Масонски заговор....

Всевиждащото око като алегория за скритата власт се приписва на свободното зидарство.Масонският заговор е вид на теория на конспирацията, според която има връзка между членовете на тайното общество на масоните и влиянието им върху много значими исторически събития, независимо дали това са преврати, революции, убийствата на известни и влиятелни личности и др. Вярата в участието на масонството в тези събития се основава на факта, че в историята много национални лидери, влиятелни и известни личности си признават, или им се приписва участие в една или друга масонска ложа. Смята се, че чрез тях масонството е оказвало влияние върху държавното развитие и хода на историческите събития. Теорията за масонския заговор (като теория на конспирацията) се използва като един от аргументите на консервативните и радикални националистически групи в обществото по време на политически сътресения, за да се даде обяснение за случващото се, или то да се използва като идеологическо оръжие срещу опонентите им. Достоверността на теория на конспирацията за всеобщ (световен, глобален) масонски заговор остава спорна, тъй като няма документално потвърждение според отрицателите ѝ.

Уикипедия

Carl Sagan - Cosmos - Cosmic Calendar

Carl Sagan on the cosmic Rosetta Stone

Свети Благоверен Княз Александър Невски

Светият благоверен княз Александър Ярославич се родил на 30 май 1219 г. в град Переяславъл. Детските му години преминали под грижите на неговите благочестиви и любящи родители - великия княз Ярослав Всеволодович и благоверната света княгиня Теодосия. За Александър знаменитият му баща бил образец за подражание, истински страдалец за руската земя, който положил душата си за нея. Младежът обаче не останал дълго под родителската стряха и грижи. Много рано се наложило да встъпи самостоятелно в житейското поприще.

След оттеглянето на баща му от Велики Новгород и неочакваната смърт на по-големия му брат младият княз трябвало да поеме ръководството на непокорните новгородци, които спечелил с ум, такт и мъдро управление. Редките му душевни качества привличали хората към него, а необикновената му телесна хубост поразявала всеки. В Новгород младият княз се сблъскал не само с трудните условия на живот. В годините на младостта му Господ изпратил голямо изпитание на цялата Руска земя. През 1223 г. от юг се появил страшен, неизвестен никому дотогава завоевател - татарите. След разгрома на южноруските князе при река Калка татарите се оттеглили, сякаш удовлетворени от тази победа, но 14 години по-късно се появили отново в руските предели, без да срещнат почти никаква съпротива. Предводителят им Батий опустошавал с ордите си едно след друго руските княжества. С това нашествие започнал тежък период в руската история. Татарите заели степите покрай реките Днепър, Волга и Урал до Черно и Каспийско море. Там хан Батий основал своето царство, наречено "Златна орда" и близо до устието на Волга построил град Сарай. Руските князе станали негови васали и при възцаряването си трябвало да пътуват до столицата на хана, за да получат право да управляват. Народът бил обложен с данък, който всяка година събирали специални чиновници. За Владимирски велик княз Батий утвърдил Ярослав II, а синът му Александър останал да управлява Новгородска област, която още била независима. Докато татарите застрашавали североизтока, северозападните руски градове Велики Новгород и Псков били заплашени от не по-малко опасен враг - шведите, немците и литовците. Под въпрос билане само политическата им самостоятелност и принадлежността им към руската земя, съществувала опасност да загубят православната си вяра. Западният враг дръзко посягал на тази вековна руска светиня, която не погазил даже езическият завоевател. Папата отдавна отправял призиви за борба със "схизматиците", за необходимостта със силата на меча да ги подчинят на католическата църква, а татарският погром предоставял благоприятна възможност. В лицето на благоверния княз Александър Ярославич обаче Господ поставил такъв могъщ и непобедим защитник на православието, против когото католиците не могли да сторят нищо.

Четири години след нашествието на Батий започнала упорита борба със западния враг, която не пресекнала през целия живот на свети Александър. Първи шведите предприели нападения, които било неочаквани за новгородците и ги заварили неподготвени. Княз Александър не се уплашил от дръзкото предизвикателство. Той търсел защита и помощ преди всичко от Бога. В новгородския храм на света София, Божията Премъдрост, с пламенна молитва и сълзи се обърнал към Господа, като Го молел да разреши спора му с гордия враг и да не предава Своето достояние в ръцете на нечестивците. Взел благословение от новгородския владика Серапион, заповядал на приближените си да раздадат милостиня на нищите и да изпросят молитвите им и излязъл при смутената си малобройна дружина. "Не в силата е Бог, а в правдата!" - с тези думи той ободрил за предстоящия подвиг своите другари. А в това време на ладии по река Нева многочислен враг се приближавал към столицата му.

За да укрепи защитниците на православната вяра, Господ им дарувал чудно видение. Един благочестив воин на име Пелгусий, който стоял на нощна стража, при изгрев слънце чул откъм реката шум на приближаваща се лодка. Помислил, че иде врагът и удвоил бдителността си. Гребците били обгърнати сякаш в мъгла, която скривала лицата им. Виждали се само двама витязи, които стоели изправени в лодката. Светлите им лица и одежди се сторили познати на Пелгусий. Изведнъж по-старият се обърнал към по-младия и му казал: "Брате Глебе, заповядай да гребат по-бързо, та скоро да се притечем на помощ на сродника ни Александър Ярославич." Двамата били преподобните мъченици Борис и Глеб, които благоверният княз молитвено призовавал. Пелгусий побързал да му разкаже за видението. Ободрен, още същия ден (15 юли, когато се празнува паметта на просветителя на Русия - благоверния княз Владимир) той нападнал врага. Шведите останали изненадани, не предполагали, че противникът е наблизо, а и не знаели броя и силите му. Битката започнала сутринта и завършила по здрач. Дружината на княза показала чудеса от храброст и изумила враговете си. Но не единствено с тяхната храброст била извоювана славната победа, след която Александър бил наречен Невски. Наред с чудното видение, което укрепило руските воини, Господ им пратил помощ и по време на битката. На другия ден те останали учудени от множеството неприятелски трупове от другата страна на Ижора, в едно почти непроходимо място, където по време на сражението не бил стъпвал никой от тях - Божии Ангели невидимо помагали на шепата защитници на светата вяра. Като въздал благодарение на Господа за чудесната Му помощ и удържаната победа, благоверният княз се завърнал в Новгород с голяма слава.

За да заздрави мира в Северозападна Русия и да предотврати опасността от нови нападения и за да даде урок на врага, свети Александър Невски навлязъл в техните владения. Немците не очаквали толкова скорошно нападение и не успели да окажат съпротива - Ливония била превзета от руските войски. По обратния път към Псков князът спрял на брега на Чудското езеро и тук на 5 април 1242 г. станала прочутата битка с немските рицари, известна в историята като Леденото поражение. Многобройната рицарска войска била уверена в победата. Свети Александър не се смутил от първия неуспех в сблъсъка с рицарите. Разположил войските си по леда на Чудското езеро около един остров, наречен Гарванов камък, на река Узмен, и започнал да се готви за решителна битка, макар отрядите му да били малобройни в сравнение с рицарската войска.

Рицарите първи започнали сражението с намерение да смажат руските войски с численото си превъзходство, но се натъкнали на такъв мъжествен отпор, че били поразени. Вместо очакваната суматоха или дори бягство на противника, те с ужас видели как редиците на руските воини се стягат и сякаш образуват жива стена. Те се смутили и спрели настъплението. Княз Александър забелязал това, направил обходна маневра и ги нападнал от страна, от която изобщо не очаквали. Започнала ужасна сеч. Много рицари били взети в плен, още повече загинали и от многобройната войска не останало почти нищо.

Докато в Русия тържествували от победата, вестта за разгрома се разнесла бързо в Ливония и хвърлила всички в ужас. Немците очаквали княз Александър да се появи с полковете си и не се надявали със собствени сили да защитят Рига, своята нова столица. Магистърът на немския орден побързал да изпрати посланици при датския крал за помощ.

Но княз Александър не желаел завоевания. След като освободил Новгород и Псков, той се оттеглил в Переяславъл. Щом научили за заминаването му, немските пратеници побързали да отидат в Новгород, като молели за мир и размяна на пленници. Така завършила борбата с шведите и немците.

За руския народ победите при Нева и Чудското езеро имали огромно значение. Сам Бог отсъдил вековния спор, оградил руската земя от козните на латинците, сложил предел на разпространението на немското господство. С мощната ръка на Своя угодник, благоверния княз Александър, ги предупредил да не нахлуват в чужди земи и да не посягат на светата православна вяра.

След като силните западни врагове били победени, свети Александър започнал борба с нов, не така опасен, но много по-свиреп враг - литовците, от чиито опустошителни набези страдала югозападната граница на новгородските и псковските владения и съумял да се справи с тях така, че те започнали да се боят от името му. Така доблестно пазел повереното му княжество благоверният Александър Ярославич. С изумителната си храброст и воински талант той не само защитил древноруските северозападни области, но и доказал на западния враг, че макар сразена от татарите, Русия е в състояние да защити своята вяра и независимост.

През 1246 г. в ордата умрял мъченически бащата на Александър, великият Владимирски княз Ярослав Всеволодович. Татарите разполагали с върховната власт и правото да раздават княжеските престоли и за да получи властта от хана, всеки княз трябвало да го посети лично. Хан Батий поискал да види княза, за когото тъй много се говорело. Не било възможно да се престъпи заповедта на страшния властелин и свети Александър заедно с брат си Андрей се отправили на далечен път.

На времето баща им бил приет там с почести, което му струвало много унижения и скърби. Руските князе били заставяни да преминават през очистителен огън, да се покланят на храсти, на сенки на умрели ханове и така нататък. Не всички се съгласявали да изпълняват тези унизителни за християнина изисквания и за непокорството плащали с живота си. В същото време примерът на баща им показал, че и послушанието, изпълнението на ханските желания не винаги помага. При първото си посещение в Ордата Ярослав Всевлодович бил приет с почести, но когато дошъл за втори път, татарите го отровили. Свети княз Александър Невски решил да не изпълнява езическите обреди, дори това да му струва живота. Напътствуван със светите Дарове и благословията на архиепископа, той заминал за Ордата.

Преди да се представи на хана, му заповядали да извърши обичайните за татарите обреди, но той отказал. Спокойният и твърд отказ поразил придворните. Но още повече се учудили, когато вместо обичайното в този случай разпореждане: "смърт за непослушание", Батий наредил да не го принуждават повече, а по-скоро да го доведат при него.

