ДОБРЕ ДОШЛИ В БЛОГА НА АЛЕК!

...За динамичното ни и трудно ежедневие; за девалвацията на личното и общо самочувствие; за България и българското самосъзнание и ..... Блогът е отворен за Вас и Вашите споделени размисли....

...Отворен е за всеки, който добронамерено желае да постави тема или отвори дискусия по наболели проблеми от живота!


Ще бъда доволен ако моите мисли за живота и всичко, което ни заобикаля Ви допадат.

И....моля, пишете на български език! Нека да не забравяме, да се гордеем с това, че ЧЕТВЪРТАТА ПРИЗНАТА СВЕТОВНА ПИСМЕНОСТ Е НАШАТА!
















Banners

Сътрудници

Архив на блога

Търсене в този блог

Моят списък с блогове

сряда, 22 октомври 2008 г.

България е в революционна ситуация

Оценена според основните исторически теории – и леви, и десни, България в момента е в революционна ситуация. Според левите мислители такава настъпва при конфликт между производствени сили и производствени отношения. Точно това е при нас – в основата си икономиката е капиталистическа и обикновените хора работят и създават блага. Разпределението обаче е социалистическо – един дребен като размер елит контролира държавата и чрез нея управлява около 60% от въпросните блага. 43% пряко чрез бюджета и данъците, и още 15-20% чрез държавно контролираните или регулирани монополи… 99% граждани работят, а 1% елит държи 60% от изработеното. И го прави чрез институции, създадени да прокарват интереса на 99-те процента…
Според десните мислители, революция се надига не само по икономически причини, а и при пълно скъсване на връзката между елита и плебса. Т.е. унищожаване на точките на взаимен интерес. Точно това е налице в момента. Управляващи и народ живеят в различни светове. Разделението е толкова голямо, че онези отгоре изобщо не усещат какво мислят онези отдолу. Неприкритите кражби на държавни пари, безнаказаността на мошениците пряко плащащи на властта, надменното отхвърляне на Европа, докато тя говори очевидни истини, та дори и раздаването на ордени на доста противоречиви фигури, демонстрира до каква степен на елита „не му дреме” за мнението на народа…
Нашият елит има 2 ступора на самоуспокоение – търпението на българина, и членството в международни структури. И двете обаче са твърде измамни. Макар и пословично, и наистина доста голямо, дори търпението на българина не е безгранично. От друга страна, революции са избухвали и в рамките на големи империи. Т.е. самоуспокоението на елита, че след като сме в ЕС и НАТО, сме защитени от крупни катаклизми, е една много опасна самоизмама. И Франция, и Русия са били велики империи, преди да ги отвее гневът на масите. В България омразата към политиците е дори по-голяма поради чисто народопсихологични причини.
От всяка революционна ситуация има 2 изхода – мирни реформи в посока каквато би определила една революция, или избухване на самата революция. Няма трето решение. Всяко отлагане единствено прави революцията после по-мащабна

Добри Божилов

Министерският съвет връща комунизма......

... засега за младежите

Днес чета "Годишния доклад за младежта" за 2007 г. на Министерски съвет и не вярвам нито на очите, нито на ушите си. На стр. 37 прочетох следните слова: "Социализмът се е изчистил от негативните си наслоения и се е превърнал в "доброто старо време". Можем да очакваме в близко бъдеще нарастване на младежкото левичарство, основаващо се на идеята за възстановяване на "истинския-социален комунизъм". Ужасен съм, че в документи на Министерски съвет се говори за връщане на младежите към комунизма. Ще поискаме правителството да си изтегли доклада, защото парламентът не може да гласува подобни безумици. Явно някой се опитва да връща комунизма в България. Нищо учудващо до тук, въпросът е ще останем ли безучастни? Представете си какво би станало при подобен доклад в Германия, Великобритания и дори Франция. Направо щеше да има оставки!

October 22nd 2008 Posted to Български парламент

вторник, 21 октомври 2008 г.

Психическият свят на българина

Проблемът с изясняването на особеностите на националната ни психика е не само философски и психологически, това е проблем със съдбовно значение за всички нас. Това, как ще реализираме типичните черти на характера си в близко и в по-далечно бъдеще, това, дали ще заемем полагащото ни се място на европейската и световна сцена, защото да можем сами да решаваме съдбата си, до голяма степен се определа от нивото, до което познаваме себе си като национална психика и характер, като народна душевност. За да можем сами да си определяме хала, трябва да разкрием онази дълбока същност на националния ни психически синтез, корените на българската душа, онази индивидуалност и специфика на психическия свят на българина, които го отличават от останалите народи. Трябва също да съумеем да посочим факторите, които са определяли и изменяли нашата душевност през годините, условията, при които националният ни характер е изпъквал с цялото си богатство, а държавното ни устройство и културата ни са определяли тенденциите и извън България. Трябва да установим обстоятелствата, които ограничават действителното ни проявление. Една не лека задача. Оказва се, че не е никак лесно да се посочат особеностите на националната ни психика, противоречията в характера ни, позициите и ориентациите ни. Причините за това се крият в превратностите на историческото ни развитие – от една страна, опитът ни в “правенето” на собствената си история е прекъснат за един много дълъг период от време (повече от петстотин готини), от друга, в най-новата ни история и до наши дни непрестанно се правят манипулоции с народната ни душа. На българина се налагат модел и стандарт на живот, разработени все някъде извън България, обслужващи чужди интереси. Тези разработки са в противоречие с българската душевност, с особеностите на националната ни психика. Те не могат да “дават плодове” на “почвата” на българската душа, но доколкото “заразяват” и “отравят” тази прекрасна “почва”, доколкото българинът се затваря в себе си, обръща гръб на обществените процеси, отграничава се от тях, доколкото идентифицира и познава себе си в човека, грижещ се единствено за дома и семейството си, доколкото ценностите му се снемат до осигуряването на оцеляване, просъществуване на него и само на това, което е негово, то, за съжаление, тези чужди разработки, налагащи ни начин на живот, наистина са успели. И е факт, че българинът се е отдал на стремежа да се съхрани, проявявайки се в други роли, давайки простор на подсъзнателни и съзнателни позиции, насочени към самосъхранение, но не и към действителна, адекватна психическа реализация. Този факт издига редица бариери пред едно успешно задълбочено анализиране и познаване на националната ни психическа идентичност. Въпреки това съществуват реални предпоставки за по-цялостно разкриване на особеностите на народната ни душа. Тези предпоставки са в съществуващото богатство в нашата философска, психологическа и социологическа литература и отражението на динамичните процеси на развитието ни през най-новата история на страната. Има възможност за анализи и сравнения, за обобщения, за прогнози. Необходимостта от анализ и синтез на психическия свят на българина е продиктувана от общия стремеж и желание през идните времена да създадем обществено и лично пространство за разгръщане и реализация на изконните ни добродетели, помагали ни да оцелеем през годините и да извървим не лекия си път до днес. Дълбоко е убеждението ми, че и светът ще стане по-богат, отваряйки очите си за традициите, бита и душевността на един древен народ с многовековна история, какъвто е нашият. Голяма е надеждата ми, че натрупания вътрешен психически заряд в стремежа за оцеляване и самосъхранение, българинът ще насочи за реализирането на нещо градивно, ще превърне в позитивна енергия спрямо себе си и околните. За това са необходими подходящи условия и среда, които ние трябва активно да търсим и предизвикваме.

