Бранник - Воини на Тангра

„Разговор с Карл Сейгън“ (плейлист)

„Разговор с Карл Сейгън“ (плейлист)

„Разговор с Карл Сейгън“ (плейлист)

„Разговор с Карл Сейгън“ (плейлист)

Тайната на тайните

Издателство Фабер - Кан Тервел - кошмарът на халифата

Издателство Фабер - Кан Тервел - кошмарът на халифата

Как да се научим на търпение?

Росица Вакъвчиева

„Човек с търпение е като кораб с котва.
Човек без търпение е като кораб без кормило.“

Петър Дънов

Редили ли сте някога труден пъзел с хиляди малки части? Започвате с интерес и удоволствие, старателно подреждате парченцата и се радвате, че картината лека-полека започва да се оформя. Но последните части сякаш си играят с вас и все не може да намерите правилното им място. Пробвате едно, после друго, трето…и започвате да губите търпение. Толкова се изнервяте, че разбърквате старателно подредените детайли и захвърляте пъзела.

Целият ви труд е отишъл по дяволите… Защо? Защото сте нетърпеливи!

По подобен начин често заради нетърпение унищожаваме или изоставяме постигнатото с много труд.

Например амбицирано се захващаме с нещо ново или си поставяме цел (да направим някаква промяна, да отслабнем, да правим утвърждения, да научим език), но липсата на бързи видими резултати ни кара да загубим търпение и да се откажем.

Най-често страдаме и се отказваме заради очакванията си за незабавни резултати.

Искаме всичко веднага.

Искаме да получим всички отговори на момента. Луиз Хей пише:

„Нетърпението е съпротива да учиш. Ние искаме да получим отговорите без да сме научили урока или да сме направили нужните стъпки.“

Както писах в статията – Как да се справим с раздразнителността?, за да постигнем нещо, не е необходимo да имаме желязна воля и да полагаме нечовешки усилия, а – търпение и постоянство.

Когато сме нетърпеливи, ставаме нервни, раздразнителни, неспокойни и взимаме прибързани решения. Със своето нетърпение дори можем да превърнем в ад живота и на хората около нас.

Освен това нетърпението действа като спирачен механизъм за осъществяване на нашите желания.

Колкото по-нетърпеливо се стремим да постигнем нещо и да го имаме веднага на всяка цена, толкова повече го отблъскваме.

Нетърпението предизвиква стрес, неудовлетворение, страх, чувство за несигурност.

То е признак на недоверие, на съмнение, че ще постигнем целта си. Обхваща ни безпокойство или гняв, че нещата не се получват така бързо както ни се иска, изпълва ни негодувание към себе си за „безцелно изгубеното“ време без резултати. Струва ни се, че оцеляването ни зависи от постигането на целта. Това ни кара да започнем да насилваме нещата и да реагираме сприхаво и агресивно. Така в крайна сметка проваляме всичко, сякаш подсъзнателно се стремим да се накажем, че не сме проявили достатъчно упоритост.

Излиза, че с нетърпението сами си вкарваме автогол.

Напълно съм съгласна с това, което пише Сюзън Джефърс:

„Помнете, че нетърпението е начин за самонаказание.“

Някои автори разглеждат нетърпението като характерна черта на определен вид темперамент или като признак за невротичност.

Несъмнено обаче, за да сме в хармония със себе си и света, за да се чувстваме добре и за да постигаме целите си, е необходимо да бъдем търпеливи.

Търпението е съкровище – то е разбиране за нещата, то е спокойствие и сила.

Търпението е нещо, което може да се придобие.

Kак да се научим да бъдем търпеливи?

Научете се навреме да разпознавате признаците на нетърпението:
- напрежение в мускулите, стягане;

- неспокойствие, несдържане на едно място;

- раздразнителност, нервност, гняв;

- безпокойство, чувство за несигурност, усещане, че времето изтича;

- сприхавост и прибързаност.

Като цяло нетърпението е напрежение и нервничене, затова се опитайте да успокоите тялото си.

Отпуснете мускулите си, седнете, релаксирайте като бавно вдишвате и издишвате. Съзнателно намалете темпото – започнете да говорите бавно, да се движите бавно, пуснете си успокояваща музика или отклонете вниманието си с нещо.

Дайте си сметка за истинската причина да сте нетърпеливи.
Наблюдавайте се, когато губите търпение и си записвайте в какви ситуации се случва. Запитайте се: „Кое всъщност ме кара да бъда толкова нетърпелив?“

В някои случаи може да ставате нетърпеливи, когато сте преуморени, гладни или ядосани.

А може би се притеснявате, че времето лети и се ужасявате при мисълта, че няма да успеете? От какво се страхувате? Нима животът ви зависи от това?

Дали не ви измъчва усещането, че губите безценно време, а нищо не постигате? Мислите си, че животът е прекалено кратък, а вие го пропилявате?

А може би се опитвате да докажете нещо на някого?

Или ненавиждате сегашната действителност и искате час по-скоро тя да се промени?

Дали не сте прекалено зависими от желанията си?

Помислете си – във всяка ситуация ли реагирате така? Възможно е да реагирате така по навик или да сте изнервени като цяло.

Усещането, че „няма време“ и че животът изтича е просто нагласа.
От опита си съм разбрала, че ако сме с така нагласа, колкото и време да имаме, все няма да ни стига. А усещането, че пропускаме нещо, постоянно ще ни съпътства. Затова променете нагласата си:

Времето е илюзия, вие имате цялото време на света. Това, което искате, ще се случи тогава, когато сте готови.

Не е необходимо да пришпорвате нещата, както не е необходимо да карате едно дете насила да расте.

Отпуснете се, правете това, което е необходимо и се доверете на Вселената.

Вие ще постигнете това, което трябва и ще получите това, което ви е необходимо в точния момент.

Осъзнайте, че целта, към която нетърпеливо се стремите, не е най-важното, не е Всичко. В повечето случаи е по-важно не постигането на нещо, а уроците, които научавате.

Помнете, че животът е непрекъснат процес на обучение.

Съсредоточете се върху самия процес. Освободете се от емоционалната обвързаност с резултата.
Действайте и се наслаждайте на всеки етап. Престанете да мислите за резултата.

Ако посадим семенце, от което очакваме да поникне цвете и започнем да разравяме пръстта постоянно, за да видим дали има резултат, не само че цветето няма да порастне по-бързо, но изобщо няма да порастне.

Не търсете видими резултати.
Много често си мислим, че нищо не сме постигнали и че времето, което сме отделили е било безцелно. Но всъщност не е така, защото в нас се извършват промени и разбираме за тях доста след като са започнали. Когато няма видим резултат, това не означава, че няма резултат. Щом правите нещо, вие вече сте постигнали успех.

Приемете сегашната действителност.
Когато състоянието на нещата в момента не ни удовлетворява и мразим сегашната реалност, ние се изпълваме с гняв и нетърпение да я променим час по-скоро. Всяко забавяне, всяка пречка предизвикват у нас негодувание или чувство за вина.

Затова е важно да приемем сегашната действителност и да открием нещата, за които трябва да сме благодарни. Само така – с любов и признателност можем да се освободим от това, което не харесваме.

И спокойно, с търпение – стъпка по стъпка да променим живота си.

А вие нетърпеливи ли сте? Кога проявявате нетърпение и как го овладявате?

За какво според вас ни е нужно търпението? Какво можем да постигнем с него?

Как ви следят и подслушват? Четенето на мисли е реалност...

Енергийното информационно въздействие върху биообекти е едно от най-напредналите в науката и техниката. Така нареченото "четене на мисли" става реалност. Това е и колосална опасност за хората.
Става дума за новите открития за Пи-вълни (по точно Р-вълни), които с помощта на специална апаратура позволяват да се четат мислите в мозъка на човека от разстояние. С помощта на генератор на Р-вълни е възможен и обратният процес - програмирането на хората на подсъзнателно равнище. Всеки човек на земята има своя собствена полоса за излъчване на психическа енергия. Настройването на нея може да оказва обратно влияние върху човека според избора на оператора на генератора на Р-вълни. Това напомня на настройката на нужната вълна на радиоприемник. Достатъчно е да се завърти необходимото копче. Какво са Р-вълните?
Според много учени човекът представлява сгъстяване от електромагнитни вълни. Неслучайно в научния свят съществува мнението, че равнището на цивилизацията зависи от това каква честота е могла да достигне. Равнището на научно-техническия прогрес до сега не позволяваше да се достигнат тези честоти, на които работи мозъкът на човека. По-рано и над тезата за аурата на човека се надсмиваха, но сега по света има специални фотоателиета, където всеки желаещ може да я фотографира.
Оказа се, че така нареченият "тънък свят" не само съществува, но е и невероятно сложен и многостранен. Даже "душата на човека" учените вече наричат ИРСИ (информационно – разпоредителна система). Всъщност и до днес учените не знаят с какво човекът се отличава от маймуната, въпреки че разшифровката на генома на човека и на шимпанзето показва в 90 процента еднакъв набор от гени.
Но едва днес науката може да подхожда към честотите на психическата енергия. Р-вълните на тази енергия имат честота примерно от 1040 (степени) херца. А скоростта на разпространението им във вакуума е от порядъка на 1019 (степени) метра на секунда, което е милиони пъти повече от скоростта на светлината. Това не е измислица, а реалност, проверена на практика.
Известно е, че вътрешните органи на човека работят на различни честоти (стомахът на една, бъбреците - на друга, и т.н.). Значи, има смисъл да бъде създадена банка от еталонни честоти на здрави хора и с тях да се лекуват болните. Вече широко се използват така наречените мало-габаритни биопотенцори, оказващи положително влияние в половата сфера на мъжете, създаващи определена честота на излъчване върху съответните с мозъчни центрове.
През 2001 г. беше съобщено, че специазът "Алфа" за обезболяване в случай на раняване в бой използва медальон, който носи на гърдите си всеки боец. Сега той е разсекретен и се продава свободно. Методът на лечението с този нормализатор се основава на корекцията на енергийно информационното състояние на организма, взаимодействието на слабите и свръхслаби полета на различни диапазони със самия човек (всеки биообект). Специалистите предполагат, че усъвършенстването на тези методи е бъдещето на съвременната медицина.
Що се отнася до Р-вълните пред тях се откриват огромни възможности именно в медицината. Преди всичко времето за обучение на човека може да бъде съкратено. Сега за това са нужни около 15-20 години, но този процес може да бъде съкратен със записи върху мозъка на необходимите знания с помощта на Р-вълните. Но този процес може и да е изключително опасен. Няма ли да се повреди по време на учебното биоинсталиране мозъкът на човека.
Генераторите на психическа енергия са двустранно оръжие. От една страна, могат да дадат толкова силен импулс, че човек да умре от силния вълнов удар незабелязано за околните хора. Или може да се извършва планирана психологическа агресия, т.е. психотерор и невидимо информационно насилие над личността, което докарва хората до лудост. Например човек денем и нощем чува музика от съседите, която реално не съществува.
И кой може да каже, че честотните психогенератори вече не съществуват. Поведението на тълпата в София през зимата на 1996г. или в Грузия няколко години по-късно, или масовото полудяване преди 20 години на войниците на Саддам Хюсеин, или някои експерименти сега в Кайро, Тунис, Либия и Сирия подсказват не само наличието, но и използването на такова оръжие. Генераторът на Р-вълни със сигурност може да бъде отнесен към това оръжие.
Всъщност терминът психотронно оръжие се появи неотдавна. Става дума за първите генератори на торсионно поле, които влияят върху психиката и здравето на човека. По този начин по принцип може да се причинява всичко - инфаркти, инсулти, тежки болести със смъртен край.
Не трябва да се изключва и възможността с помощта на Р-вълните да се внедряват в мозъка на друг човек различни реакции и озверяване. Подобно психоклониране е много опасно. Да си представим, някакви притежатели на биоенергийни генератори могат да постигнат контрол над голяма група хора, тяхното зомбиране и овче подчинение. Това ще е пълно психоробство.

