Етическата категория ЧЕСТ

Ако нравствеността не се мисли просто като социален механизъм за регулиране публичния живот на човека, а като начин на живот, като висшето за дадена конкретна ситуация битие на човека, можем да си позволим твърдението, че в морален план човек е станал такъв едва след като си е задал въпроси от типа на „Какъв искам да бъде?“, „Към какво се стремя?“, „Как искам да живея?“ Именно техните отговори изграждат съдържанието на нравствения идеал. Те показват представата за морално съвършен човек, условията и начина, по който той трябва да живее, смисъла на неговия жизнен път.

Гръцката античност ни сраща с първата представа за нравствено съвършен човек в европейската история. Това не е античният бог, а митическият герой. Той притежава изключителни физически качества – красота, сила, смелост, ловкост, мощ. Отлично владее бойното изкуство. Потомък е на славен род. Най-често е рожба на смесен брак и е наследил превъзходните качества на своя божествен родител. Това, което организира неговите добродетели, което тласка героя към тяхното постоянно демонстриране е стремежът към слава. Тази е причината и за поразителната активност на героя. Неговият живот е едно бляскаво разхищение на енергия и мощ. Гроят не просто вярва и приема своята съдба, а върви насреща й, търси я, стреми се към нея. Затова може да се каже, че той е съучастник в нейното осъществяване.Какво кара героя така целенасочено да върви към своята участ и в такова душевно равновесие да посреща съдбовня час? Отговора намираме в Илиада, при първото споменаване на съдбата.
Ахил плаче пред своята майка Тетида: „Щом си ме, майко, родила да имам живот кратколетен, с чест да ме беше поне увенчал далногръмецът мощен“(I, 352-353). Той е готов да приеме и приема всичко, което му е предначертано, като „компенсация“ за отреденото лошо вижда само в честта. Стремежът, жаждата за чест и слава са тези, които тласкат мъжа кам неговата участ. Славна смърт, донесла чест на героя – това е доминиращият мотив във всяка битка. Когато Хектор разбира своя жребий, именно стремежът към слава детерминира неговото поведение: „Гибел зловеща е близо, не е надалече от мене! Няма спасение!… Сега ме постига съдбата! Само че няма без смела борба и безславно да падна, нещо велико ще сторя, та бъдните хора да помнят.“(XX, 310-313). Тези думи на най-смелия сред троянци разкриват и полето, в което се реализира свободата на героя. Това е свобода в рамките на предначертаното от съдбата. Той може да избере свободно славна или безславна смърт, действие или бездействие. Героят не просто приема съдбата си, смъртта си, но иска тя да му донесе слава. Тъкмо славата и честта го карат да премине през всички премеждия, приготвени му от Мойрите. Затова и в неговото светоусещане напразно бихме търсили трагизъм. Той не усеща противоречие между своите възможности и границите, в които Съдбата помества неговия живот. Защото тези граници са достатъчно широки, за да може героят да реализира смисъла на своето земно съществуване.

Формулата, разкриваща съкровената цел на човека от онази епоха и изграждаща ядрото на неговата ценностна система, е пределно кратка: „винаги пръв да съм в боя и другите да надминавам“ (VI, 208). Това е квинтесенцията на героичния морал. И колкото и кратколетен да е един живот, отпуснатият срок винаги ще стигне, за да може героят да покаже своята сила и смелост, своята правдивост и мъдрост, да си извоюва чест и слава и да ги защити. Такъв е образът на „добрия мъж“, т.е. моралният идеал за човек. Той е ориентиран към хармонично съчетаване на героизъм и мъдрост. „Листата“ на героичните добродетели обединява онези физически и духовни качества, които правят вожда способен да се окичи с чест и слава, които го правят виден, знатен, будещ възхита не само сред своите, но и сред враговете.
Всъщност, героичната чест и слава се оказват остта, организираща античните добродетели. Те заемат най-горното стьпало в тяхната йерархия. Същевременно, и това е особено важно, те са своеобразен комплекс от материални и духовни блага. Честта и славата предполагат, включват в своето съдържание благородния произход, красотата, силата, смелостта, богатството, богатата плячка, мъдростта. По този начин те стават синоним на щастието1 изобщо в онази епоха. Постигането на честта и славата – в това се състои доброто за елина от епохата на архаиката.