И така, когато се прави анализ на националната ни психика, е нужно да се съберат и разгледат съществуващите мнения и позиции по този все още неизяснен проблем, без излишно да се абсолютизират някои от тях. Друго условие за успешно разкриване на факторите, определящи типичните прояви и ориентации на българите в исторически и чисто психологически план, е да не се спекулира с явления като психика, характер, душа, “психически склад”, да не се противопоставят. Те имат единна същност, подхранвани са от една кръв, от една историческа съдба и природа, обособени са, ако щете, в една географска област, родени са на една земя.

Сложна и деликатна материя е българската душа. Много е трудно да си пробиеш път до нея. Голяма опасност вижда нашенецът в отварянето на душата си за околните, в това да сподели и предостави личното, съкровеното за съграждане и в полза на общественото. Общественото за него е нещо чуждо, враждебно. Дълги години то му е спускано отгоре, внасяно е отстрани, но винаги въпреки самия него и за потискане на личната му изява, позиция, за обезличаване на строго индивидуалната и уникална същност на всеки един. Акт, който е в разрив с всички природни закони. Акт, несъобразен с взаимното обуславяне на общо и единично, който поставя противоположностите като пасивно разграничени, без да отчита тяхното единство и борба. Всичко това отдалечи поведението и позициите ни от характерните за прекрасната ни душевност прояви. Прекрасният, интелигентният българин, човекът с ранима душа, болезнено чувствителен към агресията и посегателството над българщината и общочовешките добродетели у него, се подчини на инстинкта за самосъхранение, затвори се и се задоволи с личното си пространство. В общественото зейна празнина, която през различните времена охотно, безцеремонно и трайно се зае от хора със съмнителен морал или по-скоро с липса на такъв. Такива личности дълго време оформят и представляват облика на България пред света – цинизъм. Нещо по-лошо, ние самите се определяме като народ, пълен с предатели и некадърници, който е неспособен да се управлява сам. За съжаление по улиците често се чуват заключения от типа: “толкова сме зле, че не комунизма, ами и турците да се върнат, не могат да ни оправят”. Докога ще предоставяме инициативата и ще освобождаваме наивно пространството, от което се “оправя” положението ни, на най-безкрупулните си елементи, за да обслужват чужди интереси и озаконяват безчинствата си? Докога, пагубно за нас и за радост на други, ще си насаждаме, че сме предателски, завистлив народ?

Едва ли има интелигентен и родолюбив българин, съзнаващ богатството на това, че сме един от древните народи, който не иска по-скоро да обоснове и докаже, че посоченото по-горе е един неестествен изглед на нашата страна, една неадекватна изява на националната ни психическа индивидуалност, една лишена от достойнство и себепознаване самооценка, едно осъдително отношение на равнодушие към нещата, които определят съдбата ни. Затова нека чрез по-гъвкави, дълбоко специфични, осигуряващи многостранност на анализа подходи се опитаме да разкрием корените на сложната ни народна душа. Нека се опитаме да отговирим, какво получаваме от нашите прародители като душевност и общуване, като психика, каква е тяхната съдба в следващите превратни и напрегнати за народа ни години и векове, кой друг се е месил в нашата кръвна група, кой се е мъчил да наруши триединното начало – траки, славяни, прабългари.

В някои популярни исторически източници, пък и в повседневното мислене на интелектуалци и общественици, корените ни се свързват предимно с местното славянско население и придошлите от Средна Азия прабългарски племена. По този начин се подценява една съществена кръвна и духовна първооснова на народната ни душа – тракийския източник. Колкото обаче да се недооценява този факт, създаването на Българската държава се осъществява на земята на траките и то, не в тяхно отсъствие. Малко се знае от къде идват те, какъв е техният жизнен път до стъпването им на Балканите. Но всички изследователи са единодушни, че те имат индоевропейски произход, със собствен език и богата култура. Основните им заниманиа са земеделието, лозарството и винарството. Постоянни спътници в живота им са огромни стада животни. Обработването на металите, овощарството и градинарството са част от начина им на живот. От среброто те изработват съдове за бита, част от които са останали и до днес. Върху тези съдове тракийските майстори са извайвали прекрасни художествени образи, които и сега будят голямо възхищение у ценителите на изкуството. Богати тракийски златни и сребърни съкровища са притежание на върховете на световното изкуство. Историята и изкуството биха били бедни без Спартак, Орфей и знатните златарски тракийски майстори. Тракийците са се проявявали и в зографската и декоративно-мозаечната живопис. Лириката, драмата, комедията, музиката са съществена част от светоусещането им. И сега тракийксата песен звучи в душата на нашия народ. Видно е, историята и живота на траките по нашите земи демонстрират духовно присъствие на един народ, без който не можем да си обясним съвременния българин. От тях носим дълбоко в себе си преклонението пред собствеността, занаята, пословичното трудолюбие, ината да се съхраним и оцелеем. Траките ни оставят в наследство изтънчено светоусещане, усет към красивото, желанието да градим, да създаваме, любовта на хората около нас. Може би от тях носим и тази търпеливост, примиренчество, вътрешна нагласа за изчакване и безразличие. Все пак не може да се очаква от природно интелигентния тракиец, притежаващ изтънчената душа на творец, да се брани и упорства с цената на всичко.

Фундаментално значение за формирането на българската нация, дух и характер имат и славяните. Когато се говари за т. нар. “славянски народи”, трябва да се има предвид, че всеки един от тях е дълбоко специфичен като психика, култура, бит, традиций и т.н. Между тях има много общо, но и множество различия. В подкрепа на това може да послужи и фактът, че преди да погледнат към Балканите те са населявали една огромна територия от днешна Полша и Чехия до Украйна и Русия. И така, голяма част от т.нар. “южни славяни” заемат земите на сегашна България. Високи, здрави, руси на външен вид, силни по дух и свободолюбие, те идват по земите на траките със силата на своя характер и постепенно ги асимилират. Славянинът идва отвън, превзема с агресия, стреми се да господства и налага волята си там, където е стъпил. Придобива самочувствието на победител, на човек, удовлетворил амбицията и желанието си да намери земя за племето и рода си – прекрасните земи на Мизия, Тракия и Македония. Тук той среща уседналия, спокоен и мечтателен тракиец, човек с художествено светоусещане, с по-богата религиозност, култура, бит и традиции. Може да се каже, че в известен смисъл траките са “укротили” и “очовечили” славяните. Ако в началото те са били по-първобитни – живели са в землянки, по-късно стават част от тракийските селища. Пречупва се, като че ли, първоначалната агресия и воля за господство. Вероятно на основата на общата любов към земята, животните, природата се поражда желанието за съвместен живот и се сливат два типа душевност в изграждането на един нов синтез – славянско-тракийския.