Източник - "Строго секретно"

За народните будители....и има ли ги днес?

Днес честваме Денят на народните будители. Връщайки се назад в миналото, навярно ще ви е малко трудно да изброите всички народни будители, допринесли с делата си за изграждането и съхраняването на България и националната гордост на българина. Оглеждайки се днес обаче за такива будители, навярно ще останете разочаровани.

Затова пък споменът за някогашните ни будители е съхранен в книги, в музеи и, надявам се, в сърцата и паметта на много българи.

За първи път Денят на народните будители се чества през 1909 г. в г. Пловдив. А от 1 ноември 1923 г. с указ на цар Борис III е обявен за национален празник. През 1945 г. честването на Денят нанародните будители е забранено, а правото за честването му е възстановено на 28 октомври 1992 г., когато 1 ноември е обявен официално за Ден на народнитебудители и неприсъствен ден за всички учебни заведения в страната.

Честит Ден на будителите, българи!

А вие как мислите, има ли днес народни будители и кои са те?
Пазите ли жив спомена за някогашните будители?

На кои народни будители се възхищавате най-много и смятате, че делата им са достойни за всеобщо признание?
Розали

Ден на народните будители - 1 част

Ден на народните будители - 2 част

Българите в американския "Речник на раси и народи"...

Владимир Цонев, академик на МАБИК
Из книгата му “Непознатата Волжка България”, Изд. “Литера Прима”, София, 2007, 144 с.

Днес всеки българин на средна възраст знае, че държавата ни е една от малкото в света, която граничи със самата себе си. Бавно но сигурно, с течение на времето, тази истина ще потъне в забрава. И това е така, защото се унищожава българската духовност, нашите хилядолетни великолепни културни традиции и достижения.

Населението в страната ни е без национални идеали, без национална стратегия. Дори нещо повече, социологическо проучване показва, че в наши дни 47 % от младежите се срамуват от своя български произход. Непрекъснато се задълбочава и демографският срив. Както казва нашият поет и изследовател на Орфей Никола Гигов: „Летим към чуждото, пълзим към родното."

В трудни моменти всеки народ се връща към миналото си, към своите корени. Интересно е какво мислят за нас другите, и то не в далечна древност, а преди столетие, в годините, когато България е наскоро освободила се страна.

През 1907 г. сенатът на САЩ възлага на своите учени да извършат огромна по мащаб задача - да класифицират намиращите се там имигранти по раса, език, страна и региони. И въпреки трудностите след четири години излиза от печат т. нар. Речник на раси и народи. Какво се говори в него за нас - българите, стана ясно сравнително скоро, през 2005 г., благодарение усилията на изследователя проф. Никола Алтъков (член на МАБИК), живял и работил дълги години в САЩ.

В речника са обособени раздели и в статии са описани различните народи, раси и етнически групи, чиито представители се намират тогава в Америка, като основният критерий е езикът.

Разбира се, днес трябва да се отбележи, че езикът и расата са явления, които не могат да бъдат тъждествени. Подобно е и съотношението между езика и културата. Признаците на расата се придобиват по наследство. Докато езикът е сакрално явление, което е доста по-консервативно в сравнение с културата. Вече е доказано, че в далечното минало всички разнородни езикови групи са произхождали от език баща. В момента по света се наблюдава и обратният процес, който води към сливане и уеднаквяване на езиците.

През 60-те години на XX в. в САЩ е проведено изследване на езиците за запазване на информацията, която носи всеки от тях. Проучени са около 200 езика, като са направени преводи от специалисти на един и същ основен текст. След всеки превод се извършвал обратен превод на изследвания език за сравняемост. При най-издръжливите езици информацията се губела към 15-тия превод, докато българският език устоява на близо 70 превода!

Всъщност още през 1946 г. академик Н. Державин, на базата на палеолингвистичен анализ, смята, че българите „принадлежат към най-древните доиндоевропейски народи".

Но нека се върнем на статията за българите в „Речника". Обемът й е три страници. Посочват се нашите расови, физически, антропологически и, разбира се, езикови особености.

Отбелязва се, че ние сме от източния клон на славяните и по раса сме арийци. По произход сме фини (монголци), въпреки че принадлежим към европейския (кавказки) физически тип. Ето и част от текста:

„Проблемът относно физическия тип на българите е по-сложен за решаване. По-малка научна работа е била извършена за тази част на Европа, отколкото за повечето други нейни части и още съществува съмнение, засягащо разселването на тази раса в предисторическия период и следователно относно мястото на техния произход. Съществува обаче съмнение, че два физически типа се срещат на противоположните краища на България. Докато тези от запад са явно широкоглави, тези от изток са поне частично, също толкова дългоглави. Западните българи са главно - така изглежда - от същия славянски тип, както техните съседни родственици, сърбохърватите. Албанците (виж за тях), които са техни съседи на югозапад, са също много широкоглави, но са по-високи отколкото истинските славяни. Обяснението за дългоглавия тип на изток не е толкова просто. Някои смятат, че това показва ранен фински произход. Други могат да спорят, че той е италийски или поне „средиземноморски", тъй като без съмнение този елемент доминира между източните румънци, които са техни съседи.

Българите от източния тип са главно брюнети, с тъмни коси, макар че казват, че 40 процента от тях имат светли очи..."

Интересното в този цитат е, че има съмнения за разселването на българите още в предисторическия период, както и посочването на два физически типа - широкоглави и дългоглави. А точно тях откриваме при описанието на погребението на Кубрат през 665 г.

По река Болга (Волга) от север пристигат котрагите-кутригури, водени от сина на Кубрат - Котраг. Те били високи, със светли коси и сини очи, добре сложени. От Македония и Панония (земите на днешна Унгария) се завръщат другите двама братя - синовете на Кубрат - Кубер и Алцек, придружени от отряди на конници утигури. Те били по-широкоплещести, по-ниски от среден ръст, с кръгли глави. Оногурите, тръгнали с Аспарух към долното течение на р. Дунав, пристигнали от Кавказ и от земите край Азовско море. Приличали на кавказките българи, но били по-светли в лицето, с черни коси, тъмни очи, по-високи от среден ръст.

И така става дума за външния облик на племената от оногури, кутригури и утигури, които са в основата на държавите на Кубрат и Аспарух. Удивителното е, че те запазват своите земи на поселение до наши дни. Преди столетие, когато са правени изследванията, публикувани в „Речник на раси и народи", на запад живеят широкоглавите. И точно от запад и югозапад те (утигурите) се придвижват към Малая Перешчепина (днешна Украйна) за погребението на владетеля на Стара Велика България - Кубрат. Кутригурите идват от североизток и именно те са високи и дългоглави, заемащи, според описанието в „Речника", източните части на българските земи. Колкото до оногурите, те са населявали обикновено средищната част, принадлежат към кавказкия (европейски) тип и са по-близо до външния облик на източните българи (кутригурите). Всичко това едва ли трябва да ни изненадва, като се има предвид, че предишните ни столици се намират в Източна и Централна България - Плиска, Преслав, Велико Търново.

В началото на статията още пише: „Българите и техните северни седи - румънците - принадлежат към редките раси, които са физически от един произход и езиково от друг. Докато българите се смятат като азиатци по произход, които са приели славянски език, румънците са славяни, които са приели латински език”.

Отбелязва се също, че „Старобългарският език е бил най-ранният писмен славянски език и той съществува даже в литургиите на православната църква под името църковнославянски. Неговата азбука, кирилицата, е най-старата форма на всички съвременни славянски азбуки...".

Интересното е обаче, че в речника в статията за славяните (на с. 130) отново се говори за българите: „Българите принадлежат там (при славяните) само по осиновяване. Те са главно от Монголски или „Турански" произход, който е взел на заем един славянски език. Точно обратният е случаят с румънците, или „Молдо-Влахи", които са главно славяни по кръв, но латинизирани по език".

Ако се опитаме да направим малко обобщение, ще се получи нещо много любопитно. Българите и румънците са от една рядка раса. Докато са в Азия, българите не са славяни, за разлика от живеещите в Европа румънци - славяни по кръв. Заедно с това се уточнява, че старобългарският език е най-ранният писмен славянски език. Налице е сериозно противоречие.

Но всичко идва на мястото си, ако проследим историческото развитие. Даките (част от гетите) - са далечни предшественици на образувалата се през 1862 г. Румъния, появила се въз основа обединението на Влашко и Молдова. Същите тези даки на карта от VIII в. се вижда, че заемат непосредствено земите западно от царствената орда на оногундурите. Племената на дако-мизийците през хилядолетията винаги населяват една и съща земя - северно от Стара планина. И на практика това е другата част от голямата древнобългарска общност, противопоставяла се на Римската империя.