Втората повеля на героя е запазването на честта. След разбиването на троянските войски от Ахил, страхът, че ако се върне в града може „някога някой по-долен от мене да каже „Хектор, подведен от своята сила, погуби народа!“" (XXII, 106-107) заставя Приамовия син да остане извън стените на Илион. Решаващи се оказват гордостта и страхът от обвинение в hybris2, т.е. запазването на честта. Хектор знае, `е е сгрешил като не е послушал съвета на Полидамант, но това, което го възпира да се върне в крепостта не е чувството за вина, а невъзможността публично да понесе укорите, макар и заслужени, на по-долен от него. Той се бои от позора. Страхът от накърняването на честта и срамът от храбри троянци и дългополи троянки кара Хектор да остане извън градските стени. Докато някой не го е обвинил, той не смята своята слава за помрачена, а честта си за уязвена. Това ще стане само, ако някой хвърли укор в лицето му. А това показва, че един от конституиращите елементи на самооценката в героичния морал е отношението на другите. Фактически тяхната оценка, а не самооценката на героя са регулатор на поведението. Защото мотивите, предопределящи действието, са насочени към уреждане и баланс на връзките във външния свят, към постигане на блясък на индивидуалния живот. Нравствеността на човека от архаичната епоха е, така да се каже, насочена навън. Тя е нравственост на публичността, възможна само в една култура като гръцката. Култура на срама, както я нарича Е.Додс3. Главното в този морал е постигането на честта и славата и чувството за срам. Като честта и славата, също както и срамът винаги трябва да имат някакъв материален, видим, осезаем еквивалент. Тяхната наличност е обвързана с другия. Той е този, който със своето поведение им дава битие, който утвържадава моралното измерение на активността на героя и на неговото самочувствие. Защото за античния герой върховно благо е „не наслаждението от чистата съвест, а общественото признание“

Закономерно е питането защо в архаичната епоха героят, а не богът е нравственият идеал на елина за човек. Трудно е да се отговори еднозначно на този въпрос. Един от възможните отговори може да се търси в схващането на античните гърци за човешка същност. Широко интерпретиран в по-сетнешната литература и философия мит разказва за раждането на хората по следния начин.’ Титаните по внушениена ревнивата Хера разкъсват и вкусват от тялото на Дионис-Загрей, извънбрачен син на Зевс от Персефона или Семела, който трябва да го наследи на трона. Разгневеният владика на Олимп поразява титаните с перун и от посипалите се на земята сажди се появяват хората. Според друг вариант, той ги разкъсва и от капките кръв по земята израства родът на смъртните. Както е известно, съгласно митическото конципириране на света генеалогията на нещо вече разкрива и неговата същност. Затова да видим каква е природата на появилите се по този начин хора. Най-напред, те са наследили същноцтта на титаните – богове, свързани със Земята, с нейната неуравновесена мощ. Затова преобладаващото у човека е земното, хтоничното. Но титаните са вкусили от тялото на Дионис-Загрей. Следователно, у човека е преминала и частица от небесното божествено начало, частица от дионисовската същност. Не трябва да забравяме, че Дионис е доизносен и роден от бедрото на Кронид. По такъв начин той, подобно на Атина-Палада, изцяло е наследил природата на своя баща, рожба е само на мъжкото начало, което е носител на ценното през тази епоха. Чрез Дионис-Загрей тази божествена природа се предава и на хората. В тях се срещат и обединяват две противопоставени изначално същности – земната, която е преобладаваща, и божествената, небесната. Затова човек не трябва и не може да престъпва отредените му земни граници, да нарушава установения в тях ред. Но същевременно му е невъзможно да остане затворен в тях. Защото онази малка частица от Дионис-Загрей го кара да насочва погледа си отвъд тях, да гледа Небето, да копнее за него и да се стреми да го достигне. Кара го да иска да бъде бог. А героят като рожба на смесен брак има красотата, силата, ловкостта, смелостта на бога. От него той се отличава само по своята смъртност. И тъкмо по нея той прилича на човека. Сигурно затова елинът вижда в него своя морален идеал. Животът, активността на героя показват възможното за човека, очертават хоризонта, към който той трябва да се стреми. От тук извира и нормативната сила на тази представа за нравствено съвършен човек. Елинът знае, че той не може и не трябва да иска да стане бог (подобно желание е осъдително, е hybris). Но той вярва, че може да изгради у себе си героичните добродетели, че може да стане герой.
Какво друго може да се каже като най-обща характеристика на обичайността, която регламентира поведението на героя и съвсем условно се нарича героичен морал? Най-напред, че това е par exellense нормативна нравственост. В нея всяко действие се регламентира само от една норма. Въпросът за нейната легитимност, справедливост или несправедливост не се поставя, защото обективно е невъзможна рефлексията върху съдържанието на нормата. Поради същата причина не могат да се поставят и въпросите за моралния избор, отговорност, вина. Тези най-интимни човешки чувства се трансцендират и се приписват на боговете. Същностно за разбиране на начина на функциониране на героичния морал е мястото, което се отрежда на безсмъртните в човешкия живот. Те са вестители и блюстители на предначертани-ята на Мойрите. А самата Съдба се преживява като тъждествена със закономерността, като стояща зад и подкрепяща космичния ред. Най-важната задача на човека е да приеме своята участ, да се издигне до предначертанията на съдбата си. Чрез тяхното осъществяване той става съучастник в поддържането на световния ред, неговата индивидуална дейност придобива космична значимост. Отук и високото самочувствие на Омировия човек, неговата максимална активност, постоянното му съперничество, както с хората, така и с обстоятелствата в собствения му живот.

