Енергията и нейните превъплощения...

Енергията. Едни говорят колко е скъпа, други не знаят дори какво говорят. В училище ни дават примери - това е енергия, онова е енергия, но често като се дойде до малко по-точната дефиниция, нещата се смотолевят и огромен процент от нас всъщност така и не схващат какво е това. И така добива почти мистичен характер, раждат се бисери заслужаващи поне Нобелова награда, вярваме на глупости, дори после цитираме поредния шарлатанин и неговите творения. Или пък сочим с пръст кварталния шаман, който бил много духовно извисен и излъчвал енергии от девета степен, ако не и десета. А тези, които са слушали в училище, или просто са си дали труда да се дообразоват, губят и реч, и картина или пък цъкат с език, възмущават се или просто се смеят. Но малко хора си дават труда да обяснят. Така че нека опитаме да го направим ние.

Искрено съжалявам горкия шаман, който излъчва енергия на кванти, големи поне колкото ябълки. Той е направо обречен да залинее и накрая съвсем да изчезне. Горкия. Шегата настрана, математическата трактовка на въпроса, дадена ни от Айнщайн е, че масата може да се разглежда като енергия - при това доста концентрирана, тъй като от изключително малко количество маса може да се получи доста голямо такова енергия. Уравнението, чрез което се изразява е така добре познатото ни e=mc2. Тук не само имаме скоростта на светлината, но и тя е на квадрат. Имайки предвид немалката стойност на тази константа, можете да си представите за каква „концентрация” става дума.

Как се стига обаче до тази нова гледна точка към енергията. Всички пътища водят към Мария Кюри. Наистина, откриването на радиоактивността поставя физиката пред нови въпроси свързани с енергията. Уранът и торият, например, освобождават частици с невероятна енергия, а радият непрекъснато излъчва топлина, при това в значителни количества. Няколко десетки грама дават по няколко хиляди калории на час, при това в продължение на изключително дълъг период от време.

Както навярно вече сте забелязали толкова малко количество радий отделя толкова много енергия, че спокойно можем да кажем, че дори най-високоенергетичните химични реакции губят съревнованието - при това в милионните измерения. Още повече, че тук нямаме зависимост между отделянето на енергия и температурата, както при химичните реакции, така че учените съвсем логично достигат до извода, че всъщност тук иде реч за съвсем друг тип енергия. Малко след това се появява знаменитото уравнение и решава задачата.

При него споменахме, че става дума за голяма концентрация на енергия в количество маса. За да не бъдем голословни, нека сметнем за един грам какво се получава. Около деветстотин трилиона ерга енергия. Иначе казано, ако имаме пълно превръщане на материя в енергия, каквото все пак все още не можем да правим, бихме могли с един грам да се топлим на еднокиловатов домакински електрически радиатор в продължение на три хилядолетия. Нон-стоп! Така че, ако се върнем към кварталния шаман – не е речено, че ще излинее душицата, така че недейте му носи превантивно храна.

И така законът за запазване на масата бива разбит. За сметка на това, на практика, той се слива със закона за запазване на енергията. И така, да обобщим - при всяко освобождаване на енергия се губи маса, и ако претеглим абсолютно точно изходния и отпадъчния продукт, ще видим, че тя отговаря абсолютно точно на освободената енергия. Естествено, при нормалните химични процеси, това далеч не е било измеримо по времето, когато е открита радиоактивността, но за самата нея, количествата са достатъчно големи, така че да са достатъчно видими и да потвърдят теорията. Експерименталното потвърждение идва през 1925 г., когато с помощта на масспектографа си Френсис Астън измерва точно масата на атомните ядра и вижда, че не са точно кратни на масите на неутроните и протоните.

Тук трябва да разясним малко теория. Масата на един протон е 1,672621637(83).10−27 кг. Масата на един неутрон, съответно - 1,67492729(28).10−27 кг. Ако направим една сметка, че видим, че масата на нуклеоните надвишава масата на атом. Къде тогава изчезват тогава тези тегла? Всъщност има едно нещо, наречено масов дефект. Тъй като масата не се е изгубила, това е невъзможно, а се е превърнала в енергия, то масовият дефект е именно онази енергия, която наричаме свързваща енергия на ядрото. Така излиза, че за да се разбие ядрото на съставните си части, трябва да се внесе именно това количество енергия, което отговаря на липсващата маса.

Астън определя коефициентите на опаковка на множество ядра и забелязва, че до средата на таблицата нараства бързо, после започва съвсем бавно да пълзи нагоре. Коефициент на опаковка е масовото число разделено на масовия дефект или иначе казано масовият дефект на един нуклеон. Иначе казано, свързващата енергия на един нуклеон е най-голяма именно в средата на периодичната система. Което ще рече, че ако превърнем елемент от един от краищата на периодичната система в такъв близко до желязото ще се освободи енергия.

Ако за пример използваме урана, например уран-238, чието ядро на етапи се разпада до олово-206, ще видим, че в хода на процеса се излъчват алфа (хелиеви ядра) и бета частици (електрони), вторите обаче имайки предвид изключително малката си маса, дават пренебрежимо отклонение в сметките, така че можем да не ги закачаме. Ако пресметнем масите съответно на получения продукт и излъчените алфа частици, ще установим, че все пак има една забележима загуба на маса, която е в размер точно колкото е освободена при разпадането.

Ако уранът се разпадне на още по-малки атоми то отделената енергия ще е значително повече, а при превръщането на водорода в хелий, например, иначе казано при най-често срещания ядрен синтез (този при звездите), загубата на маса е дори още по-голяма и съответно отделената енергия също е по-голяма.

По нататък с откриването на позитрона, който при взаимодействие с електрон води до унищожаване на двете частици и излъчване на двойка гама лъчи, с енергия равна на масите на двете частици, уравнението дефинирано от Айнщайн продължава да се доказва в практиката. Следват и обратните твърдения, че всъщност при подходящи условия гама лъч може да се превърне в двойка позитрон и електрон, което ще рече, че всъщност маса може да се получава от енергия при определени условия.

Следва откриването на още частици, но това, въпреки че е подбудено от новия поглед към енергията и нейната връзка с масата, няма отношение към разбирането на самата нея. И така, в резюме - енергията е масата по скоростта на светлината на квадрат. Надявам се, че с този материал ви убедихме, че всъщност това действително е така.

Защо хората "не мислят"....

Първо ще се опитам да поясня смисъла, който влагам в изразите кой „мисли” и „не мисли”.

Надявам се, че е ясно - абсолютните категории не съществуват в действителността или както гласи поговорката: „И най-умния си е малко прост”. В същото време, човек, който мисли 10 – 20 % от времето си и то само за да решава дребните си битови или на местоработата проблеми, а през останалото време се ръководи от принципа: „така правят другите”, би било пресилено да се нарече мислещ човек. Това е типично стадния инстинкт при животните обединени в рояк, ято, стадо. При хората това явление се нарича тълпа. Същевременно и най-мислещите хора, т.е. хора мислещи нестандартно (забележете, че стандартно мислещи няма – просто те изпълняват безкритично някаква програма, приета пасивно от мнозинството), не мислят повече от 60 – 70% от времето си, през останалото време се присъединяват към тълпата. Някой, който се страхува от неизвестността на промяната, ще се вкопчи в положителната страна на традициите. Но не мислите ли, че твърде много инерция в мисленето се е натрупала през хилядолетията? А без нестандартно мислене няма еволюция. Тъкмо сега е настанало време да почистим съзнанието си от натрупаните боклуци.

Причините, които обуславят човешкото поведение са хиляди, но нашето съзнание засега не може да обработва едновременно толкова много променливи. Затова ще се спра само на някои – според мен, решаващите. За целта ще се възползвам от категоризацията на един много известен психолог-философ, но не си спомням дали точно тези термини е използвал. Смисълът е следния: хората се делят на четири категории: незнаещи-неможещи; незнаещи-можещи; знаещи-неможещи и знаещи-можещи. Трябва веднага да подчертая, че това деление е много условно и е с цел за изясняване на процесите – в действителността нещата са много по-сложни и преплетени и реално няма такова разслояване между хората.

След като всичко съществуващо е енергия, естествено енергията определя и поведението на хората. Намиращите се в началото на човешката еволюция са с минимални енергийни натрупвания и затова те се чувстват под натиска на индивидите с по-мощна енергия. На тях им липсва и натрупания житейски опит – те са пасивни и неуверени. Това е категорията незнаещи-неможещи. При тях мисленето е минимално, водещи са емоциите.

Когато енергията на индивида се повиши многократно, той става много по-активен, неувереността му се заглушава от амбициите, започва бързо да трупа жизнен опит, но такъв осезателно му липсва и затова поведението му е по-скоро авантюристично, доминирано от емоциите. В нашето ежедневие това са всички амбициозни хора: бизнесмени, политици, вождове и ръководители от всякакъв калибър, криминални типове и авантюристи. Те малко се различават помежду си и ги движи идеята да докажат, че са по- и най-, без значение в каква област. Това е категорията незнаещи-можещи.
Активността на незнаещи-можещите води до натиск върху пасивните незнаещи-неможещи, което от една страна ускорява тяхната промяна, но поради недооценяването на собствената уникалност води до тяхното ускорено зомбиране.

Доколкото средствата за масова информация са престижни институции именно поради своята масовост, то към тях се стремят хора от тълпата (от незнаещи-можещите), които се стремят да узаконят принципите на тълпата. В този смисъл СМИ са деструктивни защото целево пречат на еволюцията на тълпата и я зомбират.

Когато в продължение на доста животи се натрупа повече жизнен опит индивида започва постепенно да се уравновесява, появяват се такива задръжки известни като морал и съвест. Започват да се задоволяват с това, което има и не смята, че материалните богатства са признак на способности. Поради натрупания опит има и доста способности. Индивида е в много по-голяма степен независим от енергийния натиск на другите и започва да мисли самостоятелно. Това е категорията знаещи-неможещи. Поради своя опит те са много по-рядко склонни към необмислени постъпки, но разбира се, се влияят от ценностите в обществото. Затова понякога се опитват да бъдат бизнесмени, работници в СМИ или политици, но бързо са отвратени от закона на джунглата, който движи незнаещи-можещите. Преобладаващо са в интелигенцията, като творци или учени, но това не означава, че всички интелигенти или творци са в тази категория.

Четвъртата категория знаещи-можещи е много малобройна, затова за тези хора се знае много малко (защото тълпата унищожава тези, които се различават прекалено много и не са част от нея), но много зависи от тях.

От тълпата изпадат така наречените аутсайдери (те могат да бъдат от всички категории), които под въздействието на алкохол или наркотици губят интерес към ценностите на тълпата и престават да се влияят от нейния натиск.