Именно затова когато Аспарух образува своята държава, нейна южна граница е Стара планина, а р. Дунав минава почти през средата на тази територия. Не случайно Долнодунавската низина се сочи за прародина на индоевропейците.

Всеизвестна истина, за която обаче малко се говори, е, че до XVII-XVIII в. официален език в Румъния е българският. Цялата им църковна книжнина е на български (кирилица). Латиницата започва да се използва едва от средата на XIX в. Затова и голяма част от революционерите, борещи се срещу османското иго, намират подслон в земите на север от Дунав.

Ако следваме логиката на разсъжденията, оказва се, че румънците са от български произход, както и славяните. Всъщност любопитно е, че на същата страница от речника (с.130), където е статията за славяните, се казва: „...точно казано, няма славянска раса."

В древността отбелязахме, че жреците са познати още като магове, мъдреци, влъхви. В евангелията се говори за маговете от изток, видели звездата на Спасителя от Витлеем (Христос) и дошли да му се поклонят. Румънците и днес са известни с името власи (влахи). Вече посочихме сходството между влъхви-влахи-балхи (балх) название, идващо от древнобългарския гр. Балх - днешен Афганистан (в миналото част от Индия). Източно от Юдея е един ареал, където хилядолетия наред господства „небесната религия" на шумери и вавилонци.

Шумерските, халдейските и асиро-вавилонските жреци се наричат магове. Нека още веднъж споменем мнението на арабския хронист Ал Масуди за българите: „Борджаните (българите) са от вярата на маговете."

При разкопки в Плиска беше намерена бронзова седмолъчна звезда, която представлява космическо дърво със седем свои разклонения (седем планети, които са се виждали на небосклона още в древността). За тази розета известният наш историк Веселин Бешевлиев пише: „Тези звезди (Слънце, Луна, Марс, Меркурий, Юпитер, Венера и Сатурн) са играли важна роля в древната магия и по името на всяка от тях са наречени седемте дни от седмицата в Асирия, Вавилон и Рим, а също и у старите германи...”

Тук е мястото добавим, че първата Германия е антично селище по наши те земи – Сапарева баня (Кюстендилско). Асирия и Вавилон са земи, свързани с „Именник на българските кханове". След владетеля Умор се казва: „Преди така назованите асирийски царе царува, както казахме, и Навухудоносор." Асирийци (аси+ири) означава в превод „слънчеви мъже", „слънчеви жреци" и това на практика е друго название на древните българи, познати в Кавказ и като аси. Асирия на практика е сбор от древнобългарски племена (хурити, касити и амореи - фриги). След Навухудоносор в „Именника" стои една фиксирана цифра - 24 години. Тя е съществена отправна точка към Навухудоносор I, който управлява от 1126 до 1103 г. пр. н. е. (т. е. точно 24 години) Вавилония. Владетел на българите худони, на хиксоси и субареи (себери), той разширява на север своята държава, като завзема главно асирийски територии.

Колкото до Рим, и днес италиански политици като Берлускони и други не крият, че той е създаден от преселници от Троя (българската Троя). Жреците по времето на Римската империя наричали авгури („издигнатите учители"). Те ходели в странни дрехи, пеели песни и играели танци, непознати на латините. Авгурите умеели да гадаят по черен дроб на животни, обичай, пренесен от Вавилония.

За тази небесна религия и произход говори ясно и един староруски летопис от 1627 г. В него се отбелязва: „При този цар Константин дойдоха българите през река Дунав. Многобройни, безчислени, те изпълниха тази страна и до Драва... Защото влъхвите и персите, и българите са едно и всички те са на тази земя пришълци."

Същата розетка, като в Плиска, е намерена и в Карелия. За този северен ареал говорихме в предишни глави. Нека добавим, че карелският език (наследник на езика на древните кари) спада към групата на угрофинските. И днес на картата на север между Европа и Азия се среща Карско море (морето на карите, принадлежащи към голямата древнобългарска общност). Едва ли е случайно, че на запад от него се намира полуостров Канин (Кан-ин) - „небесният владетел". В този район се срещат и други названия, свързани с върховната титла при древните българи - селище и залив, носещи името Кандалакша. Тук текат реките Кана и Канда, вливащи се в море с твърде познато име на Балканите - Бяло море.

Именно затова няма нищо чудно, че в „Речника на раси и народи" от 1911 г. се сочи, че произходът на българите е фински. Нека напомним, че тази северна територия е принадлежала към Волжка България. Всъщност в статията за българите се казва, че те са по крайбрежието на Волга от II в. Това обаче едва ли трябва да ни изненадва, защото земите са част от известната Авитохолова България (създадена 153 г.), опираща се натри морета (Азовско, Каспийско и Аралско).

Днес във Волго-Уралието съществуват няколко държави, чиито жители са потомци на волжките българи. По-големите от тях от север на юг са Чувашия, Татарстан, Башкорстан. Общата им площ е около 230 000 км2, или колкото две Българин. В последните две Държави (става дума за Татарстан и Башкорстан) основна религия е ислямът. И това като че ли се явява още една пречка в поддържането на добри взаимоотношения с тези страни. За съжаление сега в България отново започва да набира скорост противопоставянето по религиозен признак. Забравя се простата истина, че хората са равни, независимо какво вероизповедание имат. Отива се дори още по-далеч и българите мюсюлмани се наричат „български турци" или директно „турци". Казвал съм го много пъти, ще го кажа и сега. В България няма турци или поне такова голямо количество, за което непрекъснато се говори. След приключване на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. колко завоеватели ще имат куража да продължат да бъдат в земите, където са безчинствали? Останали са нашите братя по кръв, повечето от тях принудени насилствено да сменят вярата си.

В подкрепа на всичко това е и написаното още през 1911 г. в „Речника": „Българите заемат територия, която е поне с една половина по-голяма, отколкото самата България. Повечето от нея лежи южно от България, в самата Турция, специално в Централна Турция, простираща се на запад до Албания. Фактически цяла Централна Турция е българска по население до Егейско море, с изключение на една тясна крайбрежна ивица, и тя е с население не от турци, а от гърци."

В статията още се отбелязва: „...Добре известните помаци са мохамедански българи, чудесен физически тип. По-малко от 20 % от българите са мюсюлмани, три четвърти принадлежат към православната вяра..."

Мисля, че това съотношение - между православни и мюсюлмани, се е съхранило и днес.

От „Речника" още един въпрос заслужава нашето внимание. Става дума за македонската нация. Нека отново се позовем на статията за българите: „От българските диалекти най-важният е така нареченият македонски. Някои са твърдели, че съществува отделен македонски език и по този начин и отделна раса или народ. Но това изглежда да е една от патриотичните лъжепредстави, която не е непозната всред опартизанените филолози от региона. Другите главни диалекти са родопският и южнотракийският, или горно- и долномизийският..."

Така, въпреки че е изработен преди столетие и основният критерии е езикът, „Речник на раси и народи" е едно значимо постижение в областта на науката. Той дава изключително точна и ясна представа кои са основните състави на българския народ – мизи, траки и македонци. И крайно време е спекулациите на тази тема да бъдат прекратени. В противен случай сме на път да стигнем до пълния абсурд в България да няма българи. Тъй като мизите отдавна са забравени и за тях не се говори. Траките са древни, но не са българи. А македонците вече не са българи.

Разбира се, тук не става дума да предявяваме териториални претенции към съседните ни държави. А да не късаме пъпната връв, да не заличаваме още живия български дух в съседни земи.

Защото такъв народ няма бъдеще. Той е като дърво без корен. В древността българите са били велики преди всичко със своя дух. Според руския академик Лихачов: „Българската държава на Духа се простира от Балтийско море до Тихия океан и от Северния Ледовит океан до Индийския."

Цялата 2006 г. беше изпълнена със съмнения и колебания относно датата на приемането на България в Европейския съюз. Затова и Международната академия по българознание, иновации и култура (МАБИК), заедно с организираната поредна Научно-практическа конференция на тема „История на ранносредновековните българи – V-VII век", проведе и тържествено събрание по случай 9 май - Ден на Европа.

Неговата цел беше пределно ясна. Българската общественост да разбере, че присъединяването ни към ЕС е двустранен процес, в който е важно не само да изпълним определени критерии и какво ще получим, а и какво ще дадем. А това ни задължава на всички европейци да заявим, че в нашите земи е тяхната прародина. Безспорно Европа е нашият дом, но тя ще бъде много по-силна и жизнена, ако познава своите корени, ако цени, пази и развива онзи основополагащ уникален български дух и култура. Същевременно се изказаха и някои опасения, свързани с правата на живеещите повече от 50 милиона българи, които към момента на присъединяването ще продължават да живеят в страни извън ЕС. Поискани бяха и ясни гаранции за запазване на териториалната ни цялост. Гласува се и текст за Харта на глобално обединените българи.

На отправената покана за участие в събранието до президента, до министър-председателя и до председателя на Народното събрание естествено не се отзова никой от тях. Нямаше дори представители от съответните държавни институции.

Усилията все пак не бяха напразни. Президентът Георги Първа­нов на 23 май 2006 г. по случай връчването на награди на изтъкнати интелектуалци заяви, че българската култура е в основата на европейската цивилизация. Това наистина са ясни, силни и точни думи, но малко позакъснели. Защото още Шарл дьо Гол като президент на Франция заявява през 1962 г. в Париж: „Българската държава е люлка на европейската култура и цивилизация." Неговият наследник по-късно Франсоа Митеран твърди, че „българският народ е един от създателите на цивилизацията на нашата планета". Италианският президент по време на зимната олимпиада в Торино през 2006 г. също потвърди думите на Шарл дьо Гол. Унгарците с гордост заявяват, че тяхната прародина е Волжка България. Примери в това отношение има още много.

Но какво от това, щом постигнатото от древните ни прадеди остава все още скрито за голяма част от техните следовници - съвременните българи? Превърнали сме се в заложници на чужди интереси в собствената си страна!

Стара народна мъдрост гласи, че когато уважаваш себе си, ще те уважават и другите.

Нужна е бърза и радикална промяна. Няма причина да се срамуваме, че сме българи. Напротив, трябва да сме горди със славното минало на своите предци, защото техните уникални знания и самобитна култура лежат в основите на човешката история и цивилизация.

Време е повече наши сънародници да узнаят за това.

