При опитът да се опознае религиозната система на прабългарите постоянно се срещат трудности, произлизащи от липсата на достатъчно сведения от какъвто и да е характер. В същото време източниците показват един синкретизъм, който също затруднява намирането и утвърждаването на една стабилна и чиста картина на прабългарската история и култура. Самият варварски свят не е бил организиран нито в единна държава, нито е имал единна религия. Разните народи в него, разделени на племена и водени от своите вождове имали различни религии. Но те нямали нито писменост, нито религиозна литература, която да изложи същността на всяка отделна религия и да не позволявя промени в нея. Хуни, българи, германци, сармати и разни ирански племена живеели размесени в едни и същи територии и съжителството на тези народи отслабвало още повече тяхното религиозно чувство и техните религиозни представи. /1/
В религиозно отношение прабългарското общество всъщност има една неписана религия, а всички незаписани религии са повече или по-малко подложени на промени. Затова обикновено изследователите се обръщат към сходни религии и ги използват за сравнения. Това дава възможност да се сравняват отделни елементи от религиозно-митологичната система на прабългарите с приеманата условно за образец религиозна система, като се отчитат възможните различия, породени от собственото развитие на отделните народи, от различните влияния и заемки, които те са придобивали, както и конкретно историческите условия на тяхното съществуване.
Преди всичко светогледните представи на един народ са израз на неговия начин на живот, на социално-икономическото и общокултурното му развитие, те се разкриват в историческото му битие. Както при по-развити общества всяка сфера на духовния живот има своя вътрешна логика, така и религиозно-митологичните вярвания и представи са относително самостоятелни, консервативни, но това не отрича връзката и влиянието, което те изпитват от социалния живот. /2/
За първи път прабългарите влизат в писмената традиция със собственото си народностно име (Vulgaels) в написания на латински езикръкопис, известен като Анонимен хронограф от 354 г. В него те фигурират в списъка на народите, населявали земите на север от Кавказката планина.
По въпроса за произхода на прабългарите са създадени множество хипотези. Голяма част от тях - за славянската, татарската и фино-чудската принадлежност на прабългарите - както и схващането, че те са били автохтонни жители на Балканския полуостров, вече не се поддържат от учените. Хипотезите за принадлежността им към хунската и огурската етническа общност също срещат възражения. Повечето историци се спират на схващането, че прабългарите са принадлежали към тюркско-алтайската езикова племенна общност, към която спадали още хуни, хазари, авари, огузи, печенеги, кумани и др. Прабългарския език, който бил основен белег за етническата им принадлежност се числял към западнохунската езикова група. /3/
Това до голяма степен определя сравняването и сходствата между тюркската и прабългарската религиозни системи. Примерния модел на тюркската религиозна система на И. В. Стеблева се използва за основа при реконструирането на същата при прабългарите.
Писмените сведения за ранната история на прабългарите в Източна Европа са доста оскъдни. Все пак от тях може да се съди , че през VІ-VІІ век обширните степи около бреговете на Азовско море (Меотида) и басейна на Долни Дон били владение на голям прабългарски масив, който се делял на две големи групи. Според византийските хронисти Теофан и Никифор това били уногундрите и котрагите, които през VІІ век кан Кубрат успял да обедини в мощен военноплеменен съюз, известен под името Велика България. Този съюз представлявал връхната точка в политическата организация на прабългарите в периода, който предхождал образуването на българската държава. В пределите на Велика България както показват данните на писмените извори, живеели племена от различни групи - уногондури, българи (прабългари) и котраги, които били означавани със събирателното понятие българи. Този съюз не издържал дълго време именно поради неговата разноплеменност, което довело до противоречия в интересите. Резултат на разпадането на Велика България е последвалото разселване на прабългарските племена, което довело до образуването на българската държава начело с Аспарух.