Основна причина за влиянието на колективната мисъл или както понякога я определям като гигантската мисъл-форма, е индивидуалната защита на всеки един човек. Тя се намира в аурата на човека и тези, които виждат аурата я оприличават на мрежа, която обгръща индивидуалната аура. Но тази мрежа рядко е цялостна – в повечето случаи тя е в зачатъчен вид или е много разпокъсана. Колкото по-неоформена е защитната мрежа, толкова по-голям е натиска на колективната мисъл и толкова по-слабо е нестандартното мислене. Мрежата се изгражда с хармонични мисли и начин на живот.

Натиска на тълпата (обществото) върху всеки един човек да не бъде различен, а да бъде като всички, подтиска индивида и ако той не е достатъчно гъвкав да се приспособи и прикрие, психическият дискомфорт води до конфронтация с тълпата и създава затворници, алкохолици и наркомани.

Това хората да се делят на нестандартни и тълпа зависи единствено от съзнателната съпротива на натиска на колективната мисъл, а не само от степента на неговото развитие. Доколкото този проблем зависи от съзнанието, можем да разграничим два вида хора: такива, които силно се съобразяват с общественото мнение и такива, които се съобразяват, колкото да не влизат в прекалено силна конфронтация с тълпата.

Нестандартните хора са психически много по-уравновесени, защото правят това, което им се иска да правят без да се съобразяват с нищо, докато хората от тълпата се чувстват постоянно под нечий натиск, преследват ги различни страхове, депресии и недоволства.

Човекът от тълпата се страхува да остане насаме с себе си - страхува се да разсъждава, скучае сам, страхува се да е сам. Никога не чувства липсата на разсъждения, на размисъл - обаче остро чувства липсата на емоции в ежедневието си, които се опитва да компенсира като се бунтува срещу приетото от тълпата като ограничения или руши буквално материални ценности, или ако има прекалено много задръжки намира необходимите емоции в безкрайните сериали или в подобната литература.

Човека от тълпата не се замисля (не мисли) правилно ли е или неправилно (полезно ли е или не е полезно) е това, което правят повечето хора. Това, че хората не мислят личи най-вече по поведението им: те не се стремят да бъдат уникални, каквито са, а се опитват да подражават на другите, да се правят на това, което не са - стадния инстинкт на животните.

Човекът от тълпата често иска да се отличава от нея, като освен в поведението, често използва ярко или необичайно облекло или други промени във външния вид. Тези, които действително се различават от тълпата, не се различават по външния си вид, а по вътрешното си духовно съдържание.

Показател, че един човек започва да се измъква от влиянието на тълпата е, че все по-малко се интересува от мнението на хората за него, т.е. той престава да играе някаква желана роля за пред хората и не се интересува доколко хората са повярвали на превъплъщението му, защото вече е истинския.

Колкото по-голяма търпимост има към различните хора, толкова обществото е по-малко тълпа - т.е. индивидите в нея са в по-малка степен програмирани, по-малко фанатизирани.

Да паднеш в черна дупка....

Преживяването няма да е много приятно, но пък ще видиш невероятни гледки – така поне казват астрофизиците.

Иначе казано, докато се разпадаш, ще наблюдаваш явленията около теб, които обаче може би се виждат най-добре с около три очи. Поне така твърдят учени от Университета в Колорадо, които са направили възможен виртуалния скок в една черна дупка.

Черната дупка е странно нещо, което дори не може да се види. Астрономите знаят за съществуването на милиони такива обекти в нашата галактика, но не могат да ги наблюдават пряко. Затова симулацията, направена от учените от Колорадо, е голяма стъпка напред в изучаването на черните дупки.

Професор Андрю Хамилтън от Университета в Колорадо казва, че черните дупки всъщност са нещо много просто. „Ние ги възприемаме като сложно нещо, защото са описани чрез сложна математика. Но на практика те са много по-просто устроени от Слънцето, още по-прости са от звездите и безкрайно по-прости от човека.”

За да направят виртуалното пътуване възможно, учените са използвали общата теория на относителността на Алберт Айнщайн. С помощта на уравненията може да се предскаже поведението на една черна дупка. За самата компютърна симулация са били необходими повече от 100 000 реда компютърен код.

Черните дупки се образуват, когато на огромните звезди им свърши ядрената енергия. Те се разпадат и стават толкова плътни, че дори светлината не може да избяга от гравитационното им поле.

За да паднеш в черна дупка, трябва да стигнеш нейния хоризонт. Това е мястото, след което вече нищо не може да избяга от силата на черната дупка. Приближавайки се към хоризонта, няма да усетиш нищо особено, но ако някой те наблюдава, ще види, че очертанията ти са станали неясни, защото светлината, която излъчваш, излиза от хоризонта по-бавно.

Въпреки популярното схващане, че ще си в пълен мрак в черната дупка, това не е вярно. Ще виждаш Космоса около себе си, само че той ще е изкривен.
Веднъж преминеш ли хоризонта, ще започнеш да падаш към центъра на черната дупка със скорост, по-голяма от тази на светлината. Ако падаш с краката надолу, гравитацията, която действа на краката ти, ще е по-голяма от онази, която действа на главата ти, затова ще усещаш как се разпъваш – това разказва проф. Хамилтън. Процесът се нарича „спагетификация”. Междувременно тялото ти ще бъде притискано от всички страни и в хоризонтална посока. Нещо като да станеш по-висок и по-слаб.

Зрението ти по всяка вероятност ще се обърка. Няма да можеш да възприемаш добре всичко, което се случва около теб. Гледката ще е съсредоточена основно около кръста ти. Там всъщност виждаш пространството извън черната дупка, само че то е двуизмерно. Отгоре и отдолу има само мрак. Времето и пространството са изкривени.

Няма да видиш центъра на дупката, защото светлината отива към него, но не се връща. Когато го достигнеш, всичко сякаш става безкрайно – изкривяването на времево-пространствения континуум, силите, които те дърпат и притискат. Времето и пространството, такива, каквито ги познаваш, спират да съществуват.

Все пак учените напомнят, че това пътуване в черната дупка се базира само на теории.
На въпроса дали има някаква вероятност Земята да бъде погълната от черна дупка астрономите отговарят: няма. Първо, защото най-близката черна дупка е на 3000 светлинни години от нас, и второ, защото за да те погълне една черна дупка, трябва да си много близо до нея. Дори да имаше черна дупка на мястото на Слънцето, тя пак нямаше да може да ни „засмуче”.

Машината.....

Седя си,значи, кротко на задните части и...мисля! Умствено!
Причината за това благородно действие-черно перде в очите!Настъфърчено ми е! Вали! Дъжд! Вода, дето тече някъде си там от горе, раздробена на милиарди частици....и мокри всичко...Няма слънце! Кой знае, къде се крие на сушина горкото и чака някой да врътне крана, та да вземе да спре тази водна разсипия...Щура работа...някаква си!

Тааа...мисляяяя с всички сили, даже усилвам действието, като навирам пръст в двете дупки на един деликатен орган и......нищо! Само дето ме заболя окото! Лявото! Дясното ми идва по-далечко..пък и за него трябват пръсти на пианист, а не кебапчета!Като моите!

... Както се занимавах с тази санитарно-ментална работа, нещо изтрака, светна, даде на късо в мислителницата и....прогледнах!Дааа...оправиха се диоптрите на гледавиците, черното перде изчезна!...Сега бързам! Нямам време да ви обяснявам сложния физиологичен процес на връзката пръст-мислене, щото небесно синия взор на очите ми попадна върху МАШИНАТА! Моята машина....на времето! Моя-от всякъде....ама друг път ще обяснявам за нея.../НАП да не се притеснява-имам фактури за всички части, сведение за доходи, справка от кварталния и Домсъвета, кръщелно, лична карта и шофьорска книжка, касови бележки за гориво и...всичко, каквото там требе/.

Сега-внимание! Старт.....С писукане, мяукане, грухтене, вой и други звуци от природата...тръгваааа, начи!
Завъртвам на посоки копчето за настройки и.....
....появава се, не кой да е , а самият Диоген! И той с брада! Със смачкана туника, зер то в каца стои човека..няма пространство ,та гънките да стоят като изгладени! Ама, нейсе-това да му е кусура! Важното е , че ходи бавно, мааа фенера и се оглежда като въртоглав на лево и у десно!Ориентиран,значи-не гледа само у лево!!! Разправят, че ей тъй, както се шматкал нагоре-надолу търсел...Човека!?...Божеее! Мисля си- абе ей, аланкоолу, ний с лазери не можем да го открием този човек, ти с някакъв си пършив фенер ще го намериш!Така е-нямал е връзки с Електрификацията, че тя да му светне, хем да види това дeто го търси, хем да не земе да се спъне!Пък може и електромер да е нямал човека....то, зер, кой слага таквоз чудо в каца!!!

Пак копчето....Опалааааа! Виж кой ми се е появил! Айнщайн! Ама не рошав-ходил на студено къдрене Wella...По-хубав ми се вижда-пък му и отива!
Та, бъбрим си с него-развива и доказва всичко за относителността! Слушам търпеливо и си мисля-прав е човека! Всичко е относително в този наш живот...
-здравеопазване....клинични пътеки, които ни представят като магистрали
-образование...учили, недоучили, ама на шльоковица прописали
Ами-да не продължавам, защото относителността, отнесена към действителноста си е баш относителна....Тъй,де!

Връъъъъъъъц....Яяяяяяя, какъв пейзаж се появи само! Есенен! Дървета! Само ябълки...то ще да е някаквва ябълкова ферма! Малееее, какви ябълки-кажи-речи като...дини! Бе,....с какво ги торят тия дървета, бе! Под едно такова дърво...ха, виждам самия Нютон! Търка някаква цицина на главата си и учудено гледа ябълковия мутант, паднал до него...май го е халосал по главата-от това ще да му е цицината....Цицина, цицина- ама е причина! И не за какво да е-така се раждат откритията! На бял свят се появила ...гравитацията! Щастливец бил този Нютон-я сега да започнат да го халосват по мислителницата данъци, осигуровки, глоби, Топлофикация, Електрификация, заменки, корупция и още какви ли не изчадия адови, а не ябълки, да видим ще се сети ли за гравитация!Амииии...друг път!Ще открие, че има и друг вид-умирация, дето от много гравитация потъваш някъде дълбокоооо, стъкмен с дървено балтоне и шапка от перуника....и на ушенце ти свири Берковската духова музика! Ей, тъй-да ти е радостно на душата, че отива в места злачниееее , места упокойниииииииееееееее...

Пак набарвам копчето и..врът напред, врът назад и....айдееее отнасям се в дън горите Атонски дълбоки в една килия мрачна, ама с лампа жумеща, при Светиня му наш отче Паисия....Маани, късмет! Заварвам светия отец люто разярен-оди напред-назад из одаята, ръкомаа и споменава нещо родата и намерата ни !Къ нема да е ядосан-отде да му дойде на ум, че от един юрод ще се нароят хиляди...Зер, туй дето го е писал человека Божи, тия нечестивци за нищо го имат! Ами, нъл те заменят красивите ни български букви с латински, и на това отгоре ашладисани и с цифри!!! Дето мислят, че кан ювиги Крум е....герой от Хари Потър!
Понечих тихичко да се измъкна от килията и да не притеснявам отеца и настана чудо! Разплака се той и изрече...”не пей ми се, не смей ми се-от днес ще да блея!” Прозрел бе той, че и в далечно бъдно време, един друг негов събрат ще изрече с мъка тези слова....Ама до това време, родът бавно и полека щял да става народ! И история да има! Къде правена, къде подправяна.....