Royal George (EX-ROYAL ANNE)

Royal George (EX-ROYAL ANNE)

МИСТИКА ИЛИ РЕАЛЬНОСТЬ.....

Nostalgia.....

Картини - Кирил Майски
Музика - Ернесто Кортасар

Житие на светите равноапостолни цар Константин и неговата майка царица Елена

По времето, когато езическият свят, въоръжавайки се против християнството с огън и меч, в края на III и началото на IV столетие замислял напълно да изтрие от лицето на земята самото име християнин, Божият Промисъл приготвил за Христовата Църква, сред самите императори - гонители на християнството, царствен покровител в лицето на Константин - цар, който още приживе получил името, утвърдило се в християнската история, - Равноапостолен, а в световната история - Велики.

Роден в 274 г. от родители, които, макар и не християни, покровителствали християнството, Константин от дете странял от езическите суеверия и се приближавал към Христа, истинния Бог. Сама Божията десница постепенно го подготвяла и по най-различни начини го очиствала, като избран съсъд на Божията слава.

Младите си години Константин трябвало да прекара не сред семейството си, а при двора на Диоклетиан в Никомидия, където бил взет почти като заложник, макар и почетен, за осигуряване верността на неговия баща Константин към по-старшия император Диоклетиан.

По това време се разгоряло най-ужасното гонение срещу Христовата Църква, надминаващо всички други гонения и със злобата на гонителите, и с разнообразието на мъченията, и с числеността на мъчениците, и с тържеството, победното тържество на Христовата вяра над езическите козни. Константин, поставен от Божия Промисъл до самото огнище на езическата злоба, не можел да не види напразността на всичките й усилия да победи непобедимото -непосредствено, с очите си той съзерцавал силата Божия, проявяваща се в немощ и покоряваща всичко на себе си. Във всеки изповедник християнин, във всеки мъченически подвиг пред погледа на Константин се явявал неоспорим свидетел на правотата на Христовата вяра, на превъзходството й над езичеството, на Божествения й произход. И Константин запазил в душата си залога на доброто, посят в детството - съхранил чистотата и невинността на сърцето, и уважението към Божия закон, макар и да се движел сред нравствено развратена среда. Но тази вътрешна отчужденост на Константин от гнилата придворна среда, любознателният му ум и духовната му благоустроеност, скрита от скромността, естествено възбуждали срещу него злобата на заобикалящите го царедворци; а величествената му, красива осанка, високият ръст и забележителната му физическа сила, привличащи към него погледите на народа и предизвикващи разположението на цялата войска, били причина за завистта на мнозина, и особено на цезаря Галерии, който замислял да го погуби, и даже съставил заговор, за да не допусне Константин до царското достойнство, на което имал право по рождение.

Животът на Константин бил изложен на опасност, но ръката на Промисъла спасила своя избраник и му дарила това, което искала да му отнеме необузданата, коварна завист. Константин заминал за Галия при баща си, когото заварил вече на смъртно легло, и който скоро починал.

След смъртта на Констанций Хлор войската, която била при него, провъзгласила (в 306 г.) за император на Галия и Британия Константин, който тогава бил почти на тридесет и две години, като любим син на уважавания от всички кесар. Под живите впечатления от ужасните гонения на християните на изток, Константин, след като наследил властта от баща си, сметнал за свое първо дело да потвърди всичките му разпореждания в полза на християните - обявил свобода на изповядването на християнството в своите области. Така се приближил часът на победата на Христовата вяра над езическото суеверие! Но настъпването на по-добри времена за Църквата предшествало времето на Божия съд над гонителите й. - Императорите Диоклетиан и Максимиан, уморени от собствената си злоба срещу непоколебимите страдалци за светата истина, се решили да търсят покой за себе си в отстраняването от царските престоли; но отказът им от властта, не давайки мир на самите свирепи гонители, послужил и като повод за обществени неуредици. Галерии, възцарил се на Изток вместо Диоклетиан и недоволен от възцаряването на Константин на северозапад, не го признал за император, а признал Север, който управлявал Италия и Африка; междувременно в Италия за император бил провъзгласен Максенций, син на Максимиан (наричан също Максентий, бел. ред.). Поддържайки Север, Галерии излязъл на война срещу Максенций, който търсел защита при баща си - последният отново бил приел управлението. Север се предал на Максимиан и бил умъртвен. Тогава Галерии провъзгласил за император своя пълководец Ликиний, а армията поверил на цезаря Максимин. Така се оказало, че в Римската империя царували шестима императори едновременно и всички те враждували помежду си.

По отношение на християните, по примера на баща си, той се придържал към политика на мир, защото ги ценял като усърдни и верни поданици. Константин разбирал, че християнството е велика сила, можеща да пресъздаде света. При това той още не бил християнин; при всичкото си дълбоко уважение към Христовите раби, не можел с лекота, без вътрешна борба, да се откаже от староезическите завети. И само стеклите се страшни и трудни обстоятелства го разположили открито да се преклони пред величието на "Разпнатия Бог", Който по дивен начин го извел от състоянието на колебливост и го утвърдил в решението му да стане християнин.

След Галерий, починал (в 311 г.) от тежка и люта болест, и Максимин - управителя на Сирия - завършил живота си с позорна смърт - самоубийство, в Източната половина на империята останал владетел единствено Ликиний, който след това се оженил за сестрата на Константин. А в западната половина - в Италийската област, след повторното царуване на Максимиан, отново се възцарил Максенций, противно на желанието на римския народ. Константин го признал за цар и даже изпратил при него мирна делегация. Но Максенций не само не пожелал да има мирни отношения с Константин, но даже не поискал да го нарича цар, желаейки единствен да бъде цар над всички земи и страни на Римската област. Укрепил се на престола, той проявил цялата им пълнота присъщата си коварна жестокост и користолюбие не само по отношение на християните, но и към единоверците си езичници. Като прелъстил, при възцаряването си, нужните му хора с дарове и обещания, той започнал да преследва и измъчва почетните сенатори, разграбвайки имуществото им, похищавайки жените и дъщерите им за задоволяване на животинските си страсти, а също и страстите на любимците си. И той бил непоносим и омерзителен за целия Рим, поради жестокостта си и скверния си живот.

Римляните, страдайки под тежкото му иго, се решили тайно да търсят защита при Константин, молейки го да дойде и да ги избави от мъчителя. По този повод Константин преди всичко изпратил писмо до Максенций, с което добронамерено го убеждавал да прекрати насилническите действия. Но Максенций не само не приел неговия добър съвет и не се изправил, но още повече се озлобил. Ожесточението му стигнало дотам, че започнал да се готви за война срещу Константин.

Като чул за това, Константин в 312 г. се решил да предприеме военен поход срещу Римския император. Походът, предприет от Константин за освобождаване на Рим от жестокия тиранин, не вразумил последния. Злочестивият Максенций, като принесъл обилни жертви на боговете с тържествени церемонии, като изслушал предсказанията на гадателите по вътрешностите на бременни жени, с многочислена войска излязъл срещу Константин, но не успял да предотврати достойното възмездие за нечестието си.

Закрилян от спасителното знамение на Кръста, след три сблъсъка с противника Константин се приближил към самия вечен град и тук му нанесъл решителното поражение. Максенций, спасявайки се с бягство през река Тибър, загинал при разрушаването на моста, както древният фараон със своите избрани конници в морската дълбочина. Победителят тържествено влязъл в Рим и бил посрещнат от народа с голяма радост.

Като станал по такъв начин владетел на цялата западна половина от Римската империя, Константин пръв от цезарите с указ (в 313 г.) обявил на подвластните му народи пълна веротърпимост: на езичниците оставил правото да извършват обредите на своето богопочитане, а на християните разрешил свободно да се покланят на Единия истинен Бог.

Но в същото време, когато на Запад християните благоденствали под управлението на Константин, съвсем различно било на Изток, където царувал Ликиний: възпитан при двора на Диоклетиан, пълководец при Галерии, той, достигнал цезарско достойнство, в душата си ненавиждал християните. Като се сродил с Константин, Ликиний на първо време не се решавал да се противопостави на своя могъщ шурей - даже подписал издадения от него указ (Миланския) за веротърпимостта; но скоро след смъртта на император Максимин, пълновластен владетел на целия Изток, започнал да притеснява и унижава християните.

Отношенията на Ликиний с Константин не били, а и не могли да бъдат, приятелски. Ликиний проявявал коварство и двоедушие в тях; той уверявал Константин, че му е приятел, а тайно в себе си го ненавиждал, стараел се да му причинява всякакво зло; козните не му се удавали и неведнъж между тях започвали раздори, завършващи с войни. Константин оставал победител, но измамен от лъжливите уверения на зетя, сключвал мир. Но с течение на времето отношенията между императорите придобивали все по-изострен характер. Угнетяваните поданици на Ликиний и гонените от него християни не виждали края на страданията си. Накрая Ликиний престанал да скрива замислите си против Константин и влязъл в открита борба. В 323 г. между тях се разгоряла жестока война. Тази война трябвало окончателно да реши съдбата на християнството в Римската империя, обхващаща "цялата вселена".

Езическите жреци и гадатели предвещавали победа на Ликиний, но Бог я дарил на Константин. Ликиний се покорил, а след време бил умъртвен в Солун, тъй като, предавайки се на победителя, съставил заговор против Константин. В 323 г. Константин станал единодържавен управител на цялата Римска империя.

След като станал самодържавен владетел на цялата Римска империя и обявил веротърпимост "по цялата земя", Константин обаче не бил "топлохладен" в царския си живот. Отказал се от езичеството и застанал начело на християнското общество, той виждал в християните важна опора на империята, основен залог за могъществото и преуспяването на държавата, която, според неговата мисъл, трябва да прокарва път към към свободното, без насилие, установяване на Царството Божие на земята, - да посочва и дава средства за възпитанието и усъвършенстването на човешкия род в Христовия дух. Константин, като явен покровител на християнството, не бил много обичан в Рим, където още оставали много езически обичаи и нрави. И сам той не обичал Рим с неговия Пантеон, където, така да се каже механично, били събрани езическите богове на всички покорени народи, и рядко и неохотно посещавал старата столица. На Константин се харесало положението на Византия, на древния неголям град на бреговете на Босфора, ознаменуван с морската победа над Ликиний, и той го избрал и го направил столица на империята; той сам с тържествено шествие отбелязал границите на новия град и започнал да строи великолепни здания. Просторни дворци, бани, театри украсили столицата; тя се изпълнила със съкровища на изкуството, донесени от Гърция, Италия и Азия. Но в нея вече не се строели храмове, посветени на езическите богове, и вместо Колизеума, където ставали битките на гладиаторите, бил устроен цирк за конни състезания. Главно украшение на новия град били храмовете, посветени на истинния Бог, в устройването на които живо участие вземал сам царственият покровител на християните.