Важна особеност на героичната нравственост е нейната обвързаност със здравето, с нормалното функциониране на човешката душа. В нормално човешко състояние знанието е тъждествено на действието, както и думата е равна на акта, който означава. Щом знае нормата, героят постъпва според нейното изискване. А действията му се оценяват не въз основа на мотивите за извършването им, а според резултатите от тях. Като критерият за оценка е ползата. И това е обусловено от невъзможността строго да се разграничи духовно от материално, което подтиква непрекъснато да се търсят и откриват материални еквиваленти за всяко духовно качество и порив.
Мъдростта, героизмът, изключителните физически и нравствени качества, тяхната реализираност за благото на общността, жаждата за чест и слава, присъщи на героя, които са основните ценностни ориентири в рамките на героичния морал остават вечни ценности за елина. Синтезиран техен израз е непреводимото гръцко понятие калокагатия6, своеобразно единство на добро и красота.
Близо 2000 години след времето на античните герои, през средновековието, честта и славата отново стават централни морални ориентири. Този път не на обществото като цяло, а на една негова прослойка – рицарството. И ако тя нямаше водеща роля в светския живот на средновековна Европа, то едва ли нейният морал би станал обект на специално внимание. Но рицарите принадлежат към светската върхушка, към имащата и управляващата класа. Затова техният морал с (рнование може да се разглежда като образец за средновековен светски морал изобщо.


Какъв е средновековният рицар? Основните сведения за неговия начин на живот, за идеалите, чувствата, стремежите му, ни дават рицарските романи. Преди всичко той е потомък на знатен род. След това е воин, който непрекъснато демонстрира своята сила, ловкост, смелост, отлично владеене на бойното изкуство. Точно това го е направило рицар, донесло му е и непрекъснато му носи чест и слава. В името на своята чест и слава той е готов да премине през безброй страшни и тежки изпитания. Рицарската чест и слава може да бъде спечелена само в боя – по време на война или пък на специално устроения турнир. Мирният труд, заниманието със земеделие или търговия не носят слява. Те са презрени, „забранени“ дейности за рицаря. Друга е сферата на неговата активност И тя е строго регламентирана от рицарския кодекс. Многобройни са задълженията на рицаря-воин. Благодарение на Е.Дешан, автор на поредица от съчинения през 14 век, ние знаем условията, които трябва да изпълни желаещият да стане рицар7. Той трябва да започне нов живот, да се моли, да избягва греха, високомерието и низките постъпки. Той трябва да защитава държавата, вдовиците и сираците, също така да се грижи за поданиците. Той трябва да бъде храбър, верен и да не лишава никого от собственост. Длъжен е да воюва само за правото дело. Той трябва да е страстен пътешественик, сражяващ се на турнири в чест на дамата на своето сърце; навсякъде да търси отличия, да избягва всичко недостойно; да обича своя сюзе-рен и да пази неговото богатство; да бъде щедър и справедлив; да търси компанията на храбрите и да се учи от тях как да върши велики дела. Повече от очеведно е, че рицарят трябва да притежава многобройни качества, за да може да удовлетвори тези условия и да изпълнява достойно своите задължения.