- Царю - обърнал се към хана благоверният княз, - на тебе се покланям, защото Бог те е почел с царство, но на твар не ще се поклоня. Служа на Единия Бог, Него почитам и на Него се покланям.

Батий дълго се любувал на прекрасното му мъжествено лице и накрая се обърнал към придворните си:

- Вярно са ми казвали: няма княз, равен на него.

След като се поклонили на своя пряк властелин - хана на Ордата, руските князе трябвало да отдадат почести и на върховния владетел на монголите в далечната му столица. Едва през 1250 г. Александър Ярославич и брат му Андрей се завърнали в Русия. Ханът дал на Андрей великокняжеския престол, а на Александър оставил Киев и Новгород.

Уморен от трудното пътешествие и от преживяното в Ордата, свети Александър се разболял тежко. Храмовете от сутрин до вечер били пълни с народ, който се молел за оздравяването му. И Господ не отхвърлил народната молба - любимецът им оздравял.

Андрей Ярославич, който получил великокняжеската власт, не притежавал нито предпазливостта, нито държавническата мъдрост на по-големия си брат. Не се занимавал много с управлението, отдавал се повече на развлечения и не могъл да се споразумее с татарите. Приемникът на Батий - Сартак, решил да го накаже и изпратил срещу него пълчищата си начело с Неврюй. Щом научил това, Андрей избягал от Владимир отначало в Новгород, а после, след като там отказали да го приемат - в Швеция.

За да избави родината от татарско опустошение, Александър Ярославич посетил Ордата и не само успял да укроти гнева на хана и да спре започналото в Русия кръвопролитие, но получил и великокняжеската власт. Оттогава започнало подвижническото му служение на родината, в което отдал силите си, за да облекчи тежестта на татарското иго. Както отбелязва негов съвременник, той се грижел за народа като баща и благодарение на тези грижи във великото княжество постепенно се връщали спокойствието и редът. Свети Александър управлявал единадесет години на великокняжеския престол във Владимир. И през това време се грижел за вярата, църквата и народа. Сполучил да освободи от татарски данък духовниците като Божии служители. Ханът дори му дал позволение да устрои руска епархия и да постави православен епископ в самата столица на татарското ханство. Свети Александър заставил татарите да уважават християнската вяра.

Когато покорили Русия, те оставили руските князе да управляват своите княжества. Искали обаче редовно да се събира определеният данък, но народът често оказвал съпротива на татарските бирници. На много места се стигало до метежи, които татарите жестоко потушавали. Така, през последната година от управлението на княз Александър градовете Владимир, Суздал и Ростов въстанали и избили своите притеснители. В Ярославъл и Устюк избухнали големи бунтове. Татарите започнали да събират опълчение, за да накажат непокорните. Тогава великият княз Александър заминал сам за Ордата, решен или да умре за отечеството, или да го спаси. Бог благословил с успех последното му дело. Ханът не само простил на русите за избитите татарски бирници, но по ходатайството на княза им дал нова милост - освободил ги от тежкото задължение да служат в татарските полкове.

Свети Александър побързал да се завърне в родината с радостната вест, но уморен от пътя и преживените тревоги се разболял тежко в нижегородското село Городец. Предчувствувайки близката си смърт, пожелал да приеме монашески постриг. Като се причастил със Светите Тайни и се простил с всички, благоверният княз монах тихо преминал във вечните обители и предал чистата си душа на Господа, на Когото служил тъй пламенно през земния си живот. Това станало на 14 ноември 1263 г. Непобедим в битките, той изнемогнал под бремето на велико-княжеския венец, който в онова тежко за Русия време бил наистина трънен и изисквал непрестанно напрежение на силите, а в замяна му създавал само огорчения и тревоги.

Във Владимир научили за блажената му кончина, преди да пристигнат вестителите от Городец. Господ открил това по чуден начин на тогавашния Владимирски светител, всеруския митрополит Кирил.

Владиката възнасял заедно с клира пламенни молитви за светата Рус и за нейния велик княз, когато се удостоил с чудно видение: съзрял как Божии ангели възнасят на небето блажената душа на благоверния княз Александър. Поразен, светителят останал безмълвен, после излязъл на амвона и съобщил на молещите се горестната вест: "Братя, знайте, че залезе слънцето на Руската земя." Народът го слушал с недоумение. Светителят помълчал малко и добавил: "Днес се престави благоверният велик княз Александър Ярославич." Храмът се огласил от вопли на отчаяние и скръб.

На 23 ноември в съборния храм на Владимир митрополитът и свещенството тържествено извършили обреда на погребението. Господ изпратил утешение на оплакващите кончината на княза.

Когато икономът на митрополит Кирил опитал да разтвори пръстите на покойника, за да сложи в ръката му "прощалната грамота" (разрешителната молитва), князът като жив протегнал ръка, взел свитъка и отново сключил ръце на гърдите си. Благоговеен ужас обзел присъствуващите. Ковчегът с тялото му бил положен в манастирския храм "Рождество на Пресвета Богородица". За великото му служение говори прекрасно неговият съвременник и биограф: "Той много се потруди за руската земя, за Новгород, за Псков и отдаде живота си за великото княжество и православната вяра."

Небесният застъпник на руската държава, който приживесе отличавал с великото си милосърдие и помагал на всеки беден и страдащ, и след кончината си не престанал да излива милостта си върху всички нуждаещи се, които молитвено го призовавали на помощ. При ковчега със светите му мощи болните получавали изцеление, скърбящите и обидените - благодатно утешение и помощ. Не всички чудеса били записани, но и онази незначителна част, описана от древните биографи, показва ясно какъв изобилен извор на изцеления и чудеса станали светите му мощи, какъв скъпоценен съсъд на Божията милост придобила светата Рус в своя небесен покровител. При император Петър Велики мощите на свети Александър Невски били пренесени най-тържествено от Владимир в новооснования Санкт Петербург и положени в построената в негова чест и памет Александро-Невска лавра.

Православната църква празнува паметта му на 23 ноември, а пренасянето на светите му мощи на 30 август.

В търсене на истината - Българите....

ОГРОМНИЯТ КОНТИНЕНТ С ИМЕ "МЮ"

Според различни исторически източници, първата цивилизация на планетата Земя, се е появила преди 150 хиляди години, която е преставлявала гигански континент с име Мю / Лемюрия / и е просъществувала близо 52 хиляди години.
Различни по сила разрушителни сили разцепват този континент в продължение на стотици години. Предполага се, че когато е съществувал този континент Мю, населението му е говорило на един език, имало е един управителен орган, едно правителство.
Всеки жител е бил обучаван на някаква професия, учил няколко години поред, докато навърши 28 г. След като бил достатъчно обучен и навършил тези години, този жител получавал диплом - гражданин на Империята Мю.
Мю се е развивала с бързи темпове в насока - космически технологии и други специализирани науки.
Най - голямото постижение в науката на този народ Мю - било образованието - ключът към успеха на империята.

И така, търсейки истината за нашите деди в пространството на интернет попаднах на това:

През 80-те години на 20 век акад. Йордан Иванов доказва, че първите изконни местни етноси - дакомизийци, сапи и сепи, първи опитомили овце и кози, занимаващи се със скотовъдство.
Някои стари автори като Евстатий Византийски и Страбон отъждествявали сепите със САИ и СИНТИ -
същият етнос, чийто днешните потомци са шопите.
Този етнос съществувал още от времето на Третия Потоп, твърди акад. Й. Иванов.

Европейски историци от небългарски произход, традиционно пренебрегвали важните исторически събития от древността, по изгоден за властимащите хора на деня, по начин вече доста известен - "изкривяване на истината", в полза на някой си.

АВТОХТОНИТЕ жители на Балканите - дакомизийците, сапите, фригите, пеласгите, българите - болги, освен че залюляват люлката на най - старата евроцивилизация, създават над 50 държави и 22 империи.
Съвременните историци правят едно голямо ОБЕЗГЛАВЯВАНЕ на Балканите от дакомизийско от дакомизийско население, формулирайки тезата едвали не, че всички тези хора от древността са траки.
Това е абсолютно неправилно и невярно!
И, интерпретацията, че населението на Мизия и Дакия е тракийско, също е невярно.

Тази грешка на старите хроники е била използвана манипулативно впоследствие от някои съвременни историци.
Тези събития още от най - дълбока древност са предшествани от миграциите, демографските експанзии и гигански катаклизми състояли се преди Ноевия Потоп и предшестващите го цели 8 потопа.

Така, преди 70 000 години били разкъсани родословията и се образували първите най - стари народи, а войнствеността им се е копирала от всички други народи. Изследванията на акад. Йордан Иванов доказват, че първото българско царство регистрирало темел в континента Европа, много преди останалите европейски монархии е основано на Балканите. Според Иванов древните корени тръгват като спирала от земите на Балканите след Третия Библейски Потоп.
И, представителите на местните балкански народи достигнали в разселванията си до Бабилон ( Персия ).
Последвалите разселвания са били през Месопотамия, заживяли в районите на р. Енисей, в района на Байкал, в алтайския край - чак до Бактрия, територии на Кушанската империя. Следващите разселвания били в посока Средиземно море. И навсякъде кадето усядали тези народи създавали държавно устройство.
Безбройни са топонимите, антропонимите и всички онези наименования и обозначения на племената известни в историята като: булгари, балхари, кушани, оногури, хуни и хунити, хони, куни, балгари - потомци на АРИИ и Царски скити ( сармати ). И до днес за Хуните преминали от Азия в Европа през Азовско море, за да могат да преследват своите братовчеди, поколенията на предците им, формирали народите.
Съществува хипотеза че преди 150 000 години Европа е преставлявала всичките тези континенти - Азия, Африка и Австралия. Тогава континента е носил името МЮ. Та, никак не е трудно да асимилираме, че народите лесно са имигрирали от страна в страна по суша.

Oсновни закони на човешката глупост..

Carlo M. Cipolla
Основните закони за човешката глупост са изведени от Carlo M. Cipolla, професор по икономика в Бъркли, и са публикувани в Whole Earth Review през 1987 г.