Нагласям завъртулката на някаква си честота и ква станааааа тяяяя! Взе, че се яви оная пущина адова Електрификацията! И...хем вижда, че я гледам / с любов,разбира се /и хооп....направо ми секвестира бушона.....!!! И ехидно хихика в опулуната ми чутура! Не си платил токовете, вика и ...айдееее оди дроби зеле! На ситно! Без червен пипер и зейтинец!

Ами те това е!

(следва продължение)

Наука Дзен - ум Дзен...

Д.Т.Судзуки

Аз предполагам, че всичко, съдържащо в себе си живот, е организъм, а
по своята същност организмът никога не остава в едно и също състояние.
Жълъдът значително се различава от младият дъб, чиито нежни листа
току-що са се разтворили от пъпките, и още повече - от възрастния дъб,
величествения гигант, възвисил се към небето. Но всички тези различни
фази на изменение са свързани с непрекъснатостта на растежа и
безпогрешно притежават родствени черти, от което ние ние заключаваме, че
едно и също растение преминава през няколко стадия на развитие. Така
наричаният примитивен будизъм се явява семето. От него израства
далекоизточният будизъм, който също така не е лишен от по-нататъшно
развитие. Да се говори за историческият будизъм, аз предоставям на
учените, моята цел е - да разгледам будизма като жива потребност на
настоящето, като динамична духовна сила на Далечния Изток.

Сред многочислените будистки секти - особено тези, които са се
развили в Китай и Япония - ние намираме един уникален орден, претендиращ
за това, че той предава същността на духа на будизма непосредствено от
неговия автор, при това без помощта на какъвто и да е таен документ или
тайнствен обред, този орден е един от най-значителните в будизма не само
от гледна точка на на неговата историческа важност и духовна жизненост,
но и от гледна точка на ненадмината оригиналност и притегателна сила.
Научното име на този път е "Сърце на буда" (Буддха-Хридайя), а
по-популярното - "Дзен".

В детето няма никакви идеи, тъй като неговият ум все още не се е
развил толкова, че да приема светът посредством идеи. Ако в него имаше
идеи, то те, вероятно, биха представлявали нещо толкова абсурдно и
нелепо, че би могло да има никаква връзка с действителността. Затова, за
да се достигне до най-ясното и пълно познаване на нещата, трябва да има
личен опит. А ако става въпрос за самият живот, то тук личният опит е
крайно необходим. Без такъв опит нищо, свързано с неговата същност, не
може да бъде осъзнато и правилно разбрано. Основа на всички понятия се
явява простият, непосредствен опит. На този опит дзен придава най-голямо
значение, считайки го за фундаментален, и над него той издига здание от
думи и понятия, както се вижда от литературата, наричана "Записи на
беседи". &Макар че "здание" съдържа в себе си средство за достигане на
съкровена реалност, то все пак има изкуствен характер, и поради това
губи значението си, ако самото то се приема за висша реалност. Природата
на човешкия разум ни кара да не възлагаме големи надежди на това
"здание". Дзен, по принцип, е далече от всякакъв род мистификации, но
тези, които не са разрешили основния въпрос на живота, не могат да не ги
видят в него. Обаче трябва само да стигнеш до "фундамента" - и това,
което се е струвало мистификация, веднага ще изчезне, и в същото време
ще се намери просветление, наричано "Сатори".

И така, дзен по най-сериозен начин настоява на необходимостта от
вътрешен духовен опит. Той не придава голямо значение на свещените сутри
или тяхното тълкуване от мъдреци и учени. &Личният опит се
противопоставя пряко и откровено на външното и авторитетите. А за
най-практичен метод за постигане на духовно просветление последователите
на дзен считат практиката Дхаяна, наричана в Япония дзадзен, а
съкратено просто дзен (дза означава: "седя", а дзадзен може, в общи
линии, да бъде преведено "седя в медитация").

Тук е необходимо да се кажат няколко думи по отношение на тази
тренировка, която преминават последователите на дзен за достигане на
духовно прозрение, за което се спомена по-рано и което представлява
основата на дзен, тъй като именно в това отношение дзен по принцип се
отличава от всички други форми на мистицизма. За повечето мистици такова
твърде лично, духовно преживяване се явява някак си изолирано и
неочаквано. Християните използват молитва, умъртвяване на плътта или вид
съзерцание с цел да предизвикат в себе си настъпването на такова
състояние. А неговото по-нататъшно развитие предоставят на божията
милост. Но доколкото дзен на вижда в такива неща свръхестествено
посредничество, то методите на неговата духовна практика се отличават с
практичност и систематичност.

Още в древен Китай ясно се забелязва такава тенденция, и с времето
в края на краищата се образувала стройна система. В наши дни
последователите на дзен имат на свое разположение ефективни методи на
духовна практика за достигане на своята цел. В това се заключава
практическата ценност на дзен. Докато от една страна, дзен е във висша
степен абстрактен - &неговата методологическа дисциплина - от друга
страна, принася огромна полза на човека и определя неговия морал. Когато
дзен се изразява в нашия всекидневен практически живот, ние понякога
забравяме за неговата отвлеченост. И тъкмо тогава, дори още по-ярко се
проявява неговата действителна ценност, тъй като дзен намира неизразимо
дълбока мисъл даже в такива прости неща като вдигнатия нагоре пръст или
простият поздрав към приятел, случайно срещнат на улицата. В дзен
най-реалното е най-абстрактно, и обратно.

Цялата система на практика, приета от дзен, се явява продукт на това
основно духовно преживяване. Казах, че дзен е мистичен - така е и иначе
не може да бъде, защото дзен се явява основа на цялата източна култура.
Именно този мистицизъм често пречи на запада да измери дълбочината на
източния ум, във връзка с това, че по своята природа мистицизмът отрича
логическия анализ, а логичността се явява основна черта на западния ум.
Източният ум е синтетичен, той не придава прекалено голямо значение на
несъществени подробности, а се стреми, по-скоро, към интуитивно
постигане на цялото. Затова източният ум, и ако допуснем, че такъв
съществува, не намира ясен и определен образ. В него няма такъв ключ,
който веднага би разкрил неговото съдържание на страничния ум. Ние
виждаме пред себе си нещо, което е невъзможно да игнорираме, но когато
се опитаме да хванем това нещо със собствените си ръце, за да го
разгледаме по-добре, то се изплъзва от нас и ние го изгубваме от поглед.
Дзен е до смях неуловим. Това, разбира се, не е следствие на това, че
източният ум съзнателно и преднамерено се стреми да да скрие своите
тайни от страничния наблюдател. Неуловимостта се явява, така да се каже,
самата природа на източния ум. Затова, за да разберем Изтока, трябва да
разберем мистицизма, а това е дзен.

Следва да напомним, обаче, че мистицизмът бива различен: рационален,
ирационален, отвлечен и окултен, разумен и фантастичен. Когато казвам,
че Изтокът е мистичен, нямам предвид фантастичността, ирационалността,
или каквото и да е излизане от рамките на интелекта. Искам да кажа само,
че на източния ум са присъщи спокойствие, тишина и невъзмутимост. Като
че ли той постоянно се докосва с вечността. Обаче тази тишина и хармония
във никакъв случай не са проста празнота и бездейственост. Тази тишина
не прилича на тишината на пустинята, лишена от всякакъв живот, или на
разлагащият се труп. Това е тишина на "бездънната пропаст", в която
изчезват всички контрасти и условности. Това е тишина на бога, вглъбил
се в съзерцание на своето минало, настояще и бъдеще. На бога, седящ
неподвижно на трона, на бога на абсолютното единство и цялост. Тя
прилича на тишината на грохота, произведен от мълнията между два
противоположни електрически заряда. Тази тишина присъства във всичко
източно. Тези, които я приемат за упадък и смърт, можем само да
съжаляваме. Защото в тази вечна тишина е затворен вулканът на
активността, който се излива върху тях. Ето това имам предвид, когато
говоря за мистицизма в източната култура.

Може с пълна увереност да се каже, че разпространението на такъв род
мистицизъм се дължи основно на влиянието на дзен. Доколкото на будизма е
било съдено да се развие в Далечния Изток е цел да удовлетвори духовните
тегла на народа, то той неизбежно е трябвало да прерасне в дзен. На
индийците е присъщ мистицизъм твърде отвлечен, твърде съзерцателен и
твърде сложен, освен това, изглежда, той няма действителна, жива връзка
с практическия свят в частност, в който ние живеем. Далекоизточният
мистицизъм, обратно, се отличава с простота, практичност и прямота. Той
не би могъл да стане друго освен дзен. Всички будистки секти в Китай, а
също и в Япония, безпогрешно сочат своя индийски произход, понеже
тяхната метафизическа сложност, пространни трактати, абстрактни идеи,
тяхното разностранно тълкуване на нещата, отнасящи се към живота, носят
явно изразен индийски, а не китайски или японски характер. И когато след
обзора на всички направления в будизма, се насочваме към дзен, трябва да
признаем, че неговата простота и непосредственост, неговата прагматична
тенденция и тясна връзка с всекидневния живот рязко се отличават от
всички други будистки секти.

Основните идеи на дзен са несъмнено същите като в будизма, и трябва
да признаемaem, че те само са получили своето естествено по-нататъшно
развитие, но това развитие е имало за цел да удовлетвори потребностите на
народа на Далечния Изток, чиято психология притежава свои особени черти.
Духът на будизма в този случай се спуска от своите метафизически висоти,
за да стане пракична наука за живота. Дзен е резултат на този процес,
затова аз се осмелявам да кажа, че дзен - това е систематизация, или
по-скоро кристализация на всички философии, религии и самият живот на
Далечния Изток, и особено на Япония.

Какво е дзен?

Явява ли се дзен, както и повечето будистки учения, философска система,
която носи високо интелектуален и дълбоко метафизически характер? Във
встъплението беше казано, че в дзен намираме цялата философия на Изтока в
кристализиран вид, но от това не следва, обаче, че дзен е философска
система в обичайния смисъл на думата. Дзен решително не е система, основана
на логическия анализ. По-скоро, той се явява антипод на логиката, под която
имам предвид дуалистическия начин на мислене. Дзен не е лишен, разбира се,
от умствен елемент, той е дзен - това е умът в цялост и в него откриваме
много неща; но този ум не представлява нещо съставно, разделящо се на
множество качества и не оставящ нищо след себе си след това разделяне. Дзен
не ни учи на нищо, в смисъл на умствен анализ, а също така не предлага
никаква определена доктрина в качеството на ръководство за своите
последователи. В това отношение дзен, ако може така да се изразим, е
произволен. Последователите на дзен могат да имат свои доктрини, но тези
доктрини имат много личен, индивидуален характер и не е задължително тяхното
възникване да е свързано с дзен. Затова дзен няма работа с каквито и да било
"свещени писания" или догми, а също и не съдържа в себе си никакви символи,
посредством които би се разкрило неговото значение.

