Да даваш любов.....

Да даваш Любов... Замисляли ли сте се колко е трудно напоследък да бъдеш човек? И колко малко от така наречените хора могат да дадат, и дават, нещо от себе си… Всеки очаква да вземе, но колко познавате, които са казвали „Искам да давам, дори и да не ми отвърнат със същото…”. Помня как на няколко пъти дори бях порицавана, заради една моя толкова искрена реакция – да се извиня… Сега е срамно да си верен – на себе си или на другите; сега е срамно да показваш чувствата си, привързаността, любовта си; сега е срамно да си възпитан, да си искрен или просто да искаш да бъдеш максимално коректен, спрямо хората, които те заобикалят… И всеки живее сам, за себе си, затворен в своя собствен затвор от страхове и предразсъдъци.. И всеки е толкова самотен… Погледнете в очите на хората около вас – в автобуса, в училище, на работа, у дома… Самотата сякаш извира от тях... Всеки копнее за капчица любов, но и се страхува от нея, сякаш тя ще го нарани толкова силно, че той никога няма да може да преодолее липсата й… болката… И отново се затваря и отново предпочита да бъде самотен… Дали сам, или за предпочитане с поредния човек, с когото секса е „окей”, но не се чувства толкова обвързан… Странно е как някои може да нарича този затвор - „свобода”... Не мога да лъжа, че и аз, като всички останали, изпитвам, и съм изпитвала, този страх и познавам ледените му пипала, както и чувството, когато обгърнат сърцето ти.. „О, да… Хубаво е... Студено… Тихо…. Нищо не чувствам”… Мисля, че чак сега осъзнавам какво е имал предвид Андерсен с неговата Снежна кралица и милия Кай, с, обгърнатото му в лед, сърце… Честно казано, предпочитам да съм като ГердаJ Защото винаги съм се питала за какво (ще) живея, ако не давам любов? Какъв е смисъла да прекарам някакви години на тази планета без да съм й дала нищичко от себе си…? Да съществувам като паразит – да дишам въздуха й, да замърсявам природата й, да взема каквото мога от себеподобните си, без дори да се замисля как ще се почувстват и как ще им се отразят постъпките ми.. Ние, българите, пък и хората като цяло, се нуждаем от обич - болезнено, доколкото виждам… И не знам защо не казваме по-често на децата си, на сестрите и братятата си, на родителите си, на приятелите, на любимите, колко много ги обичаме… Обичта лекува, освобождава сърцето, прави ни щастливи и не е толкова страшна… Никак дажеJ Затова подарете усмивка, подарете прегръдка и (по)казвайте по-честичко на близките си, че ги обичате… Колкото и да бързате, колкото и да сте заети.. Намерете мъничко времеJ Изискват се секунди… Дори и да не ви отвърнат със същото… А ако ви отвърнат, значи сте ги научили на нещо хубаво… Да дават любовJ Не им позволявайте да забравят какво е… Разтопете сърцата им Като Герда от приказката....

Ерис

Пирамидата....

Днешният ден трябва да докаже себе си. Денят, който дойде като вчерашния не по моя, твоя или негова воля. Следователно и той като вчерашния ще се опита да ни вразуми и да ни припомни, че с традиционната закуска, обяд и вечеря, работа, любими занимания, малко интриги и какво ли още, няма да направим нищо изключително. Нима е толкова трудно днес да се обичаме малко повече от вчера? А утре – малко повече от днес! Само така ще можем да изградим пирамидата. Ето, ще съблека дрехата си, за да бъда като вас и заставам там, в основата (върхът, който ще бъде забит в земята). Повярвайте и се опитайте да разберете, че всеки трябва да се откаже от нещо в името на другите и всички трябва да се откажат от нещо в името на един. Защото тая пирамида е само половината от онова, което трябва да се направи. Ако сме достатъчно разумни, ще я построим според физическите закони, доказани от самите нас. И до нас ще стигнат десетки и стотици... Ако обаче недоверието се окаже по-силно от любовта, ще е необходимо много време. След първата пирамида ще е необходима втора и бъдните са ония, които трябва да изградят втората върху основата на нашата. Аз съм протегнала и двете си ръце и чакам първите двама, които ще стъпят върху раменете ми.

Ерис