Важна роля в оформянето на националната ни психическа индивидуалност като синтез и многообразност, различия и противоречивост изиграват също и прабългарите. Тази не толкова многобройна човешка група с много древна история се установява пред река Дунав и темпераментно, с голям замах и завидна стръв, с качествата на големи войници, с азиатска настървеност превзема Мизия и в последните тракийски земи под Стара Планина, налагайки своя ред и разбиране за обществото и личния живот. Носейки корените си от Средна Азия – един край на планетата с мощни планински върхове, плодородни равнини, месности с дъха на билки, орловия поглед на птиците, голямата растителност на горите, големите стада от животни, песните и обичаите на най-древните народи – прабългарите идват с една здрава, овладяна душевност, формирана сред един от най-респектиращите и здравословни райони на света. На Балканите те заварват траки и славяни, чийто отношения вече имат своя еволюция в едно съвместно съжителство и взаимно усвояване на черти и качества на характерите, допълване на особености и различия. И доколкото налагат волята си над този тракийско-славянски синтез, то може да се каже, че прабългарите го асимилират, превземат. Сблъскват се две цивилизации, два типа характери, две кръвни групи, две разбирания за живота. Единият е плътно свързан с труда, със земята, със семейството и е с определена, установена религиозност и светоусещане, другият е с номадското в себе си, с душевност, носеща характера на Памир и Хималаите, на големите плодородни полета край Волга, Кама и на север от Черно море, търсеща свое пристанище. Но това е народ, понесъл на конете си една многовековна култура, народ с войнствена и силна натура, със здрав дух и начин на мислене, приоритетно ориентиран към държавност и йерархичност. Нещо, което липсва до тогава на тракийско-славянската сплав и я прави уязвима на агресивните и асимилаторски набези на други народи. С установяването си тук прабългарите внасят своя дял в създаването на българския народ. Затова сме толкова различни, но и с много общо в характера и психиката си. Затова сме специфични в характерите си, обединяваме се, но и много се разединяваме. Търпеливи сме, но и прибързани. Затова градим и пазим, но и много рушим. Затова сме много тъжни, но и безкрайно радостни. Затова сме мургави и светли, мрачни и усмихнати.

Фактите, посочени в изложението, целящо разкриване на корените, послужили за фундамент, за основа при формирането на националната ни психика и характер не бива и е погрешно да се прочитат и разбират като самоцелно воюване на три етноса за надмощие един над друг. Все пак – преди, по време и след оформянето на традиционното начало на нашия народ – е имало и други опити за трайно установяване по тези места, но древната тракийска земя е попила само кръвта им. Така че, голяма магия има, и много тайни при зачеването на българщината. Може би само славяни и прабългари, макар и идването им да носи характера на нашествие, не са останали безсърдечни, единствено агресивни, слепи за културата, традициите, народа и красотата на Тракия. Може би затова земята й ги приютява, народът й се сродява с техните, красотата й ги облагородява. Неизвестности, които вечно ще будят интерес и ще се търсят. Така или иначе, факт е, че тук, на Балканския полуостров, се сродяват три етноса, три култури, три характера, три психики и три начина на живот. Постепенно се изгражда един нов характер, една обща национална психика, която мотивира мислене, социално и лично поведение, насочено към една велика цел – създаване на силна България. Доказателствата за това са категорични. От края на VІІ век до края на ХІV век един народ създава много ценности, съгражда държава с развита социална структура, традиции и бит, превъзхождащи тогавашна Европа. От тук обаче спираме да правим историята си, да създаваме средата и търсим стимулите в нея сами за един дълъг период от време.

Не може да се разглежда националната ни психика и характер, без да се отчита влиянието на турците и Византия, преди това, върху нас.

През втората половина на ХІV век феодалните структури у нас са изчерпани, сринати. Държавата е раздробена и отслабена. Цари безвластие, ширят се интриги. При така създалите се предпоставки се превръщаме в лесна плячка за турците и въпреки съпротивата на нашия народ през 1396 година България се прощава за много векове със своята свобода. Прощава се със собствения си път на развитие и потъва в мрака на битовия религиозен фанатизъм на един етнос, носещ настъпателна настървеност и етническа асимилаторска психика. От тук нататък в борбата за спасение и оцеляване българинът се лишава постепенно от много свои качества и черти. Такива деформации в душата ни все още, а и за напред, ще ни превръщат в народ, прикриващ ревностно и егоистично богатата си душевност дълбоко в подсъзнателните си преживявания и спомени. С мащабните и варварски кланета по време на робството, с насилственото натрапване на мюсюлманската религия, с извличането на млада жива плът и превъзпитанието й в ориенталски дух, с физическото и сексуално насилие над българката и нейните деца се насажда робска психика, страх, малодушие. Затова и сега сме по особен начин сантиментални и нерешителни. Противоречието между широката образованост, интелигентност и ниската ни социална активност, вероятно дълго време ще ни съпровожда. Формиран е страх от социалните промени, от това, което ще стане в следващите дни. Българинът никога не вярва на управляващите. Той ги обвинява, упреква, отхвърля. Историята от 1878 година до сега е препълнена с такива факти. Този комплекс ни пречи да заемаме обективна позиция при оценка на събитията, да сме активни субекти в обществените процеси, повечето пъти внася стихийност в действията ни.

И все пак спасението ни е факт. Противно на замисъла корените на българската душа не са безвъзвратно изтръгнати от нас. Чудесната ни закалка, в своята изначална форма и истинска същност, се носи и усеща в ехото на Балкана. Именно в старопланинския край по един специфичен начин са съсредоточени и съхранени изконните ни добродетели, типичните черти на характера ни, здравия ни дух. Нашите старопланински градове са възникнали в средновековната епоха като културни, стопански и административни селища на колибарските краища. А не малка част от колибарите българи отначало, непосредствено след падането на България под турско робство са били пришълци от равнината, от Дунавска България и от Тракия. Подложени на изтребления и грабежи много българи от полетата потърсили убежище и спасение в планинските дебри. И щом намерели някое затулено зад гори и върхове припечно място с поляни, годни за построяване на колиба и обработване на нива, заселвали се завинаги. Тук тези свободолюбиви хора избягвали притесненията на завоевателя. И колкото да бил труден животът им в планината, която не ражда хляб, те пускали корени в нея, гладували и се блъскали в немотия, но пазели своята свобода, вяра и език, семейна чест и българско име. Според редица наши изследователи голяма част от населението в Дряновско, Габровско, Тревненско и други балкански краища е дошло от Старозагорско и Пловдивско след нахлуването на турците, както и от Беленско, Свищовско и други селища по поречието на Дунав. Типичен пример е възникването на Дряново, споменато за пръв път в турските регистри от 1479 – 1480 години. То изникнало именно като средище на коравите българи планинци, които не искали да се покоряват на турците, на мястото на старите тракоилирийски, римски и старобългарски заселища и крепости, със своето сегашно име, на днешното си място.