Новата християнска столица, получила името си от името на своя основател - "град на цар Константин", Константинопол, заемаща средно положение между предишните столици на империите - Рим и Никомидия, както някога Йерусалим - "града на цар Давид", непринадлежащ собствено на нито едно израилско коляно, по своето благоприятно географско положение, и поверена на покровителството на Божията Майка, бързо процъфтяла и затъмнила славата и величието не само на пищната Никомидия, но и на самия велик Рим.

Благоговеейки пред знамението на Кръста, Константин пожелал да прослави самото живоносно Дърво, на което се е разпънал Царят и Богът. Но като воин пролял много кръв, той смятал себе си за недостоен да извърши това лично. Това благочестиво намерение на императора изпълнила неговата равночестна майка, царица Елена, която той изпратил в Йерусалим, като й дал пълномощия и богати дарове.

Елена, както разказва Евсевий, тази старица с юношеска бързина се устремила на Изток, за да извърши достойно поклонение на стъпките на Господа - по думите на пророка, "на мястото, където са стояли нозете Му". В свещената страна, ознаменувана с дивни събития, където всичко напомня за "великата Тайна на благочестието - явяването на Бога в плът", нагледно се проявило величието на смирената душа на царствената старица; там света Елена не се обличала в подобаващите на сана й одежди, а в най-скромна дреха се движела сред народната тълпа, стараейки се да не бъде узната, раздавала щедра милостиня; подражавайки на Господа Иисуса, тя в дълбокото си смирение стигала дотам, че в дома си събирала девственици, гощавала ги и сама им служела на трапезата като проста слугиня. Примерът на искреното благочестие на царицата правел дълбоко впечатление не само на вярващите в Христа, но и на невярващите.

Пребиваването на царицата майка в "люлката на християнството" се ознаменувало и с изпълнението на предначертанията на нейния царствен син. Всички места в Палестина, осветени от евангелските събития, отдавна вече били опустошени. Езичниците, поради ненавист към християнството, се постарали да заличат и самия спомен за тях; - най-скъпото място за вярващото християнско сърце - пещерата на Господния гроб била засипана със смет и по този начин скрита от благоговейните погледи; нещо повече, като насмешка над "Разпнатия Бог" и Неговите почитатели, на хълма, насипан върху самата пещера, било построено капище на "сладострастния демон на любовта" (Венера). По указание на Елена идолските капища, поставени на свещени за християните места, били разрушени и на тяхно място били построени свети храмове. Така били построени прекрасни църкви, по желание и със средства на царицата, във Витлеем над пещерата на Рождество Христово, на Елеонската планина - мястото на Възнесение Господне; с храмове били украсени Гетсимания - мястото на успението на Пресвета Богородица, мястото на явяването на Бог на Авраам до Мамрийския дъб.

Но най-главната грижа на царствената старица била да осъществи мисълта на нейния велик син, да намери самото това Дърво, на което бил разпнат Спасителят на света.

Мястото, където бил скрит Господният Кръст, било неизвестно; за намирането му благочестивата Елена от своя страна използвала всички средства и царското си влияние. Това било първото Въздвижение на честния и животворящ Кръст; то се извършило в 326 г. Православната Църква всяка година празнува това събитие на 14 септември. Тогава много от езичниците и иудеите се обърнали към Христа.

След това светият Кръст бил положен в сребърен ковчег за съхранение; на Велики петък той бил изнасян на Голгота (в наскоро построения храм, където се съхранявал) за поклонение. Но света Елена, напускайки Йерусалим, взела частица от живоносното Дърво, като дар за своя син Константин. Недълго след това блажената царица майка починала и била честно погребана.

По време на своето управление Константин се решил да свика Вселенски Събор. Според царя, този Събор, "обявявайки се против главния враг", смущаващ тогава мира на Църквата, хулната арианска ерес, трябвало да разгледа и други въпроси и да даде отговори - определения по устройването на вътрешния живот на християните.

Властта на Царя определила Вселенският Събор да се състои в град Никея. Той бил открит през юни 325 година в просторната палата на царския дворец и на него окончателно било осъдено арианството.

След това Константин живял повече от десет години и през цялото време на своето царуване с неизменна вярност се държал към Никейското изповядване на вярата и ревностно се стараел да утвърждава духа на християнското благочестие в своето царство, представлявайки пример, достоен за подражание.

Последните години и особено дни на цар Константин били достоен завършек на неговото християнско благочестиво устроение.

Мисълта за смъртта станала за Константин предмет на напрегнат размисъл още щом започнал да чувства отслабване на физическите си сили. В 337 година Константин за последен път тържествено отпразнувал Пасха в Константинопол и скоро се разболял. Предчувствайки близката си смърт, той изцяло се отдал на свети упражнения: често прекланяйки колене, ревностно изливал горещи молитви пред Бога; по съвета на лекарите по това време той се преселил в град Елеонопол5, за да се лекува там с топли вани.

Но Константин до този момент не бил кръстен! От млада възраст носещ в сърцето си Христа, отдавна станал християнин в душата си, той отлагал своето кръщение поради смиреното съзнание за своята греховност, желаейки с подвига на целия си живот да се подготви за това. При това в душата си имал искреното желание да се кръсти във водите на река Йордан.

Като не получил облекчение в Елеонопол и чувствайки крайното отпадане на телесните си сили, Константин отишъл в Никомидия и тук, като извикал епископите, ги молел да го удостоят със свето кръщение.

Като приел свето кръщение, Константин "ликувал духом, сърцето му било пълно с жива радост. Облечен при кръщението в бяла одежда, блестяща като светлина, той не я снемал от себе си до самата си смърт. Той починал на легло, покрито с бели покривала, а до багреницата - това царско отличие - Божият раб вече не искал и да се докосне.

Великият и равноапостолен Константин починал, завещавайки царството на тримата си синове, в самия ден на Петдесетница в 337 година, в тридесет и втората година от царуването си, на шестдесет и пет годишна възраст. С голяма тържественост тялото му било пренесено в създадения от него град Константинопол и положено съгласно неговия завет в църквата на светите Апостоли в гробницата, приготвена от самия него. Сега той живее безкраен живот във вечното Царство на Христа, нашия Бог, на Когото подобава чест и слава с Отца и Светия Дух во веки веков. Амин.

© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски

Операта в Сидни- Австралия

Повече от 30 години след като емблематичната за Сидни сграда на операта бе официално открита през 1973 г., архитектът й Йорт Утсон получи най-престижната награда за архитектура в света Pritzker за творението си. Журито определи скулптурната каскада, която сякаш плува в пристанището, за една от емблематичните сгради на ХХ век, която доказва, че в архитектурата няма невъзможни неща. Датчанинът Утсон посвещава 9 години от живота си на операта, разположена в пристанището на Сидни до също така прочутия мост Харбър Бридж. Конкурсът за сградата събира 233 проекта. Строежът по проекта на Утсон започва през март 1959 г. През 1966 г. датчанинът напуска шумно, след като няколко подкрепяни от правителството архитекти решават да променят проектирания интериор, за да спестят пари. Още 7 години след това операта се довършва. Сметката е 52 млн. долара - сума, която надхвърля 14 пъти планирания бюджет. Утсон така и не отива в Сидни да види завършеното си творение. Идеите му за вътрешния дизайн на някои от залите обаче все пак са приложени в началото на XXI век. Днес блестящите бели ветрила на ръба на залива са запазената марка на Сидни. Макар че според Утсон първата му идея била не за ветрила, а за обелки от портокал, но конструктивните особености наложили промяната. Хиляди туристи, които въобще не се интересуват от опера, се тълпят всеки ден просто да видят сградата. Тя подслонява австралийската опера, градския театър и градския симфоничен оркестър и е безспорен културен център на Сидни. Операта има около 1000 помещения, които включват 2 големи зали за оперни спектакли и концерти, 5 театрални, 5 репетиционни, 4 ресторанта, 6 бара и безчет магазинчета за сувенири. Покривите са конструирани от 1 056 000 глазирани бели гранитни керемиди, внесени от Швеция. На 20 октомври 1973 г. операта е открита от кралица Елизабет II - с фойерверки и изпълнение на 9-ата симфония на Бетовен.

След почти 33 години, през март 2006 г., британската кралица отново бе в австралийската столица, за да открие ново крило на операта, построено така, че да пропуска светлината в комплекса и да открива за посетителите изглед към пристанището на Сидни. 45-метровият пасаж е първото ново допълнение към екстериора на сградата и също е по проект на Йорн Утсон. Над 80-годишният архитект отново не идва на откриването - вместо него присъства синът му. През 1997 г. френският човек-паяк Алайн Робът, използвайки само краката и ръцете си, без предпазни въжета успява да се покатери по стените до покривите. През 2000 г., по времето на олимпийските игри в Сидни, австралийската плувкиня Саманта Райли издигна олимпийския огън от върха на сградата на операта. Някои от състезанията се проведоха край прочутата сграда. Охраната на операта бе увеличена значително заради опасенията, че може да стане обект на терористични атаки, след като австралийското правителство подкрепи нахлуването в Ирак. Мерките за сигурност не попречиха на двама противници на войната да се изкачат на най-високото ветрило и да напишат с плътни червени букви NO WAR. Двамата - Дейвид Бургес и Уин Саундърс, са арестувани и осъдени през януари 2004 г. на 9 месеца затвор и трябваше да платят 151 000 долара - сметката за почистването на фасадата. В края на 2005 г. австралийските власти съобщиха, че са арестували 15 заподозрени атентатори и са предотвратили подготвян от тях мащабен терористичен акт в страната, като целите им били Операта и Харбър Бридж в Сидни, както и гарите и борсата в Мелбърн.

Тадж Махал - Индия

Тадж Махал е мавзолей в Агра, Индия, построен от императорът Шах Джахан за любимата му жена Мумтаз Махал.