В продължение на няколко десетилетия прабългарската група на кан Аспарух се намира в непрекъснато движение на запад. При този преход "държава" в истинския смисъл на думата не съществува. Решаваща роля за запазване на единството изиграва икономическата, политическата, културната и военната консолидация на прабългарския етнос, които предпазват общността от разпадане или разтваряне сред обкръжаващите я многобройни етнически групи. В същото време представите за разгромената от хазарите държава в Приазовието са съвсем реални и живи, а социално-икономическите предпоставки за нейното възобновяване са налице и то се осъществява на Балканския полуостров. /4/
Създаването на българската държава през 681 г. е епохално събитие не само в историята на българския народ, но и в историята на Европа. Тази държава е изиграла важна, а понякога и първенствуваща роля в сложните международни отношения и да даде велик принос в общоевропейската култура. Това събитие има важно значение и за самите прабългари, тъй като с него завършва продължителен "междудържавен" период в тяхното историческо развитие.
В социално-икономическо отношение прабългарските племена и сродното им етническо обкръжение се характеризира с първоначално господство на номадския начин на живот (ІV-VІ в.) и постепенен преход към уседналост и земеделие (втората половина на VІ-VІІ в.). /5/ Основно място в стопанския живот на прабългарите заемало степното подвижно скотовъдство. Нахвърлянето на тези сведения от историческото развитие на прабългарите беше необходимо, за да се улесни подреждането и реализирането на реконструирания религиозно-митологичен комплекс.
Един от основните въпроси при изучаването на прабългарската религия е определянето на нейната система. Задълбочените изследвания на съветските учени върху древнотюркската религия очертават пределно ясно нейният сложен характер и многопластовата й структура. Според тях са налице четири "етажа" или четири нива в конструкцията на религиозно-митологичния комплекс (Стеблева, И. В., 1917) най-високото ниво е заето от един бог Тангра (Тенгри, Тенгри-кан)-небе - за който са характерни няколко основни функции: съзидателна, покровителствена, наказателна, разпореждаща с човешките съдби. Този бог е олицетворение на мъжкото начало и се свързва с указание за "горе". Второто ниво е предоставено на Умай с подчертани черти на женско божество покровителка на децата, което също притежава способността да наказва (Потапов, 1972 г.). Към третото ниво се отнася Йер Суб (свещената земя-вода). Фактически това е събирателно название на множество и различни култове от племенен и родов произход към невидими духове, намерили конкретен израз в почитането на планини, скали, реки, езера и други. Важно е да се отбележи, че тези духове не се свързват с долния (подземен) свят, а със сверата, в която живее човекът. И към четвъртото ниво се отнася култът към прадедите, който е характерен за всички тюрко-монголски народи и се свързва с подземния свят. /6/
При сравнение на българския емпиричен материал с предложените четири равнища на древнотюркската религиозно-митологична система се вижда, че има податки за аналогия с първото, третото и четвъртото равнище. И за прабългарите върховен бог е Тангра. Вярата в различни култове, добри и лоши, преклонението пред скали (Мадара), одушевяването на водни източници, наличието на амулети и други знаци със свещено предназначение - всичко това отговаря на третото равнище на древнотюркската религия, одушевяването на природните обекти - Йер Суб. Това са останки от първични и елементарни религиозни вярвания. Преки податки за култ към прадедите няма, но за него може да се съди по митологичните герои в "Именника на прабългарските ханове", както и от силно изразения сред прабългарите култ към мъртвите, който е сходен в смислово отношение с култа към прадедите.
Интересен е фактът, въпреки че, изследователите приемат Тангра за върховното божество на прабългарите, винаги съществува нотка съмнение. Това, както може би няколко пъти беше споменато, се дължи на неясните и оскъдни сведения за прабългарите. Именно този въпрос ще се опитаме да разгледаме от всички страни.