Подобни събития се наблюдават и от края на ХVІІІ век до средата на ХІХ век, но съпроводени с много голям драматизъм, тъй като хиляди българи, цели села от Южна България и особено от тракийския край, напускали родните си места, за да търсят препитание и подслон във Влашко, Молдова, Украйна, Русия. Големи територии българска земя остават обезлюдени. Причина са отново насилствено помюсюлманчване, убийства и грабежи. Целта пак е запазване на вярата, свободата, семейната чест, традициите и обичаите български.

Като че ли единствен незасегнат и порочно невъзмутим пред безчинствата на поробителя остава в голямата си част “чорбаджията - изедник”, който охотно ортува с турската власт и гледа най-вече да запази пълна кесията си и неразклатен личния си рахатлък. Чужд е на него стремежът за съхраняване и опазване на националната ни идентичност. Сляп и глух остава при призивите за освободително движение. Свободата той вижда, сякаш, единствено в личното си благополучие. Еквивалент на такова безнравствено и аморално поведение има и след освобождението, та до наши дни. Както стана дума вече в изложението, лицето на българското общество и държавно управление се оформя и “рисува” от хора с нисши идеали и ценности. Такива нравствени, интелектуални мижитурки превърнаха задкулисието, бюрокрацията и предателството във визитна картичка на българския народ. Истинската ни прекрасна душевност, действителното ни лице са дълбоко потулени и съхранени, вярвам в това, в подсъзнателните преживявания на интелигентни, великодушни наши сънародници, които не владеят езика на пошлата ни действителност. Към тях дълги години се проявява алергия. Най-светлите ни умове са преследвани, предателски ликвидирани, подлагани са на унищожение талантливите и способни личности. Дали в услуга на чужди интереси, или със загриженост за запазване на леко и бързо постигнатия рахатлък и по-горе споменатите персони, това се извършва и “под закрилата” на безхаберието и пагубната самооценка на много наши сънародници, на които просто не им се иска да се променят. На някой не можеш да им разрушиш закрепената с идиотско невежество и защитавана с небивал инат нагласа, че “ние сме полудиво племе, на което са нужни само юзда, водач и камшик”. А други – само това чакат.

И така, след едно хаотично прескачане от генезис в историята и онтогенезис на националната ни психическа индивидуалност или, от генетично заложеното в нас във факторите, които го развиват и изменят, от предпоставки за възникване на дадените условия и фактори в следствията от тях, може да се каже, че съществуват много усложнения и са издигнати множество препятствия пред едно обективно, правдиво, задълбочено изследване на особеностите, които носим като народна душа, като национална психическа идентичност. Причините за това не е нужно за кой ли път да повтаряме. Интересно е обаче дълбокото противоречие при следствията от тези причини. Затварянето на душата ни за стимулите на средата, за нейната естествена храна е безспорно. Деформациите – резултат от това затваряне, проявени в неадекватни позиции, ориентации, начин на общуване, също са видими. Това, което показва нашенецът днес като поведение, сочи на наблюдателя една напълно погубена, обезличена, изродена психическа първооснова, идентичност, проява на характер. Не е ли всичко това обаче дълбока и сигурна обвивка за съхраненото в изначална форма и чист вид, недокоснато от враждебната среда съдържание на народната ни душевност. Макар и дълбоко потиснато и изместено в сферата на несъзнателното, то присъства именно в тази си истинска същност. Това е дълбоко, мое лично убеждение, а дали е така идните времена ще покажат. Възниква и един друг въпрос. През годините реакцията ни е, както стана вече дума, да затворим, потиснем, скрием това съдържание и лице на народната ни душа. А ако го бяхме опълчили и противопоставили на насилствено предложената му от историческите превратности нездравословна за него и заразена среда, щеше ли да присъства, макар и дълбоко потиснато, в този си чист вид. Нямаше ли в контакта с неподходящите стимули от исторически и социално естество, националната ни психическа идентичност да се видоизмени и да изгуби историческата памет за прекрасното си зачеване, за уникалния си корен. Може би щеше да е друга историята ни, но в нея щеше да пише за един друг корен.

И накрая, нека се опитаме да обрисуваме една подходяща тенденция на развитие, която ще създаде необходимите условия и предпоставки за адекватна психическа реализация на потисканата енергия, ще предизвика типичните прояви на характера ни.

Най-напред, редът трябва да се определя от действащи закони, а не законите да се определят според действащия ред. Насърчаване на селското стопанство, като собствеността е частна и кооперативна. Българинът цени кооперативното, общото, когато като част от него вижда собственото, личното. Ако този механизъм се задвижи добре се създават условия за разгръщане и на хранително-вкусовата промишленост. Също, насърчаване развитието на дребния и среден бизнес. Дребният собственик знае как пада всяка стотинка, умее да пести и знае как да разгръща ресурсите. Това е естественият път. Пък и на фона на болната ни икономика големите вътрешни инвестиции имат съмнителен произход и намерения. Не на последно място, активно използване на природните дадености, историческите паметници, пък, ако щете, и традиционните за различните краища занаяти за развитие на туризма.

И ако веднъж успеем да постигнем материалното благополучие, което ще ни освободи от тягостното бреме за осигуряване на насъщния, от грижата единствено за оцеляване, то тогава смятам, че сме способни да отдадем много позитивна енергия. Може би най-после ще отприщим порива си към изкуството, така дълбоко заложен и характерен за нашето светоусещане. Култът към красивото е висше стъпало в еволюцията на едно общество, на обществения разум, предполага хармония в душевния свят, богата културна традиция, висока интелигентност, широко познание. Нека покажем, най-вече на себе си, че притежаваме всичко това.

Добромир Георгиев

събота, 18 октомври 2008 г.

Новите приятели

“Умът създава приятелството,
общуването го прави приятно,
а случаят – полезно”
Плутарх

Замисляли ли сте се за факторите, които Ви помагат да преодолеете житейските кризи и провали? С ръка на сърцето трябва да призная, че след семейството ми на първа линия са приятелите. Делят се на два вида – онези, които ни помагат психологически да осмислим ситуацията и да я преодолеем, и тези, които с действията си правят възможно това. В първия случай, това са хората, които ни изслушват, съчувстват, разбират и винаги са на наша страна – добрите стари приятели.
Във втория случай, често пъти главната роля е поверена на личности, коита познаваме сравнително отскоро. Те са новите приятели. За тях реших да напиша този материал и да си дам сметка колко много и неочаквано хубави неща получавам от появата им в живота ми.
Според безпристрастната статистика най-трайните приятелства се раждат в последните класове на гимназията и през студентските години. Тя обаче срамежливо мълчи по въпроса за новите връзки и начините да се сдобием с тях. Широко разпространено е традиционното недоверие към новите хора в обкръжението ни. Моето проучване показа, че болшинството люде се страхуват от тези контакти. Защо? – попитах ги. Отговорът ме изуми. Повечето твърдяха, че трябва много добре да познаваме някого, за да му се доверим. Предавам се! Откъде идва наименованието “приятел” – от това, да ни е приятно с някого. Къде е казано, че става въпрос за довереник? Необходимо ли е да се разкриваме изцяло пред всички, това ли е единственият критерий, по който си търсим приятели? Спомнете си крилатата фраза на Марк Твен, че прекалената интимност с приятелите създава неудобства… и бебета. Хайде, няма нужда от толкова голяма близост, това да не е изповедник? Животът не е само дълбоко лични драми, които да разтоварим върху най-близките си. Толкова много различни теми за разговор има, толкова много хубови неща за вършене, прекрасни неща за откриване. Позволете си да се впуснете в авантюрата и се наслаждавайте! Надявам се този материал да приглуши страховете и да извади на повърхността положителните аспекти на новите контакти.