I. Първи основен закон:
Винаги и неизбежно всеки подценява броя на глупавите личности, които са в обръщение
На пръв поглед това твърдение може да звучи тривиално, отнесено или ужасно несправедливо. По-внимателно проучване обаче разкрива неговата реалистична правдивост. Без значение колко високи са очакванията ви за човешката глупост, на вас редовно и непрекъснато ви се случва да се стряскате от факта, че:

* хора, които веднъж сте преценили като рационални и интелигентни, са всъщност безсрамно глупави;

* ден след ден вие сте тормозени от глупави личности, които изникват внезапно на най-неудобните за вас места в най-неподходящото време.

II. Втори основен закон:
Културните тенденции, които в момента са модерни, насърчават егалитарния подход към живота. Хората предпочитат да мислят, че човечеството е продукт на една съвършено проектирана производствена машина. Генетиците и социолозите правят всичко възможно да докажат, че всички хора са равни и ако някой е по-равен от другите, то това е заради възпитанието, а не по природни причини.

Аз не вярвам в това твърдение. Напротив. След дълги години наблюдение и експерименти аз съм твърдо убеден, че хората не са равни - някои са глупави, а други не са, и това е заложено не от културни фактори, а от природата. Човек може да бъде глупав по същия начин, по който е червенокос например. Глупакът е роден глупав.
И въпреки убеждението си, че глупостта се дължи на генетични фактори, не се опитвам да обявя една класа и/или раса за по-висша от друга. Глупостта е недискриминационна, тя е “привилегия” на всички човешки групи и е равномерно разпределена сред тях. Този факт е научно изразен във Втория закон за човешката глупост, а именно: Вероятността един човек да е глупав не зависи от която и да е друга отличителна черта на този човек.

Доказателството, че образованието няма нищо общо с глупостта, беше получено от серията опити, които проведох в университети с няколко основни тест групи: обслужващ персонал, администрация, студенти и преподаватели. Когато анализирах помощния персонал, аз открих, че глупавите индивиди са повече, отколкото очаквах (Първи закон!).

Отначало си помислих, че това се дължи на сегрегацията, бедността и лошото образование. Но разглеждайки представители от другите социални групи установих, че съотношението на глупаците към останалите хора беше същото като при обслужващия персонал. Вторият основен закон е железен!

III. Трети (златен) основен закон

Третият основен закон предполага, че човечеството се разделя на 4 основни групи I, H, S, B (съгласно картинката). Ако Том предприеме нещо, от което претърпи загуби, но пък допринесе за благополучието на Дик, то Том попада в група H: Том е бил безпомощен (helpless). Ако Том направи нещо, от което и той, и Дик печелят, то Том е в група I: Том е бил интелигентен (intelligent). Ако Том е извършил нещо, от което е спечелил за сметка на Дик, то той е в група B: Том е действал като бандит (bandit). Глупостта е свързана с група S и с всички позиции по ос Y под точка 0. Или както Третият основен закон пояснява:
Глупав е всеки човек, който причинява загуби на друг човек или група от хора без да извлича полза от това или дори причинявайки загуба за самия себе си.
Когато се сблъскат с Третия основен закон за първи път интелигентните хора инстинктивно реагират с неверие. Факт е, че разумните хора трудно възприемат и направо не разбират неразумното поведение. Но нека да зарежем теоретичността и да се погледнем прагматично на всекидневния живот. Можем да се сетим за случаи, в които някой е действал така, че той да спечели, а ние да загубим. Сигурно ще се сетим и за интелигентни хора, благодарение на които всички сме спечелили. Да, има такива случаи. Но ако се замислим наистина дълбоко - това не се случва толкова често, нали? Животът ни е доминиран главно от случаи, при които губим пари и/или време, енергия, апетит, жизнерадост, здраве, заради тъпи действия на иначе проспериращи хора, които нищо не печелят, а само причиняват объркване, затруднения, даже тежки загуби. Никой не знае защо проспериращи хора правят това. Всъщност няма друго обяснение освен едно: тези хора са глупави.

Не случайно Дикенс е написал "глупостта и шумното храносмилане човек не може да победи", а Шилер пък е твърдял, че "срещу глупостта и самите богове се борят безуспешно".

IV. Четвърти основен закон
Безпомощните хора, които по нашата отчетна система попадат в група H, обикновено не отчитат колко опасни са глупаците - и това не е чак толкова изненадващо. Този техен проблем е просто още една проява на безпомощността им. Наистина удивителният факт е, че интелигентните хора и бандитите също често забравят за разрушителността на глупостта.

Обикновено човек се изкушава да мисли, че глупакът причинява вреда само на себе си - но това е объркване на глупостта с безпомощността. Понякога интелигентни хора се изкушават да се забъркат с глупави личности, за да ги използват за целите си. Подобна маневра обаче задължително има унищожителен ефект, защото

* се основава на напълно погрешно схващане за глупостта и

* дава допълнително поле за развихряне на глупостта на глупака.

Човек може да се надява, че ще неутрализира всички каши, които глупакът ще забърка. Понякога това се случва. Но поради непостоянния и блуждаещ характер на глупостта разумните хора просто не могат да се сетят дори за всички възможни обърквации, които неразумните предизвикват с поведението си.

И така стигаме до Четвъртия основен закон:
Неглупавите хора винаги подценяват разрушителната мощ на глупавите хора. И по-точно: неглупавите хора постоянно забравят, че във всички случаи и на всички места взаимодействието с глупаци е много страшна грешка.От векове и хилядолетия, в обществения и в личния живот, непрекъснато… хората забравят за Четвъртия основен закон и това им коства неизброими загуби.

V. Пети основен закон
Досега говорих за благото на личността. Нека сега се спрем на благото на обществото, представено като алгебричен сбор от състоянието на отделните индивиди. За целта трябва напълно точно да разясним Петия основен закон, който гласи:
Глупавият индивид е най-опасният тип индивид на света. Следствието от този закон пък е: Глупакът е по-опасен от бандит.

Тук е моментът, в който ще въведем допълнителна класификация на групи В и H. Съвършеният бандит (В) е този, който с действията си причинява точно толкова загуби на другите, колкото са и неговите печалби. Този тип бандит е твърде рядко срещан. Друг малко разпространен вид е бандитът от тип В1 - индивид, чийто действия носят повече ползи за него отколкото са загубите за другите хора. Твърде често В1 имат много общи характерни черти с интелигентните хора от група I. За съжаление най-често срещания бандит е от тип В2, а именно индивид, който с действията си причинява огромни загуби за другите, за да постигне несъизмеримо малка печалба за себе си. Такъв е човекът, който убива някого, за да открадне 50 долара. И неговото поведение граничи с чистата глупост. Т.е. често В2 “прескачат” с действията си в група S.
По същия начин може да класифицираме и безпомощните от група H: съвършеният безпомощен Н (който с действията си си причинява точно толкова загуби, колкото са печалбите на другите), безпомощен Н1 (който си причинява по-малко загуби, отколкото са ползите за другите) и безпомощен Н2 (който губи много повече отколкото другите печелят).

Резултатът от действията на един съвършен бандит са ясни: преразпределение на блага/ползи/печалби. След извършване на “далавера” бандитът е придобил в сметката си (образно казано) точно толкова “плюсове”, колкото са “минусите” за другите. Обществото като цяло не е нито по-добре, нито по-зле. Ако всички членове на едно общество са съвършени бандити, то това общество ще бъде в стагнация, но няма да преживее катаклизми.

Но когато говорим за глупаци - историята е съвсем различна. Глупаците не само причиняват загуби за другите, но и не печелят нищо от това, а често дори губят наравно с другите. И така обществото като цяло обеднява.
И като цяло: хората от групи I, Н1 и В1 допринасят за благоденствието на обществото, макар и в различна степен. А представителите на групи S, В2 и Н2 причиняват неблагополучие на обществото.

Съгласно Втория закон групата на глупавите хора е константа, която не се влияе от време, място, раса, класа или други социо-културни или исторически променливи. Огромна грешка е да се смята, че броят на глупаците в западащо общество е по-голям от броя им в развиваща се общност. И в двата случая група S е константна величина. Разликата е, че в обществото, което е в лошо състояние:

* неглупавите членове на обществото позволяват на глупаците да станат по-активни и да предприемат повече действия;

* има промяна в състава на не-глупавата част от обществото: намаляват групите H1 и B1, а H2 и B2 пропорционално нарастват.

Тази теория е неопровержимо доказана с изчерпателен анализ на много исторически случаи.

Мозъкът на човека започва да работи с пълна сила...на 60 години...

Общата интелектуална мощ на мозъка при възрастните се увеличава с 3000% в сравнение със средните показатели

Пикът на интелектуалната активност на човека настъпва на 60 години, когато мозъкът започва да работи с пълна сила, установиха американски учени.

С течение на времето, в главния мозък се увеличава количеството на миелин - веществото, което кара сигнала по-бързо да преминава между невроните. Поради това, общата интелектуална мощ на мозъка се увеличава с 3000% в сравнение със средните показатели. А пикът на активното производство на миелин настъпва след 60-годишна възраст, съобщава The Daily Mail.

Ако до 50-те години между двете полукълба на мозъка има строго разделение на функциите, след това човек може да използва и двете страни на мозъка едновременно. Това му позволява да реши много по-сложни задачи.

Едновременно с това, влияние оказва и опита на възрастните хора. Те са по-малко склонни към объркване от необичайна или емоционална информация. Както отбелязва професора от Калифорнийския университет Дилип Джейст "човешкия мозък, зад които има десетилетия живот е по-малко импулсивен и по-рационален". Според него точно това е и мъдростта.

До сега уените смятаха, че до края на живота си човек губи до 30% от невроните. Последните проучвания обаче показват, че мозъчните клетки не умират, а разсеяността и забравянето не са свързани с прекомерно голямото натрупване на информация в човешката памет. Връзки между невроните могат да се загубят, но само ако човек не ги използва, допълват учените.

Преображение Господне...

Днес е празникът Преображение Господне. Той е установен още в първите векове на християнството и ни припомня едно от важните евангелски събития от земния път на Спасителя, а именно явяването Му в небесната слава пред Неговите ученици Петър, Йоан и Яков.

Юдейският народ не познал в Христос очаквания Месия, макар и старателно да изучавали пророчествата, те се надявали, че очакваният Месия ще ги освободи от робството на чужденците, ще възвеличи със земна слава и ще седне на Давидовия престол. Те не разбрали, че в пророчествата се говори за небесно, а не за земно царство, за вечни блага, а не за земна слава. Иисус Христос често беседвал с учениците си за Своите страдания. Той казвал, че Нему предстои да бъде отхвърлен от първосвещениците и книжниците, да бъде убит и на третия ден да възкръсне.