В такъв случай, ако ме попитат, на какво учи дзен, аз бих отговорил, че
на нищо не учи. Никакви учения не се съдържат в дзен, те произлизат само от
умовете на своите създатели. Ние сами си създаваме учения. Дзен само показва
пътя. Ако този факт сам по себе си не е учение, то в дзен положително няма
никакви специално създадени принципни доктрини или каквато и да е основна
философска система. Дзен претендира за родството си с будизма, но всички
будистки учения, съдържащи се в сутрите и &шастрах, от гледна точка на дзен
не са нищо повече от лошо напечатан лист, ползата от когото се състои само в
това, че с негова помощ може да се избърше праха от интелекта, не повече.
Не мислете, обаче, че дзен е нихилизъм. Всеки нихилизъм е самоунищожение,
което няма край. Негативизмът е разумен като метод, но висшата истина -
това е утвърждаването.

Религия ли е дзен? Това не е религия, в популярния смисъл, тъй като в
дзен няма бог, на който може да се поклоним, няма също никакви
церемониални обреди, нито царство за преселилите в отвъдния свят, и
накрая, в дзен няма такова понятие като душа, за чието благополучие
трябва да се грижи някой друг, и чието безсмъртие така силно вълнува
някои хора. Дзен е свободен от всички тези догматически и религиозни
затруднения. Що се отнася до всички тези различни изображения и статуи
на Буда, Бодхисатви, Деви и други същества, които можем да срещнем в
храма на дзен - това не са нищо повече от парченца дърво, камък или
метал. Мога да ги сравня с прекрасните цветя в своята градина. Мога да
набера, например, камелии във всички цветове и да им се поклоня, ако
искам - дзен напълно го допуска. В такова поклонение има не по-малко
религия от колкото в поклонението пред различни будистки богове, а също
и в ритуала на измиване със свята вода или символичното вкусване от
плътта на Христос. Всички тези церемонии се считат от така наречените
"религиозни хора" за нещо похвално и свещено, в светлината на дзен това
са условности.

Дзен има смелостта да каже: "безупречните йоги не се потапят в нирвана,
а нарушаващите обета монаси не попадат в ада". За обикновения ум това е в
противоречие с общоприетите закони на морала, но тук също така се
заключават истината и живота в дзен. Дзен - това е духът но човека. Дзен
вярва във вътрешната чистота на този дух и неговата божественост. &Ето
обаче, че религията е налице. Този, който е наистина религиозен, с
удивление ще открие, че в края на краищата във варварските утвърждения на
дзен се съдържа много религия. Но да се каже, че дзен е религия в този
смисъл, в който я разбират християните или мохамеданите, ще бъде грешка.
За по-голяма яснота ще цитирам следното: казват, че когато &Шакямуни се
родил, той вдигнал едната си ръка към небето, а с другата посочил земята
и казал: "Над небето и под небето аз съм единственият, достоен за почит".
Умон-Бум-Ен, основоположник на Умонската школа на дзен, коментира това
изказване по следния начин: "Ако съм бил до него в този момент, когато
е произнасял тези думи, аз, несъмнено, бих го убил с един удар и след
това бих хвърлил трупа му в пастта на гладно куче".

Какво биха могли да си помислят скептиците за такива безумни нападки
срещу духовния вожд? Обаче един Дзен учител, последовател на Умон, казва:
"В действителност това показва, как Умон е искал да служи на света,
жертвайки всичко, което има, телом и духом. Каква огромна благодарност
трябва да е почувствал в отговор на любовта си към Буда".
Дхаяна в обичайното си разбиране не съответства на практиката, имаща
място в дзен. Човек може да размишлява над религиозни и философски
проблеми в процеса на практика на дзен, но това има само случаен
характер: същността на дзен съвсем не е в това. Неговата цел е
посредством проникване в истинската природа на ума така да му повлияе,
че той да стане свой собствен господар. Такова проникване в истинската
природа на ума или душата е основната цел на дзен-будизма. Затова дзен е
нещо повече от медитация или дхаяна в обичайното разбиране на тази дума.
Практиката на дзен има за цел да отвори окото на душата - &и да се узрее
на основа на живота. За медитация е необходимо човек да се съсредоточи
върху някаква мисъл, например божественото единство, неразделността на
божията любов или непостоянността на нещата. Но това е тъкмо това, което
дзен се опитва да избегне. На нищо друго дзен не настоява толкова, както
на достигането на свобода, свобода от всякакви неестествени пречки и
условности. Медитацията е състояние, предизвиквано изкуствено, тя не се
явява естествено свойство на ума.

В дзен няма обект, върху който бихме могли да съсредоточим мисълта
си. Дзен е облак, скитащ по небето. Него нищо не го задържа или спира,
той се движи натам, накъдето си поиска. В дзен е достатъчно да чувстваш,
че огънят е горещ, а ледът - студен, както когато ни е студено, се
радваме на огъня. Както казва Фауст: "Чувство, по-възвишено от всичко".
Всички наши теории са далеч от реалността, но думата "чувство" тук
трябва да се приема в най-дълбок смисъл, чувство в най-чистата му форма.
Дори когато въобще го наречем чувство, това вече няма да е дзен. Дзен е
по-висш от всякакви понятия, затова е трудно да се улови. Във връзка с
това, че дзен не предлага медитация, нещата трябва да се приемат такива,
каквито са - снегът - бял, а враната - черна.

Практиката на дзен няма ни най-малко сходство с тези упражнения,
които са били предложени от Св. Игнатий, основател на обществото на
Христос; размишленията и молитвите на Св. Игнатий, от гледна точка на
дзен, не са нищо повече от въздушни замъци, построени от неговото
въображение за набожните хора: и в действителност приличат на колона от
гърнета наредена върху главата. Понякога дори наричат дзен "убийство на
ума". Това сравнение принадлежи на Грифис, известният автор на книгата
"Религията на Япония". Аз не знам какво има предвид той под "убийство на
ума", може би това, че дзен убива всякаква умствена дейност за сметка на
концентрацията на мислите &върху едно единствено нещо. &Или това е
просто потапяне в съня. Рейшауер в своята книга почти се съгласява с
Грифис, назовавайки дзен "мистично самоопиянение". Дали той има
предвид опиянението на така наричаният "висш аз" или "опиянението от
бога", за което говори Спиноза?

Удивително е до каква степен са повърхностни и некритични възгледите
на някои от критиците на дзен. В действителност, в дзен дори няма такова
понятие като ум, който трябва да се убива. Затова и за никакво "убийство
на ума" и дума не може да става. Дзен, също така, не споменава нищо и за
някакво "опияняващо "аз", в което би могло да се намери убежище.
Дзен действително е невероятно неуловим по отношение на неговите
външни аспекти. Ако мислите, че сте го уловили, то знайте, че това вече
не е дзен, отдалеч той изглежда лесно достъпен, но когато само се
доближите до него, ще видите, че той се е отдалечил още повече от вас.
Затова, докато не отделите няколко години в щателни опити за разбиране
на неговите основни принципи, не се надявайте, че ще ви се удаде да
уловите неговата истинска същност.

По своята същност четирите елементарни стихии не съдържат нищо, освен
пустота. Тогава къде е убежището на Буда - погледнете: истината се
разкрива непосредствено пред вашия взор. И това е всичко, какво още
искате? Нима това не е достатъчно?
"Безпределната пустота трябва да се измине. Субектът трябва да се
пробуди от несъзнателността, ако не иска да бъде жив погребан. Дзен се
достига само тогава, когато "самоопиянението" престава и "пияницата", в
действителност, се пробужда до съзнанието на своята собствена дълбочина.
Ако трябва да се "убива" ума, то оставете тази работа на дзен, защото
той също така и ще възкреси трупът до състоянието на вечен живот.
Родете се отново, елате на себе си от съня, станете от мъртвите,
о вие, пияници - ето към това призовава дзен. Заради това не се
опитвайте да видите дзен с вързани очи".

Основната идея на дзен е - да влезем в контакт с вътрешните процеси
на нашата същност, при което да го направим по най-прекия начин, не
прибягвайки към нищо външно или неестествено. Във връзка с това, всичко,
което е свързано с нашата външна страна, в дзен се отрича, тъй като
единствения авторитет в него е нашата собствена вътрешна природа. Поради
тази причина дзен счита, че всички трактати и ръководства са условни
и отвлечени и не съдържат цялата, пълна истина. Дзен се стреми да улови
самата същност на живота по най-решителния и непосредствен начин. Дзен
декларира своето родство с будизма, но в действителност той сам се явява
духът на всички религии и философии.

Ако дзен се разбере докарай, умът ще изпадне в състояние на абсолютен
покой и човек ще заживее в абсолютна хармония с природата. И какво му
остава да прави тогава? Когато веднъж попитали един Дзен учител, какво е
дзен, той отвърнал: "Вашите всекидневни мисли". Нима това не е ясно и
пределно откровено? В Дзен липсва какъвто и да било дух на сектантство.
Християните, както и будистите, могат да го практикуват. В един и същ
океан, и малката, и голямата риба се чувстват превъзходно. Дзен - това е
океана. Дзен - това е въздуха. Дзен - това са планините. Той е гръм и
мълния, есенно цвете, знойно лято и снежна зима, и още повече - дзен е
човекът.

Както вече беше казано по-рано, уникалността на дзен в този вид, в
който се практикува в Япония, се съдържа в систематичната тренировка на
ума. Обикновеният мистицизъм страда от излишна импулсивност и
откъснатост от всекидневния живот. В този смисъл дзен е революционен.
Той сваля небето на земята. Под негово влияние мистицизмът престава да
бъде мистицизъм, това вече не е случаен продукт на някакъв свръх ум,
дзен се проявява и в най-обикновения и безинтересен живот на простия
човек, обграден от шум и блъсканица. Дзен предлага систематична
тренировка на ума и учи да виждаме даже в този кипящ котел нещо. Той
открива на човека най-великата тайна на живота в нейното ежедневно и
ежечасно проявление. Сърцето на човека започва да бие в такт със сърцето
на вечността. Дзен ни отваря вратата на земния рай, при което такова
чудесно духовно пробуждане става не за сметка на изучаването на някакви
доктрини, а в следствие на простото и непосредствено утвърждаване на
истината, лежаща в основата на нашето същество.

