86 години от атентата в църквата “Света неделя”

Трагедията през погледа на Стоян Михайловски и Петър Пешев

На 16 април се навършват 86 години от най-кървавия терористичен акт в нашата история-атентатът в митрополитската катедрала “Света Неделя” в София.
Той е връхна точка на т.н. ултраляв тероризъм на нелегалната БКП, чиято цел е ликвидацията на политическия елит на страната, предизвикване на анархия и хаос и създаване на благоприятни условия за външна болшевишка инвазия.
Решението за бомбената експлозия се взема от Коминтерна, който след пропадане на химерата за световна революция, се преориентира към откровено терористични акции. За целта в България е изпратен П.Абаджиев и започва избиването на изтъкнати държавници, политици и културни дейци.
На 15 март се решава да се извърши голям атентат без оцелели, на 13 април самият цар Борис Трети е нападнат в прохода Арабаконак, като са убити двама от неговите придружители.
Три дни по-късно идва ред на адския взрив в съборния храм като за целта се използва опелото на генерал Коста Георгиев, учредител на Военната лига, убит от комунистите, когато се очаква присъствието на цялото правителство, а и на самия цар.
Независимо от дадените 150 жертви от министрите не загива никой, царят по щастлива случайност отсъства, тъй като е на погребението на единия от приближените си, загинал при Арабаконак.
Не закъснява крутата реакция на Военната лига, както и на самото сговористко правителство.
При зверски мъчения са екзекутирани значителен брой противници на режима (сред жертвите са и Йосиф Хербст и Гео Милев).
След проведено разследване Военният съд осъжда на смърт чрез обесване клисаря Загорски, Георги Коев, Марко Фридман (27 май), Перчемлиев (11 юни), подполковник Милтенов (31 юли 1925 г.).
Главният организатор П.Абаджиев обаче благополучно се измъква в СССР, а крайната жестокост на управляващите настройва срещу тях общественото мнение в страната и чужбина.
16 април 1925 г.е връхната точка в крайното противопоставяне на власт и левичарско-ориентираните групи в страната.Освен големите жертви то инициира в обществото трайния симптом на нетърпимостта и кървавото отмъщение в крайните елементи сред левичарските движения, чийто продукт са ответните кървави изстъпления веднага след 9 септември 1944 г.
Любопитно е, че тъкмо на 16 април 1925 г. двама от изтъкнатите ни културни и политически дейци от края на 19 и началото на 20 век Стоян Михайловски и Петър Пешев са заети с писането на важни за тях, същностни литературни творби.
Петър Пешев довършва мемоарите си “Исторически събития и деятели от навечерието на освобождението ни до днес”, посочвайки че “На 16 април, велики четвъртък, хубав пролетен ден, преди пладне, аз завърших тоя си труд от първото му издание, след като отбелязах арабаконашкото нападение върху царя.” Същият оцелява по чудо в атентата и ни оставя покъртителни страници за своите преживелици в катедралата.
На 16 април сутринта Стоян Михайловски написва предговора си за своя съкровен религиозно-философски трактат “Бог” (1924-1925). Той пристъпва към създаването му със съзнанието, че трябва да посочи правилния път за лекуването на болната българска душа - “Тая книга говори за дълг, за доблест, за търпеливо пренасяне на неволи и изпитания, за самоотверженост и самопожертвувание, за върховната добродетел на християнина-добротата.”
За него любовта към Бога е средство за личностно и обществено прераждане и усъвършенствуване, за преодоляването на користните житейски страсти и непомерни амбиции, като за целта “трябва всички жалеещи и плачещи” да прочетат това ръководство за душевна утеха и енергия”, защото “У Бога има безконечни мъдрости и доброта. Той е сътворил всемира и човечеството с любов и от любов. Нищо не може да погине - и не погинва - ни дух, ни твар - защото всичко, което съществува и светува, е съставна част, потребна и неотемлима част от космическата наредба”, а човек, след като “напусне земното си живелище се преселва в други сфери, отвъдземни или свръхземни.”
Атентатът нанася горчиви и тъжни корекции в моралистично-хуманистичната концепция на нашия класик. Все пак той не се отказва от желанието си чрез словото да предизвиква нравствено самоусъвършенстване у индивида, но е принуден да констатира: “Катастрофата в “Света Неделя” показа за стотен път, че богоотстъпничеството води към родоотстъпничество и обратно, че родоотстъпничеството поражда богоотстъпничество.