Висшият бог на прабългарите е познат под формата Тангра, засвидетелствана в прабългарски надпис от Мадара и в късен турски ръкопис. Безспорно е, че неговият култ е продължение на древната тюркска традиция, в която Тенгри (Тенгри хан) е олицетворение на небето и е представен като могъщ конник, слънчев герой, бог-творец. /7/
В много от прабългарските каменни надписи се употребява стереотипната византийска формула "от бога владетел", която посочва, че божеството е от мъжки пол. Мъжкият характер на Тангра е отразен и в орхоно-енисейските надписи - например в паметника в чест на Кюл Тегин (Малов, 1951, стр. 33). Изобщо в повечето митологии и религии небесният бог е с мъжко начало - Перун у славяните, Зевс у гърците, Тор у скандинавските народи и много други паралели. Това идва от представата за пораждащата сила на небето, горната част на дървото на света - то дава светлина, топлина, опложда земята чрез дъжда, за да може тя да ражда. Има основание да се предполага, че Тангра по време на първата българска държава и по-рано - в местоживелищата на прабългарите на север от Кавказ и около Каспийско и Азовско море е вече в антропоморфен облик (Плетнева, 1967; Аладжов, 1977). Може примерно да се периодизира развитието на понятието, смисъла на думата небе, Тангра на три етапа, без да се прави локализация по време. Първи, Тангра само като небе, одушевено небе; втори, Тангра като божество и по-късно върховен бог за тюркските народи; трети, Тангра като антропоморфно божество. Вероятността за такова изменение на съдържанието на думата "небе" идва от общата схема на развитие на обожествените същности у древните народи от одушевяването на конкретен обект до неговото антропоморфизиране. /8/
В хазарския хаганат и в Дунавска България ханът е обожествяван, което посочва антропоморфния вид на божеството. Употребата на византийската формула "от бога владетел", която се отнася за антропоморфния християнски бог, показва, че тя отговаряла по своя смисъл на прабългарските представи за Тангра.
Може да се твърди, че Тангра притежава седем атрибута, които могат да се определят като иманентно присъщи на него и външни, странични, допълнителни по отношение на същността му. Към вътрешните бихме могли да отнесем вече споменатият факт, че Тангра е мъжко божество, което постепенно става антропоморфизирано.
За друг иманентен атрибут се съди от надписа от Филипи, в който се казва: "Който търси истината, бог вижда и който лъже, бог вижда. На християните българите направиха много добрини и християните ги забравиха, но бог вижда." (Бешевлиев, 1979, №14).
Израза "бог вижда" показва освен съдната функция на върховния бог Тангра още и това, че той е невидим, скрит, табу за вярващите. Той е отвъдншият, висшият свят, който е непостижим за тях, за реалния им живот. Тангра е "горе", той е небесно божество, а вярващите са "долу" на земята. От тук следва, че атрибут на Тангра е "горе" като опозиция на "долу". Това е пространствена локализация, която е негов външен атрибут. Доказателство за обвързаността на Тангра с "горе" личи от небесния му произход.
Небето, Тангра се противопоставя на земята, както светлината на тъмнината. Той е небесно божество и светлината е негов атрибут. Същото може да се твърди и за слънцето, което намира своя антропоморфен облик в слънчеви амулети и изображения, открити в Плиска. Връзката на небесния бог със слънцето (като негов атрибут) има множество типологични паралели в древните племена и народи.
Характерно за древните представи в ранния им период е отъждествяването на небесния бог с коня. Това дава основание да се предполага, че конят е атрибут на Тангра. Като доказателство за връзката на коня с Тангра може да служи и скалното изображение - Мадарския конник. Неговата връзка с върховния бог на прабългарите и изобщо с култа се подчертава и от това, че се намира в прабългарско култово средище. Почитта към коня, широко разпространена сред номадите тюрки се обуславя от факта, че конят е бил стопанско и преди всичко военно животно, което е пряко свързано с военната функция на Тангра.