Какъв ли не е дзен - той е практичен, прост и в същото време много
жизнен. Един древен Дзен учител, желаейки да покаже какво е дзен,
вдигнал един пръст, с друг, на крака, бутнал една топка, а с трети
ударил питащия по лицето. Ако истината, стояща в дълбочината на нашата
природа, може да бъде демонстрирана по този начин, то не трябва ли да
наречем дзен най-практичният и пряк метод на духовна тренировка, към
който където и да е, когато и да е, е прибягвала религиозната школа? И
не е ли този метод във висша степен практичен и оригинален? Нали,
фактически, дзен не може да бъде творчески и оригинален, тъй като няма
работа с понятия, а с истински жизнени факти. Ако подхождаме към него от
гледна точка на понятията, то вдигнатият пръст е най-обикновената случка
в живота на всеки човек. Но дзен намира в този акт божествен смисъл и
творческа жизненост. Предвид на това, че дзен вижда тази тайна даже в
нашето условно и свързано с понятия съществуване, длъжни сме да му
признаем правото на съществуване.

Може би следващите редове от писмата на Енго Букива в известна степен
също ще отговорят на поставения в началото въпрос - какво е дзен? "Той е
непосредствено пред вас: и в този миг аз ви го предавам в цялата му
пълнота. За умния човек една дума е достатъчна, за да го насочи към
истината, но даже в такъв случай може да възникне грешка. Това е
възможно тогава, когато тази истина е изразена посредством перо и
хартия, или облечена във форма, или софизъм. В тези случаи, тя даже още
повече се изплъзва от нас". Великата истина на дзен живее във всеки.
Погледнете навътре и търсете над всички форми. Той е свободен, покорен и
блажен. Той непрекъснато се проявява във вашите шест чувства и четири
стихии (елемента), всичко е озарено от неговата светлина. Отхвърлете
двойствеността, свързана със субекта, забравете това и онова. Издигнете
се над интелекта, отделете се от разсъдъка, прониквайки непосредствено в
дълбочините на разума на Буда, във вътрешността на когото няма нищо
реално. Ето защо Бодхидхарма, когато дошъл от запад, просто провъзгласил:
"Моята доктрина е единствена по рода си, защото тя се отнася директно
към душата на човека. Тя не е усложнена с канонически учения, това е
непосредствено предаване на истината".

Ако разумът е помрачен, разбирането е нарушено. Ако вие вярвате в
реалността на нещата и ограничеността на познанието&, ако ви се налага
да се борите със стихии, да се потапяте във блатото на предразсъдъците,
то дзен е оставен завинаги в мъгла.

Грешки на семейното възпитание...

Опитът е добър учител, но сметките, които представя, са твърде големи.
Мина Антрим

Развитието на детето и благополучието му пряко зависят от родителите му, от характерите им, отношението им към детето, личностните им особености (описани в статията “Личността на родителите и развитието на детето”). Този път ще разгледаме по-подробно често срещани грешки на домашното възпитание.

Всички се стремим да бъдем добри родители, но постигаме това по различен начин. Всеки родител “оформя” детето си според себе си, “крои” го според амбициите и светоусещането си. В отношенията си с детето родителят неслучайно компенсира много свои преживявания (тревожност, страх от самотата, скрити комплекси и т.н.). Много често родителите неосъзнато проектират (пренасят) проблемите си върху детето. Обвиняват детето за собствените си неуспехи, за това, което е присъщо на тях самите, т.е. виждат недостатъците на детето, но не осъзнават, че то ги е “научило” именно от тях, възрастните. Например, майката казва, че дъщеря й е неспокойна, необщителна, често е в конфликт с връстниците си, а в действителност самата майка общува със стеснен кръг хора, придирчива е към близките си, рязка с мъжа си.

И така, най-често срещаните грешки на семейното възпитание.

* Неразбиране личностните особености на детето, характера му. Например майка холерик постоянно “натиска” сина си флегматик: “върви по-бързо”, “хайде де, отиди при момченцето и се запознайте”. А детето просто не може да изпълни майчините изисквания, тъй като такова поведение не е присъщо на характера му. Или родителите смятат детето за упорито, а то просто се опитва да запази чувството за собствено достойнство и независимост.

* Неприемането започва с това, че бременността е нежелана или дошла “не навреме” или ако детето не е от желания пол. По-нататък родителите не приемат особеностите на детето, индивидуалното му своеобразие: “Детето ми не е като всички, не говори така, не се движи така, всички вече могат да четат, а нашият все още се занимава с играчки...”

Неприемането е една от причините за възникването на страхове и понижен жизнен тонус у децата. Как се проявява? Това е преди всичко недостатъчно кърмене (ранно отбиване), детето е дадено рано на ясли, без да има особени причини за това или грижите за него са възложени на роднина или бавачка. В отношенията родители-дете обичта, ласките, нежността са недостатъчни. Когато описва детето си, майката лесно се сеща за негови отрицателни качества, но с усилие “търси” положителни черти. Често не се отчитат възрастовите особености на потребностите (на 2-годишно дете се казва “Вече си голям, престани да плачеш”). Родителското отношение може да е нехайно (липса на надзор за детето), а също така много строго, формално.

* Несъответствие между изискванията и очакванията на родителите и възможностите на детето: “АЗ ИСКАМ детето ми да може да свири на пиано, затова ТРЯБВА да отиде в музикално училище”. Или: “Постъпваме в езиково училище, нали аз навремето не успях да вляза”.

* Липсата на гъвкавост се изразява в концентриране върху проблемите (например “детето ми не говори добре”), стереотипни изисквания, липса на алтернатива в решенията, предвзети разсъждения, налагане на мнение. Често родителите с “негъвкаво” отношение към детето са с лошо въображение, те са авторитарни, властни, егоцентрични, излишно принципни.

* Непоследователност в общуването с детето. Това е преминаването от една крайност в друга (от пълен контрол до нехайство), безкрайни обещания и заплахи заради неизпълнение, недовършване на започнатото. Тук се отнася и несъгласуваността между родителите, когато майката разрешава, а бащата забранява; бащата наказва, а на бабата й е жал.

* Проявите на афект се изразяват в излишно раздразнение, тревога, недоволство, безпокойство или страх. Родителските емоции излизат от контрол и се “изливат” върху детето (“Разбирам, че не съм права, но не мога да се сдържа да повиша глас, след това съжалявам, но всичко се повтаря отново и отново...”). Особено склонни към такова поведение са родители с холеричен темперамент. Колкото повече майката продължава, повишава глас, толкова по-възбудимо или, обратното, уморено става детето.

* Тревожност – безпокойство, достигащо до паника по какъвто и да е повод; прекалена опека, подтискане самостоятелността на детето, стремеж към предпазване от всички (често въображаеми) опасности и трудности, липса на увереност за това, че действията ни са правилни, но в същото време потребност от даване на съвети и предпазване. Такива родители се смеят рядко, явно не им достига оптимизъм, през цялото време очакват нещо лошо, самооценката им е занижена. В такова семейство, по правило, детето е единствено, имало е или има проблеми със здравето му. Страхът за детето може да стане натрапчив. Тревожността обикновено е съчетана с прекалена опека и хиперсоциализация.

* Доминиране – изискване на безусловно подчинение, изразяване на категорично мнение, заповеднически тон, стремеж към подчиняване на детето, налагане на готови решения и мнения, ограничаване на самостоятелността, използване на физически наказания, принуждаване, постоянен контрол на детето, на мислите и действията му. Родителите с властни черти на характера често обвиняват децата си в упорство, непослушание. В семейството възникват спорове по всякакъв повод (спане, хранене, дневен режим), но те не водят до ред, а само уморяват участниците в конфликта, които постоянно се намират пред нервен срив.

* Хиперсоциалност. Възпитанието е твърде “правилно”. В отношенията не достигат топлота, ласки, родителите се боят да не “развалят” детето, не показват любовта си към него открито. Детето страда от недостига на целувки и прегръдки. Най-простото погалване по главата трябва да се заслужи с примерно поведение. На детето се налагат безброй правила, които трябва да спазва, за да “съответства” на родителските очаквания. В семейството не харесват изразяването на емоциите (както положителните, така и отрицателните), шума на децата, веселието, жизнерадостта и непосредствеността. Родителите не прощават непредпазливост, не търпят недостатъци у детето, стараят се да ги изкоренят. Отнасят се към детето като към възрастен, изисквайки от него поведение на възрастен. Фрази като “ти трябва, длъжен си”, “как не те е срам” се срещат много често. Животът на детето е планиран и разграфен до най-малките подробности още от раждането му. Дават детето на детска градина, за да свикне да изпълнява правила, да се научи да спазва дисциплина. Възпитателите му се избират да са взискателни и строги. Максимум допълнителни занимания. Усилен контрол на успеваемостта.

* Недостатъчна отзивчивост (нечувствителност). Несвоевременен или недостатъчен отклик на молбите, потребностите, емоциите на детето. Подобно отношение се съчетава с неприемане на детето, с принципност и хиперсоциалност. Случва се така, че родителите реагират моментално на неуспехите на детето и на нарушенията в поведението му, но “не забелязват” успехите му, не умеят да го похвалят и подкрепят навреме.

* Противоречивост в отношенията се проявява в съчетаването на различни форми на поведение: проявите на афект вървят заедно с недостатъчна отзивчивост, тревожността –с доминирането; завишените изисквания – с безпомощността на родителите.

Описаните по-горе грешки във възпитанието се явяват съставни за следните типове възпитание:

- хиперсоциално възпитание;
- егоцентрично възпитание или всичко за детето;
- възпитание без любов;
- тревожно-мнително възпитание.

Съвети към родителите, открили у себе си нещо от гореизброеното

Спомнете си детството, та нали поведението, страховете, комплексите ни се зараждат именно в детството. Затова, за да оправите отношенията си с децата, е необходимо да подредите нещата вътре в себе си. Ще си заслужава да се научите да сте самостоятелни и независими от мнението на околните.

Често срещаният аргумент “мен така са ме възпитавали” не е уместен! Естествено възрастният човек е склонен да повтаря това, което му е заложено в детството. Това се отнася и до маниерите на поведение, и до стила на общуване. Хубаво би било, ако като дете родителите му са го възпитавали, осланяйки се на обичта, стремежа да го разберат, отчитали са индивидуалните му особености. Но, за съжаление, често вече порасналите деца “предават” на своите деца тревожност, авторитарност, физически наказания, неумение и нежелание да слушат. Но ние сме възрастни хора, способни да се ориентираме във впечатленията от детството си, да простим на родителите си допуснатите грешки и да не ги повтаряме с децата си!

Учете се да се договаряте, да намирате компромис. Не заставяйте детето да прави нещо, което не му харесва.
Не се страхувайте да обичате детето си и да му показвате чувствата си. Казвайте му кое в него ви харесва. По-често го прегръщайте и целувайте. Простото погалване по главата може да покаже на малкото дете, че го обичате (вж. статията “Ласкавото възпитание”).

Учете се да се справяте с негативните си емоции без агресия, без бълване на яд.
Позволявайте си понякога да бъдете дете. Отпуснете се, потичайте с детето, порисувайте, полудувайте, направете смешна фигурка от пластилин, поиграйте на топка, просто се посмейте силно. Така ще можете да се сближите с детето си, да разберете по-добре и него, и себе си.

