Nostalgia.....

Картини - Кирил Майски
Музика - Ернесто Кортасар

Житие на светите равноапостолни цар Константин и неговата майка царица Елена

По времето, когато езическият свят, въоръжавайки се против християнството с огън и меч, в края на III и началото на IV столетие замислял напълно да изтрие от лицето на земята самото име християнин, Божият Промисъл приготвил за Христовата Църква, сред самите императори - гонители на християнството, царствен покровител в лицето на Константин - цар, който още приживе получил името, утвърдило се в християнската история, - Равноапостолен, а в световната история - Велики.

Роден в 274 г. от родители, които, макар и не християни, покровителствали християнството, Константин от дете странял от езическите суеверия и се приближавал към Христа, истинния Бог. Сама Божията десница постепенно го подготвяла и по най-различни начини го очиствала, като избран съсъд на Божията слава.

Младите си години Константин трябвало да прекара не сред семейството си, а при двора на Диоклетиан в Никомидия, където бил взет почти като заложник, макар и почетен, за осигуряване верността на неговия баща Константин към по-старшия император Диоклетиан.

По това време се разгоряло най-ужасното гонение срещу Христовата Църква, надминаващо всички други гонения и със злобата на гонителите, и с разнообразието на мъченията, и с числеността на мъчениците, и с тържеството, победното тържество на Христовата вяра над езическите козни. Константин, поставен от Божия Промисъл до самото огнище на езическата злоба, не можел да не види напразността на всичките й усилия да победи непобедимото -непосредствено, с очите си той съзерцавал силата Божия, проявяваща се в немощ и покоряваща всичко на себе си. Във всеки изповедник християнин, във всеки мъченически подвиг пред погледа на Константин се явявал неоспорим свидетел на правотата на Христовата вяра, на превъзходството й над езичеството, на Божествения й произход. И Константин запазил в душата си залога на доброто, посят в детството - съхранил чистотата и невинността на сърцето, и уважението към Божия закон, макар и да се движел сред нравствено развратена среда. Но тази вътрешна отчужденост на Константин от гнилата придворна среда, любознателният му ум и духовната му благоустроеност, скрита от скромността, естествено възбуждали срещу него злобата на заобикалящите го царедворци; а величествената му, красива осанка, високият ръст и забележителната му физическа сила, привличащи към него погледите на народа и предизвикващи разположението на цялата войска, били причина за завистта на мнозина, и особено на цезаря Галерии, който замислял да го погуби, и даже съставил заговор, за да не допусне Константин до царското достойнство, на което имал право по рождение.

Животът на Константин бил изложен на опасност, но ръката на Промисъла спасила своя избраник и му дарила това, което искала да му отнеме необузданата, коварна завист. Константин заминал за Галия при баща си, когото заварил вече на смъртно легло, и който скоро починал.

След смъртта на Констанций Хлор войската, която била при него, провъзгласила (в 306 г.) за император на Галия и Британия Константин, който тогава бил почти на тридесет и две години, като любим син на уважавания от всички кесар. Под живите впечатления от ужасните гонения на християните на изток, Константин, след като наследил властта от баща си, сметнал за свое първо дело да потвърди всичките му разпореждания в полза на християните - обявил свобода на изповядването на християнството в своите области. Така се приближил часът на победата на Христовата вяра над езическото суеверие! Но настъпването на по-добри времена за Църквата предшествало времето на Божия съд над гонителите й. - Императорите Диоклетиан и Максимиан, уморени от собствената си злоба срещу непоколебимите страдалци за светата истина, се решили да търсят покой за себе си в отстраняването от царските престоли; но отказът им от властта, не давайки мир на самите свирепи гонители, послужил и като повод за обществени неуредици. Галерии, възцарил се на Изток вместо Диоклетиан и недоволен от възцаряването на Константин на северозапад, не го признал за император, а признал Север, който управлявал Италия и Африка; междувременно в Италия за император бил провъзгласен Максенций, син на Максимиан (наричан също Максентий, бел. ред.). Поддържайки Север, Галерии излязъл на война срещу Максенций, който търсел защита при баща си - последният отново бил приел управлението. Север се предал на Максимиан и бил умъртвен. Тогава Галерии провъзгласил за император своя пълководец Ликиний, а армията поверил на цезаря Максимин. Така се оказало, че в Римската империя царували шестима императори едновременно и всички те враждували помежду си.

По отношение на християните, по примера на баща си, той се придържал към политика на мир, защото ги ценял като усърдни и верни поданици. Константин разбирал, че християнството е велика сила, можеща да пресъздаде света. При това той още не бил християнин; при всичкото си дълбоко уважение към Христовите раби, не можел с лекота, без вътрешна борба, да се откаже от староезическите завети. И само стеклите се страшни и трудни обстоятелства го разположили открито да се преклони пред величието на "Разпнатия Бог", Който по дивен начин го извел от състоянието на колебливост и го утвърдил в решението му да стане християнин.

След Галерий, починал (в 311 г.) от тежка и люта болест, и Максимин - управителя на Сирия - завършил живота си с позорна смърт - самоубийство, в Източната половина на империята останал владетел единствено Ликиний, който след това се оженил за сестрата на Константин. А в западната половина - в Италийската област, след повторното царуване на Максимиан, отново се възцарил Максенций, противно на желанието на римския народ. Константин го признал за цар и даже изпратил при него мирна делегация. Но Максенций не само не пожелал да има мирни отношения с Константин, но даже не поискал да го нарича цар, желаейки единствен да бъде цар над всички земи и страни на Римската област. Укрепил се на престола, той проявил цялата им пълнота присъщата си коварна жестокост и користолюбие не само по отношение на християните, но и към единоверците си езичници. Като прелъстил, при възцаряването си, нужните му хора с дарове и обещания, той започнал да преследва и измъчва почетните сенатори, разграбвайки имуществото им, похищавайки жените и дъщерите им за задоволяване на животинските си страсти, а също и страстите на любимците си. И той бил непоносим и омерзителен за целия Рим, поради жестокостта си и скверния си живот.

Римляните, страдайки под тежкото му иго, се решили тайно да търсят защита при Константин, молейки го да дойде и да ги избави от мъчителя. По този повод Константин преди всичко изпратил писмо до Максенций, с което добронамерено го убеждавал да прекрати насилническите действия. Но Максенций не само не приел неговия добър съвет и не се изправил, но още повече се озлобил. Ожесточението му стигнало дотам, че започнал да се готви за война срещу Константин.

Като чул за това, Константин в 312 г. се решил да предприеме военен поход срещу Римския император. Походът, предприет от Константин за освобождаване на Рим от жестокия тиранин, не вразумил последния. Злочестивият Максенций, като принесъл обилни жертви на боговете с тържествени церемонии, като изслушал предсказанията на гадателите по вътрешностите на бременни жени, с многочислена войска излязъл срещу Константин, но не успял да предотврати достойното възмездие за нечестието си.