В системата на рицарския морал могат да се обособят три ценностни области. Първата е сферата на Върховното благо8. Това езическо понятие е преосмислено и е получило специфично християнско звучене. За рицаря то се състои в Божията милост. Специално трябва да се отбележи особения начин, по който той мисли Бога. За него той „приема“ образа и ролята на сюзерен и феодал, чиято милост (с всички следващи от нея блага) трябва да се заслужи чрез вярна служба. Това мислене на Бога по аналогия с земния господар подсказва определен извод. Може да се каже, че посредством тази първа ценностна сфера рицарският морал, който по своя дух е един светски морал, остава „сърдечно обвързан с християнска вяра и е лоялен към поддържащия я църковен авторитет.
Втората област на рицарската ценностна система е честта9. В нея са възкресени четирите кардинални антични добродетели – мъдрост, мъжество, умереност и справедливост. Както е известно, подробно с тях се занимава Платон в своя най-голям диалог Държавата. Новото е в това, че всяка от тях обаче трябва да бъде упражнявана в съответствие с Аристотеловото разбиране за мярата на добродетелта – като среда между две крайности, между тази на излишъка и тази на недостига. В противен случай тя би загубила стойността на добродетел.
Първата и основна сред добродетелите от тази сфера е мъдростта. Според рицарското разбиране тя се изразява в живот съгласно Божествения разум. Много са нещата, които вграждат мъдростта. Тя е и подготовка за включване в Божествения ред на нещата, и воля да се търси нравственото, и морална твърдост на собствената личност. Освен това мъдростта е свързана с ума на човека, с упоритостта и постоянството в упражняването на добродетелния живот.
След мъдростта идва мъжеството. Тази добродетел отново предполата своеобразен комплекс от позитивни морални качества. Нейни компоненти са смелостта, душевният трепет, самоувереността, спокойствието, щастието. Без мъжество немислимо завоюването на чест и слава. А в трудния път към тях от особено значение е дали късметът ще се усмихне на рицаря – дори само за да срещне достоен противник, победата над когото ще го прослави.


Необходимо е едно уточнение. Славата на рицаря идва не толкова от извоюваната победа, колкото от поведението му по време на боя. Сражението може да завърши с поражение за него, дори със смърт и това да не накърни славата му, както се случва с Роланд. Смъртта в боя е дори хубав завър-шък на неговия живот, понеже на рицаря би било трудно да приеме ролята на немощен старец. Извоюваната по нечестен път победа не носи слава на рицаря. За него е недостойно, дори забранено да използва видимата слабост на противника, а убийството на невъоръжен враг покрива рицаря с позор. Ланселот, рицарят на каруцата, не може да си прости, че в разгорещеността на боя е убил без да забележи двама не-въоръжение рицари. За да изкупи вината си, той извършва поклоничество.
Умереността, според Платон, беше достояние на занаятчийското съсловие. По съвършено различен начин я разбират рицарите и тъкмо затова тя получава място в тяхната ценностна система. Умереността се свързава на първо място с дисциплината. Когато се има предвид съдържанието на рицарския живот и задълженията и отговорностите, които рицарят носи, ясно се открояват две нейни измерения: дисциплина по отношение на строгия рицарски кодекс и дисциплина при изграждането на физическите и нравствени качества, необходими за спечелване на славата. Освен това умереността предполага още приличие, овладяност на външното поведение, овладяност на поривите, на постъпките. Тя изисква още скромност, смирение. С други думи, акцентът е сложен върху особеното християнско осмисляне на изброените морални качества.

Четвъртата и последна добродетел е справедливостта. Нейна основна градивна част е справедливото упражняване на господарските права и задължения. В специалното подчертаване на този вид справедливост е отразено мястото, което рицарството заема в социалния ред на своето време. Други компоненти на тази добродетел са милосърдието и великодушието към победение враг, състраданието към по-слабия. Казано по друг начин, справедливостта регламентира поведението на рицаря към равните нему и към стоящите по-долу от него.Третата ценностна област на рицарския морал е на полезното10. Тя се изгражда от онова, което обикновено се нарича „блага на съдбата и тялото“. Тук се включват благородният произход, красотата, силата, ловкостта, високият ръст, здравето, мощта, богатството.
Когато се разглеждат ценностните сфери на рицарската нравственост правят впечатление няколко неща. Най-напред, че само качествата, обединени във втората от тях, тази собствено на честта, са свързани най-вече с личните усилия на рицаря. Божията милост и физическите и материални блага твърде малко зависят от неговата воля и не са му подвластни. С особена сила това важи за третата ценностна област -тази на полезното.
Освен това, специално трябва да се подчертае, че има твърде много общи неща между героичния морал и античната калокагатия, от една страна, и рицарския морал, от друга. Не случайно един автор твърди, че могат да бъдат сравнявани като близки роднини. Те си приличат по „ламтежа“ за превъзходство и слава, по първостепенното значение на храбростта (която се измерва с количеството на победените врагове), по задължителната щедрост, по постоянното обръщане към категориите на срама и честта.