Ето 10 аргумента в полза на новите приятели. Предварително правя уговорката, че с това по никъкъв начин не искам да омаловажа старите верни дружки. НО, напред към новото!
1. Новите приятели си ги избираш ти.
Честно казано, старите приятелства са като роднинските връзки – някой, с когото сме стояли на един чин, учили сте заедно, делили сте едно легло… понякога и едно гадже. В един момент стават несъзнателно част от живота ни. Новите можем да си ги изберем според сегашните ни интереси, професия, възраст.
2. Новите приятели те приемат такъв, какъвто си в момента.
Няма реплики като: “Вече не си същата (същият)!” Нормално е, оправдавам се аз. Времето тече, аз пораствам, поумнявам или оглупявам, но се променям – а това е признак, че живея. Пред новите хора в обкръжението ни това няма да се случи. Те ни харесват заради това, което сме в момента, а не заради това, което някога сме били.
3. Новите приятели имат други интереси, образование и професии.
Това отваря пред нас възможност да разширим общата си култура. За химията и биологията съм научила много повече от приятелите си, отколкото в училище. А как обичам разговори за медицина на маса? Какви невероятни неща знаят хората! Няма да ми стигне цялото време на света, за да ги издиря и прочета.
4. Новите приятели също имат приятели.
Така с един куршум улучваме не два заека, а цяло стадо. Не се знае какво може да изскочи от това храстче – мъжът (жената) на живота ни, новата най-добра приятелка или личният психоаналитик.
5. Новите приятели имат колеги.
Предишни и сегашни. Което отваря пред нас огромни възможности за професионална промяна или изява. Статистиката показва, че в България все още най-разпространеният начин за намиране на работа е чрез познати. В непринудената приятелска обстановка ще разкрием много по-добре личните си качества, отколкото на което и да е интервю. А и друго си е да се запознаем с шефа си на купон!
6. Новите приятели не знаят миналото ти.
Спокойно можем да направим лека редакция и да разкрием само положителните моменти от него. Не е задължително да разказваме подробности за личния си живот до момента. Те не знаят колко ни е наранил еди-кой си, как сме се провалили и т.н. Всеки има по нещо в своето минало, което иска да остане там.
7. Новите приятели не знаят как сме изглеждали преди.
Това има своите добри и лоши страни. Във всеки случаи няма да има напомняне колко по-слаби ме били, каква страхотна двойка бяхме с оня “бившия”. И не ни информират непрекъснато за щастливият любовен живот на “предишния”. От друга страна, ако променим външността си към по-добро, те със сигурност ще го оценят.
8. Пред новите приятели имаш възможност да блеснеш с остроумие.
Те със сигурност не знаят всичките ни весели истории, вицове и шегички. На нас също не са ни до болка познати техните смешки. Освен това, в дългогодишните компании всеки си има своя роля и място, които почти не се променят. Новото обкръжение е като terra incognita – можеш да нахлуеш като млад конквистадор и да я покориш безапелационно.
9. Новите приятели ходят в други ресторанти, клубове и купони.
Много често имат друг стил на обличане и поведение. Под влияние на околните ще се решим да направим експеримент с външния си вид. Ще разширим гардероба си и ще облечем дрехи, които досега не сме се осмелявали да погледнем на витрината.
10. На новите приятели нищо не им дължиш.
Няма никакви условности и сантименти заради доброто старо време, заради онзи път, когато ме завлече до вкъщи и ми бършеше сълзите. Ако нещо в поведението им не ни харесва, нищо не пречи веднага да го споделим. Много си обичам големите, дългогодишни приятелства, но не мога да си кривя душата и да не призная, че понякога яко ме дразнят. Но вече е късно да им съобщя. С новите приятелства това не се налага. Спокойно можем да си позволим да ги разкритикуваме, още повече, че те и не очакват нещо кой знае какво от нас. Новите приятели може да си позволим да загубим.

Със сигурност можем да продължим този списък. Да се сетим и оценим какво сме получили от всички хора, с които сме създали приятен траен контакт в последно време. И да търсим нови приятелства, без да се ограничаваме или страхуваме от неизвестното. Защото предизвикателствата на живота са сигурен белег, че го живеем, а не се плъзгаме по повърхността му в хипнотичен унес.
Народната мъдрост гласи, че започваме да търсим нови приятели, когато старите ни опознаят прекалено добре. Аз мисля, че трябва да ги търсим и когато искаме да развием личността си по-добре.
Носете си новите дрехи, търсете нови приятелтства, наслаждавайте се на новите емоции! Животът наистина е такъв, какъвто си го направим. Защо да не е пълен с прекрасни и различни неща? Колкото повече, толкова по-добре, защото предлага по-голям избор. Избирайте на воля!

Милена Велева, психолог

четвъртък, 16 октомври 2008 г.

Ей така.....

Пътят към щастието е толкова дълъг и труден... А в крайна сметка се оказва, че вървим към нещо, което е с нас през цялото време. Носим си го под мишница, тупа в гърдите ни и изгрява на устните ни.
Толкова малко е нужно, само едно вглеждане, но тогава то няма никаква стойност. До него трябва да се върви продължително, поне веднъж трябва да си застанал на пръсти на ръба на света, после, ако не си паднал, ще закрачиш пак да го дириш. А накрая? Накрая ще се върнеш в началото. На пръв поглед крайно безсмислено, но вече си достатъчно помъдрял, за да знаеш, че не е. Та нали всичко се случва, за да разбереш, да научиш, че щастието е лесно постижимо и изобщо не се крие. Кой се е научил да лети, без да се е научил първо да пада?!
Когато обичаш няма вина. Когато обичаш няма нужда да протягаш ръце, защото някой вече е протегнал неговите. Когато обичаш всичко има смисъл, но как да разбереш, че обичаш, ако няма болка?!
А любовта е нещо съвсем различно от простичкото трепване на струната и чувството за пълнота. Любов е да оставиш другия да диша, да се смее, да се забавлява както намери за добре. Любов е да подариш на някого истинското си лице и да му дадеш тишината си. Любов е да си честен до край и дори да нараниш другия, за да му помогнеш да те осъзнае. Любов е да обичаш себе си заради другия и да му дадеш свобода. И колко много неща още...
Пътят е необходим, за да има спомен, за да срещнеш знак и да го разпиташ. А после да продължиш към дома. Само скитникът може да разбере колко е сладко завръщането. Само той е срещнал достатъчно много препятствия и само той се е сдобил с мъдростта да се бори, за да се прибере, с мъдростта да обича съдбата си. А водещата следа е мечтата да поседнеш в люлеещия се стол на душата си, да прочетеш себе си и да почувстваш уюта.