Закрилян от спасителното знамение на Кръста, след три сблъсъка с противника Константин се приближил към самия вечен град и тук му нанесъл решителното поражение. Максенций, спасявайки се с бягство през река Тибър, загинал при разрушаването на моста, както древният фараон със своите избрани конници в морската дълбочина. Победителят тържествено влязъл в Рим и бил посрещнат от народа с голяма радост.

Като станал по такъв начин владетел на цялата западна половина от Римската империя, Константин пръв от цезарите с указ (в 313 г.) обявил на подвластните му народи пълна веротърпимост: на езичниците оставил правото да извършват обредите на своето богопочитане, а на християните разрешил свободно да се покланят на Единия истинен Бог.

Но в същото време, когато на Запад християните благоденствали под управлението на Константин, съвсем различно било на Изток, където царувал Ликиний: възпитан при двора на Диоклетиан, пълководец при Галерии, той, достигнал цезарско достойнство, в душата си ненавиждал християните. Като се сродил с Константин, Ликиний на първо време не се решавал да се противопостави на своя могъщ шурей - даже подписал издадения от него указ (Миланския) за веротърпимостта; но скоро след смъртта на император Максимин, пълновластен владетел на целия Изток, започнал да притеснява и унижава християните.

Отношенията на Ликиний с Константин не били, а и не могли да бъдат, приятелски. Ликиний проявявал коварство и двоедушие в тях; той уверявал Константин, че му е приятел, а тайно в себе си го ненавиждал, стараел се да му причинява всякакво зло; козните не му се удавали и неведнъж между тях започвали раздори, завършващи с войни. Константин оставал победител, но измамен от лъжливите уверения на зетя, сключвал мир. Но с течение на времето отношенията между императорите придобивали все по-изострен характер. Угнетяваните поданици на Ликиний и гонените от него християни не виждали края на страданията си. Накрая Ликиний престанал да скрива замислите си против Константин и влязъл в открита борба. В 323 г. между тях се разгоряла жестока война. Тази война трябвало окончателно да реши съдбата на християнството в Римската империя, обхващаща "цялата вселена".

Езическите жреци и гадатели предвещавали победа на Ликиний, но Бог я дарил на Константин. Ликиний се покорил, а след време бил умъртвен в Солун, тъй като, предавайки се на победителя, съставил заговор против Константин. В 323 г. Константин станал единодържавен управител на цялата Римска империя.

След като станал самодържавен владетел на цялата Римска империя и обявил веротърпимост "по цялата земя", Константин обаче не бил "топлохладен" в царския си живот. Отказал се от езичеството и застанал начело на християнското общество, той виждал в християните важна опора на империята, основен залог за могъществото и преуспяването на държавата, която, според неговата мисъл, трябва да прокарва път към към свободното, без насилие, установяване на Царството Божие на земята, - да посочва и дава средства за възпитанието и усъвършенстването на човешкия род в Христовия дух. Константин, като явен покровител на християнството, не бил много обичан в Рим, където още оставали много езически обичаи и нрави. И сам той не обичал Рим с неговия Пантеон, където, така да се каже механично, били събрани езическите богове на всички покорени народи, и рядко и неохотно посещавал старата столица. На Константин се харесало положението на Византия, на древния неголям град на бреговете на Босфора, ознаменуван с морската победа над Ликиний, и той го избрал и го направил столица на империята; той сам с тържествено шествие отбелязал границите на новия град и започнал да строи великолепни здания. Просторни дворци, бани, театри украсили столицата; тя се изпълнила със съкровища на изкуството, донесени от Гърция, Италия и Азия. Но в нея вече не се строели храмове, посветени на езическите богове, и вместо Колизеума, където ставали битките на гладиаторите, бил устроен цирк за конни състезания. Главно украшение на новия град били храмовете, посветени на истинния Бог, в устройването на които живо участие вземал сам царственият покровител на християните.

Новата християнска столица, получила името си от името на своя основател - "град на цар Константин", Константинопол, заемаща средно положение между предишните столици на империите - Рим и Никомидия, както някога Йерусалим - "града на цар Давид", непринадлежащ собствено на нито едно израилско коляно, по своето благоприятно географско положение, и поверена на покровителството на Божията Майка, бързо процъфтяла и затъмнила славата и величието не само на пищната Никомидия, но и на самия велик Рим.

Благоговеейки пред знамението на Кръста, Константин пожелал да прослави самото живоносно Дърво, на което се е разпънал Царят и Богът. Но като воин пролял много кръв, той смятал себе си за недостоен да извърши това лично. Това благочестиво намерение на императора изпълнила неговата равночестна майка, царица Елена, която той изпратил в Йерусалим, като й дал пълномощия и богати дарове.

Елена, както разказва Евсевий, тази старица с юношеска бързина се устремила на Изток, за да извърши достойно поклонение на стъпките на Господа - по думите на пророка, "на мястото, където са стояли нозете Му". В свещената страна, ознаменувана с дивни събития, където всичко напомня за "великата Тайна на благочестието - явяването на Бога в плът", нагледно се проявило величието на смирената душа на царствената старица; там света Елена не се обличала в подобаващите на сана й одежди, а в най-скромна дреха се движела сред народната тълпа, стараейки се да не бъде узната, раздавала щедра милостиня; подражавайки на Господа Иисуса, тя в дълбокото си смирение стигала дотам, че в дома си събирала девственици, гощавала ги и сама им служела на трапезата като проста слугиня. Примерът на искреното благочестие на царицата правел дълбоко впечатление не само на вярващите в Христа, но и на невярващите.

Пребиваването на царицата майка в "люлката на християнството" се ознаменувало и с изпълнението на предначертанията на нейния царствен син. Всички места в Палестина, осветени от евангелските събития, отдавна вече били опустошени. Езичниците, поради ненавист към християнството, се постарали да заличат и самия спомен за тях; - най-скъпото място за вярващото християнско сърце - пещерата на Господния гроб била засипана със смет и по този начин скрита от благоговейните погледи; нещо повече, като насмешка над "Разпнатия Бог" и Неговите почитатели, на хълма, насипан върху самата пещера, било построено капище на "сладострастния демон на любовта" (Венера). По указание на Елена идолските капища, поставени на свещени за християните места, били разрушени и на тяхно място били построени свети храмове. Така били построени прекрасни църкви, по желание и със средства на царицата, във Витлеем над пещерата на Рождество Христово, на Елеонската планина - мястото на Възнесение Господне; с храмове били украсени Гетсимания - мястото на успението на Пресвета Богородица, мястото на явяването на Бог на Авраам до Мамрийския дъб.

Но най-главната грижа на царствената старица била да осъществи мисълта на нейния велик син, да намери самото това Дърво, на което бил разпнат Спасителят на света.

Мястото, където бил скрит Господният Кръст, било неизвестно; за намирането му благочестивата Елена от своя страна използвала всички средства и царското си влияние. Това било първото Въздвижение на честния и животворящ Кръст; то се извършило в 326 г. Православната Църква всяка година празнува това събитие на 14 септември. Тогава много от езичниците и иудеите се обърнали към Христа.