Не изливайте лошото си настроение и проблеми върху детето. Нали то не е виновно, че в магазина са ви нагрубили! Децата и така са много чувствителни към настроението на родителите си, поемат тревогите и ниската им самооценка. Затова като начало се заемете със своето “възпитание”, справете се с вътрешните си проблеми. За това може да ви помогне семеен психолог или човек, който ви разбира.

Формулирайте ясно изискванията си към детето. Не трябва да са много, но съществуващите трябва да се спазват. Не прекалявайте с “не може”.
Оценете степента на родителската си опека. Възможно е детето ви вече да е пораснало, а вие все още да се грижите за него като за бебе, контролирайки всяка крачка, пазейки го от възможни неуспехи.

Дайте на детето по-голяма свобода. Може съвсем само да се сдобри с другарче, да избере извънкласно занимание и т.н.

Поощрявайте самостоятелността! Развиването й започва отрано – само да постави стола на мястото му, само да се облича. Колкото по-голямо е детето, толкова повече самостоятелни действия е способно да изпълнява. Но самостоятелни трябва да са не само действията, но и мислите!

Не се занимавайте само и единствено с детето. Заемете се със себе си! Интересна работа, хоби ще са в голяма полза и за майката, и за детето. Мама се чувства по-уверена, независима, повишава се самооценката й, а като следствие – подобрява се настроението й. Когато детето вижда доволна, спокойна, “силна” мама, то също се чувства спокойно и уверено. Тук е важно да следите златната среда – да не се залепвате прекалено за детето, но и да не го лишавате от необходимото внимание, ласки, общуване.

Сменяйте ролите си. Може да го правите и в ежедневието и по време на игра. Поощрявайте желанието му да се грижи за вас, за животно, за близки хора. Играта на “майка и дете“ наобратно, където Вие сте майката (или бащата) е много показателна. В държанието на детето ще видите познати черти.

Не позволявайте на детето да обижда (особено незаслужено) други хора. Ако дребосъкът замахва с пръчка към възрастна жена, не трябва да се смеете, да го оправдавате (“още е малък, не разбира”), трябва спокойно, но уверено да му кажете, че сте недоволни от държанието му. Възможно е да поиска да повтори експеримента си, но трябва да сте непреклонни.

Често скриваните от родителите чувства (мъка, тревога, обърканост, нежност и т.н.) заради спокойствието на децата прерастват в проблем. Скривайки истинските емоции, човек ги заменя с други, показни, и по правило това се изразява във взискателност, суровост, раздразнителност. За детето ще е много по-леко, ако сте естествени в изразяването на емоциите си и открити пред него. Тогава и то ще има възможност да показва положителните и отрицателните си емоции. Строгият, взискателен баща всъщност може да крие зад маската си тревога, неувереност, страх за децата.

Ако детето често, почти постоянно ви дразни, ако се улавяте, че постоянно го мъмрите, карате му се, търсете причините на това, че детето не възприема думите ви, у себе си. Дори детето да прави всичко така, както вие искате, все едно, ще намерите причина да му се скарате. Да признаете пред себе си, че проблемът не е в детето, а във вас, е първата крачка към решаването му.

Старайте се да не пренасяте (да не проектирате) върху детето недостатъци на друг човек (“Синът ми прилича на бившия ми мъж, и от него няма да излезе кой знае какво, такава е мижитурка...”).

Помнете, че ако с детето постоянно (или в по-голямата част от времето) се занимава баба или бавачка, техният тип възпитание ще му въздейства точно толкова, колкото и вашият. Бабите често са мнителни, тревожни, стараят се да предпазят внуците от всички възможни неприятности, не поощряват общуването с връстници. Затова такива деца, дълго гледани от такава баба, са много тревожни, неуверени в себе си, имат много страхове и проблеми с общуването с връстници.

Alnegster

Alnegster

Още нещо за Теорията на конспирацията.....

” Болшинството от хората,като чуят словосъчетанието "теория на конспирацията", започват снизходително да се усмихват. Малцинството от тях постъпват иначе - разгорещено започват да сипят "конспиратологически термини" и правейки това, още повече засмиват останалите.
Налице е интересен факт: Въпреки, че "теорията на конспирацията" се счита за глупости на параноиците, самата тема никак не излиза от "дневния ред". Така или иначе, дори във вид на "осмиване", този въпрос не престава да се обсъжда в продължение на много години.

Факторът "теория на конспирацията" широко се използва на най високо ниво,най вече като "шумово прикритие".

Ако принципите, на които се основават всевъзможните теории на конспирациите са толкова нелепи, че неизменно предизвикват снизходителните усмивки, то защо тези теории непрекъсснато се обсъждат? Защо за разгласяването, окарикатуряването и довеждането на тези теории до пълен абсурд се харчат не малко средства? Защо за дискредитирането на хора, които създават и разпространяват такива теории, средствата за масова информация не жалят сили? Доказват и пак и пак несъстоятелността им? Нещо тук не е наред.

Впрочем, когато за нещо изобщо не се говори или напротив - твърде много се говори, значи има нещо нечисто в работата. За да се запушат всички гърла, трябва да се има първо - сериозна власт и второ - сериозен мотив. В другия случай - да се разгърне дългосрочно и широкомащабно обсъждане. В дадения случай ние си имаме работа с второто.

Само по себе си, отношението на широката общественост към "конспирациите" е показателно. Когато започнеш да изследваш дадения феномен, веднага ще стигнеш до характерните признаци за манипулация на съзнанието. "Конспирация,казваш?Ха-х-ха". А на въпроса "Какво ви разсмя?", малко хора ще си направят труда да отговорят. Разбирате ли каква глупост се случва?

Или с други думи диалог не се осъществява. Отношението по този въпрос толкова силно е набито в главата, че даже не са нужни доказателства. Или ако ви се удаде да поговорите със събеседника, то няма да ви бъдат предоставени аргументи. Тук имаме работа с внушението - приемането на идеята, без критическо осмисляне и без разбирането на истинската й същност. А това точно е "чаталът" на манипулативните техники.

Но помислете, ако теорията на конспирацията е толкова абсурдна, защо за борба с нея трябва да се използва манипулация? Може просто да се разкаже на хората как стоят наистина нещата, да се покаже защо такава теория е невярна, да се забие последният пирон в ковчега и да се забрави.

Но не. В живота нещата не се случват така. Вместо обяснение - манипулация, осмиване и разгласяване. По същността опровержение отсъства. Така или иначе, в средствата за масова информация няма потвърждение или опровержение на тези теории, затова ще трябва сами да си анализираме какво става.

Като за начало, нека да уточним за какво става въпрос. Характерна черта на манипулативните технологии се явява размитото определение. Отсъствието на яснота по някой въпрос позволява на манипулаторите да сложат един етикет на цял спектър от разнородни явления.

Джордж Ентин - почетен професор в Пенсилванския университет предлага следната трактовка за "теория на заговора":

"Заговор - това са противозаконни действия на неголяма, работеща в тайна група от хора, които възнамеряват да осъществят обрат в развитието на историческите събития, например да съборят някое правителство. Теория на заговора - това е опит за обяснение на събитие или редица от събития като резултат от заговор. Конспиративизмът като манталитет разглежда всички съществени събития от позицията на теорията на заговора.

Интернет енциклопедията "Уикипедия" дава обяснение в малко по-широк смисъл, но също така и окарикатурява определението.

Теория на заговора - подразделение на конспиратологията широко отразено в произведенията на изкуството и средствата за масова информация. Същността на явлението - вярването, че съществуват един или няколко щателно прикривани заговора на "силните в света" - президенти, високопоставени сътрудници на спецслужбите, богатите, ръководителите на международни организации, религиозни дейци, тайни общества, извънземни и др. Целта на предполагаемия заговор обикновено е измамването и поробването на човечеството или стремеж към неограничена власт. Не трябва да се бърка с явлението "дворцов заговор".

Конспиратология(от английски conspiracy - секретност,заговор) - система от възгледи, течение в историята и политологията, обясняващо едни или други събития като следствие от заговор на тайни сили (например тайни общества, спецслужби, извънземни, окултни явления и др.). Началната аксиома на конспиратологията се състои от следното - Идеята, че съществува тайно общество, членовете на което се стремят да подчинят целия свят и да създадат съвършенно нов порядък, в който те ще заемат ключови позиции и ще властват безразделно.

При такива обяснения се набляга на това,че предполагаемия нов порядък не е "без значение какъв", а точно противоположен на този който е днес или е бил вчера, тоест "естествения". А самото тайно общество се състои не просто от "обикновени,но лоши хора", а от някакви "зли гении", които при това имат някаква фундаментална типова аномалия в сравнение с нормалното, естествено човечество.

Дайте сега да очистим понятието от явно манипулативните "чепове" от рода на "зъл гений", "извънземни", "окултни сили" и др. След това да помислим, дали действията на предполагаемите конспиратори трябва непременно да бъдат незаконни, на което настоява Ентин. Смятам, че даденото ограничение е съвсем безмислено за целите на нашето изследване.

Накрая получаваме, от гледна точка на теорията на заговора, че въпросните исторически субекти са:

Група от влиятелни лица, които са си поставили някаква цел и с помощта на влиянието си извършват действия по достигането й.

Кажете сега, кое в това определение е толкова нелепо и смешно,че напълно да блокира всяко обсъждане на състоятелността на "конспирацията"? Никого не удивява и не разсмива факта на съществуването на лобистката дейност на определени влиятелни организации. Самият термин "лобизъм" не предизвиква недоверчиво хихикане и доста точно се вписва в същността на "теорията на заговора". Никой не поставя под съмнение възможността за съществуването на финансово-промишлени и даже престъпни групировки, които подкрепят политици в тяхната кариера, които политици по-нататък се принуждават да обслужват техните интереси. Никого не удивява това,че в страната има крупни бизнесмени, преследващи своите лични и групови обикновено политико-икономически интереси. Същото е и на запад. Има понятие "мой сенатор", когато става въпрос за човек, поставен във властта от някоя бизнес структура. Толкова е обикновено, че не предизвиква остри реакции.

А много ли са тези влиятелни хора? Всъщност не, става въпрос за лицата, които имат възможност да прокарват закони на високо ниво. И ето - имаме още един важен елемент от "теория на конспирацията" - наличието на малка група влиятелни лица. Да продължим по-нататък. На някой може да му се стори странно, но практически цялата икономика на нашата държава се контролира от малка група хора. Това е толкова банално, че отдавна вече не се обсъжда. Това се отнася и за останалите страни по света, в които ресурсите принадлежат или се управляват от определени хора, често членове на влиятелни фамилии, някои от които с дълга история.

Толкова ли ще е глупаво да се предположи, че представители на тези кланове са способни да координират помежду си своята дейност, да се договарят, да провеждат съгласувана политика? Какво нелепо има в това предположение?