Nemo Sunny
Sibir.bg

Да живееш на инат

Представям си човешката душа като древен воин. Воин, който е бил повален от поредния удар на противника, който за сетен път се изправя, за да запази живота си. Като че ли тази битка е основното занимание на всеки индивид още от самото му раждане. Новороденото е на границата между битието и небитието до момента на великото чудо, когато поема първата глътка въздух. От този миг то е направило избора си - да преодолява житейските трудности, тласкано от волята да бъде. В този смисъл, може би, упорството се оказва главна двигателна сила в човешкото развитие. В противен случай Homo Sapiens щеше да е отдавна изчезнал.

До известна степен инатът е еквивалент на егоизма и инстинкта за самосъхранение, дори на лудостта. Той е първичен като страха и ни води към прогрес, стимулира ни да продължаваме да блъскаме с глава стената, макар да знаем, че шансът да я съборим е минимален.

Като почти всяко нещо упоритостта си има и антипод, наричан с хиляди имена и с безброй проявления. В дадена точка от траекторията на живота човек се изправя пред Хамлетовия въпрос: ”Да бъда или да не бъда?” Решаваща дума имат природата и закалката във войната с препятствията. Струва ми се,това се нарича естествен подбор,при който първо правило е: ”Само силните оцеляват.” Смешна е идеята, че смели са онези, които събират сили да сключат своеобразно примирие, слагайки край на битийното си съществуване. Такова явление аз наричам слабост или безизходна смелост, тъй като проявяваш инат само за един кратък отрязък от време, който ти стига единствено да се лишиш от глътката въздух, от мислите и чувствата си, да се предадеш.
За мен важни са другите, онези които, въпреки безброй многото удари, устояват на бурята. Падат, изправят се и пак продължават напред, по-уморени и по-мъдри от преди, но избрали да бъдат тук и сега, да управляват себе си и съдбата си.

Може да звучи парадоксално, но именно волята за живот ни дарява и щастието. В “Малкият принц” Екзюпери изказва едно на пръв поглед странно и погрешно мнение, а именно: ”Вървиш ли право пред себе си, няма да отидеш твърде далеч.” Смисълът на цялото действие е да вървиш дълго, да заобикаляш, да губиш пътеката, за да я търсиш и пак да тръгнеш по криволиците й. Докато пътуваш, срещаш се със себе си, задаваш милион въпроси, изучаваш се и се усъвършенстваш, правейки грешки. Няма сигурен знак, че в края на пътуването ще намериш нещо и често си отчаян, надеждата да стигнеш до Граала и Омагъосания замък гасне, но упорството те прави устойчив. Накрая откриваш, че докато си се лутал, си вървял по правилния път и че си удовлетворен, въпреки умората и изтощението, защото си открил мястото си и истината за теб самия.

Животът е низ от мигове-магически, неповторими. Инатът да следваме съдбата си ни дава уникалната възможност да ги преживеем, да ги извадим от константното им състояние на неделими кванти от времето и да ги съживим. Той е основната причина да имаме сегашните си знания за света и за миналото си, понеже под формата на интерес и страст е провокирал хиляди изследователи да не се отказват, игнорирайки неуспеха. Нима щяхме да сме стъпили на Северния полюс сега, ако един луд не беше се борил няколко пъти с ледената стихия, за да го достигне?! Нима щеше да има Америка днес, ако не беше волята на Колумб да открие бреговете на Индия?!

Безброй примери и всички те ни убеждават, че трябва да живеем напук на мизерията и страданието, защото има смисъл - да ги победим, независимо че сме прах във вятъра и да разберем красотата и ценността на самия живот. Без значение дали сме прокълнати “да живеем в интересни времена”, дали ни се струва трудно да продължим, трябва да се събуждаме всяка сутрин, за да видим вълшебството на раждащия се ден.

Nemo Sunny
Sibir.bg

сряда, 15 октомври 2008 г.