Сърцата на учениците се изпълвали със скръб от тия думи. За да утвърди вярата им, Христос се показал на трима от апостолите в небесна слава. Като взел със Себе си Петър, Яков и Йоан, Той се изкачил с тях на Таворската планина близо до Галилея. Тук Той се отдалечил малко от тях и започнал да се моли. Учениците в това време заспали. Когато се пробудили, видели Иисус преобразен, лицето Му се изменило и светело като слънце, а дрехите Му станали бели като сняг. С Него имало двама мъже, сияещи в слава, това били Мойсей и Илия, които беседвали с Него за предстоящите Му страдания и доброволна смърт.

Петър, поразен от това, което видял, казал на Иисус, че е добре да останат на това място, като направят три сенника за Него, Мойсей и за Илия. Изведнъж светъл облак осенил всички и из облака се чул глас, който казвал: "Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение, Него слушайте!" (Матей 17:5) Учениците от страх паднали ничком. Но Господ се допрял до тях и им казал: "Станете, не бойте се!" (Матей 17:7) И като станали, те видели само Иисус Христос в обикновения Негов вид. Те слезли от планината, а Той им забранил да говорят за това, което видели, докато Син Човечески не възкръсне от мъртвите.

Учениците чули гласа на Самия Бог, двамата пророци Мойсей и Илия, засвидетелствали със своето явяване, че Иисус е действително Оня, за Когото предсказвали пророците. Това събитие имало за цел да предпази апостолите от униние и съмнение при вида на Христовите страдания и да ги укрепи във вярата.

Константинийски епископ Антоний, 2010 година

Мъжки ум, женски ум...

По публикации на Сатоши Каназава
илюстрация Станка Желева

Защо мъжете планират интимните си връзки, а жените разговарят с колите си

Проучванията на еволюционната психология отдавна са установили, че има разлика в начина, по който функционират мъжкият и женският ум. Но какво значи мъжки и женски ум?

За мъжкия ум е характерна склонността към систематизиращо и “механистично” мислене. Систематизиращо мислене е това, при което има стремеж към анализиране и конструиране, за да се проумеят правилата които управляват функционирането на системите, как дайстват нещата, т.е. как работи светът.

Обратно на това женският ум се характеризира с емоционална съпричастност (емпатия). Емпатията е способността да се идентифицират емоциите, преживяванията и мислите на другите и на тях да се отговори чрез адекватна емоция, която да накара другия да се почувства по-добре. Накратко:

систематичността е склонността да се разбират нещата,
а мисловността - да се разбират хората

Разбира се, има изключения, но те не го правят по-малко валидно. Например има много жени, които са по-високи от повечето мъже. Но обобщението “като цяло мъжете са по-високи от жените” продължава да е вярно. Същото е и в случая с функционирането на ума при двата пола - не всички мъже имат подчертано мъжки ум и не всички жени имат подчертано женски. Но като цяло при мъжете умът е по-скоро мъжки, а при жените - женски.

Тези различия са се обособили в процеса на еволюцията, защото мъжете и жените са били принудени да се справят с различни предизвикателства. Мъжете са развили изследователската и систематизаторската наклонност, нужни им за изобретяването и изработването на оръдия на труда и оръжия. Емоционалната съпричастност не е имало как да се развие в дългите и самотни походи за преследване на плячката. Същевременно слабата склонност към емпатия е била полезна за мъжете особено в нередките случаи на агресия спрямо други мъжки индивиди в конкуренцията помежду им. (Много е трудно да убиеш някого, докато съпреживяваш емоциите му.)

Жените пък са развили способностите си за емпатия и ментализиране, защото те подпомагат майчинството - като предугаждането и разбирането на потребностите на малкото, преди то да се е научило да говори. Те са важни и за способността за сприятеляване и намиране на съмишленици в нова среда, което е било от огромно значение за първобитните жени при откриването на партньор за възпроизводство. В първобитното общество най-често жената е напускала групата и се е “омъжвала” в съседна група, за да се избегнат кръвосмешения.

Оксфордският професор по еволюционна биология Уилям Хамилтън, за когото казват, че е най-добрият дарвинист след самия Дарвин, го формулира най- добре:

хората се разделят на 2 вида: хора хора и хора предмети.

Разбира се, има и множество нюанси между двете крайности. Последните изследвания на психолозите потвърждават, че хората хора са предимно жени, а хората предмети - предимно мъже.

По-голямата склонност на мъжете да „механизират” света е главната причина те да са по-добри от жените в математиката, физиката и инженерните науки. В тези области те си имат работа с рационални системи, подчиняващи се на правила.

По-голямата склонност на жените към емпатия и разбиране на другия пък е основната причина те да си служат по-изкусно с езика и да са по-успешни в преценяването на характери.

Тези разлики в умовете на двата пола понякога се проявяват по доста комичен начин.

Нерядко мъжете разпростират склонността си да организират и систематизират всяко нещо и върху любовните си връзки и подхождат към проблемите в тях, както биха подходили към ремонта на карбуратора. Мъжете не проумяват, че връзката въвлича друго човешко същество със соствени чувства и емоции, които невинаги са рационални. Затова се стига до там мъже да третират гаджетата си като машини.

По подобен начин жените често разговарят с колите си и с други машинарии и им се радват или ядосват, сякаш са човешки същества с ум и чувства. Те се привързват емоционално към тях или пък се чувстват абсолютно отблъснати от техниката, защото тя не притежава разум и емоции, които да бъдат разбирани и съответно обгрижени. Мъжете и жените са различни, защото умовете им функционират различно, в резултат на което всеки от половете си има предимства и слабости.

Какво обаче става, ако един ум е крайно мъжки или крайно женски?

Изследователят Саймън Бейрън-Коен предизвиква революция в изучаването на аутизма и други разстройства от същия спектър като синдрома на Аспергер, като допуска, че аутизмът е проява на крайно мъжкия ум. Той се стреми към систематично мислене и се отнася към останалите хора като към машини или логически системи. Ако тази тенденция се разгърне в крайна степен, отношението към околните става като към машини. Според Бейрън-Коен това е същността на аутизма. Затова той го нарича “умствена слепота”. Според него аутистите са слепи за мислите, мотивите, преживяванията и емоциите на другите. Те гледат на тях еднопланово - смятат, че другите хора винаги мислят това, което декларират, и дори не допускат, че отсрещният може да има задни мисли.

С идеята на Бейрън-Коен за аутизма като проява на крайно мъжкия мозък може да се обясни защо преобладаващата част от аутистите (четирима от всеки пет) са мъже и защо аутизмът сред жените се среща рядко.

Ако теорията на Коен дава що-годе задоволително обяснение за аутизма, то проявленията на крайно женския ум остават загадка до момента, в който Бърнард Креспи и Кристофър Бадкок не предлагат свое обяснение до какво може да доведе крайно женският ум, който приписва на неодушевените предмети мисли и чувства. Това според Креспи и Бадкок е същността на параноидната шизофрения.

Шизофрениците чуват гласове, макар наоколо да няма хора, вменяват съзнание и поведение на предметите, въобразяват си, че околните непрекъснато говорят за тях и кроят планове зад гърба им. Ако за крайно мъжкия аутистичен ум може да се каже, че е сляп за емоцииите, то за крайно женския параноидно-шизофреничен ум може да се каже, че е сляп за логиката.

Прощалното писмо на Габриел Гарсиа Маркес

Габриел Гарсия Маркес се е оттеглил от публичния живот по здравословни причини - рак на лимфните възли. Състоянието му се влошава с всеки изминал ден. Прощалното писмо, което следва, бе изпратено от писателя на неговите приятели.

....."Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...

Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.

Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб".

Ван Гог изобразявал турбуленции с математическа точност

Математически анализ на творбите на Винсент ван Гог доказва, че изобразените в тях модели на завихряния учудващо точно съвпадат с реалните турбуленции, които се наблюдават във водовъртежите или във въздуха, излизащ от реактивен двигател.
Физикът Хосе Луис Арагон и негови колеги от Националния автономен университет на Мексико с изненада установили, че налудничавият холандски художник е използвал модели за съчетаване на светлина и тъмнина, които отговарят на математическата структура на турбулентния поток.

При това Ван Гог е проявил тази невероятна дарба в свои късни платна, създадени в период, когато умственото му състояние е било най-нестабилно и се е изразявало в близки до симптомите на епилепсията халюцинации, припадъци и загуба на съзнание, разкрива сп. "Нейчър".

Става дума за прочутите му картини "Звездна нощ" (1889 г.), "Път с кипариси" (1890 г.) и "Житно поле" (1890 г.).

В известения "Автопортрет" от 1880 г. липсват изображения на въпросните завихряния. Самият художник споделя, че е създал това платно в състояние на "абсолютно спокойствие", т.е. след като си е взел лекарството, предписано му след прословутото отрязване на ухото.

Оказва се, че за физиците е огромен проблем да опишат математически турбулентния поток. За някои от тях дори трудностите на квантовата механика бледнеят пред него.
На този етап специалистите разчитат на теорията на съветския учен Андрей Колмогоров, създадена през 1940 г. Тя открива съотношение между скоростта на потока и степента на отделяната от него енергия под формата на триене.

Теорията на Колмогоров предоставя на физиците математическо уравнение, с което могат да опишат вероятността да намерят определена разлика в скоростта между всеки две точки от завихрения флуид.

Мексиканските физици изследвали дигитални изображения на картините на Ван Гог и изчислили вероятността два пиксела, разположени на определено разстояние един от друг, да имат една и съща степен на осветеност.

Според тях човешкото око е най-чувствително към промените именно в осветеността на елементите в картините, а не толкова към нюансите в цветовете им.

Оказало се, че вероятностното разпределение на осветеността може да се опише точно с математическото уравнение на Колмогоров. Същото обаче не може да се каже за всички художници, които са изобразявали вихри в картините си. Ван Гог е единственият, който го прави с такава математическа прецизност.

Например в прочутата картина "Викът" също можем да открием турбуленции. Авторът й Едвард Мунк е известен като "психически нестабилен художник".

Явно лудостта му обаче не е била достатъчно гениална, защото мексиканските физици установяват, че описанието на вероятностното разпределение на осветеността в картината му не си пасва с теорията на Колмогоров.

Животът е изразена Любов...