Друг подобен атрибут на Тангра като коня е орелът. В началото той е бил тотемно животоно, а по-късно символ на слънцето и небесното божество за много средноазиатски народи. "В едно изображение от Преслав е нарисуван орел, обърнат към кръг с вписан в него кръст, ясен символ на слънцето (Овчаров, 1978, стр. 34)". /9/
Тангра като цяло "организира" социалния живот на прабългарите. Това ясно проличава от засвидетелстваните в българските надписи негови функции.
Военните функции в пантеоните на древните народи се поставят обикновено на първо място. Това се дължи на факта, че запазването на общността в древните времена е дело преди всичко на военния успех, което е напълно нормално за характерния номадски начин на живот. Тази традиция, обаче се запазва и при преминаването към уседнал начин на живот. В надпис от времето на хан Крум се съобщава за военните успехи, които са останали благодарение на бога:" и брат му не го забрави и излезе и бог му даде и той опустоши следните места и крепости: Сердика, Дебелт, Константия, Вирсиникия, Адрианопол"(Бешевлиев,№2).
За съзидателната функция на Тангра свидетелства използването на словосъчетанието "бог направи" в прабългарските надписи. В тях няма данни за Тангра като творец на целия свят, но безспорно, той като висше същество създава и узаконява възможността за запазване и развитие на общността, дарява своите подвластни с успех.
Функциите му свързани с покровителстване, разпореждане със съдбите на хората и със способността да внушава страх са обединени в условно наречената юридическа функция. Именуването и по този начин се определя от смисъла, който се влага, а именно да се приемат като израз на "правораздаването" от Тангра./10/
Тангра е върховно божество, което управлява целия живот на общността, затова той се разпорежда със съдбите на хората в зависимост от това, кой изпълнява нравствените и обичайно-правните задължения и кой не. "Който търси истината, бог вижда и който, лъже бог вижда"(№14). Тази представа за всевластието на Тангра е характерна за архаичните общности и народи. Тя е начин да се сакционира чрез божеството всяка проява, която нарушава нормалното по традиция, като заедно с това е един естествен регулатор на човешките взаимоотношения. След като могат да санкционират, божествата в религиозните вярвания се възприемат и като налагащи определени норми, които трябва да бъдат спазвани. Престъпването на правилото води до наказание, а наказанието поражда страх от божеството. В един от прабългарските надоиси се казва: "А на останалите крепости бог даде (=внуши) страх и те (=гърците) ги напуснаха и избягаха…"(№2). Въпреки че тук е използвана византийската акламация, трябва да се приеме, че внушаващият страх е българският бог. Тангра внушава страх на византийците и осигурява победата на българите.
Покровителствената функция на Тангра е засвидетелствена в прабългарските строителни каменни надписи под формата на пожелания: "Нека бог да го удостои да проживее сто години" (№56); "Нека бог да удостои поставения от бога владетел…" (№57); "Нека бог да удостои от бога архонта да проживее заедно с кавхана Исбул сто години" (№58). Тези надписи са израз на важната идеологическа съставка на ханската власт и могъщество.
Богът на българите е справедлив и всяко неизпълнение на неговите заповеди се наказва. За тази страна от юридическите функции на Тангра доказателство е вече споменатият надпис №14 от Филипи. Този извор дава и друга функция на божеството да награждава своите подвластни. Тангра дарява българите с победа.
Последната засвидетелствана функция на Тангра е така наречената собствено религиозна - вярата в него изразена чрез определени култови действия тази функция на Тангра е отразена най-ясно в надписа, намерен под скалите на Мадара. "Кан сюбиги Омуртаг от бога владетел … беше … и направи жертвоприношения на бога Тангра … ичергу (колобър ?) … " (№6) В подкрепа на религиозните функции на Тангра могат да бъдат отнесени и тези предмети и изображения, които са свързани с него и които по един или друг начин изразяват сакралното отношение към върховния бог.