Христос съм, Пилат Понтийски


ПАК СЪДИШ ПО МЪЛВАТА, НАМЕСТНИКО! В ЗАДГРОБНИЯ СВЯТ ДУХЪТ ВИТАЕ БЕЗЗВУЧНО КАТО СЯНКА ВЪВ ВОДАТА - ОТРАЖЕНИЕ НА НЕУЛОВИМАТА МИСЪЛ В ИЗВЪНПРЕДЕЛНОТО ПРОСТРАНСТВО И ЗА ПЛЪТТА ТАМ НЯМА МЯСТО. ТОВА Е СЪВСЕМ ДРУГА СФЕРА, ДРУГО БИТИЕ, КОЕТО НЕ ПОДЛЕЖИ НА ПОЗНАНИЕ. И ТАМ ХОДЪТ НА ВРЕМЕТО Е ДРУГ, НЕ ПОДЛЕЖИ НА ЗЕМНИ ИЗМЕРЕНИЯ. АЗ ИМАМ ПРЕДВИД ИЗМЕРИМИЯ ЖИВОТ, ЖИВОТА НА ЗЕМЯТА. И ТЪЙ, ИЗМЪЧВАХ СЕ ОТ СТРАННОТО УСЕЩАНЕ ЗА ПЪЛНА САМОТА В СВЕТА, БРОДЕХ КАТО ПРИВИДЕНИЕ ПО ГЕТСИМАНИЯ, БЕЗ ДА НАМЕРЯ ПОКОЙ, СЯКАШ БЯХ ЕДИНСТВЕННОТО РАЗУМНО СЪЩЕСТВО, ОСТАНАЛО САМО В ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА, СЯКАШ ЛЕТЯХ НАД ЗЕМЯТА И ЖИВА ДУША НЕ ВИЖДАХ . НАВСЯКЪДЕ БЕШЕ МЪРТВИЛО, ВСИЧКО ТЪНЕШЕ В ЧЕРНА ПЕПЕЛ ОТ БУШУВАЛИ ПОЖАРИ, ЗЕМЯТА БЕШЕ ПОКРИТА С РАЗВАЛИНИ - НЯМАШЕ ПОЛЯ И ГОРИ, НИТО КОРАБИ В МОРЕТО, САМО ЕДВА ЧУТО ОТДАЛЕЧЕ СЕ ДОЛВЯШЕ НЯКАКЪВ МОНОТОНЕН ЗВЪН, КАТО ЕХО ОТ ПЕЧАЛЕН СТОН, КАТО ПИСЪК НА ЖЕЛЯЗО ОТ ДЪЛБИНИТЕ НА ЗЕМЯТА, КАТО ПОГРЕБАЛЕН КАМБАНЕН ЗВЪН, А АЗ ЛЕТЯХ ПОДОБЕН НА САМОТНА ПЕРУШИНКА В НЕБЕТО, ИЗМЪЧВАН ОТ СТРАХ И ЛОШИ ПРЕДЧУВСТВИЯ, И СИ МИСЛЕХ - ЕТО ГО КРАЯ НА СВЕТА, И СЪРЦЕТО МИ СЕ КЪСАШЕ ОТ СКРЪБ: КЪДЕ СА ХОРАТА, КЪДЕ ЩЕ ПОДСЛОНЯ ГЛАВА? И ВЪЗРОПТАХ В ДУШАТА СИ: ЕТО ГО СЪДБОНОСННИЯ КРАЙ, ГОСПОДИ, КОЙТО ВСИЧКИ ПОКОЛЕНИЯ ОЧАКВАХА, ДОЙДЕ АПОКАЛИПСИСА, ЗАВЪРШИ ИСТОРИЯТА НА РАЗУМНИТЕ СЪЩЕСТВА - НО ЗАЩО, КАК Е ВЪЗМОЖНО ДА ЗАГИНЕ ЧОВЕЧЕСТВОТО, ДА ИЗЧЕЗНЕ ОЩЕ В ЗАРОДИША СИ, ИЗТРЕБИЛО ПОТОМСТВОТО В СЕБЕ СИ, И СЕ УЖАСИХ ОТ СТРАШНАТА ДОГАДКА: ТОВА Е РАЗПЛАТАТА, ЗАДЕТО ОБИЧАХ ХОРАТА И ИМ СЕ ПРИНЕСОХ В ЖЕРТВА. НИМА ЖЕСТОКИЯ ЧОВЕШКИ СВЯТ СЕ Е САМОУБИЛ В СВОЯТА ЖЕСТОКОСТ, КАКТО СКОРПИОНЪТ СЕ САМОУМЪРТВЯВА С ОТРОВАТА СИ? НИМА ПРИЧИНА ЗА ТОЗИ ЧУДОВИЩЕН КРАЙ Е БИЛА НЕСЪВМЕСТИМОСТТА МЕЖДУ ХОРАТА, НЕСЪВМЕСТИМОСТТА НА ИМПЕРСКИТЕ ГРАНИЦИ, НЕСЪВМЕСТИМОСТТА НА ИДЕИТЕ, МЕЖДУ ВЛАСТОЛЮБИВИТЕ СТРЕМЕЖИ, МЕЖДУ ПРЕСИТЕНИТЕ ОТ НЕОГРАНИЧЕНА ВЛАСТ ВЕЛИКИ ВЛАДЕТЕЛИ И СЛЕДВАЩИТЕ ГИ В СЛЯПО ПОДЧИНЕНИЕ И ЛИЦЕМЕРНО СЛАВОСЛОВИЕ НАРОДИ, ВЪОРЪЖЕНИ ДО ЗЪБИ, ГОРДИ С ПОБЕДИТЕ СИ В БРАТОУБИЙСТВЕННИ ВОЙНИ? ТАКА ЛИ ЩЕ СИ ОТИДЕ ЧОВЕЧЕСТВОТО ОТ ЗЕМЯТА, ОТНЕСЛО СЪС СЕБЕ СИ В НЕБИТИЕТО БОЖЕСТВЕННИЯ ДАР НА СЪЗНАНИЕТО? О, ГОСПОДИ, ВЪЗРОПТАХ АЗ, ЗАЩО НАДАРИ С РАЗУМ И РЕЧ, СЪС СВОБОДНИ ЗА СЪЗИДАНИЕ РЪЦЕ ОНЕЗИ, КОИТО СЕ УБИХА САМИ В СЕБЕ СИ И ПРЕВЪРНАХА ЗЕМЯТА В ГРОБНИЦА НА ВСЕОБЩИЯ ПОЗОР? ТАКА ПЛАКАХ И СТЕНЕХ САМОТЕН В БЕЗМЪЛВНИЯ СВЯТ И ПРОКЛИНАХ СВОЯТА УЧАСТ, И ГОВОРЕХ НА БОГА: ОНОВА, ЗА КОЕТО ТВОЯТА РЪКА НЕ БИ СЕ ВДИГНАЛА, САМ ЧОВЕКЪТ ПРЕСТЪПНО ГО ИЗВЪРШИ... ТАКА ЧЕ ЗНАЙ, НАМЕСТНИКО РИМСКИ, КРАЯТ НА СВЕТА НЯМА ДА ДОЙДЕ ОТ МЕН, НИТО ОТ СТИХИЙНИ БЕДСТВИЯ, А ОТ ВРАЖДАТА МЕЖДУ ХОРАТА. ОТ ОНАЗИ ВРАЖДА И ОНЕЗИ ПОБЕДИ, КОИТО ТИ СЛАВИШ В СВОЕТО ВЛАСТОЛЮБИВО ОПИЯНЕНИЕ.....



ТЕКСТ ЧИНГИЗ АЙТМАТОВ

Приятелството

Взаимоотношенията между хората са нещо сложно, трудно разбираемо,необяснимо. Всеки е строго индивидуален, има ралични идеали, разбирания. Едно приятелство се базира или на различия, или на прилики.
В забързаното ни ежедневие не ни остава много време да обърнем внимание на ценните за нас хора.Често пропускаме и възможностите да им кажем: "Обичам те!", но нима тези думи не са изгубили вече истинския си смисъл?! Познати определено имаме много,но къде останаха истинските приятели?!
Лично за себе си могада кажа, че съм обградена от много познати, но малко приятели.В днешно време се срещаме с все повече лицемери, двуличници, за които ти си просто средство за постигане на определени цели. Смея да твърдя, че до мен има истински хора, които умеят да бъдат себе си и не са забравили кои всъщност са. При нужда се абстрахират от собствените си проблеми, болка, за да помогнат на тези които имат по-голяма нужда да бъдат изслушани. Но знаят,че добрината им ще бъде върната.
Определено трябва да отсеем лицемерието от честността, трябва да ценим не този който ти казва колко си прелестна и идеална,а обръщайки се да говори зад гърба ти.
Истински приятел за мен е този, който е до теб в най-трудните ти моменти, в моментите на щастие...Именно той е човекът, с който можеш да споделиш както хубавото, така и лошото и знаеш, че ще срещнеш разбиране.Дори да не си прав, дори целият свят да е против теб, ще ти каже, че не си прав, но ще ти каже къде грешиш и въпреки всичко той ще бъде до теб.
"Не съжалявай, че говорят зад гърба ти, радвай се, че си пред тях." За мен това е правило, което всеки един от нас трябва да спазва и да продължава напред. Не трябва да спираме да се борим, за да постигнем целите си. Но трябва да внимаваме да не се изгубим някъде по пътя, който изминаваме, не трябва да забравяме откъде сме тръгнали и кои са и ще бъдат доказаните, не безгрешните, но истинските ни приятели.

Elito

Има ли щастие при живот в нещастна общност?