Животът е най-прекрасното и едновременно с това най- трудното нещо, което притежава всяко живо същество. Той е като една пътека, която води до някъде, но няма да разбереш докъде, ако не преодолееш пречките и препятствията по нея. Разбираш това едва, когато лошото отмине, отсееш нещата и осъзнаеш, че най- хубавото, което си струва всичко, е Любовта.

Любовта е най- красивото чувство у хората. Тя е стимул да живеем и да се борим, захранва желанието ни да преодоляваме всичко около нас. Любовта ни е нужна, за да бъдем по – добри.

Любовта е чувство вътре в нас и няма хора, които да не могат да го изпитат. Все пак, всички сме родени с любов, а това трябва да е стимул, за да я раздаваме.
Великото чувство се носи из въздуха – само трябва да се спреш за миг и да го усетиш – то е навсякъде! Във вятъра, който гали лицето ти; тревата, по която стъпваш; дърветата, под които вървиш; красивото небе, което обединява всички ни под един ,,покрив”. Дори, когато седиш у дома със семейството си, то е във въздуха около вас. Всяка подарена усмивка на хората по пътя е израз на любов. Любовта е красота: ,,Красиво е всичко, което гледаш с любов!” Тя превръща грозното, грубото и лошото в нещо прекрасно. Успява да стопи омразата само с мила усмивка, нежна дума или жест. Тя е всесилна. Всяка помощ, подкрепа, разбиране към хората е израз на обич.

Любовта и обичта в живота ни са в основата на нашето израстване. Колкото повече обичаме, толкова по – добри ставаме и натрупваме по- голям духовен опит. Който обича, вече е победил света и не се страхува, че може да изгуби нещо.Истинската любов е акт на пълно себеотдаване.

Монахът Томас Мертън е казал: ,,Духовният живот се състои в това да обичаш. Но да обичаш не значи да сториш някому добро, да помогнеш или да го закриляш. Ако постъпваме така, то ние възприемаме ближния като обект, а себе си – като мъдри и великодушни хора. Това няма нищо общо с Любовта. Да обичаш означава да се приобщиш към другия и да откриеш Божията искра в него.”
,,Всички сме ангели с по едно крило. И ние можем да летим само, ако се прегърнем силно.”

Трябва да се обичаме, защото ни обединяват толкова много неща. Сами не бихме могли да се справим в живота, но ако се обичаме истински, цялата ни история, действия и взаимоотношения ще се променят към добро. Така е - животът е изразена Любов.

София Русева

Космическите закони като константата на скоростта на светлината може би се изменят?

Международен екип от астрофизици откри, че основни закони на природата, както се приема днес, може би се променят леко. Международен екип от астрофизици разкри, че основните закони на природата, може би се изменят с възрастта на вселената - удивително откритие, което може да пренапише учебниците по физика и да провокира фундаменталните предположения за начина, по който космосът съществува. Изследователите са използвали най-големия единичен телескоп за да наблюдават поведението на метални атоми в газови облаци, отдалечени от Земята на около 12 милиарда светлинни години.

Наблюденията са разкрили модели на светлинно поглъщане, което според екипа не може да се обясни без да се приеме промяна на в основната константа на природата, която описва привличането между електрически заредени частици. Ако се потвърди, откритието може да означава, че други константи, досега смятани за неизменни, като скоростта на светлината например, може би също са се променили с течение на космическата история. Изследването бе извършено от учени в САЩ, Австралия и Великобритания, ръководени от д-р Джон Уеб от университета на New South Wales в Sydney, Австралия. То ще бъде публикувано на 27 август в най-престижното издания за физика Physical Review Letters.
Учените, които са били запознати с документа не са открили никакви очевидни пропуски. Но тъй като последиците за науката ще бъдат от такъв мащаб и разликите от очакваните изследвания са толкова малки, много учени изразяват скептицизъм, че откритието ще издържи проверката на времето и казват, че ще изчакат независимо доказателство преди да се произнесат дали всичко е истина. От друга страна, откритието ще пасне на някои нови теории за вселената, в частност предсказанието, че непознати предишни измерения може да съществуват в "тъканта" на пространството.
Дори учените от проекта са били изключително предпазливи при представянето на своите резултати. Като описва възможните последствия от откритието на екипа д-р Уеб казва, че е "Възможно да съществува еволюция във времето на законите във физиката". Той добавя, че "Ако е правилен, това е резултат на цял един живот". Д-р Роки Колб, астрофизик в Fermi National Accelerator Laboratory, който не е участвал в проекта, казва, че откритието не само може да наложи ревизия на съвременната космология - науката за това, как светът е започнал и как се е развил, но също ще даде силен кредит на доверие на струнната теория, която предсказва, че съществуват още измерения.

"Предположението, ако е истина ще бъде толкова грандиозно, че хората ще трябва да го вземат напълно сериозно", казва д-р Колб. Размерът на промяната, наблюдавана от екипа е минимална, в размер на 1 спрямо число от 100 000, наречено фина структурна константа, за 12 милиарда години. Тази константа, също позната и като алфа, се определя и от по-популярни параметри като скоростта на светлината и силата на електронните привличания в рамките на атома. Но, както казва д-р Шелдън Глашоу от университета в Бостън, нобелов лауреат по физика за 1979 год. "даже тази малка промяна може да разтърси физиката и космологията".

Важността на подобно разкритие, според д-р Глашоу "ще бъде със стойност 10 по десетобалната скала". Като се има предвид неочаквания характер на откритието, и д-р Глашоу и д-р Колб казват, че има шансове да се появят "по-земни" обяснения за резултатите. Д-р Джон Бакъл, астрофизик от Institute for Advanced Study в Princeton, казва, че сложния анализ, който е бил необходим за да се извлекат минималните промени в наблюденията би могъл - принципно - да затъмни евентуални грешки. Но други казват, че екипът е действал изключително внимателно и всеки непознат източник на грешки би бил изключително тънък, за да бъде изпуснат.

"Ако те твърдяха каквото и да било друго по-малко драматично може би доста хора щяха да приемат техния експеримент като силно достоверен и много внимателен", твърди д-р Масимо Стиавели, астрофизик от Space Telescope Science Institute в Балтимор. "Изключителните резултати заслужават изключително доказателство", казва д-р Стиавели като прибавя, че запазва преценката си докато се появи и друго доказателство. Работата се основава на наблюдения на светлина от квазари, които светят със яркост, еквивалентна на яркостта на милиарди слънца. Светлината вероятно се излъчва от материя, извлечена от млади галактики поради мощната гравитация на черна дупка.
Освен д-р Уеб, екипът включва трима други учени от университета на New South Wales - Майкъл Мърфи, д-р Виктор Фламбаум и д-р Владимир Джуба, един физик от Кеймбридж - д-р Джон Бароу. Трима американски астрономи, които са експерти по квазарите също са членове на екипа - Д-р Кристофър Чърчил от Pennsylvania State University, д-р Джейсън Прохазка от обсерваториите Карнеги и д-р Артър Уолфи от University of California at San Diego. Наблюденията, направени от 30 фута широкия Keck Telescope на Mauna Kea в Хавай, е изследвал в детайли абсорбцията на светлина от квазар от газовите облаци в дълбокия космос, намиращи се между земята и квазарите.

Метални атоми като цинк и алуминий често присъстват като остатъчни следи в тези облаци. Поглъщането на светлина от подобни атоми създава тъмни линии с варираща дължина на вълната в спектъра на квазарите, като моделът е толкова ясно изразен, че често се сравнява с пръстов отпечатък. Стойността на тези дължини на вълните е директно свързана със стойността на фината структурна константа. Този пръстов отпечатък обаче изглежда се променя с времето, казва д-р Мърфи, като обръща внимание, че константата се увеличава с приближаване на нашето време и всъщност не е константа. "Това, което ние намерихме, статистически, е че съществува разлика между фината структурна константа преди много време и днес, сега, на земята".

Ефектът ще бъде значим далеч не само за разбирането на атомното поведение, според д-р Бароу от Кеймбридж, "но и затова защото дава изключително важна обратна информация за фундаменталната физика". Струнната теория, например, може да приюти подобни промени, които, приетите физически теории смятат за невъзможни. Според струнната теория постулира, че пространството съдържа миниатюрни, невидими измерения. Всяка промяна в размера на тези измерения - доста напомнящо на експанзията на вселената в пространството - би могла да промени качества като фината структурна константа, казва д-р Пол Стейнхарт физик от университета Принстън. Д-р Стейнхард смята, че повечето от теоретиците биха очаквали тези промени да са се случили през първите секунди на живота на вселената и да са ненаблюдаеми за астрономите днес.

Независимо от това, преди няколко години астрономите неочаквано откриха, че "съвременната" вселена е изпълнена с мистериозен вид енергия, която противостои на гравитационната в големи мащаби. Вероятно двата ефекта са някак си свързани, твърди д-р Стейнхарт. Други учени обръщат внимание на геологичните процеси, като естествено наблюдавания в природата ядрен разпад, които се използват да се определи, че вероятно фината структурна константа се е променила за последните два милиарда години на земята.

Но изследователите по проекта смятат, че техните резултати се простират много по-далеч във времето и, че интерпретирането на геологическите резултати са сложна работа. Някои физици, обаче, като д-р Джейкъб Бекенщайн от университета Hebrew в Израел забелязват, че някои теории отдавна предвиждат промяна в някои от константите на природата. Д-р Бекенщайн окачестви откритието като "потенциално революционно" и твърди, че е склонен да им вярва. "След доста мислене по тази новина ми се струва, че наблюденията на квазарите са открили истинските вариации" заключава д-р Бекенщайн.

Невротична потребност от любов....

Темата, която ще обсъдим е невротичната потребност от любов. Става въпрос за добре познатата на всеки психотерапевт преувеличена потребност на някои пациенти от емоционална привързаност, позитивна оценка на окръжаващите, техните съвети и поддръжка, а също и преувеличените страдания, ако тази потребност не е удовлетворена.

Но в какво собствено се състои разликата между нормалната и невротичната потребност от любов?

Всички ние искаме да обичаме и да ни обичат и ако това ни се удава, се чувстваме щастливи. В такава степен потребността от любов, или по-точно потребността да сме обичани, не е невротична. При невротика потребността да бъде обичан е преувеличена. Ако обкръжаващите са по-малко любезни, отколкото обикновено, на невротика му се разваля настроението. За психически здравия човек е важно да бъде обичан, уважаван и ценен от хората, на които държи, докато невротическата потребност е натрапчива и придирчива.