Още като млад принц Кхуррам, третият син на император Джахангир, се оженва за красавицата принцеса Арджуманд Бано Бегум, с която имат 14 деца. През 1628г. Кхуррам заема императорския престол под името Шах Джахан (господар на света), а съпругата му е наречена Мумтаз Махал (възвишената в двореца). Мумтаз Махал придружава съпруга си при всички негови военни походи. Тя умира при раждане 39-годишна, по време на военна кампания през 1631 г. Императорът решава да увековечи Мумтаз Махал със строителство на неповторима мраморна гробница. След приключване на двегодишен траур, строителството на мавзолея започва през 1633 г. Като място за строежа е избрана голяма градина на брега на реката, собственост на раджа Джай Сингх; мястото е избрано тъй като добре се вижда от дворците в Червената крепост. 20 хиляди души работят тук в продължение на 17 години, архитекти и майстори са събрани от цяла Индия, както и от Иран и Турция. При строителството са използвани йеменски ахати, арабски корали, персийски оникс и аметисти.

Комплексът Тадж Махал е дълъг 580 метра и широк 300, като в ограденото с висока стена пространство освен мавзолеят и джамията са разположени конюшни и ханове за видни гости. Портата на комплекса, завършена през 1684 г., е висока 30 метра, като целта е гробницата да не се вижда преди да се мине през портата. Оригиналната врата на портата, отмъкната от индуски войски през 18 век, е била от масивно сребро, като по нея са били наковани 1100 пирона с главички от сребърни монети. Покриващите портата калиграфски надписи изглеждат еднакви по размер, като за целта буквите постепенно са увеличавани отдолу нагоре. Градината (Чар багх) на комплекса, дълга и широка по 300 метра, символизира мюсюлманския рай, в който според Корана текат четири реки - от вода, мляко, вино и чист мед. Днешната градина е бледно подобие на оригиналната, която е била разделена от водни канали на 4 части с по 16 цветни лехи във всяка част, с 400 различни растения във всяка леха. Дърветата са били кипариси (символ на смъртта) и плодови дръвчета (символ на живота). В каналите, разделящи градината, са плували пъстри риби, а сред дърветата са били пуснати най-различни птици. От двете страни на мавзолея са разположени две еднакви сгради от червен пясъчник. Западната е действаща джамия, а източната, известна като Длсауаб (отговор) не гледа към Мека и не може да се използва за молитви. Мавзолеят. Гробницата е разположена върху платформа, висока 6.7 и 95 метра в квадрат, като единственото двойно стълбище води към мавзолея. По страните на платформата се издигат 4 минарета, високи 41.6 метра, които са леко наклонени навън: при земетресение минаретата е трябвало да паднат встрани, а не върху гробницата. На всяка кула е изписана по една буква - Р,Х,М,Н - като заедно те се четат ар-рахман (всемилостивия), едно от 99-те имена на Аллах. Самият мавзолей е с квадратна основа, заоблен по ъглите, всяка от страните е дълга 56.6 метра, с голяма централна арка по средата и по-малки арки от двете й страни. Фасадата на мавзолея е покрита с резба и инкрустации от цветни камъни. Вътрешността на мавзолея се състои от централна зала с великолепна акустика и четири осмоъгълни зали отстрани. Под залата е разположена крипта (макбара), в която се намират гробовете на Мумтаз Махал и Шах Джахан. В централната зала са разположени копия на гробовете, тъй като е било обичайно да се прави частен и публичен гроб. Гробовете в залата, украсени с полускъпоценни камъни, първоначално са били обградени със сребърен параван, но Аурангзеб го заменя с великолепен мраморен параван. Някои от мозаечните цветчета, украсяващи паравана, са съставени от над 60 детайла и създават илюзия за обемност. Над гробовете гори лампа, чийто огън никога не трябвало да загасва.

Стоунхендж е най-известният мегалитен паметник в света — кромлех с диаметър около 100 метра. Построен е преди около 5 000 години. Изграждането му има култов характер и е свързано с лятното слънцестоене. Руините на това уникално съоръжение се намират на 130 км. югозападно от Лондон - в равнината Солсбъри. Стоунхендж се отнася към времената на каменния и бронзовия векове, няколко столетия преди падането на Троя.

Стоунхендж е изследван от десетки учени. Съвместните усилия на историци, археолози, геолози, антрополози, химици, строителни инженери не довели до отговор как, кога и от кой бил построен каменният исполин в равнината Солсбъри. Без отговор останал и въпросът Защо? Всеки, попаднал в Стоунхендж, се замисля над това какво е било неговото предназначение. Върху древните камъни няма никакви надписи, строителни бележки и отметки… нищо, което би могло да разкаже за техния произход или поне да даде някаква насока за последващи проучвания. Стоунхендж е толкова стар, че още в античната епоха неговата истинска история вече е била забравена. Гръцките и римските автори почти не го споменават. Когато Римляните се появили в Британия, Стоунхендж изобщо не ги впечатлил. Рим имал своите красиви храмове, а Египет - величествените пирамиди, намиращи се в добро състояние за разлика от тази група “дялани камъни”.

Стоунхендж се състои от четири каменни кръга. Външният, е от вертикално поставени стълбове, на всеки от които лежи плоска каменна плоча, съединена с останалите плочи в окръжност. Всеки стълб тежи средно около 25 тона, а плочите са по 700 кг. Вторият кръг се състои от сравнително по-малки единични камъни (менгири). В третият и четвъртият незатворени окръжности, напомнящи подкова, има група камъни. Всяка група представлява две вертикални плочи, тежащи до 40 тона, върху които е поставена по една хоризонтална плоча. От гигантските каменни блокове далечните ни предци, изградили каменна аркада, затворена в кръг. Цялото съоръжение е затворено в огромен земен вал, обграден от ров, който се е запазил и до днес. И всичко това внимателно, съразмерно и геометрически точно вписано в пространството на спокойния ландшафт. Учените установили, че тези каменни блокове били доставени до Солсбъри от 380 км разстояние, където е най-близката каменна кариера (в южен Уелс). Дори и днес ще са ни нужни специална техника, здрави тегличи, свръхтоварни камиони и платформи, гигантски кранове и пътища за да придвижим подобни тежести, а преди три хилядолетия подобни неща не е имало.

Акрополисът в Атина - Гърция

Мястото, на което е разположена Атина, е било обитавано още в началото на ІІІ хилядолетие. Акрополът, скалист и стръмен хълм, издигащ се на около 80 м над равнината, бил най-рано обитаваната част.

През микенската епоха там се намирали царският дворец и местата, определени за извършване на култове на боговете-покровители. През ХІІІ в. бил укрепен с дебела стена с девет врати, наречена Пелазгикон. От края на Х в. най-високото плато било запазено само за светилища. Там били издигани последователно много храмове на богиня Атина до 480 г.-, когато първият Пантенон, още незавършен, бил опожарен от Ксеркс с всички дарения и паметници на светилището. Темистокъл възстановил северната страна с материал от разрушените постройки, а Кимон - южната и източната стена . Истинският си блясък атинският Акрополът получил благодарение на голямото строителство, предприето от Перикъл. Партенонът бил строен от 447 до 432 г. от Иктин, Каликрат и Фидий; това е храм в дорийск и стил, обграден от всчики страни с колони (периптер) - по 8 на късите и 17 на дългите страни, изцяло от пентеликски мрамор, с входно предверие, главна зала (цела) с вътрешна колонада, задно предверие (опистодом), от което се влизало в зала с 4 колони, която е същинския Партенон. Храмът бил строен по прецизно разработен план и оформен с богата скулптурна украса: външен фриз (надколоните) в дорийски стил със скулптирани метопи (представящи на юг Кентавромахията, на изток - Гигантомахията, на запад - Амазономахията, а на Север - сцени от превземането на Троя), вътрешен фриз на стената зад колоните в йонийски стил (шествие по време на Големите Панатенеи и събрание на боговете); на източния фронтон е представено раждането на богиня Атина, на западния - спорът между Атина и Посейдон заради властта над Атика. Култовата статуя в хризелефантинна техника (от злато и слонова кост), творба на Фидий, била поставена през 438 г. Пропилеите били построени от Мнезикъл от 437 до 432 г.; те се състоят от централен ко рпус, а на двете фасади има по 6 колони, отгоре с фронтони; корпусът е разделен на две части от напречна стена с 5 врати. Западната част има вътре два реда по 3 юнийски колони (по посока на Свещения път към петте врати); на север е Пинакотеката - зала за картини; на юг един обикновен вестибюл е водел към храма на Атина Нике. Този малък храм в йонийски стил с по едно предверие с по 4 колони напредната и задната страна бил украсен с фриз и е построен към 425 г. непрестъпната скала, на която той се издига, е имала по края мраморна балистрада, украсена с фигури на Нике. В 421 г. била цапочната работата по храма в йонийски стил на Атина Полиада и посейдон-Ерехтей - Ерехтейонът. По причини от религиозен характер планът е сложен, тъй като всъщност постройката е била едновременно светилище на богиня Атина, светилище по Посейдон-Ерехтей на запад, с изход на север под голямо предверие, през което се е излизало също в Пандрозиона, лоджия, чийто покрив се подържа от 6 кариатиди и чието предназначение е неизвестно. Пред западната стена са се намирали светилището на Пандроза, свещеното маслиново дърво и олтарът на Зевс Херкейос. Вляво от Свещения път са се намирали оброчните дарения, между които статуите на Атина Промахос и на Лемиоската Атина от Фидий. По склоновете на Акропола имало много светилища: на север - пещерата на нимфите и Пан, светилищата на Аполон Хюпакрайос, на Агалаура (дъщеря на Кекропс), на Афродита, на юг - светилището на Дионис Елевтерий с храм от времето на Пивистрат, друг, построен след Никиевия мир, и театърът, първоначално от дърво, после от камък. На изток от театъра е Одеонът на Перикъл. На запад, малко по нависоко, е било разположено светилището на Асклепий.

Тимбукту, Мали

Тимбукту е в Западна Африка, в държавата Мали. Често казват, че е на брега на р. Нигер, но всъщност е разположен на 20 км северно от водата. И не е остров, както мнозина са убедени, нито пък е измислено, митично място.

Твърди се, че издигнатите от кал и глина джамии са вдъхновявали самия Гауди.