Известният американски журналист Ричард Кониф дълго време се занимавал с изучаване на стила на живот на най богатите семейства в света. Своите наблюдения той е изложил в книгата си "Естествена история на богатите", станала бестселър. В нея авторът просто разказва обикновени неща - какво ядат, с какво се обличат, как си почиват, какви отношения царят в тяхното обкръжение и т.н. Авторът не споменава нито думичка за "теория на заговора", но има нещо много любопитно. Оказало се, че практически всички представители на световния бизнес елит се познават лично. Децата им ходят в едни и същи училища, а по-късно следват в едни и същи университети. Обличат се с едни и същи модни дрешки, купуват си едни и същи луксозни автомобили от едни и същи продавачи. За развлечение ходят в едни и същи частни клубове и почиват на едни и същи курорти. И въпреки,че световният елит е съставен от представители на различни народности, те имат обща ценностна система, собствена система от опознавателни знаци, свой кръг от теми за обсъждане. По същността си, ние имаме работа с особен "квазинарод", самият Кониф шеговито ги нарича "отделен човешки вид".

Но шегата настрана. Ето колко точно "елитите" се различават от останалите хора. Трябва ли да говорим,че където е икономиката, там е и политиката? Трябва ли да говорим, че ръководителите на най големите медийни империи са част от този елит? С други думи,икономическите,политическите и информационните въпроси се решават от тесен кръг влиятелни лица, чиито интереси са преплетени.

Хайде сега да сложим всичко на едно място и ще получим "теория на конспирацията" в чист вид.

1.Съществува група от влиятелни лица в света.

2.Тези лица имат възмижност успешно да извършват лобистка дейност по прокарването на изгодни за тях решения на най високо ниво (президент, правителство, парламент).

3.Влиятелните лица са в състояние да се договарят помежду си, следователно да провеждат координирана политика.

Всяка точка е съвсем естествена и с нищо не е смешна, а като ги съберем заедно, получаваме "теория на заговора", която в обществото не се обсъжда по същество. И използването на тази теория се счита за налудничаво дело на параноици и психопати, които вярват, че цената на нефта се покачва заради "зелените човечета".

Но хайде да продължим още малко тази линия на разсъждение. Хайде да помислим, а изгодно ли е на тези хора да афишират своята дейност? Световния елит води изключително закрит начин на живот. Всевъзможни папараци постоянно снабдяват останалото население със снимки на "звезди", но това е само повърхностна пяна, те не биват допускани до местата, където се вземат сериозни решения. Трябва да умеем да различаваме местата, където се вземат тези решения от всевъзможни "сцени", където се разиграват разни "срещи на върха". Всичко това е някаква разновидност ток-шоу за масите. Те виждат в телевизора бодри встъпителни речи на политици и безкрайно словоблудство за партньорство, сътрудничество, дружба, търсене на компромиси и прочие глупости. Не бъркайте говорещите от екрана глави с ръководителите на корпорациите, които са ги поставили там. Това са различни хора и те предпочитат да не огласяват своите преговори на всеослушание.

Кониф излага един характерен пример за подобна скромност: ръководителят на издателско-информационнат група Thompson лорд Кенет Томсън - един от най богатите и влиятелни хора в света, почти неизвестен в родният си град. Малко хора там го познават в лице.Също така е уместно да цитираме Паршев:

"Можете да отидете на екскурзия в конгреса на САЩ и да послушате дебатите, но във времето, когато заседава ръководството на МВФ журналистите не ги пускат дори да се доближат до сградата."

По абсолютно естествени причини, за елитите не е изгодно да афишират своите действия. Също така не им е нужно и публично да поемат отговорността за случващото се в страната и света, за тази работа си има "говорящи глави". Правителствата се менят като носни кърпи, президентите се избират веднъж на 4 години, а финансово-промишлените кланове и техните интереси съществуват от десетки, някои дори от стотици години. Уж какво беше,пък какво стана!

Но просто умълчаването на информацията за себе си не е достатъчно ефективен способ да си останат сиви кардинали. Много по-надеждно е да се направи така, че самата дайност да не става предмет на съществено обсъждане.А какво по-добро от това, да се окарикатурят и осмеят всички опити на обикновения човек да види в историята не сляпо съчетание на случайност, не като резултат от природни закони,които не са във властта на хората, а волята и намерението на тесни елитарни групи.

Ето защо средствата за масова информация предават теорията на конспирацията в такъв безумен вид - с всичките тези масони,всесилни спецслужби,зли гении,зелени човечета и прочие фолклорни персонажи. Точно така, терминът "теория на конспирацията" сам по себе си е карикатурен. Така и ги представят в киното и в литературата дейците на изкуството - събиращи се в мрачни подземия,предварително скрили лица в шутовски полумаски и използващи смешни пароли.Естествено е вярващите на такива глупости да бъдат подозирани в психическо нездраве.

А сега си представете друга картинка. В частен клуб се срещат уважавани хора да обсъдят своите работи. И доколкото бизнеса, политиката и пи-ара са тясно свързани, то в този клуб можете да откриете и бизнесмени и политици и медийни магнати. Нелепо ли е? Съвсем не.

Може и да се трогвате от дейността на разни "екозащитни" организации, как протестират срещу някой индустриален замърсител. Но по добре да се замислите защо не са се "сетили" да протестират срещу военните обекти. Може да вярвате на онези организации за планиране на семейството, но забележете, че пропагандата им за ограничаване на раждаемостта е най интензивна в страни, където и бездруго хората си умират с доволно бързи темпове. Може със смях да си спомните за шума около "проблем 2000", когато плашеха с катастрофални последици, вследствие на нередовна работа на компютрите поради това. Но зад този шум, разни комерсиални организации подписаха тлъсти договори за "превантивни мерки" с мнимата, както се оказа по нататък, заплаха. „

Insecteater

Масонски заговор....

Всевиждащото око като алегория за скритата власт се приписва на свободното зидарство.Масонският заговор е вид на теория на конспирацията, според която има връзка между членовете на тайното общество на масоните и влиянието им върху много значими исторически събития, независимо дали това са преврати, революции, убийствата на известни и влиятелни личности и др. Вярата в участието на масонството в тези събития се основава на факта, че в историята много национални лидери, влиятелни и известни личности си признават, или им се приписва участие в една или друга масонска ложа. Смята се, че чрез тях масонството е оказвало влияние върху държавното развитие и хода на историческите събития. Теорията за масонския заговор (като теория на конспирацията) се използва като един от аргументите на консервативните и радикални националистически групи в обществото по време на политически сътресения, за да се даде обяснение за случващото се, или то да се използва като идеологическо оръжие срещу опонентите им. Достоверността на теория на конспирацията за всеобщ (световен, глобален) масонски заговор остава спорна, тъй като няма документално потвърждение според отрицателите ѝ.

Уикипедия

Carl Sagan - Cosmos - Cosmic Calendar

Carl Sagan on the cosmic Rosetta Stone

Свети Благоверен Княз Александър Невски

Светият благоверен княз Александър Ярославич се родил на 30 май 1219 г. в град Переяславъл. Детските му години преминали под грижите на неговите благочестиви и любящи родители - великия княз Ярослав Всеволодович и благоверната света княгиня Теодосия. За Александър знаменитият му баща бил образец за подражание, истински страдалец за руската земя, който положил душата си за нея. Младежът обаче не останал дълго под родителската стряха и грижи. Много рано се наложило да встъпи самостоятелно в житейското поприще.

След оттеглянето на баща му от Велики Новгород и неочакваната смърт на по-големия му брат младият княз трябвало да поеме ръководството на непокорните новгородци, които спечелил с ум, такт и мъдро управление. Редките му душевни качества привличали хората към него, а необикновената му телесна хубост поразявала всеки. В Новгород младият княз се сблъскал не само с трудните условия на живот. В годините на младостта му Господ изпратил голямо изпитание на цялата Руска земя. През 1223 г. от юг се появил страшен, неизвестен никому дотогава завоевател - татарите. След разгрома на южноруските князе при река Калка татарите се оттеглили, сякаш удовлетворени от тази победа, но 14 години по-късно се появили отново в руските предели, без да срещнат почти никаква съпротива. Предводителят им Батий опустошавал с ордите си едно след друго руските княжества. С това нашествие започнал тежък период в руската история. Татарите заели степите покрай реките Днепър, Волга и Урал до Черно и Каспийско море. Там хан Батий основал своето царство, наречено "Златна орда" и близо до устието на Волга построил град Сарай. Руските князе станали негови васали и при възцаряването си трябвало да пътуват до столицата на хана, за да получат право да управляват. Народът бил обложен с данък, който всяка година събирали специални чиновници. За Владимирски велик княз Батий утвърдил Ярослав II, а синът му Александър останал да управлява Новгородска област, която още била независима. Докато татарите застрашавали североизтока, северозападните руски градове Велики Новгород и Псков били заплашени от не по-малко опасен враг - шведите, немците и литовците. Под въпрос билане само политическата им самостоятелност и принадлежността им към руската земя, съществувала опасност да загубят православната си вяра. Западният враг дръзко посягал на тази вековна руска светиня, която не погазил даже езическият завоевател. Папата отдавна отправял призиви за борба със "схизматиците", за необходимостта със силата на меча да ги подчинят на католическата църква, а татарският погром предоставял благоприятна възможност. В лицето на благоверния княз Александър Ярославич обаче Господ поставил такъв могъщ и непобедим защитник на православието, против когото католиците не могли да сторят нищо.

Четири години след нашествието на Батий започнала упорита борба със западния враг, която не пресекнала през целия живот на свети Александър. Първи шведите предприели нападения, които било неочаквани за новгородците и ги заварили неподготвени. Княз Александър не се уплашил от дръзкото предизвикателство. Той търсел защита и помощ преди всичко от Бога. В новгородския храм на света София, Божията Премъдрост, с пламенна молитва и сълзи се обърнал към Господа, като Го молел да разреши спора му с гордия враг и да не предава Своето достояние в ръцете на нечестивците. Взел благословение от новгородския владика Серапион, заповядал на приближените си да раздадат милостиня на нищите и да изпросят молитвите им и излязъл при смутената си малобройна дружина. "Не в силата е Бог, а в правдата!" - с тези думи той ободрил за предстоящия подвиг своите другари. А в това време на ладии по река Нева многочислен враг се приближавал към столицата му.

За да укрепи защитниците на православната вяра, Господ им дарувал чудно видение. Един благочестив воин на име Пелгусий, който стоял на нощна стража, при изгрев слънце чул откъм реката шум на приближаваща се лодка. Помислил, че иде врагът и удвоил бдителността си. Гребците били обгърнати сякаш в мъгла, която скривала лицата им. Виждали се само двама витязи, които стоели изправени в лодката. Светлите им лица и одежди се сторили познати на Пелгусий. Изведнъж по-старият се обърнал към по-младия и му казал: "Брате Глебе, заповядай да гребат по-бързо, та скоро да се притечем на помощ на сродника ни Александър Ярославич." Двамата били преподобните мъченици Борис и Глеб, които благоверният княз молитвено призовавал. Пелгусий побързал да му разкаже за видението. Ободрен, още същия ден (15 юли, когато се празнува паметта на просветителя на Русия - благоверния княз Владимир) той нападнал врага. Шведите останали изненадани, не предполагали, че противникът е наблизо, а и не знаели броя и силите му. Битката започнала сутринта и завършила по здрач. Дружината на княза показала чудеса от храброст и изумила враговете си. Но не единствено с тяхната храброст била извоювана славната победа, след която Александър бил наречен Невски. Наред с чудното видение, което укрепило руските воини, Господ им пратил помощ и по време на битката. На другия ден те останали учудени от множеството неприятелски трупове от другата страна на Ижора, в едно почти непроходимо място, където по време на сражението не бил стъпвал никой от тях - Божии Ангели невидимо помагали на шепата защитници на светата вяра. Като въздал благодарение на Господа за чудесната Му помощ и удържаната победа, благоверният княз се завърнал в Новгород с голяма слава.