Подобни невротични реакции много отчетливо се изявяват в процеса на психоанализа, тъй като в отношенията пациент-психоаналитик присъства една особеност, отличаваща ги от другите човешки отношения. В психоанализата относително дозираната емоционална въвлеченост на психотерапевта създава възможност да се наблюдават тези невротични проявления далеч по-ярко, отколкото се случва в ежедневието: ние виждаме отново и отново колко много са готови да пожертват пациентите, за да заслужат одобрението на своя психотерапевт и колко са педантични и внимателни към всичко, което може да предизвика неговото неудоволствие.

Сред всички проявления на невротична потребност от любов може да се отдели едно, достатъчно разпространено в нашата култура. Това е преоценката на любовта, свойствена на определен тип жени. Имаме в предвид невротични жени, които се чувстват в опасност, нещастни и подтиснати винаги, когато до тях няма някой безкрайно предан, който да ги обича и да се грижи за тях. При такива жени желанието за брак приема формата на натрапчивост. Те се спират на това желание като хипнотизирани, дори ако самите те не са способни да обичат и имат съзнателно лошо отношение към мъжете.

Друга съществена черта на невротичната потребност от любов – това е нейната ненаситност, изразяваща се в ужасна ревност: „Ти си длъжен да обичаш само мен”. Под ревност разбираме не реакцията, основана на действителни факти, а именно ненаситността и изискването да бъде единствения предмет на любов.

Има още един израз на ненаситността на невротичната потребност от любов – това е изискването на безуслован любов. „Ти си длъжен (длъжна) да ме обичаш независимо от това как се държа.” Дори факта, че за психоанализата трябва да се плати, служи на невротика като доказателство, че изначалното намерение на психотерапевта не е да помага: „Ако искаше да ми помегне – нямаше да вземе пари”. В отношението им към собствения любовен живот господстват аналогични представи: „Той (тя) ме обича само, защото получава сексуално удовлетворение”. Партньорът е длъжен постоянно да доказва своята любов, жертвайки своите морални идеали, репутация, пари, време и т.н. Всяко неизпълнение на тези винаги абсолютни изисквания се интерпретират от невротика като предателство.

Друг признак на невротичната потребност от любов е извънредната чувствителност към отхвърляне. Всеки нюанс в отношенията, който може да се изтълкува като отхвърляне, невротикът приема само така и отговаря с ненавист.

В края на краищата, възниква главният въпрос, защо невротикът така трудно удовлетворява своята потребност от любов?

Една причина – ненаситността на неговата потребност от любов, за него винаги е малко. Друга причина – неспособността на невротика да обича.

Невротикът не си дава сметка за това, че е неспособен да обича. Той обикновено дори не знае, че не е умее да обича. Често невротикът живее с илюзията, че той е най-великият от влюбените и е способен на велико самоотдаване. Той се държи за тази самоизмама, защото тя му позволява да изисква все повече любов от другите, а това би било невъзможно, ако той действително осъзнава, че в действителност на него не му пука.

Има още една причина поради която на невротикът му е толкова трудно да се почувства любим – това е непреодолимия страх от отхвърляне. Този страх може да бъде толкова голям, че често му позволява да пристъпи към хората дори по обикновени въпроси. Той живее в постоянен страх, че другия човек ще го отблъсне. Той дори се страхува да поднесе подарък – от страх да не му откажат. Страхът от отхвърляне и враждебната реакция на отблъскване заставят невротика все повече и повече да се отделя от хората. Такива хора могат да се сравнят с хора, умиращи от глад, които биха могли да вземат храна, ако ръцете им не бяха вързани зад гърба. Те са убедени, че тях никой не може да ги заобича и това удеждение е непоколебимо.

Страхът пред любовта е тясно свързан със страха пред зависимостта. Тъй като тези хора действително зависят от любовта на другите и се нуждаят от нея като въздуха, опасността да попаднат в мъчително зависимо положение е в действителност много голяма. Те още повече се боят от всяка форма на зависимост, доколкото са убедени във враждебността на другите хора.

Как може да бъде разбрана тази невротична потребност от любов, с нейното пстоянно преувеличаване, паталогическа натрапчивост и ненаситност?

Може да се помисли, че невротичната потребност от любов – това е израз на инфантилната „фиксация на майката”. Това се подтвърждава от сънищата на такива хора, в които пряко или символично се изразява желание да се притиснат към майчината гръд или да се върнат в майчината утроба. Историята на тяхното детство,в действителност показва, че те или не са получили достатъчно любов и топлина от майка си или те още в детството си са били прекалено силно привързани към нея. В първия случай невротичната потребност от любов е израз на упорито съхраняващото се желание да си постигне майчината любов, която е недополучена в детството. Във втория случай това е пряко повторение на привързаността към майката.

В много случаи очевидното тълкуване ни се струва, че невротичната потребност от любов е израз на съществуващи дефицити в самооценката. Занижената самооценка, отношението към себе си като към най-злия си враг, самонападението са типичните спътници на такива хора, които се нуждаят от любов за това, за да се усетят в безопасност и да повдигнат занижената си самооценка.

Често невротичната потребност от любов се проявява под формата на сексуални задявки с психотерапевта. Пациента изразява чрез своето поведение или сънища, че той (тя) е влюбен(а) в психотерапевта и се стреми към някакъв род сексуална въвлеченост. В някои случаи потребността от любов се проявява пряко или дори изключително в сексуалната сфера. За да се разбере това явление трябва да помним, че сексуалните желания не винаги изразяват половата потребност като такава – проявленията на сексуалността може да се представи като вид ориентация за контакт с друг човек.

Невротичната потребност от любов се изразява толкова повече под формата на сексуалност, колкото са по-тежки емоционалните отношения с другите хора. В такива случаи сексуалността е един от малкото, а може би и единствения мост към друг човек.

Непредсказуемостта е закодирана в мозъка...

Непредсказуемостта е закодирана в мозъка

Изборът между две алтернативи чрез жребий става постоянно в главата ни на безсъзнателно ниво, твърдят неврофизиолози от Кеймбридж. Учените открили групи нервни клетки, които реагират различно при едни и същи стимули на всяко дразнение. Може да се окаже, че случайността е полезна за оцеляването в света. Например антилопата "гну" има по-голям шанс да избяга на хищника, ако се мята от една страна на друга. Непредсказуемостта в спорта също често дава предимство пред съперника. По-рано се смяташе, че случайността в реакциите на мозъка се дължи на "шум" в сложната електро-химическа верига. Сега изследователи от Кеймбридж откриват, че мозъкът реагира на светлинен дразнител през различни интервали от време, вариращи в пределите 0,15 - 0,35 секунди. Скоростта на ответната реакция също била случайна. Подобно явление се наблюдавало у котките, жабите и даже медузите. Не е изключено случайността да е фундаментално свойство на мозъка, заключават изследователите. Oсвен това, всяка група клетки изравнявала вероятността самостоятелно от другите. Например, при светлинно облъчване на два пъти през интервал от 0,03 сек., подложените на опита хора обикновено забелязвали първото, но не винаги. Периодично второто облъчване било забелязвано преди първото! "Ако на мозъка оказват въздействие няколко стимула, то при възприемането им неговите части влизат в съревнование едни с други, ето защо реакциите на мозъка са абсолютно непредсказуеми", обясняват учените. В различни ситуации промените на времето за ответна реакция можело да доведат до различни действия. Може би, непредсказуемостта на мозъчните реакции лежи в основата на креативността, доколкото случайността намира израз в новите типове поведение, новите идеи, съставна част от процеса на изследване.

Правото да бъдеш себе си....

40 основни права на всеки човек, формулирани от Сю Бишоп

Сю Бишоп (Sue Bishop) е психолог, декан на университета College of Nursing & Health в Северна Каролина, специализира се в методиките за развитие на асертивност. (Асертивността е форма на поведение, при която демонстрираш твоето самоуважение и уважението ти към другите. Тя се основава на философията за личната отговорност и съзнанието за правата на другите хора. Асертивното поведение отразява разбирането за личната ценност на всеки - своята и на другите хора като отделни индивиди.)

Повечето материали, посветени на самоутвърждаването, изброяват личните права с известни вариации, в зависимост от авторската интерпретация на темата. Тези права не са записани върху каменни скрижали, нямат непреодолимата сила на закон, това са правила, основани на здравия смисъл, които помагат в саморазвитието на човека и укрепването на междуличностните взаимоотношения.

Важен момент, който следва да се помни е, че ако вие имате някакво право, другият човек има точно същото право. Например, ако вие имате право да помолите за това, което ви е нужно. Другият човек има равно право да ви откаже или да се обърне към вас със свое искане. Ако вие игнорирате или грубо нарушавате правата на другия човек, това може да се смята за агресивно поведение. Ако игнорирате своите собствени права, вие не сте достатъчно уверени в себе си, вашето поведение е пасивно. Твърдата "система от права" е построена на взаимно уважение на потребностите, мненията и чувствата един на друг.

Основното правило, от което произтичат всички останали лични права, може да бъде формулирано много просто: вие имате право на окончателно решение относно това, какъв сте и какво правите.

Вашето решение не зависи от ролята, която играете в живота, от това какво очакват от вас околните, как вие си представяте, че трябва да постъпите. Това право е приложимо към всяка област на живота - бизнес, обществена и лична сфери.

Лесно е да се каже, просто е да се съгласите, че вие имате право да изказвате своите потребности и да установявате своите собствени приоритети, за да имате пълната отговорност за всеки аспект на своя живот, но вероятно това не е толкова лесно да бъде осъществено на практика. Помислете малко какво означава това. По всяка вероятност в началото за това ще бъде необходимо да промените своята концепция за личността. Не по-малко трудно е да се признаят правата на другите хора.

Независимо че съществуват широко известни права на човека, за които се говори в много книги, включително и в онези, посветени на самоутвърждаването, темата може да бъде развита в много различни варианти. Представям ви списък от 40 основни права. Някои от тях могат да ви се сторят сложни, но всяко има своята сфера на приложение.

Би било полезно да споделите вашите съображения по повод следното упражнение с някого от вашите приятели или колеги. Това ще ви помогне да определите онези малко разлики, за които говорим и да установите областта на приложение на всяко от правата във вашата индивидуална ситуация.