Тимбукту има славна история на град, пресичан от пътищата на керваните, свързващи Западна Африка с търговци от цяла Северна Африка и оттам с Европа. На Стария континент името Тимбукту винаги е било метафора за екзотични, далечни земи, а разказите за африканския град, златните му дворци и високите кули са възбуждали въображението в късното Средновековие. Легендите разказват как император Манса Муса през 1324 г. тръгнал на поклонение към Мека с хиляди хора от Тимбукту през Кайро. Когато спрял в Кайро да посети султана, Муса ми дарил толкова много злато, че всички заговорили за несметните богатства на Тимбукту.

Древното селище има огромен принос не само за развитието на ислямската, но и за световната цивилизация. Още преди XIV в. Тимбукту се превръща в книжовен център, където са писани и преписвани десетки книги, а през XV в. възниква и ислямски университет, в който освен Корана са изучавани и редица светски дисциплини.
Хрониките разказват за над 20 000 студенти накуп в 180 медресета. В библиотеките са се пазели хиляди ценни ръкописи, част от които са в световните музеи, част - в Мали и други африкански държави. Ислямска пословица казва: "Солта идва от север, златото - от юг, а божиите слова и съкровищата на мъдростта - от Тимбукту".

Градът възниква като сезонно номадско поселище през X век. Постепенно се разраства, тъй като лежи на сахарския път на златото, слоновата кост, робите и солта - преминаващи с кервани или натоварени на лодки по р. Нигер. Легендите за огромното богатство на Тимбукту привличат европейски изследователи към Африка. През 1512 г. Лео Африканус пише: "Богатият крал на Тимбукту има много палати и златни скиптри... Той винаги имаше на разположение 3000 конници, както и много лекари, съдии, свещеници и други образовани хора, които изцяло живеят на разноски на краля..."

През 1450 г. населението на града надвишава 100 000 души, като четвърт от тях са учени. През 1591 г. Тимбукту е превзет от добре въоръжена наемна войска, пратена от султана на Мароко. През 1593 г. учените са арестувани, обвинени, че не са лоялни към Мароко, някои от тях избити, а други - пратени в изгнание. Мароканските войски не са в състояние и да опазят града от набези на различни племена. Градът запада.

През 1824 г. Географското общество в Париж предлага награда от 10 000 франка на този, който успее да достигне Тимбукту и се върне с информация за него. Шотландецът Скот Гордън Лаинг успява да влезе в града, но е убит. Успешна е мисията на французина Рене Кайле, който пътува сам и предрешен като мюсюлманин. За свое удивление, вместо блестящи златни дворци пътешественикът открил бедност и полуразрушени глинени къщи. През 1894 г. Тимбукту е завзет от французите, които частично го възстановяват. През 1960 г. става част от независимата република Мали.

Статуята на Свободата-Ню Йорк

Статуята на свободата (Liberty Enlightening the World, по-известна като Statue of Liberty) е паметник, който се издига в пристанището на Ню Йорк. Медната статуя е подарък от Франция за Америка в края на 19 век, бележещ стогодишен юбилей от Независимостта на Съединените американски щати и е жест на приятелството между двете нации.

Скулптор на статуята е Фредерик Огюст Бартолди, а Густав Айфел, конструктора на Айфеловата кула, е проектирал вътрешната носеща конструкция. Статуята на свободата е един от най-популярните американски символи и като цяло олицетворява свободата и стремежа към нея. Статуята на свободата, от 1886 г. до откриването на самолета, е била първия американски знак, който милиони емигранти са виждали, прекосявайки океана от Европа.

Монументът е висок 46,5 m и е поставен върху платформа (55,5 m) на Острова на Свободата в устието на река Хъдсън. На главата на женската фигура има 7-лъчева корона, символизираща 7-те морета и континенти. 25 прозорчета напомнят за съкровищата на света. Жената държи в дясната си ръка факла (а и американското знаме след 13 юни 1927), а в другата - Декларацията за независимостта от 4 юли 1776 г. Под нозете ѝ са разкъсаните вериги на робството. Изготвена е по проект на Фредерик Огюст Бартолди, като големината ѝ е близка до тази на Родоския колос. За модел е използвана майката на архитекта. Идеята е статуята да посреща посетителите на Америка, имигрантите и завръщащите се емигранти.

Статуята е създадена във Франция и е изпратена на части (повече от 200 пакета) по кораб до Ню Йорк. Те пристигат на 17 юни 1885 г., но сглобяването се проточва и не е готово за 100-годишнината от обявяването на независимостта от 1776 г. Причините са от парично естество, организирани са спомоществавателни кампании. Окончателното завършване е на 28 октомври 1886. С времето Статуята на свободата се превръща в символ на целите САЩ, наричана Miss Liberty или Lady Liberty. Статуята има стотици копия с по-малки размери, сред които: близо до Айфеловата кула на остров в Сена, в един от парковете на Париж, в района на Токийския залив, в Сиатъл.

Замъкът Нойшванщайн, Германия

Сред най-красивите приказки е тази на каменния лебед Нойшванщайн. Издигнат на 1100 м надморска височина в германските Алпи, недалеч от град Швангау, отстоящ на 90 км от Мюнхен, замъкът Нойшванщайн е несъмнено сред най-известните дворци в света и подобно на човека, който поръчва изграждането му - най-мистериозният. Той съчетава в себе си контрасти, ирония и красота. По време на строежа замъкът не е бил известен като Нойшванщайн. Баварският крал Лудвиг П писал на своя приятел Рихард Вагнер: Искам да построя замък върху старите руини на Хохеншвангау край клисурата на река Пьолат. Той трябва да бъде в автентичния стил на укрепление на старите германски рицари. Проектът му бил известен под името „Новият замък Хохеншвангау".

Едва по-късно, когато замъкът бил отворен за обществеността на 1 август 1886 г. - само седем седмици след смъртта на краля, зданието станало известно като Нойшванщайн („новият лебедов камък"). Кралят прекарал детството си в замъка Хохеншвангау, който бил изрисуван със сцени от средновековни легенди, включително за рицаря лебед Лоенгрин. Като дете Лудвиг се идентифицирал с Лоенгрин, за когото Вагнер написал опера през 1850 г. Една от големите иронии около замъка е, че той е построен да бъде лично убежище, свещено и недосегаемо, а се превръща в място, посещавано от над 1 млн. туристи всяка година.

Друг парадокс е това, че по принцип е бил изграден като сцена за произведенията на Вагнер („достоен замък за божествения приятел Вагнер", както е писал Лудвиг II), но композиторът никога не го е посещавал. За да изпълни своя проект мечта, кралят наел театрален сценограф за архитект. Повече от декор, Замъкът, който Кристиан Янк проектира, предизвиква страхопочитание и изненада у посетителите си до ден днешен. Това отчасти се дължи и на факта, че компанията Дисни го използва като модел за изграждането на 12 свои замъка, включително Замъка на спящата красавица, както и на замъка на прочутата си продукция „Красавицата и Звяра". Уникалното местоположение на замъка, комбинирано с „фантазията в камъни", създава специфична магия благодарение усилията на редица инженери и архитекти.

Статуите на Великденските острови, Чили

Великденския остров или Рапа Нуи, е едно от най-удивителните кътчета на земята. Разположен е в южната част на Тихия океан на около 3600км западно от крайбрежието на Чили. На стража на малкия остров, осеян от угаснали вулкани, бдят гигантски глави, издялани от камък. От хълмистия пейзаж се взират почти хиляда глави, чийто произход е забулен в тайни.

В периода между 1500г. пр.Хр. и 1200 г. островите в Южния Пасифик били населени от народите на Полинезия, които водят произхода си от Югоизточна Азия. Те пътували в канута с платна и вили умели навигатори. Великденският остров бил най-източната точка от пътешествията им и навярно е бил достигнат, още през 400 година. Първите европейци, открили острова, били холандците. Това станало в неделя, на Великден през 1772г.

Най-вероятно странните статуи на Великденския остров, наречени моаи, са били исечени от островитяните в периода около 1000 и 1600г. Някои моаи, които се отличават с благородни лица с гърбави носове и удължени меки части на ушите, са подренени в редици върху церемониални каменни платформи, наречени аху. Други носят на главите си пикау, цилиндрични каменни "шапки", първоначално боядисани в тъмночервено. Трети пък имат ръце с дълги пръсти, скръстени през корема им, а много се отличават с дълбоките очни кухини, за които археолозите предполагат, че са били запълвани с корали.

Тежестта на статуите може да достигне 84 тона, а някои се извисяват на височина 11 метра. Вероятно представляват вождовете предци. Вярвало се, че притежават огромна духовна сила. Дялането, преместванео и издигането на моаи трябва да е изисквало квалифициран труд продължение на много, много години. Засега се открити 900 моаи, като някои са в легнало положение, а други са изправени наново. Около 600 лежат още недовършени главно в каменоломит, където ги изработвали.

Склоновете на Рано Рараку са осеяни с моаи, втренчилипоглед в едно неизвестно минало. Процъфтяващата култура на Великденския остров започва бързо да запада след 1600г. Някои историци са на мнение, че островитяните са изсекли прекалено много дървета и са унищожили околната среда, която ги изхранвала. Други смятат, че опадъкът се дължи на жестоките битки между родовете за оскъдните ресурси. През XIX век островът бил сполетян от друга беда. Търговци на роби отвлекли 35 процента от населението му да работи черен труд или да прислужва в Перу.

Анкгор Ват, Камбоджа

Ангкор е област в Югоизточна Азия, на територията на днешна Камбоджа. По време на Кхмерската империя той е център на държавата и от този период са останали много архитектурни паметници като религиозния комплекс Ангкор Ват и старата столица Ангкор Том.

Ангкор е било местоположението на поредица столични градове на Кхмерската империя за периода от 9ти до 15ти век от новата ера. Техните руини се намират сред гори и обработваеми площи в северната част на Голямото езеро (Тонел Сап), близо до днешния Сием Рип, Камбоджа, и са част от световното културно наследство на ЮНЕСКО. Храмовете в областта на Ангкор са над хиляда, като варират от невзрачни купчини тухли и отломъци, разпръснати из оризовите полета, до величествения Ангкор Ват, за който се твърди, че е най-големият религиозен момумен в света. Много от храмовете на Ангкор са реставрирани и заедно образуват главната колекция от примери за кхмерската архитектура. Всяка година те са посещавани от над един милион туристи.