След това светият Кръст бил положен в сребърен ковчег за съхранение; на Велики петък той бил изнасян на Голгота (в наскоро построения храм, където се съхранявал) за поклонение. Но света Елена, напускайки Йерусалим, взела частица от живоносното Дърво, като дар за своя син Константин. Недълго след това блажената царица майка починала и била честно погребана.

По време на своето управление Константин се решил да свика Вселенски Събор. Според царя, този Събор, "обявявайки се против главния враг", смущаващ тогава мира на Църквата, хулната арианска ерес, трябвало да разгледа и други въпроси и да даде отговори - определения по устройването на вътрешния живот на християните.

Властта на Царя определила Вселенският Събор да се състои в град Никея. Той бил открит през юни 325 година в просторната палата на царския дворец и на него окончателно било осъдено арианството.

След това Константин живял повече от десет години и през цялото време на своето царуване с неизменна вярност се държал към Никейското изповядване на вярата и ревностно се стараел да утвърждава духа на християнското благочестие в своето царство, представлявайки пример, достоен за подражание.

Последните години и особено дни на цар Константин били достоен завършек на неговото християнско благочестиво устроение.

Мисълта за смъртта станала за Константин предмет на напрегнат размисъл още щом започнал да чувства отслабване на физическите си сили. В 337 година Константин за последен път тържествено отпразнувал Пасха в Константинопол и скоро се разболял. Предчувствайки близката си смърт, той изцяло се отдал на свети упражнения: често прекланяйки колене, ревностно изливал горещи молитви пред Бога; по съвета на лекарите по това време той се преселил в град Елеонопол5, за да се лекува там с топли вани.

Но Константин до този момент не бил кръстен! От млада възраст носещ в сърцето си Христа, отдавна станал християнин в душата си, той отлагал своето кръщение поради смиреното съзнание за своята греховност, желаейки с подвига на целия си живот да се подготви за това. При това в душата си имал искреното желание да се кръсти във водите на река Йордан.

Като не получил облекчение в Елеонопол и чувствайки крайното отпадане на телесните си сили, Константин отишъл в Никомидия и тук, като извикал епископите, ги молел да го удостоят със свето кръщение.

Като приел свето кръщение, Константин "ликувал духом, сърцето му било пълно с жива радост. Облечен при кръщението в бяла одежда, блестяща като светлина, той не я снемал от себе си до самата си смърт. Той починал на легло, покрито с бели покривала, а до багреницата - това царско отличие - Божият раб вече не искал и да се докосне.

Великият и равноапостолен Константин починал, завещавайки царството на тримата си синове, в самия ден на Петдесетница в 337 година, в тридесет и втората година от царуването си, на шестдесет и пет годишна възраст. С голяма тържественост тялото му било пренесено в създадения от него град Константинопол и положено съгласно неговия завет в църквата на светите Апостоли в гробницата, приготвена от самия него. Сега той живее безкраен живот във вечното Царство на Христа, нашия Бог, на Когото подобава чест и слава с Отца и Светия Дух во веки веков. Амин.

© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски

Операта в Сидни- Австралия

Повече от 30 години след като емблематичната за Сидни сграда на операта бе официално открита през 1973 г., архитектът й Йорт Утсон получи най-престижната награда за архитектура в света Pritzker за творението си. Журито определи скулптурната каскада, която сякаш плува в пристанището, за една от емблематичните сгради на ХХ век, която доказва, че в архитектурата няма невъзможни неща. Датчанинът Утсон посвещава 9 години от живота си на операта, разположена в пристанището на Сидни до също така прочутия мост Харбър Бридж. Конкурсът за сградата събира 233 проекта. Строежът по проекта на Утсон започва през март 1959 г. През 1966 г. датчанинът напуска шумно, след като няколко подкрепяни от правителството архитекти решават да променят проектирания интериор, за да спестят пари. Още 7 години след това операта се довършва. Сметката е 52 млн. долара - сума, която надхвърля 14 пъти планирания бюджет. Утсон така и не отива в Сидни да види завършеното си творение. Идеите му за вътрешния дизайн на някои от залите обаче все пак са приложени в началото на XXI век. Днес блестящите бели ветрила на ръба на залива са запазената марка на Сидни. Макар че според Утсон първата му идея била не за ветрила, а за обелки от портокал, но конструктивните особености наложили промяната. Хиляди туристи, които въобще не се интересуват от опера, се тълпят всеки ден просто да видят сградата. Тя подслонява австралийската опера, градския театър и градския симфоничен оркестър и е безспорен културен център на Сидни. Операта има около 1000 помещения, които включват 2 големи зали за оперни спектакли и концерти, 5 театрални, 5 репетиционни, 4 ресторанта, 6 бара и безчет магазинчета за сувенири. Покривите са конструирани от 1 056 000 глазирани бели гранитни керемиди, внесени от Швеция. На 20 октомври 1973 г. операта е открита от кралица Елизабет II - с фойерверки и изпълнение на 9-ата симфония на Бетовен.

След почти 33 години, през март 2006 г., британската кралица отново бе в австралийската столица, за да открие ново крило на операта, построено така, че да пропуска светлината в комплекса и да открива за посетителите изглед към пристанището на Сидни. 45-метровият пасаж е първото ново допълнение към екстериора на сградата и също е по проект на Йорн Утсон. Над 80-годишният архитект отново не идва на откриването - вместо него присъства синът му. През 1997 г. френският човек-паяк Алайн Робът, използвайки само краката и ръцете си, без предпазни въжета успява да се покатери по стените до покривите. През 2000 г., по времето на олимпийските игри в Сидни, австралийската плувкиня Саманта Райли издигна олимпийския огън от върха на сградата на операта. Някои от състезанията се проведоха край прочутата сграда. Охраната на операта бе увеличена значително заради опасенията, че може да стане обект на терористични атаки, след като австралийското правителство подкрепи нахлуването в Ирак. Мерките за сигурност не попречиха на двама противници на войната да се изкачат на най-високото ветрило и да напишат с плътни червени букви NO WAR. Двамата - Дейвид Бургес и Уин Саундърс, са арестувани и осъдени през януари 2004 г. на 9 месеца затвор и трябваше да платят 151 000 долара - сметката за почистването на фасадата. В края на 2005 г. австралийските власти съобщиха, че са арестували 15 заподозрени атентатори и са предотвратили подготвян от тях мащабен терористичен акт в страната, като целите им били Операта и Харбър Бридж в Сидни, както и гарите и борсата в Мелбърн.

Тадж Махал - Индия

Тадж Махал е мавзолей в Агра, Индия, построен от императорът Шах Джахан за любимата му жена Мумтаз Махал.

Още като млад принц Кхуррам, третият син на император Джахангир, се оженва за красавицата принцеса Арджуманд Бано Бегум, с която имат 14 деца. През 1628г. Кхуррам заема императорския престол под името Шах Джахан (господар на света), а съпругата му е наречена Мумтаз Махал (възвишената в двореца). Мумтаз Махал придружава съпруга си при всички негови военни походи. Тя умира при раждане 39-годишна, по време на военна кампания през 1631 г. Императорът решава да увековечи Мумтаз Махал със строителство на неповторима мраморна гробница. След приключване на двегодишен траур, строителството на мавзолея започва през 1633 г. Като място за строежа е избрана голяма градина на брега на реката, собственост на раджа Джай Сингх; мястото е избрано тъй като добре се вижда от дворците в Червената крепост. 20 хиляди души работят тук в продължение на 17 години, архитекти и майстори са събрани от цяла Индия, както и от Иран и Турция. При строителството са използвани йеменски ахати, арабски корали, персийски оникс и аметисти.