Който вижда във вселената груба игра на груба материя или производ на сляп случай, или изделие на пиян демон-не може да обича отечеството си, което е част от вселената, защото убиец усмъртява плът. Проповедник на вероотстъпничеството върши много по-грозно злодеяние: той усмъртява вярата в доброто, надеждата за възтържествуването на доброто.” Независимо от преживения трус големият наш мислител си остава непреклонен стороник на нравственото възвисяване на душата - “Вярата не може да бъде разделена от любовта, човешката душа върви от любов към вяра, а не от вяра към любов.
Любовта е баня, която прочиства сърцето ни и го прави достойно да бъде обитавано от Бога”, като “Само Бог би могъл да всее в слабия и ограничен човешки ум мисъл за своята всевечна сила и всеобемна мъдрост.”
Не по-малко интересни и показателни са и свидетелствата за преживяното от Петър Пешев. Той не е религиозен философ като Михайловски, но като човек вярващ и продукт на старата партийна система, бивш министър и депутат и принципен противник на болшевишкия тоталитаризъм, се чувства отговорен да сподели терзанията си и като очевидец да посочи причините за трагедията и да потърси средства за преодоляването й.
Страниците, посветени на атентата във второто издание от 1929 г. - от беседата му със запасния генерал Григор Кюркчиев, малко след като софийският митрополит Стефан започва четенето на Евангелието от Йоана, глава пета, стихове 24-30, през взрива, в който бившият правосъден и просветен министър оцелява по щастлива случайност до получаването на медицинска помощ в лечебницата на д-р Ненков на улица “Света Неделя”, са едни от най-потресаващите в българската мемоарно-художествена литература.
В тях личи тревогата на политика от една отминала епоха спрямо зверското насилие, упражнявано с користни цели от “зидарите на новия свят.”
Пешев се чувства отговорен да посочи не само броя на жертвите – според него 150 и на ранените (300), но и поименно да цитира една част от тях, сред които 12 генерала, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани, 45 други лица, между които столичният кмет Паскалев, окръжният управител Неделчев, градоначалникът Кисов, депутатите Калушев, Рачев, Христо Цанков, 25 жени и деца, “хора от всяка среда”...
Според Пешев подготовката за взрива е траяла 30 години, за него са били вербувани предимно младежи от “школата на разрушението”, като “душите и умовете на родоотстъпниците са подготвяни, за да бъдат възприемчиви към болшевишки и терористични внушения, на които са сега оръдия.”
Той вижда вина за създалото се положение и в политическата класа, тъй като “никой от нас по-старите не изпълни дълга си към младежта, за да я отърве от пагубния път на отрицанието и разрушението, защото залисани в партийните ежби и борби, ний изоставихме да възникне пред очите ни, да се развий свободно и да вирей безконтролно, наред с официалното училище, често вътре в него, школата на разрушението.”
За П.Пешев сблъсъкът между официалната власт и комунистическия тероризъм, особено след обявеното още на 16 април 1925 г. военно положение, завършва с победа на държавността, чрез “събития, спасителни за държавата”, но като истински политик от старата гвардия, държащ на християнската нравственост и хуманизъм, той предлага и програма за преодоляване последствията от гражданската война. Според него акцията на примирение трябва да започне “чрез посредничеството на близките на конспираторите, чрез приятелите им от противния лагер”, а “държавата трябва, като победителка, да прояви великодушие спрямо разкаялите се и да ги прости, да тури началото на умиротворението.”
Много ценно е прозрението на Пешев за връзката между старото и новото русофилство, насочено против националните интереси. Новите последователи на съветската хегемония изпълняват заповедите на съветското правителство, “с неговите пари и оръжие нашите комунисти водят жестока, безчовечна и страшна борба, от която падат много жертви и всред която самите те гинат и чезнат фанатично, безсмислено, на халос”, а идеята му за обществено помирение чрез отстъпки и реформи от страна на държавната власт става факт с идването на правителството на Андрей Ляпчев (6 януари 1926-29 юни 1931 г.).
Усилията, положени от управляващите дават резултат през втората половина на 30-те години, когато България е вече цветуща и просперираща страна. За съжаление германо-съветския конфликт от 22 юни 1941 г. слага край на мирния възход и веднага след 9 септември 1944 г. всички демони и страхове на отмъстително-реваншистката болшевишка напаст, вземат своя жесток и кървав данък и у нас.
Остават свидетелствата на съвременниците и очевидците на националните ни драми, прозренията и оценките им, с част от които може и да не се съгласим, но задължително трябва да познаваме.
За да избягваме техните увлечения и грешки, но и да знаем как да лекуваме изпадналото в криза общество и нефункциониращия пълноценно държавен механизъм.

автор: Борислав Гърдев