През VІ-VІІ в., когато обществените отношения напреднали твърде много и се усилила властта на хановете, култа към Тангра изместил останалите и се оформил като примитивен монотеизъм. Култът бил тясно свързан с почитането на хана, който бил божи наместник и първожрец, често пъти дори обожествяван. Социалните изменения предизвикват съответни променив системата на господстващите идеи и в религията като старите вярвания се преработват и изменят в съответствие с новите условия.
При прехода от родовообщинния строй към епохата на военната организация и на раннокласовите държави се изменят и образите на религиозно орлицетворяване - от природни и зооморфни те стават антропоморфни. Тази констатация напълно съответства на човешките и земни черти на Тангра, тъй като прабългарите се намирали именно на този стадии на развитие. За това че Тангра е служил на новия обществен строй и господстващата класа, сесъди от надписите на българските владетели и от ханската титла, с която се удостоява бога. /11/
Следвайки тази линия на развитие се стига до митологемата свързана с Мадарския конник. Изказани са становища според които Тангра, катопредставител и олицетворение на природните сили стоящ твърде близко до земните представи, придобива качества на културен герой (демиург) и е персонифициран с подчертан антропоморфизъм. По силата на натурфилософския светоглед на прабългарите езичници разликата между материалното и духовното, границата между реалното и ирационалното почти не съществува. /12/ Героят от епоса никога не е безличен, в една или друга степен той е персонифициран. Тази персонификация в Мадарския конник ражда няколко хипотези. Според едната изображението е на владетел "при все че поваленият лъв напомня символични езически и християнски митове от култа на Херкулес и Св. Георги" (Ф. Каниц). /13/ Според Р. Рашев тълкуването на скалния релеф като образ на български владетел не може да се постави под съмнение, но може да се приеме, че "се касае за обобщен образ на обожествен владетел, който в съзнанието на съвременника се е преплитал с чертите на образ от ранносредновековния епос."
Тълкуването на Мадарския конник като конкретен владетел (Тервел, Крум, Омуртаг, а напоследък и Аспарух) не е сигурно, защото изображението не може да се свърже с надписите около него, които имат летописен характер, съставен в различни епохи и от различни владетели. /14/
От друга страна, за изобразяването на хана, който е наместник на Тангра и сам често пъти е обожествяван, не е възможно да се привличат в случайни или второстепенни образи. С неговата личност може да се свърже само основна, централна фигура, при това сакрална, каквато е тази на Тангра. Обобщения образ на владетеля "едва ли се е различавал от конкретната представа за бога като върховен владетел и владетел изобщо, т.е. образа на бога-хан е изграден върху представата за реалните образи на български ханове.
Тази препратка към Мадарския конник беше необходима за да се проследи взаимовръзката между бога и хана, необходима като идеологическа опора на монархическата власт. Строгата централизация в българската държава е изисквала стриктно спазване на формулата един бог, един владетел, една религия.
Така се стига до заключението, че прабългарският върховен бог е бог на небето, слънцето и огъня, създател и господар на всичко съществуващо. Той е представител на природните божества придобили качества на културни герои-демиурзи. Анализираните качества на култа показват, че прабългарската вяра е вид монотеизъм. Наличието на други божества в древнотюркската религия не намаляват тази констатация, още повече, че досега те не са доказани у прабългарите. Монотеистичните черти на култа към Тангра показват,че тези представи са преминали през етапа на култ към племенните божества, през етпа на общонародните божества, за да достигнат до крайната точка на развитие на религиозните системи, единия бог творец и монотеизма.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
1. Венедиков, И., "Прабългарите и християнството", Стара Загора, 1995
2. Стойнев, А., "Светогледът на прабългарите", С., 1985
3. "История на България", т. ІІ, С., 1981
4. Овчаров, Д., "Прабългарската религия: произход и същност", С., 1997
5. Аладжов, Ж., "За култа към Тангра в средновековна България", сп. "Археология", кн. 1-2, 1983
6. Бешевлиев, В., "Първобългарите: бит и култура", С., 1981
Преди 1 седмица