За да заздрави мира в Северозападна Русия и да предотврати опасността от нови нападения и за да даде урок на врага, свети Александър Невски навлязъл в техните владения. Немците не очаквали толкова скорошно нападение и не успели да окажат съпротива - Ливония била превзета от руските войски. По обратния път към Псков князът спрял на брега на Чудското езеро и тук на 5 април 1242 г. станала прочутата битка с немските рицари, известна в историята като Леденото поражение. Многобройната рицарска войска била уверена в победата. Свети Александър не се смутил от първия неуспех в сблъсъка с рицарите. Разположил войските си по леда на Чудското езеро около един остров, наречен Гарванов камък, на река Узмен, и започнал да се готви за решителна битка, макар отрядите му да били малобройни в сравнение с рицарската войска.

Рицарите първи започнали сражението с намерение да смажат руските войски с численото си превъзходство, но се натъкнали на такъв мъжествен отпор, че били поразени. Вместо очакваната суматоха или дори бягство на противника, те с ужас видели как редиците на руските воини се стягат и сякаш образуват жива стена. Те се смутили и спрели настъплението. Княз Александър забелязал това, направил обходна маневра и ги нападнал от страна, от която изобщо не очаквали. Започнала ужасна сеч. Много рицари били взети в плен, още повече загинали и от многобройната войска не останало почти нищо.

Докато в Русия тържествували от победата, вестта за разгрома се разнесла бързо в Ливония и хвърлила всички в ужас. Немците очаквали княз Александър да се появи с полковете си и не се надявали със собствени сили да защитят Рига, своята нова столица. Магистърът на немския орден побързал да изпрати посланици при датския крал за помощ.

Но княз Александър не желаел завоевания. След като освободил Новгород и Псков, той се оттеглил в Переяславъл. Щом научили за заминаването му, немските пратеници побързали да отидат в Новгород, като молели за мир и размяна на пленници. Така завършила борбата с шведите и немците.

За руския народ победите при Нева и Чудското езеро имали огромно значение. Сам Бог отсъдил вековния спор, оградил руската земя от козните на латинците, сложил предел на разпространението на немското господство. С мощната ръка на Своя угодник, благоверния княз Александър, ги предупредил да не нахлуват в чужди земи и да не посягат на светата православна вяра.

След като силните западни врагове били победени, свети Александър започнал борба с нов, не така опасен, но много по-свиреп враг - литовците, от чиито опустошителни набези страдала югозападната граница на новгородските и псковските владения и съумял да се справи с тях така, че те започнали да се боят от името му. Така доблестно пазел повереното му княжество благоверният Александър Ярославич. С изумителната си храброст и воински талант той не само защитил древноруските северозападни области, но и доказал на западния враг, че макар сразена от татарите, Русия е в състояние да защити своята вяра и независимост.

През 1246 г. в ордата умрял мъченически бащата на Александър, великият Владимирски княз Ярослав Всеволодович. Татарите разполагали с върховната власт и правото да раздават княжеските престоли и за да получи властта от хана, всеки княз трябвало да го посети лично. Хан Батий поискал да види княза, за когото тъй много се говорело. Не било възможно да се престъпи заповедта на страшния властелин и свети Александър заедно с брат си Андрей се отправили на далечен път.

На времето баща им бил приет там с почести, което му струвало много унижения и скърби. Руските князе били заставяни да преминават през очистителен огън, да се покланят на храсти, на сенки на умрели ханове и така нататък. Не всички се съгласявали да изпълняват тези унизителни за християнина изисквания и за непокорството плащали с живота си. В същото време примерът на баща им показал, че и послушанието, изпълнението на ханските желания не винаги помага. При първото си посещение в Ордата Ярослав Всевлодович бил приет с почести, но когато дошъл за втори път, татарите го отровили. Свети княз Александър Невски решил да не изпълнява езическите обреди, дори това да му струва живота. Напътствуван със светите Дарове и благословията на архиепископа, той заминал за Ордата.

Преди да се представи на хана, му заповядали да извърши обичайните за татарите обреди, но той отказал. Спокойният и твърд отказ поразил придворните. Но още повече се учудили, когато вместо обичайното в този случай разпореждане: "смърт за непослушание", Батий наредил да не го принуждават повече, а по-скоро да го доведат при него.

- Царю - обърнал се към хана благоверният княз, - на тебе се покланям, защото Бог те е почел с царство, но на твар не ще се поклоня. Служа на Единия Бог, Него почитам и на Него се покланям.

Батий дълго се любувал на прекрасното му мъжествено лице и накрая се обърнал към придворните си:

- Вярно са ми казвали: няма княз, равен на него.

След като се поклонили на своя пряк властелин - хана на Ордата, руските князе трябвало да отдадат почести и на върховния владетел на монголите в далечната му столица. Едва през 1250 г. Александър Ярославич и брат му Андрей се завърнали в Русия. Ханът дал на Андрей великокняжеския престол, а на Александър оставил Киев и Новгород.

Уморен от трудното пътешествие и от преживяното в Ордата, свети Александър се разболял тежко. Храмовете от сутрин до вечер били пълни с народ, който се молел за оздравяването му. И Господ не отхвърлил народната молба - любимецът им оздравял.

Андрей Ярославич, който получил великокняжеската власт, не притежавал нито предпазливостта, нито държавническата мъдрост на по-големия си брат. Не се занимавал много с управлението, отдавал се повече на развлечения и не могъл да се споразумее с татарите. Приемникът на Батий - Сартак, решил да го накаже и изпратил срещу него пълчищата си начело с Неврюй. Щом научил това, Андрей избягал от Владимир отначало в Новгород, а после, след като там отказали да го приемат - в Швеция.

За да избави родината от татарско опустошение, Александър Ярославич посетил Ордата и не само успял да укроти гнева на хана и да спре започналото в Русия кръвопролитие, но получил и великокняжеската власт. Оттогава започнало подвижническото му служение на родината, в което отдал силите си, за да облекчи тежестта на татарското иго. Както отбелязва негов съвременник, той се грижел за народа като баща и благодарение на тези грижи във великото княжество постепенно се връщали спокойствието и редът. Свети Александър управлявал единадесет години на великокняжеския престол във Владимир. И през това време се грижел за вярата, църквата и народа. Сполучил да освободи от татарски данък духовниците като Божии служители. Ханът дори му дал позволение да устрои руска епархия и да постави православен епископ в самата столица на татарското ханство. Свети Александър заставил татарите да уважават християнската вяра.

Когато покорили Русия, те оставили руските князе да управляват своите княжества. Искали обаче редовно да се събира определеният данък, но народът често оказвал съпротива на татарските бирници. На много места се стигало до метежи, които татарите жестоко потушавали. Така, през последната година от управлението на княз Александър градовете Владимир, Суздал и Ростов въстанали и избили своите притеснители. В Ярославъл и Устюк избухнали големи бунтове. Татарите започнали да събират опълчение, за да накажат непокорните. Тогава великият княз Александър заминал сам за Ордата, решен или да умре за отечеството, или да го спаси. Бог благословил с успех последното му дело. Ханът не само простил на русите за избитите татарски бирници, но по ходатайството на княза им дал нова милост - освободил ги от тежкото задължение да служат в татарските полкове.

Свети Александър побързал да се завърне в родината с радостната вест, но уморен от пътя и преживените тревоги се разболял тежко в нижегородското село Городец. Предчувствувайки близката си смърт, пожелал да приеме монашески постриг. Като се причастил със Светите Тайни и се простил с всички, благоверният княз монах тихо преминал във вечните обители и предал чистата си душа на Господа, на Когото служил тъй пламенно през земния си живот. Това станало на 14 ноември 1263 г. Непобедим в битките, той изнемогнал под бремето на велико-княжеския венец, който в онова тежко за Русия време бил наистина трънен и изисквал непрестанно напрежение на силите, а в замяна му създавал само огорчения и тревоги.

Във Владимир научили за блажената му кончина, преди да пристигнат вестителите от Городец. Господ открил това по чуден начин на тогавашния Владимирски светител, всеруския митрополит Кирил.

Владиката възнасял заедно с клира пламенни молитви за светата Рус и за нейния велик княз, когато се удостоил с чудно видение: съзрял как Божии ангели възнасят на небето блажената душа на благоверния княз Александър. Поразен, светителят останал безмълвен, после излязъл на амвона и съобщил на молещите се горестната вест: "Братя, знайте, че залезе слънцето на Руската земя." Народът го слушал с недоумение. Светителят помълчал малко и добавил: "Днес се престави благоверният велик княз Александър Ярославич." Храмът се огласил от вопли на отчаяние и скръб.

На 23 ноември в съборния храм на Владимир митрополитът и свещенството тържествено извършили обреда на погребението. Господ изпратил утешение на оплакващите кончината на княза.

Когато икономът на митрополит Кирил опитал да разтвори пръстите на покойника, за да сложи в ръката му "прощалната грамота" (разрешителната молитва), князът като жив протегнал ръка, взел свитъка и отново сключил ръце на гърдите си. Благоговеен ужас обзел присъствуващите. Ковчегът с тялото му бил положен в манастирския храм "Рождество на Пресвета Богородица". За великото му служение говори прекрасно неговият съвременник и биограф: "Той много се потруди за руската земя, за Новгород, за Псков и отдаде живота си за великото княжество и православната вяра."

Небесният застъпник на руската държава, който приживесе отличавал с великото си милосърдие и помагал на всеки беден и страдащ, и след кончината си не престанал да излива милостта си върху всички нуждаещи се, които молитвено го призовавали на помощ. При ковчега със светите му мощи болните получавали изцеление, скърбящите и обидените - благодатно утешение и помощ. Не всички чудеса били записани, но и онази незначителна част, описана от древните биографи, показва ясно какъв изобилен извор на изцеления и чудеса станали светите му мощи, какъв скъпоценен съсъд на Божията милост придобила светата Рус в своя небесен покровител. При император Петър Велики мощите на свети Александър Невски били пренесени най-тържествено от Владимир в новооснования Санкт Петербург и положени в построената в негова чест и памет Александро-Невска лавра.

Православната църква празнува паметта му на 23 ноември, а пренасянето на светите му мощи на 30 август.