Комплексът Тадж Махал е дълъг 580 метра и широк 300, като в ограденото с висока стена пространство освен мавзолеят и джамията са разположени конюшни и ханове за видни гости. Портата на комплекса, завършена през 1684 г., е висока 30 метра, като целта е гробницата да не се вижда преди да се мине през портата. Оригиналната врата на портата, отмъкната от индуски войски през 18 век, е била от масивно сребро, като по нея са били наковани 1100 пирона с главички от сребърни монети. Покриващите портата калиграфски надписи изглеждат еднакви по размер, като за целта буквите постепенно са увеличавани отдолу нагоре. Градината (Чар багх) на комплекса, дълга и широка по 300 метра, символизира мюсюлманския рай, в който според Корана текат четири реки - от вода, мляко, вино и чист мед. Днешната градина е бледно подобие на оригиналната, която е била разделена от водни канали на 4 части с по 16 цветни лехи във всяка част, с 400 различни растения във всяка леха. Дърветата са били кипариси (символ на смъртта) и плодови дръвчета (символ на живота). В каналите, разделящи градината, са плували пъстри риби, а сред дърветата са били пуснати най-различни птици. От двете страни на мавзолея са разположени две еднакви сгради от червен пясъчник. Западната е действаща джамия, а източната, известна като Длсауаб (отговор) не гледа към Мека и не може да се използва за молитви. Мавзолеят. Гробницата е разположена върху платформа, висока 6.7 и 95 метра в квадрат, като единственото двойно стълбище води към мавзолея. По страните на платформата се издигат 4 минарета, високи 41.6 метра, които са леко наклонени навън: при земетресение минаретата е трябвало да паднат встрани, а не върху гробницата. На всяка кула е изписана по една буква - Р,Х,М,Н - като заедно те се четат ар-рахман (всемилостивия), едно от 99-те имена на Аллах. Самият мавзолей е с квадратна основа, заоблен по ъглите, всяка от страните е дълга 56.6 метра, с голяма централна арка по средата и по-малки арки от двете й страни. Фасадата на мавзолея е покрита с резба и инкрустации от цветни камъни. Вътрешността на мавзолея се състои от централна зала с великолепна акустика и четири осмоъгълни зали отстрани. Под залата е разположена крипта (макбара), в която се намират гробовете на Мумтаз Махал и Шах Джахан. В централната зала са разположени копия на гробовете, тъй като е било обичайно да се прави частен и публичен гроб. Гробовете в залата, украсени с полускъпоценни камъни, първоначално са били обградени със сребърен параван, но Аурангзеб го заменя с великолепен мраморен параван. Някои от мозаечните цветчета, украсяващи паравана, са съставени от над 60 детайла и създават илюзия за обемност. Над гробовете гори лампа, чийто огън никога не трябвало да загасва.

Стоунхендж е най-известният мегалитен паметник в света — кромлех с диаметър около 100 метра. Построен е преди около 5 000 години. Изграждането му има култов характер и е свързано с лятното слънцестоене. Руините на това уникално съоръжение се намират на 130 км. югозападно от Лондон - в равнината Солсбъри. Стоунхендж се отнася към времената на каменния и бронзовия векове, няколко столетия преди падането на Троя.

Стоунхендж е изследван от десетки учени. Съвместните усилия на историци, археолози, геолози, антрополози, химици, строителни инженери не довели до отговор как, кога и от кой бил построен каменният исполин в равнината Солсбъри. Без отговор останал и въпросът Защо? Всеки, попаднал в Стоунхендж, се замисля над това какво е било неговото предназначение. Върху древните камъни няма никакви надписи, строителни бележки и отметки… нищо, което би могло да разкаже за техния произход или поне да даде някаква насока за последващи проучвания. Стоунхендж е толкова стар, че още в античната епоха неговата истинска история вече е била забравена. Гръцките и римските автори почти не го споменават. Когато Римляните се появили в Британия, Стоунхендж изобщо не ги впечатлил. Рим имал своите красиви храмове, а Египет - величествените пирамиди, намиращи се в добро състояние за разлика от тази група “дялани камъни”.

Стоунхендж се състои от четири каменни кръга. Външният, е от вертикално поставени стълбове, на всеки от които лежи плоска каменна плоча, съединена с останалите плочи в окръжност. Всеки стълб тежи средно около 25 тона, а плочите са по 700 кг. Вторият кръг се състои от сравнително по-малки единични камъни (менгири). В третият и четвъртият незатворени окръжности, напомнящи подкова, има група камъни. Всяка група представлява две вертикални плочи, тежащи до 40 тона, върху които е поставена по една хоризонтална плоча. От гигантските каменни блокове далечните ни предци, изградили каменна аркада, затворена в кръг. Цялото съоръжение е затворено в огромен земен вал, обграден от ров, който се е запазил и до днес. И всичко това внимателно, съразмерно и геометрически точно вписано в пространството на спокойния ландшафт. Учените установили, че тези каменни блокове били доставени до Солсбъри от 380 км разстояние, където е най-близката каменна кариера (в южен Уелс). Дори и днес ще са ни нужни специална техника, здрави тегличи, свръхтоварни камиони и платформи, гигантски кранове и пътища за да придвижим подобни тежести, а преди три хилядолетия подобни неща не е имало.

Акрополисът в Атина - Гърция

Мястото, на което е разположена Атина, е било обитавано още в началото на ІІІ хилядолетие. Акрополът, скалист и стръмен хълм, издигащ се на около 80 м над равнината, бил най-рано обитаваната част.