Това, което най-вече ги отличава е присъствието на жената – Дамата на сърцето – в света на рицаря.“ Присъствие и физическо, и духовно. Всъщност, рицарят извършва своите многочислени подвизи – преминава през тежки изпитания, печели чест и слава – съвсем не самоцелно. Това, което го вдъхновява е възвишената любов към жената – Дама. Култът към Дамата на сърцето, любовта към нея, преклонението пред нея осмислят живота на рицаря. Без тях той просто К ^и бил поредица от „спортни“ постижения или – от безсмислени единоборства и приключения. Славата на рицаря му е нужна не сама по себе си. Тя му трябва, за да спечели сърцето на Прекрасната дама – на любимата жена. А след като това е постигнато, да съхрани нейната любов. В името на любовта и в прослава на любимата рицарят върши своя тежък труд. Може да се каже, че в рицарския морал верността към жената взема връх над верността към мъжа, така характерна за героичната нравственост.12 Свидетелство за това е легендата, разказана от Хьойзинха в Есента на Средновековието . Всъщност, възвишената любов се оказва движещият мотив за упражняване на рицарските добродетели. Тази любов е силата, която организира тяхната йерархия. Тя е подбудата, но същевременно и средството за постигането на честта – висшата ценност в рицарската нравствена система. А идеалният резултат от всичко това е симпатията и обичта на съвременниците.
В името на любовта към жената-дама рицарят може да пожертва всичко. Сама не и своите рицарски добродетели. Той е рицар дотогава, докогато постоянно утвърждава чрез подвизи своите превъзходни физически и нравствени качества. Тогава неговата персона фокусира възхищението на всички. Ако остане до полата на любимата жена, той губи уважението на хората. Тъкмо това се случва на Ерек, който -след като спечелил любовта на Енида – забравил своите ри­царски задължения. Едва когато бил осмян от съвременниците си, той проумял, че пак трябвало да тръгне на път, за да завоюва отново чест и слава. Това, което рицарят никога не трябва да забравя е, че първата сред заповедите на кодекса гласи: „Да се трудиш на бойното поле!“.

Влизането на жената в суровия свят на мъжа-воин оставя врагата отворена за нови рицарски добродетели. То изважда на преден план необходимостта от и възпитаването особени качества. Сега вече високо са ценени галантността, почтителността, милосърдието, остроумието, умението искано да се забавлява дамата. По това най-вече рицарят се отличава от античния герой, на когото бяха свойствени гневливостта и избухливостта. С присъствието на жената в живота на рицаря там влизат още музиката и поезията. Те са градивни моменти на рицарската общност. Внасят творчески момент в нея. Като акцентът пада върху служенето на благородната телесност (и то само в рамките на самата общност). И това отново отличава рицарския от героичния модел, за да го сближи с калокагатията като начин на живот.
Има и нещо друго. Героят, както видяхме, се раждаше герой. Докато рицарят става такъв. Научава се да бъде добродетелен. Той трябва да се формира физически и духовно, да извърши много подвизи, преди да бъде посветен, преди да влезе в кръга на избраните. Пътят до пищния ритуал на посвещаването изминават Александър, Клижес, Парсевал. Но този път има както своето символично, така и чисто пространствено измерение. Рицарският сан се спечелва с тежък „труд“, далеч от дома. За да се приобщят към рицарския живот, Александър и Клижес отиват от Византия чак в царството на Артур, символ на идеалния свят на рицаря, противопоставен на грубата средновековна действителност.

Не знаем до каква степен историческото рицарство се е придьржало към нормите и ценностите, изграждащи рицарския морал, такъв какъвто го откриваме в литературата на тази епоха. Но идеалът, който откриваме там, ни представя рицарския свят като хармонично съчетаване на духовни, материални и физически ценности. Като подчертан приоритет на духовното начало. Рицарската чест – висшата ценност в този свят – се оказва комплекс от нравствени качества, материани и духовни блага. Затова и светът на рицаря е един възвишен свят. Неговият живот е един издигнат (приповдигнат), идеален живот. Чрез тего рицарят се опитва да установи хармония, равновесие между любовта и осмисления подвиг. В този живот царят щастието, любовта, късметът, оптимизмът. Тъгата води след себе си разрушаване на рицарския духовен живот. Може би затова Дон Кихот, този закъснял рицар, предопределен от своя създател да нанесе съкрушител удар върху рицарските романи, е така тъжен. Навярно неговата дълбока тъга идва от прозрението, че идеалният рицарски свят не може да бъде изграден на тази земя. Той е една идеална действителност. Но закъснелият рицар от Ла Манча се бори за тържеството на духа, владеещ тази идеална действителност. И по думите на Унамуно със своята голяма жизненост дава неоспорими доказателства за нейната реалност.