УПРАЖНЕНИЕ

Помислете за изброените по-долу права, формулирани въз основа на разработките на няколко автори. Анализирайте поотделно всяка точка, отбележете онези, с които изпитвате трудности. Например, ако ви се струва лесно да помолите за това, което ви е нужно, дали в повечето случаи става дума за вашия началник, подчинен или приятел, дали ви е трудно да го направите с вашия партньор, родители или деца. Или може би намирате промените по-скоро за плашещи, отколкото вдъхновяващи. И въпреки че всеки човек има право да се променя и развива, съществуват такива елементи във вашата личност, които ви дърпат назад. Или може би позволявате на другите хора да спъват вашето личностно развитие.

Основни права на всеки човек

1. Да бъде приеман като равен, независимо от пол, расова и национална принадлежност, възраст и физическо състояние.

2. Да бъде уважаван.

3. Да взема решение как да прекарва времето си.

4. Да помоли за това, от което се нуждае.

5. Да пита за мнение относно своята производителност на труда, поведение, облик.

6. Да бъде изслушван и възприеман сериозно.

7. Да има собствено мнение.

8. Да се придържа към определени политически възгледи.

9. Да плаче.

10. Да прави грешки.

11. Да казва "не", без да изпитва чувство на вина.

12. Да отстоява своите интереси.

13. Да установява своите приоритети.

14. Да изразява своите чувства.

15. Да казва "да" на самия себе си, без да се чувства егоист.

16. Да променя своето мнение.

17. Понякога да преживява неуспех.

18. Да казва "аз не разбирам".

19. Да прави заявления, не изискващи доказателства.

20. Да получава информация.

21. Да има успех.

22. Да отстоява своята вяра.

23. Да се придържа към собствена ценностна система.

24. Да има време за вземане на решения.

25. Да поема отговорност за собствените си решения.

26. Да има личен живот.

27. Да признава незнанието си.

28. Да се променя/развива.

29. Да избира дали да се включва или не в проблемите на другите хора.

30. Да не носи отговорност за проблемите на другите хора.

31. Да се грижи за себе си.

32. Да има време и място за уединение.

33. Да бъде индивидуалност.

34. Да иска информация от професионалисти.

35. Да не зависи от одобрението на други хора.

36. Да съди сам за собствената си значимост.

37. Да избира как да постъпва в определена ситуация.

38. Да бъде независим.

39. Да бъде себе си, а не онзи, когото околните искат да видят.

40. Да не се оправдава.

Надявам се, че вече сте започнали да се вглеждате в онези области на живота, където не използвате правата си или където ви манипулират или не ви дават да се развивате. Трябва да призная, че това упражнение е дълга и сложна работа върху себе си, но тя ще ви помогне да определите къде да съсредоточите силите си и да си изработите нови навици за самоутвърждаване.

Изясняването с кои личностни права имате трудности е само първата част от задачата. Помнете, че другите хора имат точно същите права.

Отново прочетете списъка. Какви права на други хора нарушавате? Как манипулирате други хора, за да освободите пътя си от тях.

Например, като шеф никога ли не сте карали подчинените си да се чувстват неуютно, когато казват "не разбирам" или са молили за информация, с която вие безусловно сте разполагали? Предоставяте ли на своя партньор място и свобода за развитие на личността? Очаквате ли от хората нещо определено, защото те играят една или друга роля в живота ви? Давате ли право на другите да ви откажат, когато ги молите за нещо, без да искате обяснение или да очаквате оправдания, без да настоявате за извинение за отказа им?

Помнете, че самоутвърждението има две страни - уважение правата на другите хора и съблюдаване на своите собствени права.

Четвъртото измерение е в началото на координатната система

Четвъртото измерение, което векове наред не дава покой на мислители, математици и физици, не е времето, както днес се смята! Четвъртото измерение е началото на координатната система, там, откъдето векторите за широчина, височина и дължина тръгват. Тази провокативна теза, която разбива съществуващите постулати, в т. ч. Теорията на относителността на Айнщайн, развива в своя труд ”Реалното физическо пространство” (1996 г.) философът, любителят на космологията, президентът д-р Желю Желев.

Четвъртото измерение на пространството има дълга и поучителна история. За продължителен период то е било обект на всевъзможни спекулации от спиритуалистите и всякакви „учени” шарлатани. В техните ръце то е измерението, което придава на обикновеното наше триизмерно пространство невероятни свойства. Всичко, което не е възможно в тримерното пространство, е възможно в пространството с четири измерения. За съжаление то не е достъпно на обикновения човек. В четиримерното пространство пребивават духовете и вършат невероятни неща. Но да оставим настрана спекулациите. През Средновековието с този въпрос се е занимавал френският математик Орем. В съчинението си „Въпроси към геометрията на Евклид” пише: „... някой може би ще изрази съмнение, ако линейното качество е представимо тук като плоскост, а плоското – като тяло, имащо три измерения, то излиза, че телесното качество може да бъде представено като притежаващо четири измерения под формата на нов вид качество.”

Аз казвам, че това не е възможно

Защото ако текущата точка се представя като пораждаща линия, линия – плоскост, плоскостта – тяло, не следва, че когато си въобразяват тялото текущо, то поражда четвърти род количество. То си остава тяло и затова в книгата "За небето" гръцкият философ Аристотел говори: "От тялото не се извършва преход към друг вид количество."

Към възможността да се построи в геометрията тяло с четири измерения отрицателно се отнася и немският математик Ширел (1525 г.): „ Ако в аритметиката виждаме, че ни се разрешава да съчиняваме много неща, даже ако те изобщо нямат форма, в геометрията не се разрешава да се предположат телесни линии и повърхности и да се излезе зад пределите на куба, както ако имаше повече от три измерения, тъй като това би било противоестествено...”.

В 1746 г. Кант прави опит да си обясни защо четвъртото измерение е невъзможно: „Четвъртата степен е нелепост по отношение на всичко онова, което ние можем да си представим за пространството със силата на въображението. В геометрията е невъзможно да се умножава квадратът на самия него, както е невъзможно да се умножава кубът на неговия корен.”

Отрицателното отношение към четвъртото измерение се определя преди всичко от невъзможността към трите взаимноперпендикулярни линии, пресичащи се в една точка,
да се построи четвърта, която да бъде също перпендикулярна на тях. Това показва, че четвъртото измерение на пространството не може да бъде равноправно с другите три. Ако изобщо може да има такова, то трябва да се търси другаде.

И тук идва идеята към трите пространствени координати (x, y, z) да се въведе времето и ролята му на четвъртата координата.

Това математика дължи на френския учен Лагранж,който в труда си ”Аналитична механика” от 1788 г., реализира тази идея. Справедливостта обаче изисква да кажем, че тя е лансирана още от Даламбер в неговата „Енциклопедия”.

В по-новото ни време идеята, че четвъртото измерение е времето, се възприема от строителите на Теорията на относителността. При изграждането на математическия апарат на теорията Г. Минковски въвежда времето като равноправна четвърта координата. Според него съществува единно пространство-време, а изолирани едно от друго, пространството и времето са фикции.

Каквито и изчисления да се правят обаче, те не могат да променят реалния факт, че времето не е пространство. То остава псевдопространство, подобно на енергията, импулса и т.н.

Времето не може да бъде действително измерение на пространството поради 2 прости съображения: първо, те са несъизмерими, защото се измерват с различни единици – пространството със сантиметри, времето – със секунди, второ, пространството е двупосочно - движението в него може да се извършва наляво и надясно, назад и напред, при което двете посоки са равноправни, докато времето се движи от миналото към бъдещето.

Особености на движението в четвъртото измерение

За разлика от обичайните три измерения на пространството, където движението във всяко едно от тях е равноправно, движението в четвъртото се отличава съществено. Ако по координатите x, y, z, фиксиращи трите измерения на пространството, тялото може да се движи, без да се налага да претърпява някакви качествени промени, движението в четвъртото измерение задължително го изисква. То става за сметка на другите три едновременно. Последните намаляват. Когато сферата, свивайки се, се устремява към нулевия си обем и това става за сметка на другите три координати, които се устремяват към началото на координатната система. При разширяването става обратната промяна. Координатите нарастват за сметка на все по-рядкото присъствие на четвъртото измерение в единица обем.

Д-р Желю Желев: Това показва, че четвъртото измерение е по сила равно на другите измерения, взети заедно. То се уравновесява с тях и поради товапредставлява най-силното измерение на пространството

Затова и движението в него е винаги свързано с дълбоки качествени промени. Една масивна звезда с маса няколко пъти по-голяма от слънчевата и черната дупка, в която тя се превръща в края на термоядрената й еволюция, се отличава радикално в основните им физически параметри. Вече неутронна звездата показва такава дълбока промяна: атомите не съществуват повече, електроните са натъпкани в протоните и от предишната организция са останали само неутроните, плътно притиснати един до друг.

Същинското движение в четвъртото измерение става, когато тялото започне да се свива в собственото си пространство. Класическият пример за това е гравитационният колапс. Когато достатъчно масивната звезда в края на своята термоядрена еволюция под действието на гравитационните сили започне неудържимо да се стреми към сферата на Шварцшилд* и мине под гравитационния си радиус, тя извършва движение в четвъртото си измерение.

При обратния процес – антиколапса или експлозията, при който тялото се разширява, четвъртото измерение връща мащабите на другите три измерения.

Когато тялото се свива и разширява,то се движи в измеренията на своето собствено пространство...

Това е малко трудно за представяне, защото природата не се е погрижила да ни предложи такъв чист случай, който да се наблюдава непосредствено. При всички крайни случаи вътре във Вселената свиването и разширяването като че ли става в едно автономно пространство. И това действително е така и точно този факт пречи да се схване механизмът.

Когато произведем един изстрел с пушка, зарядът на патрона превръщайки се в газове, увеличава своя обем 1000 пъти. Същото е и ако изпарим един определен обем вода. Парата ще има 1000 пъти поголям обем от течната вода. Но и в двата случая промяната става във външното пространство, в което предметът е, тъй да се каже, потопен.

Единственият уникален случай, където свиването и разширяването на „тялото” е в неговото пространство, е Вселената. По отношение на нея няма външно пространство, защото извън нея не съществува нищо друго. Поради същата причина тя не може да се движи иначе освен в измеренията на собственото си пространство.

