското правителство постига целта, която си поставя с войната. Трудна и рискована, но все пак победоносна, войната от 1877-1878 е увенчана с шумно огласения Санстефански мир от Трети март. Русия дава предостатъчно категорични доказателства на българите за добрата си воля и това се приема с възторг и дълбока, искрена благодарност към Освободителката. Българите не могат да знаят, че Санстефанският договор е предварителен, временен и подлежи на неизбежна ревизия. Това е строго поверително, зорко прикрито зад кулисите на дипломацията. Естествено ревизията на договора ще стане известна, но неблагоприятните последици за българите ще изглеждат и ще се възприемат от тях като резултат от намесата на западните Велики сили. Така недоволството от неговата ревизия се насочва против руските съперници Англия и Австро-Унгария, а влиянието на Освободителката се утвърждава трайно.

И така, Берлинският конгрес се открива тържествено на 13 юни 1878 г. В него участват Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Турция. Делегациите се представят от министър-председателите княз Горчаков, лорд Дизраели, Граф Андраши, канцлера Бисмарк, от министъра на външните работи на Франция Вадингтон, а от турска страна присъстват двама паши.

Подписалите Берлинския договор двама князе, трима графове и един маркиз узаконяват новите български граници. Тя е разделена на три части – Княжество България, Източна Румелия, а Македония е върната обратно под властта на султана.

Това е шок за българите, но от позицията на познанията ни, днес не бива да ни изненадва. Балканските проблеми никога не са се решавали с оглед на балканските интереси. Всъщност Берлинският договор не е по-несправедлив от многото други политически споразумения. Сърбите се сражават близо две десетилетия, за да придобият самостоятелност на територия, която обхваща не повече от една трета от етническите им предели. Гърците водят жестока война на взаимно изтребление с турците от 1821 до 1828 г. Като резултат само Пелопонес и Атика, пак не повече от една трета от територията, населявана от гърци, получава независимост. Румънците нямат въоръжени въстания, но борбата им за самостоятелност и обединение, започнала по време на гръцкото въстание, продължава десетилетия. Влахия и Молдавия се обединяват в едно княжество едва след Кримската война, като държавата им обхваща само половината румънска етническа територия.

Българите не правят изключение. Те дори получават повече, отколкото може да се очаква - в границите на Княжество България и Източна Румелия влизат близо две трети от българите. Двете части имат различна степен на самостоятелност, но през 1885 г. успяват да се обединят в едни етнически граници.

И така, макар и временен, Санстефанският мир, който празнуваме, има своето значение.

За нас, българите, 3 март 1878 е въплъщение на едно начало. На този ден бе направена онази първа политическа крачка, заради която дадоха живота си хиляди верни синове и дъщери на България. Този ден показа на българите, че жертвите от Априлското въстание не бяха напразно, че 15 хиляди доброволци, които загинаха, сражавайки се в руско-турската освободителна война, не дадоха живота си напразно. Сан Стефано срути окончателно започналата да се пропуква стена, която отделяше България от Европа. Той постави началото на онази Трета България, на която историята бе отредила да се намира на кръстопътя между Запада и Изтока, между Европа и Азия, там, където така сложно и съдбовно се преплитат интересите на великите сили.

Българите винаги са празнували този празник. За първи път Трети март се чества през 1880 г. – две години след Освобождението - като Ден на възшествието на престола на император Александър Втори. От 1888 празникът започва да се чества като Ден на Освобождението на България от османско господство. Еднократно като национален празник денят е отбелязан през 1978 г. по повод на 100-годишнината от Освобождението. Десет години по-късно, през 1988, той става официален празник, а през 1990 г., когато в България започнаха промените, с решение на парламента датата бе обявена за национален празник на страната.

Зара Костова, Ph. D.