През микенската епоха там се намирали царският дворец и местата, определени за извършване на култове на боговете-покровители. През ХІІІ в. бил укрепен с дебела стена с девет врати, наречена Пелазгикон. От края на Х в. най-високото плато било запазено само за светилища. Там били издигани последователно много храмове на богиня Атина до 480 г.-, когато първият Пантенон, още незавършен, бил опожарен от Ксеркс с всички дарения и паметници на светилището. Темистокъл възстановил северната страна с материал от разрушените постройки, а Кимон - южната и източната стена . Истинският си блясък атинският Акрополът получил благодарение на голямото строителство, предприето от Перикъл. Партенонът бил строен от 447 до 432 г. от Иктин, Каликрат и Фидий; това е храм в дорийск и стил, обграден от всчики страни с колони (периптер) - по 8 на късите и 17 на дългите страни, изцяло от пентеликски мрамор, с входно предверие, главна зала (цела) с вътрешна колонада, задно предверие (опистодом), от което се влизало в зала с 4 колони, която е същинския Партенон. Храмът бил строен по прецизно разработен план и оформен с богата скулптурна украса: външен фриз (надколоните) в дорийски стил със скулптирани метопи (представящи на юг Кентавромахията, на изток - Гигантомахията, на запад - Амазономахията, а на Север - сцени от превземането на Троя), вътрешен фриз на стената зад колоните в йонийски стил (шествие по време на Големите Панатенеи и събрание на боговете); на източния фронтон е представено раждането на богиня Атина, на западния - спорът между Атина и Посейдон заради властта над Атика. Култовата статуя в хризелефантинна техника (от злато и слонова кост), творба на Фидий, била поставена през 438 г. Пропилеите били построени от Мнезикъл от 437 до 432 г.; те се състоят от централен ко рпус, а на двете фасади има по 6 колони, отгоре с фронтони; корпусът е разделен на две части от напречна стена с 5 врати. Западната част има вътре два реда по 3 юнийски колони (по посока на Свещения път към петте врати); на север е Пинакотеката - зала за картини; на юг един обикновен вестибюл е водел към храма на Атина Нике. Този малък храм в йонийски стил с по едно предверие с по 4 колони напредната и задната страна бил украсен с фриз и е построен към 425 г. непрестъпната скала, на която той се издига, е имала по края мраморна балистрада, украсена с фигури на Нике. В 421 г. била цапочната работата по храма в йонийски стил на Атина Полиада и посейдон-Ерехтей - Ерехтейонът. По причини от религиозен характер планът е сложен, тъй като всъщност постройката е била едновременно светилище на богиня Атина, светилище по Посейдон-Ерехтей на запад, с изход на север под голямо предверие, през което се е излизало също в Пандрозиона, лоджия, чийто покрив се подържа от 6 кариатиди и чието предназначение е неизвестно. Пред западната стена са се намирали светилището на Пандроза, свещеното маслиново дърво и олтарът на Зевс Херкейос. Вляво от Свещения път са се намирали оброчните дарения, между които статуите на Атина Промахос и на Лемиоската Атина от Фидий. По склоновете на Акропола имало много светилища: на север - пещерата на нимфите и Пан, светилищата на Аполон Хюпакрайос, на Агалаура (дъщеря на Кекропс), на Афродита, на юг - светилището на Дионис Елевтерий с храм от времето на Пивистрат, друг, построен след Никиевия мир, и театърът, първоначално от дърво, после от камък. На изток от театъра е Одеонът на Перикъл. На запад, малко по нависоко, е било разположено светилището на Асклепий.

Тимбукту, Мали

Тимбукту е в Западна Африка, в държавата Мали. Често казват, че е на брега на р. Нигер, но всъщност е разположен на 20 км северно от водата. И не е остров, както мнозина са убедени, нито пък е измислено, митично място.

Твърди се, че издигнатите от кал и глина джамии са вдъхновявали самия Гауди.

Тимбукту има славна история на град, пресичан от пътищата на керваните, свързващи Западна Африка с търговци от цяла Северна Африка и оттам с Европа. На Стария континент името Тимбукту винаги е било метафора за екзотични, далечни земи, а разказите за африканския град, златните му дворци и високите кули са възбуждали въображението в късното Средновековие. Легендите разказват как император Манса Муса през 1324 г. тръгнал на поклонение към Мека с хиляди хора от Тимбукту през Кайро. Когато спрял в Кайро да посети султана, Муса ми дарил толкова много злато, че всички заговорили за несметните богатства на Тимбукту.

Древното селище има огромен принос не само за развитието на ислямската, но и за световната цивилизация. Още преди XIV в. Тимбукту се превръща в книжовен център, където са писани и преписвани десетки книги, а през XV в. възниква и ислямски университет, в който освен Корана са изучавани и редица светски дисциплини.
Хрониките разказват за над 20 000 студенти накуп в 180 медресета. В библиотеките са се пазели хиляди ценни ръкописи, част от които са в световните музеи, част - в Мали и други африкански държави. Ислямска пословица казва: "Солта идва от север, златото - от юг, а божиите слова и съкровищата на мъдростта - от Тимбукту".

Градът възниква като сезонно номадско поселище през X век. Постепенно се разраства, тъй като лежи на сахарския път на златото, слоновата кост, робите и солта - преминаващи с кервани или натоварени на лодки по р. Нигер. Легендите за огромното богатство на Тимбукту привличат европейски изследователи към Африка. През 1512 г. Лео Африканус пише: "Богатият крал на Тимбукту има много палати и златни скиптри... Той винаги имаше на разположение 3000 конници, както и много лекари, съдии, свещеници и други образовани хора, които изцяло живеят на разноски на краля..."

През 1450 г. населението на града надвишава 100 000 души, като четвърт от тях са учени. През 1591 г. Тимбукту е превзет от добре въоръжена наемна войска, пратена от султана на Мароко. През 1593 г. учените са арестувани, обвинени, че не са лоялни към Мароко, някои от тях избити, а други - пратени в изгнание. Мароканските войски не са в състояние и да опазят града от набези на различни племена. Градът запада.

През 1824 г. Географското общество в Париж предлага награда от 10 000 франка на този, който успее да достигне Тимбукту и се върне с информация за него. Шотландецът Скот Гордън Лаинг успява да влезе в града, но е убит. Успешна е мисията на французина Рене Кайле, който пътува сам и предрешен като мюсюлманин. За свое удивление, вместо блестящи златни дворци пътешественикът открил бедност и полуразрушени глинени къщи. През 1894 г. Тимбукту е завзет от французите, които частично го възстановяват. През 1960 г. става част от независимата република Мали.

Статуята на Свободата-Ню Йорк

Статуята на свободата (Liberty Enlightening the World, по-известна като Statue of Liberty) е паметник, който се издига в пристанището на Ню Йорк. Медната статуя е подарък от Франция за Америка в края на 19 век, бележещ стогодишен юбилей от Независимостта на Съединените американски щати и е жест на приятелството между двете нации.

Скулптор на статуята е Фредерик Огюст Бартолди, а Густав Айфел, конструктора на Айфеловата кула, е проектирал вътрешната носеща конструкция. Статуята на свободата е един от най-популярните американски символи и като цяло олицетворява свободата и стремежа към нея. Статуята на свободата, от 1886 г. до откриването на самолета, е била първия американски знак, който милиони емигранти са виждали, прекосявайки океана от Европа.

Монументът е висок 46,5 m и е поставен върху платформа (55,5 m) на Острова на Свободата в устието на река Хъдсън. На главата на женската фигура има 7-лъчева корона, символизираща 7-те морета и континенти. 25 прозорчета напомнят за съкровищата на света. Жената държи в дясната си ръка факла (а и американското знаме след 13 юни 1927), а в другата - Декларацията за независимостта от 4 юли 1776 г. Под нозете ѝ са разкъсаните вериги на робството. Изготвена е по проект на Фредерик Огюст Бартолди, като големината ѝ е близка до тази на Родоския колос. За модел е използвана майката на архитекта. Идеята е статуята да посреща посетителите на Америка, имигрантите и завръщащите се емигранти.