През 1860г. френският естествоизпитател Анри Муо изследва джунглите в Камбоджа, Югоизточна Азия. Той попада на необичайна група древни постройки, скрита под плетеницата от пълзящи растения и корени на дървета. Археолози започват работа на мястото и скоро откриват изгубения свят на кхмерския народ. Сградите били част от великата столица Ангкор Том, която датира от приблизително 1200г. Недалеч от юг Муо забелязал храм. Описва го като "по-огромен от всичко, което сме наследили от Гърция и Рим". Ангкор Ват (което означава "храм") бил по-малко погълнат от джунглата и все пак били необходими години усилена работа, за да бъде почистен от заобикалящата го растителност.

Районът който включва храм Ангкор Ват, представлява най-големият религиозен комплекс на земята с площта си от 163 хектара. Храмът бил основан през 1150г. във връзка с погребението на Суряварман II. Той бил владетел на кхмерите и изповядвал индуизъм. Проявявал особена почит към бога Виншну, в чиято чест бил издигнат храмът и на когото бил посветен. Петте кули от пясъчник на Акгор Ват символизират върховете на планината Меру, център на Вселената според индуистката митология. Бил заграден с външна стена, дълга 3,5 км и ров. Имал три дълги правоъгълни галерии, издигнати една над друга, тераси, много прекрасни статуи и барелефи.

В по-късни времена внушителният храм се превръща в център на будитската религия и привлича много поклонници, но в периода около 1430г. е изоставен след нападенията на тайвански племена от юг. Днес около 90 процента от населението на Камбоджа е от кхмерски произход, а Ангкор Ват се превърнал в символ на древната култура на страната. Славата на храма като едно от чудесата на света привлича повече от милион туристи всяка година. Но за съжаление тези туристи могат да причинят повече щети на комплекса, като само се разхождат из него, отколкото джунглата някога е била в състояние да направи.

Аламбра-Гранада, Испания

Перлата на Гранада, дворецът Аламбра, който се извисява над нея, е основна притегателна точка за туристите. От ранни зори, когато градът още не се е събудил, пред входа му се вие дълга опашка.

В превод от арабски Аламбра означава “червената крепост”. Комплексът се състои от шест части – палата Насарите, Дворецът на Карл V, градините Хенералите, Рауда, Медина и крепостта Алкасаба. Всяка от тях има своите средства на въздействие, които спират дъха на посетителите. От арабската архитектура в стил „Приказки от 1001 нощи” на палата Насарите, която прави стени и тавани да изглеждат като везани, през впечатляващия испански ренесанс на двореца на Карл V и внушителната сурова хубост на Алкасаба до градините Хенералите, създадени едновременно за наслада и умиротворение на сетивата. Търсеното и открито въздействие на светлината в Аламбра, водата, лееща се в тих, галещ слуха ромон, прохладната сянка на палмите в горещите летни дни, градините с фонтани и разнообразни растителни видове, способстват описанието на двореца като „рая на земята” да не звучи пресилено.

Съществуването и прелестта на Аламбра стават достояние на света и благодарение на американския писател Уошингтън Ървинг, който е прекарал продължителен период в нея и през 1832 г. написва едноименния си роман. Oще един любопитен факт – тук, през 1492 г., кралица Исабел дава бижутата си на Христофор Колумб, за да финансира плаването му, довело до откриването на Америка.

Чичен Итца, Мексико

Древните гърци, които съставили първите списъци с чудесата на света, нямали никаква представа за съществуването на Северна и Южна Америка. Когато европейците най-сетне стигналидо Мексико и Перу към 1500г., едва могли да повярват на очите си. Намерили древни градов, пирамиди и храмове, както и несметни съкровища от злато, сребро и нефрит. Най-различни народи били авторите на тези величествени творения, особено маите, толтеките, ацтеките и инките.

Много от най-забележимите обекти в Мексико са разположени на полуостров Юкатан. Областта е равнинна, гореща и много суха с изключение на малките, хлътнали езера, наречени сеноте. Близо до три от тези безценни водоизточници народът Итца от групата на маите, мигрирал в региона, издигнал Чичен Итца. Към 600г. Чичен Итца се превърнал в град. Към 987г. вероятно имало нашествие на толтеки, защото от този период се наблюдават каменни изделия със стил, смесица между стиловете на маите и толтеките. След междуособни войни между маите през XIII век от града останали руини.

Руините на Чичен Итца могат да бъдат видени и днес. В област от десет квадратни километра са разположени храмове и тераси, стъпаловидни пирамиди, олтари, стълбища, дворци, тронове, издялани надписи, пазари, дворове за игра с топка, бани, обсерватория и статуи на богове. Масивният Храм на воините на границата с джунглата е заобиколен от 60 колони. На каменните барелефи са изобразени толтекски воини с пробити носове, с украшения от пера на главата, готови да влязат в бой. На източната тераса на двора за игра с топка са изобразени змии и черепи. Внушаващата страх Стена на черепите някога била мястото, където набучвали отрязаните по време на човешките жертвопринушения глави.

Древните народи на Мексико разглеждали човешките жертвопринушения на боговете като огромна чест за жертвите. Цивилизации като тези на маите не познавали металните сечива или колелото, но създали великолепни сгради, бижута, украшения от пера, грънчарски изделия, тъкани и стенни рисунки. Изобретили календари и писменост, изучавали звездите. Испанските войници завладяват Мексико през 1519г., като плячкосват и опустошават много от чудесата, които откриват там. Въпреки това и днес потомците на маите населяват огромни територии в Мексико и Централна Америка.

Пирамидата има девет "стъпала", които символизират деветте подземни свята, и се издига на височина 24 метра. 91 стъпала водят към храма, посветен на Кукуклан. Това не само е предполагаемото име на толтека-нашественик, но също и на бога, наричан "Пернатата земя" или Кетцалкоатл. Испанците нарекли тази пирамида Кастило (замък).

Мачу Пикчу, Перу

Мачу Пикчу се намира в Перу на 2300 метра над морското равнище и на 112 км от Куско в подножието на Свещената долина на инките. Смята се, че Мачу Пикчу е бил част от много голям комплекс от крепости, които инките използвали за защита от набезите на индианците, обитаващи джунглата. Градът е условно разделен на четири части.

Северозападната е разположена в района, който вероятно се е използвал за религиозни цели. Именно там се намират и т.нар. Свещен площад, както и храмът на "Трите прозореца", "Свещеният храм", "Имението на свещениците". Там е и слънчевата лаборатория, която позволявала на инките да определят годишните сезони и часа по сенките, хвърляни от слънцето върху камъните. Предполага се, че най-големите жилищни сгради са изградени в североизточната част на комплекса. Наблюдателната кула заедно с други сгради са били разположени в югозападната част. На югоизток от комплекса са били най-малките и скромни сгради, издигнати покрай тесни улички, близо до многобройните тераси. В най-долната част на терасите е гробницата, в която по време на разкопки, са били намерени 135 скелета и 109 от тях са били идентифицирани като женски.

Това дава основание на учените да смятат, че жителите на Мачу Пикчу са били предимно жени, които инките си избирали и скривали в града, неизвестен за испанските завоеватели. Древната крепост на инките е открита случайно през 1911 г. и оттогава е обект на исторически и археологически тълкувания. Тя продължава да възбужда любопитството на учените. Американският археолог Хирам Бингъм открива древния град по време на експедиция, организирана от престижния университет Йейл. Съществуват различни хипотези за основните функции на града и начините, по които инките са го построили, тъй като районът е трудно достъпен.

Голяма част от предположенията са направени от откривателя на града Бингъм. Според него Мачу Пикчу е било най-сигурното убежище на инките. Тук победеният инка Манко и неговите хора избягали след обсадата на столицата Куско през 1536 г. след проваленото въстание на инките срещу испанските завоеватели. Стратегическата позиция на Мачу Пикчу обаче е послужила за основа и на друга, доста популярна хипотеза. Според нея "крепостта" служила за стражева охрана и била използвана от инките като символ на доминиращата им позиция в района на Амазонка, близо до Куско. Това обяснява до голяма степен сцените, изобразяващи сблъсъците между войниците на инките и обикновените войници, наричани "чунчос" - обитателите на джунглата. Тези сцени са изобразени върху лакирани дървени чаши, изработени от инките. За някои обаче Мачу Пикчу е бил важен религиозен център.

Доказателство за това са олтарите, както и неговата непристъпност. Именно там инките можели да бъдат най-близо до боговете си и дори да се докоснат до тях. Дори и днес никой не може да разгадае мистерията как строителите и архитектите са успели да транспортират до върха на планината огромните блокове от варовик, необходими за издигането на града.

Петра, Йордания

Петра е древен град в днешна Йордания, столица на набатеите. Разположен е в естествено укрепена планинска долина на източния склон на Вади Араба, в която се пресичат пътищата към Газа на запад, Бостра и Дамаск на север, Ейлат на Червено море и Персийския залив от другата страна на пустинята.

На 6 декември 1985 Петра е включена от ЮНЕСКО в списъка на Световното културно и природно наследство.

Според библейските текстове областта на Петра е населена от хоритите, предшественици на едомитите, но не е сигурно, дали самият град се споменава в Стария завет. Най-старите археологични находки са датирани около 6 век пр.н.е. Няма сведения за семитското име на града, а през елинистичния период той става известен с гръцкото име Петра („скала“)

С упадъка на държавите на Птолемеите и Селевкидите в края на 2 век пр.н.е. държавата на набатеите възвръща самостоятелността си. При Аретас III Филелин (ок. 85 пр.н.е. - 60 пр.н.е.) те секат свои монети, а столицата Петра се превръща в голям елинистичен център. Периодът на разцвет продължава и при Аретас IV Филопатър (9 пр.н.е. - 40).

През 106 римският управител на Сирия завладява държавата на набатеите, която е превърната в римската провинция Арабия, но Петра продължава да процъфтява като важен център в региона. От 1 век в Петра прониква и християнството, а Атанасий споменава за епископ на Петра на име Астерий. През 131 градът е посетен от император Адриан. В края на 2 век Петра започва да губи значението си, след като центърът на арабската търговия се измества към Палмира. По времето на император Александър Север сеченето на монети и строителството на монументални обществени сгради е прекратено.

Част от Източната Римска империя, около 630 Петра е завладяна от мюсюлманите. По време на Йерусалимското кралство остатъците от града са завзети от крал Балдуин I и остава под контрола на кръстоносците до 1189.