При движението на тялото в четвъртото измерение обаче се променят не само абсолютните стойности на другите измерения, променят се и всички други фундаментални свойства, отнасящи се до неговата метрика и топология: кривината на пространството, разстоянието между точките и пр.

Стават дълбоки качествени промени в самата организация на материалния субстрат. Разрушават се и респективно се възстановяват редица етажи в йерархичната структура на материята. При различните етапи на гравитационния колапс например се разрушават различни етажи: при белите джуджета се разрушава нормалната структура на атомите. Веществото се оказва в „изродено състояние”: запазват се атомните ядра, а електронните им обвивки се разрушават. При неутронните звезди се разрушават и атомните ядра, електроните се натъпкават в протоните и от предишната структура на атомите остават само неутрони, плътно притиснати един до друг.

При „черната дупка”, където колапсът става още по-дълбок, вероятно се разрушава и неутронният етаж на материята, а може би и още по-надолу.

Би трябвало да се предполага, че при пълния гравитационен колапс на Вселената се разрушават много повече или пък всички етажи в нейната йерархична структура. Разрушават се Мегагалактиката, отделните галактики, съзвездията, звездите и планетите, молекулите, атомите, елементарните частици и пр.

Особености на движението в четвъртото измерение

1. То е привилегия на големите маси, които са способни да породят достатъчно големи гравитационни сили, необходими за сломяването едни или други структури в организацията на материята.

2. Движението в четвъртото измерение става скокообразно и катастрофично. Пример - избухването на Нова или Свръхнова звезда, от която може да се получи различна дълбочина на колапса – бяло джудже, неутронна звезда, черна дупка. Тази скокообразност се определя от йерархичната структура на материята. Всеки колапс според големината на гравитационните сили разрушава йерархията до определен етаж съответно: Мегагалактика – галактически купове – галактика – звезда – мезотяло – молекула – атом – елементарна частици – кварк и т.н.

3. Вселената, която разполага с безкрайно големи гравитационни сили, може да свие материята до нулевия обем, като същевременно увеличи плътността й до безкрайност (състоянието на сингуларност). Поради това тя единствена е способна да разруши всички етажи от предишната йерархична структура на материята, да обърне измеренията на пространството и да постави началото на антиколапса – началото на новата Вселена.

Д-р Желю Желев

Нибиру се завръща....

На всеки 3600 г. десетата планета преминава през Слънчевата система. Ще ни доближи ли фатално?

Според древната цивилизация на шумерите Нибиру е десетата планета в нашата Слънчева система, която на всеки 3600 г. минава покрай Земята и предизвиква непредвидими последствия – от създаването на човека до всемирния потоп. Астрономите подозират съществуването й по косвени белези, но то все още остава загадка за науката.

Според Закария Ситчин, световноизвестен автор, също журналист и археолог, Нибиру е десетата планета в Слънчевата система. Авторът от еврейски произход предполага, че тази планета обикаля около две слънца – своето и нашето, около което се завръща на всеки 3600 г., предизвиквайки катаклизми и природни бедствия. Нибиру се придвижва по силно елипсовидна орбита.

Остро критикувани, неговите смели, но добре продавани теории намират подкрепа от автори като Бурак Елдем, Фон Даникен и други застъпници на извънземния произход на човека.

Историята на Нибиру произлиза от древния шумерски клинописен епос „Енума елиш”, в който Нибиру означава „Планета на пресичането”. При едно от навлизанията й в Слънчевата система, според Ситчин, неин спътник се сблъсква с планетата Тиамат, намираща се между Марс и Юпитер. Това довежда до формирането на астероидния пояс, на родната ни Земя и на Луната (Виж схемата вдясно – бел. ред.).

Доскоро подобна хипотеза за сблъсък между две небесни тела бе напълно отричана, но симулациите на сблъсък между Земята и обект, наполовина по-малък по размер, дадоха нов живот на смелата теория.

Нибиру е описана в шумерската митология като родно място на високоразвитата технологически цивилизация на Анунаките,
посетили Земята още преди 500 000 години и създали човека

Дошли на нашата планета като златотърсачи, те кръстосват своята ДНК с тази на Homo erectus. Резултатът от този експеримент на генното инженерство довежда до появата на хората, използвани първоначално като роби в мините на Анунаките. Ситчин и други автори приемат този мит за реалност и в него виждат логично обяснение на задълбочените познания на цивилизацията на древен Шумер. Като например откъде шумерите са знаели за съществуването на Плутон хилядолетия преди той да стане достояние на съвременната наука (едва през 1930 г.). Рабираем става и образът на шумерската богиня създателка, която държи две змии във формата на двойно завита спирала с тънки нишковидни свръзки между тях.

Нима хората преди 4000 г. са познавали структурата на ДНК,
която едва наскоро бе разгадана с помощта на модерна техника?

Закария Ситчин дава ясни отговори не само на този мистериозен въпрос, тълкувайки древния епос. Той твърди, че други източници също говорят за съществуването на планетата фантом, описвайки я със силно елипсовидна орбита и период на завъртане около орбитата си за 3600 до 3760 г. Ситчин приписва тези описания на астрономите от цивилизацията на маите. Това е и причината не само той, но още много други застъпници на съществуването на Нибиру да очакват нейното поредно завръщане по време на зимното слънцестоене на 21.12.2012 г.

Предполага се, че Нибиру ще навлезе в пределите на Слънчевата система по посока на часовниковата стрелка. До какво би могло да доведе това? Тези, които повярват, ще се подготвят за най-лошото, а за останалите – нека тази история остане един забавен сценарий за научно фантастичен филм с апокалиптични елементи!

Телепатия...

Телепатията е психически феномен, при който се осъществява обмен на данни между двама души без използването на сетивата им. (Те не се чуват, не се виждат...) Обменът може да включва мисли, идеи, чувства, изображения. Описания на телепатията съществуват още преди появата на писмеността. Аборигените в Австралия приемат телепатията като човешка способност, докато в по-развитите общества тя се смята за специална дарба, която притежават само екстрасенсите. Явлението телепатия не се признава от официалната наука, въпреки редицата експерименти, доказващи съществуването й...

История
Терминът "телепатия" е използван за първи път през 1882 година от френския психолог Фредрик Миърс, основателя на Обществото за психологически изследвания.

Изследователския интерес към телепатията идва от хипнозата. Хипнотизаторите откриват, че телепатията е от така наречените "висши явления", наблюдавани при хипнотизирани хора. Подложените на хипноза често четяли мислите на хипнотизаторите и изпълнявали неизречени инструкции.

Скоро много от психолозите и психиатрите започват да наблюдават явлението при техни пациенти. Зигмунд Фройд го наблюдава толкова често, че му се налага да потърси обяснение. Той определя телепатията като регресивно примитовно свойство на човека, което се е изгубило в хода на еволюцията, но все още се наблюдава при определени условия. Карл Юнг отсъжда доста по-важно място на телепатията. Той я смята за функзия на синхронността.

( Това е термин, използван от Юнг за да обозначава значими съвпадения и равнозначието на психични състояния или събития, които нямат причинно-следствена връзка помежду си. Такъв феномен за него бил, когато вътрешно изживяно събитие ( сън, видение ... ) има отражение във външната реалност. Освен това той е използвал този термин и за обозначаване на подобни или еднакви мисли, сънища или видения, случващи се по едно и също време на различни места и с различни хора. )

След основаването на Американското дружество за психични изследвания през 1885 телепатията става първия психичен феномен, който се изследва научно. Първите тестове са елементарни. Човек, седящ в една стая, се опитва да предаде по мисловен път двуцифрено число, вкус или изображение към друг човек, седящ в съседна стая. Френския психолог Чарлс Ричет изчислява математическата вероятност за познаване на тези мисли. Той заключва, че телепатията се наблюдава отделно от хипнозата.

Интересът към телепатията се увеличава след Първата световна война след като хиляди се обръщат към спиритуализма в опит да комуникират със загиналите си близки. В САЩ и Великобритания се провеждат масови експерименти с телепатия.

Експериментална основа
Телепатията най-често се проявява спонтанно при инциденти и критични ситуации, при които близък приятел или роднина е наранен или убит. В такива случаи човек близък със пострадалия се случва да усети опасността от разстояние. Информацията идва под различна форма. Понякога тя е под формата на фрагменти от мисли, които изникват в сънища, видения, халюцинации. Друг път това са отделни думи, които просто изкачат в съзнанието на човек. Някои инциденти включват явна телепатия между хора и животни.

Телепатичните способности изглежда се влияят от емоционалното състояние на човека. Това важи както за изпращача на информация, така и за приемателя. Според статистическите данни за телепатията повечето жени са получатели на информация, като едно от обясненията е, че жените по-добре разбират чувствата си и разчитат на интиуицията си повече, отколкото мъжете.

Телепатията може да се прояви в съня на човек. В такива случаи си наблюдава промяна на кръвното налягане, а електроенцефалографски анализи показват, че мозъчните вълни на изпращача и на приемателя съвпадат.

Експеримент с телепатия е бил направен при мисията Аполо 14 през 1971 година, който даказва, че разстоянието не е пречка за феномена. този експеримент не е бил разрешен от НАС, а резултатите не са оповестени преди края на мисият. Асторнавтът Едгар Мичъл провежда експеримнта с четирима приематели на Земята. Мичъл се концентрирал върху поредици от двадесет и пет произволни числа. Той прави 200 редици. Ако приемниците бяха познали 40 от тях, то щеше да е случайност, но двама от приемниците познават 51. Този резултат е по-добър от очакваното, но не достатъчно добър за скептиците.

Теории
През вековете се изказват много теории и предположения с цел описване на телепатията и начина по който действа, но никоя от тях не изглежда вярна. Телепатията, както и други психични феномени, преодолява времето и пространството. През деветнадесети век британския химик и физик Уилиам Крукс предполага, че телепатията се основава на мозъчни вълни, подобни на радио-вълните. През двадесети век Съветският учен Л. Василев предлага електромагнитна теория за обяснение на телепатията. Американският психолог Лауренс Ле Шан предполага, че всяка личност има своя собствена реалност, като хората със специални способности в телепатията и други психични феномени споделят реалност, различна то тази на обикновенните хора, което им позвлява да комуникират помежду си. Това обаче не обяснява произволното наблюдение на телепатия сред хората.

Никоя от тези теории не се е наложила засега. Има достатъчно доказателства, че телепатията съществува, но науката все още е далеч от обяснението на този феномен.