Статуята е създадена във Франция и е изпратена на части (повече от 200 пакета) по кораб до Ню Йорк. Те пристигат на 17 юни 1885 г., но сглобяването се проточва и не е готово за 100-годишнината от обявяването на независимостта от 1776 г. Причините са от парично естество, организирани са спомоществавателни кампании. Окончателното завършване е на 28 октомври 1886. С времето Статуята на свободата се превръща в символ на целите САЩ, наричана Miss Liberty или Lady Liberty. Статуята има стотици копия с по-малки размери, сред които: близо до Айфеловата кула на остров в Сена, в един от парковете на Париж, в района на Токийския залив, в Сиатъл.

Замъкът Нойшванщайн, Германия

Сред най-красивите приказки е тази на каменния лебед Нойшванщайн. Издигнат на 1100 м надморска височина в германските Алпи, недалеч от град Швангау, отстоящ на 90 км от Мюнхен, замъкът Нойшванщайн е несъмнено сред най-известните дворци в света и подобно на човека, който поръчва изграждането му - най-мистериозният. Той съчетава в себе си контрасти, ирония и красота. По време на строежа замъкът не е бил известен като Нойшванщайн. Баварският крал Лудвиг П писал на своя приятел Рихард Вагнер: Искам да построя замък върху старите руини на Хохеншвангау край клисурата на река Пьолат. Той трябва да бъде в автентичния стил на укрепление на старите германски рицари. Проектът му бил известен под името „Новият замък Хохеншвангау".

Едва по-късно, когато замъкът бил отворен за обществеността на 1 август 1886 г. - само седем седмици след смъртта на краля, зданието станало известно като Нойшванщайн („новият лебедов камък"). Кралят прекарал детството си в замъка Хохеншвангау, който бил изрисуван със сцени от средновековни легенди, включително за рицаря лебед Лоенгрин. Като дете Лудвиг се идентифицирал с Лоенгрин, за когото Вагнер написал опера през 1850 г. Една от големите иронии около замъка е, че той е построен да бъде лично убежище, свещено и недосегаемо, а се превръща в място, посещавано от над 1 млн. туристи всяка година.

Друг парадокс е това, че по принцип е бил изграден като сцена за произведенията на Вагнер („достоен замък за божествения приятел Вагнер", както е писал Лудвиг II), но композиторът никога не го е посещавал. За да изпълни своя проект мечта, кралят наел театрален сценограф за архитект. Повече от декор, Замъкът, който Кристиан Янк проектира, предизвиква страхопочитание и изненада у посетителите си до ден днешен. Това отчасти се дължи и на факта, че компанията Дисни го използва като модел за изграждането на 12 свои замъка, включително Замъка на спящата красавица, както и на замъка на прочутата си продукция „Красавицата и Звяра". Уникалното местоположение на замъка, комбинирано с „фантазията в камъни", създава специфична магия благодарение усилията на редица инженери и архитекти.

Статуите на Великденските острови, Чили

Великденския остров или Рапа Нуи, е едно от най-удивителните кътчета на земята. Разположен е в южната част на Тихия океан на около 3600км западно от крайбрежието на Чили. На стража на малкия остров, осеян от угаснали вулкани, бдят гигантски глави, издялани от камък. От хълмистия пейзаж се взират почти хиляда глави, чийто произход е забулен в тайни.

В периода между 1500г. пр.Хр. и 1200 г. островите в Южния Пасифик били населени от народите на Полинезия, които водят произхода си от Югоизточна Азия. Те пътували в канута с платна и вили умели навигатори. Великденският остров бил най-източната точка от пътешествията им и навярно е бил достигнат, още през 400 година. Първите европейци, открили острова, били холандците. Това станало в неделя, на Великден през 1772г.

Най-вероятно странните статуи на Великденския остров, наречени моаи, са били исечени от островитяните в периода около 1000 и 1600г. Някои моаи, които се отличават с благородни лица с гърбави носове и удължени меки части на ушите, са подренени в редици върху церемониални каменни платформи, наречени аху. Други носят на главите си пикау, цилиндрични каменни "шапки", първоначално боядисани в тъмночервено. Трети пък имат ръце с дълги пръсти, скръстени през корема им, а много се отличават с дълбоките очни кухини, за които археолозите предполагат, че са били запълвани с корали.

Тежестта на статуите може да достигне 84 тона, а някои се извисяват на височина 11 метра. Вероятно представляват вождовете предци. Вярвало се, че притежават огромна духовна сила. Дялането, преместванео и издигането на моаи трябва да е изисквало квалифициран труд продължение на много, много години. Засега се открити 900 моаи, като някои са в легнало положение, а други са изправени наново. Около 600 лежат още недовършени главно в каменоломит, където ги изработвали.

Склоновете на Рано Рараку са осеяни с моаи, втренчилипоглед в едно неизвестно минало. Процъфтяващата култура на Великденския остров започва бързо да запада след 1600г. Някои историци са на мнение, че островитяните са изсекли прекалено много дървета и са унищожили околната среда, която ги изхранвала. Други смятат, че опадъкът се дължи на жестоките битки между родовете за оскъдните ресурси. През XIX век островът бил сполетян от друга беда. Търговци на роби отвлекли 35 процента от населението му да работи черен труд или да прислужва в Перу.

Анкгор Ват, Камбоджа

Ангкор е област в Югоизточна Азия, на територията на днешна Камбоджа. По време на Кхмерската империя той е център на държавата и от този период са останали много архитектурни паметници като религиозния комплекс Ангкор Ват и старата столица Ангкор Том.

Ангкор е било местоположението на поредица столични градове на Кхмерската империя за периода от 9ти до 15ти век от новата ера. Техните руини се намират сред гори и обработваеми площи в северната част на Голямото езеро (Тонел Сап), близо до днешния Сием Рип, Камбоджа, и са част от световното културно наследство на ЮНЕСКО. Храмовете в областта на Ангкор са над хиляда, като варират от невзрачни купчини тухли и отломъци, разпръснати из оризовите полета, до величествения Ангкор Ват, за който се твърди, че е най-големият религиозен момумен в света. Много от храмовете на Ангкор са реставрирани и заедно образуват главната колекция от примери за кхмерската архитектура. Всяка година те са посещавани от над един милион туристи.

През 1860г. френският естествоизпитател Анри Муо изследва джунглите в Камбоджа, Югоизточна Азия. Той попада на необичайна група древни постройки, скрита под плетеницата от пълзящи растения и корени на дървета. Археолози започват работа на мястото и скоро откриват изгубения свят на кхмерския народ. Сградите били част от великата столица Ангкор Том, която датира от приблизително 1200г. Недалеч от юг Муо забелязал храм. Описва го като "по-огромен от всичко, което сме наследили от Гърция и Рим". Ангкор Ват (което означава "храм") бил по-малко погълнат от джунглата и все пак били необходими години усилена работа, за да бъде почистен от заобикалящата го растителност.

Районът който включва храм Ангкор Ват, представлява най-големият религиозен комплекс на земята с площта си от 163 хектара. Храмът бил основан през 1150г. във връзка с погребението на Суряварман II. Той бил владетел на кхмерите и изповядвал индуизъм. Проявявал особена почит към бога Виншну, в чиято чест бил издигнат храмът и на когото бил посветен. Петте кули от пясъчник на Акгор Ват символизират върховете на планината Меру, център на Вселената според индуистката митология. Бил заграден с външна стена, дълга 3,5 км и ров. Имал три дълги правоъгълни галерии, издигнати една над друга, тераси, много прекрасни статуи и барелефи.

В по-късни времена внушителният храм се превръща в център на будитската религия и привлича много поклонници, но в периода около 1430г. е изоставен след нападенията на тайвански племена от юг. Днес около 90 процента от населението на Камбоджа е от кхмерски произход, а Ангкор Ват се превърнал в символ на древната култура на страната. Славата на храма като едно от чудесата на света привлича повече от милион туристи всяка година. Но за съжаление тези туристи могат да причинят повече щети на комплекса, като само се разхождат из него, отколкото джунглата някога е била в състояние да направи.

Аламбра-Гранада, Испания

Перлата на Гранада, дворецът Аламбра, който се извисява над нея, е основна притегателна точка за туристите. От ранни зори, когато градът още не се е събудил, пред входа му се вие дълга опашка.

В превод от арабски Аламбра означава “червената крепост”. Комплексът се състои от шест части – палата Насарите, Дворецът на Карл V, градините Хенералите, Рауда, Медина и крепостта Алкасаба. Всяка от тях има своите средства на въздействие, които спират дъха на посетителите. От арабската архитектура в стил „Приказки от 1001 нощи” на палата Насарите, която прави стени и тавани да изглеждат като везани, през впечатляващия испански ренесанс на двореца на Карл V и внушителната сурова хубост на Алкасаба до градините Хенералите, създадени едновременно за наслада и умиротворение на сетивата. Търсеното и открито въздействие на светлината в Аламбра, водата, лееща се в тих, галещ слуха ромон, прохладната сянка на палмите в горещите летни дни, градините с фонтани и разнообразни растителни видове, способстват описанието на двореца като „рая на земята” да не звучи пресилено.

Съществуването и прелестта на Аламбра стават достояние на света и благодарение на американския писател Уошингтън Ървинг, който е прекарал продължителен период в нея и през 1832 г. написва едноименния си роман. Oще един любопитен факт – тук, през 1492 г., кралица Исабел дава бижутата си на Христофор Колумб, за да финансира плаването му, довело до откриването на Америка.

Чичен Итца, Мексико

Древните гърци, които съставили първите списъци с чудесата на света, нямали никаква представа за съществуването на Северна и Южна Америка. Когато европейците най-сетне стигналидо Мексико и Перу към 1500г., едва могли да повярват на очите си. Намерили древни градов, пирамиди и храмове, както и несметни съкровища от злато, сребро и нефрит. Най-различни народи били авторите на тези величествени творения, особено маите, толтеките, ацтеките и инките.

Много от най-забележимите обекти в Мексико са разположени на полуостров Юкатан. Областта е равнинна, гореща и много суха с изключение на малките, хлътнали езера, наречени сеноте. Близо до три от тези безценни водоизточници народът Итца от групата на маите, мигрирал в региона, издигнал Чичен Итца. Към 600г. Чичен Итца се превърнал в град. Към 987г. вероятно имало нашествие на толтеки, защото от този период се наблюдават каменни изделия със стил, смесица между стиловете на маите и толтеките. След междуособни войни между маите през XIII век от града останали руини.

Руините на Чичен Итца могат да бъдат видени и днес. В област от десет квадратни километра са разположени храмове и тераси, стъпаловидни пирамиди, олтари, стълбища, дворци, тронове, издялани надписи, пазари, дворове за игра с топка, бани, обсерватория и статуи на богове. Масивният Храм на воините на границата с джунглата е заобиколен от 60 колони. На каменните барелефи са изобразени толтекски воини с пробити носове, с украшения от пера на главата, готови да влязат в бой. На източната тераса на двора за игра с топка са изобразени змии и черепи. Внушаващата страх Стена на черепите някога била мястото, където набучвали отрязаните по време на човешките жертвопринушения глави.

Древните народи на Мексико разглеждали човешките жертвопринушения на боговете като огромна чест за жертвите. Цивилизации като тези на маите не познавали металните сечива или колелото, но създали великолепни сгради, бижута, украшения от пера, грънчарски изделия, тъкани и стенни рисунки. Изобретили календари и писменост, изучавали звездите. Испанските войници завладяват Мексико през 1519г., като плячкосват и опустошават много от чудесата, които откриват там. Въпреки това и днес потомците на маите населяват огромни територии в Мексико и Централна Америка.

Пирамидата има девет "стъпала", които символизират деветте подземни свята, и се издига на височина 24 метра. 91 стъпала водят към храма, посветен на Кукуклан. Това не само е предполагаемото име на толтека-нашественик, но също и на бога, наричан "Пернатата земя" или Кетцалкоатл. Испанците нарекли тази пирамида Кастило (замък).

Мачу Пикчу, Перу

Мачу Пикчу се намира в Перу на 2300 метра над морското равнище и на 112 км от Куско в подножието на Свещената долина на инките. Смята се, че Мачу Пикчу е бил част от много голям комплекс от крепости, които инките използвали за защита от набезите на индианците, обитаващи джунглата. Градът е условно разделен на четири части.

Северозападната е разположена в района, който вероятно се е използвал за религиозни цели. Именно там се намират и т.нар. Свещен площад, както и храмът на "Трите прозореца", "Свещеният храм", "Имението на свещениците". Там е и слънчевата лаборатория, която позволявала на инките да определят годишните сезони и часа по сенките, хвърляни от слънцето върху камъните. Предполага се, че най-големите жилищни сгради са изградени в североизточната част на комплекса. Наблюдателната кула заедно с други сгради са били разположени в югозападната част. На югоизток от комплекса са били най-малките и скромни сгради, издигнати покрай тесни улички, близо до многобройните тераси. В най-долната част на терасите е гробницата, в която по време на разкопки, са били намерени 135 скелета и 109 от тях са били идентифицирани като женски.

Това дава основание на учените да смятат, че жителите на Мачу Пикчу са били предимно жени, които инките си избирали и скривали в града, неизвестен за испанските завоеватели. Древната крепост на инките е открита случайно през 1911 г. и оттогава е обект на исторически и археологически тълкувания. Тя продължава да възбужда любопитството на учените. Американският археолог Хирам Бингъм открива древния град по време на експедиция, организирана от престижния университет Йейл. Съществуват различни хипотези за основните функции на града и начините, по които инките са го построили, тъй като районът е трудно достъпен.

Голяма част от предположенията са направени от откривателя на града Бингъм. Според него Мачу Пикчу е било най-сигурното убежище на инките. Тук победеният инка Манко и неговите хора избягали след обсадата на столицата Куско през 1536 г. след проваленото въстание на инките срещу испанските завоеватели. Стратегическата позиция на Мачу Пикчу обаче е послужила за основа и на друга, доста популярна хипотеза. Според нея "крепостта" служила за стражева охрана и била използвана от инките като символ на доминиращата им позиция в района на Амазонка, близо до Куско. Това обяснява до голяма степен сцените, изобразяващи сблъсъците между войниците на инките и обикновените войници, наричани "чунчос" - обитателите на джунглата. Тези сцени са изобразени върху лакирани дървени чаши, изработени от инките. За някои обаче Мачу Пикчу е бил важен религиозен център.

Доказателство за това са олтарите, както и неговата непристъпност. Именно там инките можели да бъдат най-близо до боговете си и дори да се докоснат до тях. Дори и днес никой не може да разгадае мистерията как строителите и архитектите са успели да транспортират до върха на планината огромните блокове от варовик, необходими за издигането на града.

Петра, Йордания

Петра е древен град в днешна Йордания, столица на набатеите. Разположен е в естествено укрепена планинска долина на източния склон на Вади Араба, в която се пресичат пътищата към Газа на запад, Бостра и Дамаск на север, Ейлат на Червено море и Персийския залив от другата страна на пустинята.

На 6 декември 1985 Петра е включена от ЮНЕСКО в списъка на Световното културно и природно наследство.

Според библейските текстове областта на Петра е населена от хоритите, предшественици на едомитите, но не е сигурно, дали самият град се споменава в Стария завет. Най-старите археологични находки са датирани около 6 век пр.н.е. Няма сведения за семитското име на града, а през елинистичния период той става известен с гръцкото име Петра („скала“)

С упадъка на държавите на Птолемеите и Селевкидите в края на 2 век пр.н.е. държавата на набатеите възвръща самостоятелността си. При Аретас III Филелин (ок. 85 пр.н.е. - 60 пр.н.е.) те секат свои монети, а столицата Петра се превръща в голям елинистичен център. Периодът на разцвет продължава и при Аретас IV Филопатър (9 пр.н.е. - 40).

През 106 римският управител на Сирия завладява държавата на набатеите, която е превърната в римската провинция Арабия, но Петра продължава да процъфтява като важен център в региона. От 1 век в Петра прониква и християнството, а Атанасий споменава за епископ на Петра на име Астерий. През 131 градът е посетен от император Адриан. В края на 2 век Петра започва да губи значението си, след като центърът на арабската търговия се измества към Палмира. По времето на император Александър Север сеченето на монети и строителството на монументални обществени сгради е прекратено.

Част от Източната Римска империя, около 630 Петра е завладяна от мюсюлманите. По време на Йерусалимското кралство остатъците от града са завзети от крал Балдуин I и остава под контрола на кръстоносците до 1189.

Храмът Киомизу - Киото, Япония

В Киото, старата столица на Япония и може би най-богатия на исторически ценности град на страната, се намират най-старите храмове - Киомизу. Те представляват комплекс от тридесетина постройки, чието изграждане е започнало в края на периода Нара през 778 година. Повечето от тях са дървени, поради което са били многократно разрушавани и опожарявани през вековете, за да бъдат изградени отново през 1633 година от известния шогун Токугава Иемицу, управлявал в началото на периода Едо.

Легендата разказва, че мястото за изграждане на храма е било намерено от будисткия свещеник Енчин от града Нара, също древна столица на страната, намиращ се недалече от Киото. Търсейки изворите на реката Йодо, той попада на района в планината Отова, където се намира днес храмът. Чистата вода на водопада край изворите, който сега се намира недалече от основната сграда, е дала и името на Киомизудера (мизу на японски означава вода).

Основната сграда на храма, Хондо, е национално съкровище със своите дървени балкони и неповторим покрив с наклони в няколко посоки. От терасата се разкрива панорамна гледка към планинската околност и към града в ниската й част. Представата за ефирност и летеж се подсилва от няколкоетажната дървена конструкция, върху която е стъпала сградата, за да се компенсира стръмния наклон на терена. Във вътрешността на сградата е разположен религиозен олтар, състоящ се от множество култови фигури на будистката митология. Най-важна от тях е фигурата на Бога с 11 лица.

Друга забележителна постройка от комплекса е порталната врата Ниомон, която се охранява от две дървени четириметрови фигури, известни като Кралете Дева или още Диамантените воини. От тях идва и името на самия портал (мон значи врата на японски език). Такива врати са характерни за повечето японски храмове и ще бъдат срещани и по-нататък в нашите пътеписни разкази. Те служат като символично преддверие към религиозния комплекс, което напомня на отделна сграда заради покрива над самата врата.

Триетажната пагода Санджуното е най-голямата от своя вид в Япония и съдържа образ на Великото слънце Буда. Пагодата е друга съставна част на всеки будистки храм, представляваща дървена постройка, чийто брой на етажите се определя от броя на покривите по височината на конструкцията.

Към атракциите на комплекса принадлежи и Камъкът на влюбените. Той трябва да бъде достигнат от посетителя от няколко крачки разстояние, което се изминава със затворени очи. Любовните желания ще бъдат изпълнени, ако пристъпвайки туристът попадне точно на камъка. Тази представа се подсилва и от магазинчетата за сувенири на територията на храма, които продават съответни амулети на влюбените, талисмани за здраве, за успешно вземане на изпитите.

Свети Георги Победоносец

Кратко животоописание

Този велик Христов мъченик живял и пострадал по времето на римския император Диоклетиан (284-305 г.). Още юноша, Георги постъпил на служба в императорската войска и едва 20-годишен достигнал до чин военен трибун (началник на легион). Бил красив, умен и способен младеж и императорът го направил и член на държавния съвет, без да подозира, че той бил християнин. По това време срещу тях били повдигнати люти гонения: залавяли ги, затваряли ги в тъмница и ги подлагали на страшни мъчения. Понеже младият Георги бил наследил от покойната си майка голямо богатство, наредил робите да бъдат освободени, а имотът и парите раздадени на бедните. Така той се подготвил за велик подвиг в името на Господ Иисус Христос.

Явил се в двореца в Никомидия, столицата на тогавашна Витиния, и смело защитил християнската вяра. Напразно бил съветван и увещаван от императора да се откаже от Христа. Заради твърдата му вяра бил подложен на различни мъчения, от тежки по-тежки: слагали огромен камък върху гърдите му; връзвали го гол на дървено колело с набити пирони; държали го три дни в яма с негасена вар; обували му железни нагорещени обуща и го карали да тича с тях; давали му да пие силни отрови. Благодарение на силната си вяра в Христос Георги понесъл стоически всички мъчения. Сам Господ Бог му се явил и само с допира на ръката Си излекувал раните му. На новите мъчения, измисляни от страна на императора, Георги смело отговарял: "По-скоро ти ще се умориш да ме мъчиш, отколкото аз – да понасям мъченията."

Мнозина, като видели твърдостта на Георги, веднага повярвали в Христа. Повярвала и Александра, съпругата на императора. Диоклетиан наредил и двамата да бъдат посечени с меч. По пътя към мястото на наказанието Александра припаднала и предала Богу дух. При вида на такава блажена смърт Георги прославил Бога и бодро продължил към своята Голгота. Когато стигнали на определеното място, мъченикът спокойно навел глава под меча на палача и бил обезглавен на 23 април 306 година.

Христо Темелски