Какво е да си щастлив, струва ли нещо това на теб или на другите около теб? Хората са толкова заети в ежедневието че дори не им остава време да се замислят за собственото си щастие, да не говорим за щастието на тези които обичат, още по-малко да направят някой щастлив! Какво по-дяволите означава думата щастие? Може би всичко е в настроението, когато човек е в добро настроение той е щастлив, но това е само момент, ден, два, седмица, просто един миг на щастие... А какво е да си истински щастлив?
Дали личното щастие не е свързано със щастието на другите хора, тези които наричаме приятели, познати. Това обаче означава че хората около нас ни влияят. Ако те са личности нуждаейки се от истинско щастие, а не просто хорица за които секса и алкохола са достатъчни за да са щастливи, то тогава тяхното щастие е и наше. Ако направим някого когото обичаме щастлив по какъвто и да е начин, то факта че той е щастлив ни прави щастливи и нас. Ами ако направим много хора щастливи...? Всеки един от тях ще има своя миг на щастие, а ние ще съберем в нас миговете на всички тези хора. Колко щастлив може да бъде човек в нещастна общност тогава и дали това е достатъчно?

Stormbird
Download.bg

петък, 10 октомври 2008 г.

Принципите на Истината

В една доста странна книга, която случайно ми попадна (човек намира това, което търси, понякога и подсъзнателно) прочетох доста интересни неща. Няма да спомена коя е книгата, нито автора. Щом е издавана на БГ значи е достатъчно популярна... Както и да е. Ето какво пише в нея:
-
"Принципите на Истината са Седем; този, който ги познава с разбиране, притежава Универсалния ключ, пред чието докосване всички Врати на Храма бързо се отварят." Кибалион
Основите на езотеричното познание са положени преди около 6000 години от Хермес Трисмегист в Древен Египет. До нас са достигнали седемте основни принципа, върху които е основано неговото учение. Тяхното дълбоко разбиране и прилагане във всички сфери на живота е ключът към Мъдростта.
Седемте принципа на Хермес Трисмегист гласят:
Първият принцип: “Вселената е ментална. Всичкото е УМ.”
Принцип на съответствието: “Както е горе, така е и долу и както е долу, така е и горе.”
Принцип на вибрацията: “Нищо не е в покой, всичко се движи, всичко вибрира.”
Принцип на полярността: “Всичко е двойствено, всяко нещо притежава два полюса. Противоположностите са еднакви по своята природа, но са различни по степента на вибрациите си.”
Принцип на ритъма: “Всичко тече навътре и навън, всяко нещо има своите приливи и отливи; люлеенето на махалото присъства във всяко нещо.”
Принцип на причината и следствието: “Всяка причина има свое следствие и всяко следствие има своя причина. Случайността не е нищо друго освен името на закона, който не е познат.”
Принцип на пола: “Всяко нещо притежава своя мъжка и женска същност.”

Download.bg

събота, 4 октомври 2008 г.

Споделени мисли....

Широкоразпространено и поддържано на всякакво ниво в държавата ни, е мнението, че нашият народ е високоинтелигентен като цяло. Позволявам си да не се съглася с тази изкуствено поддържана заблуда.
Не може да се смята един човек за интелигентен, когато въпреки издевателствата върху него от всякакво естество, той “ търпи “ незавидната си участ, не предприема никакви действия да я промени, да търси и защитава правата си, а търпеливо чака някой друг да реши проблемите и съдбата му. Не може човек да се смята за интелигентен, когато мисли, че няма смисъл да се бори за правата си, да търси промяната, защото видите ли, нищо няма да се промени, а той самият може само да пострада. Да, наистина трудно настъпват промените, но все пак има някаква вероятност да настъпят, когато активно ги изискваш, докато няма никаква вероятност за промяна, ако не се бориш за нея. Храбрите не живеят вечно, но предпазливите изобщо не живеят. “No pain, no gain” казват наистина интелигентните, т.е. няма победа без борба, няма щастие без болка. Търпението на всяка цена, приказката за “преклонената глава, дето сабя не я сече”, качества, които се смятат за положителни, са всъщност черти от характера ни, които спират развитието ни като общество. Затова, разбира се, има историческо обяснение. По-голямата част от досегашната ни история като държава е преминала под нечие господство, което от една страна е вследствие на прекомерното търпение, липсата на задружност и смелост в народа ни за преодоляване на общият проблем, а от друга страна е и причина за затвърждаване на тези народни “качества”, т.е. създава се един порочен кръг. По време на тези мрачни периоди за нас, по-интелигентните, способните, прогресивно и инакомислещите, систематично са обезвреждани- едни избивани, други принуждавани да склонят глава пред незавидната участ на първите, а непримиримите емигрират, разбрали безсмислието на живота си при тези условия. Парадоксално, този исторически “изпитан” метод на геноцид е използван и от българи срещу собственият си народ и то с особена жестокост и принципност на изпълнение, което за съжаление формира останалата част от историческото ни съществуване като държава. Вследствие на този геноцид се даде път на хората послушници, тези без собствено мнение, на които се внушава какво да мислят, на некомпетентните( защото са лесно манипулируеми), като вакуума от липсата на смелост да се опълчиш срещу това, се замени с амбицията за власт, чрез достигането на която, всъщност се прикрива некомпетентността. Енергията да се развиваш, да търсиш промяната се пренасочи към активно пречене, спъване и омраза към по- способните, водещо до отстраняването им във всеки смисъл на това значение( “ не е важно на мен да ми е добре, важно е на съседа да му е зле” ). Така бе блокирано действието на основният закон в природата- естественият подбор, заменен с този на „особен” изкуствен подбор, което промени гено- и фенотипа на един народ. Нагоре избуя посредствеността, простотията, ниската култура, които задушиха като плевели малкото останали интелекти, каквито за радост все още има. Селектира се робската психика, дребната душица с преклонена главица, бездушието, безхаберието за общият проблем, който засяга всеки от нас, селектира се поведението за поединично спасяване, което всъщност задълбочава общият проблем, както и простотията ни, водеща до вярата и надеждата ни за решаване на проблемите не от самите нас, а от някой месия или най- добре някой друг народ да ни “освободи” отново. А това “мислене”, е в основата на липсата на промяна в съществуването ни, с промяната на властта, която власт променя само властимащите, в буквалният и преносен смисъл, но не променя празните ни очаквания. А би трябвало да се даде път на способните, на прогресивно мислещите, да се промени “подбора на кадрите”, който да замени този на шуробаджанащината- условия необходими за изграждане на ново общество, с нова ценностна система, което пък ще промени механизмите и лостовете на управление на всяко ниво. Кратко казано, промяната трябва да започне от самите нас, дами и господа. За съжаление амбицията за власт е правопропорционална на степента на некомпетентност, защото това е най- сигурният начин да бъде прикрита. За разлика от други държави, в нашата продължава да се дава път на тази некомпетентност, която е на почит и съществува във всички области на живота ни. И тъй като некомпетентните са силните на деня, защитени от изкуственият подбор, те са се хванали ръка за ръка, поддържат се и се саморазправят с всеки дръзнал да наруши идилията им, като бъде компетентен. Това е парадоксът довел до жалкото ни съществуване- против всички природни, икономически и социални закони, превърнал ни в едно природно и икономическо “чудо”, за съжаление с пагубни последици за обществото ни. И тъй като намесата в природните закони води до трайни негативни промени, за които са нужни години за да се върнат към естественият си ход, в този смисъл ще са нужни доста години, за да се възстанови нарушеното равновесие. А това е бавен процес, защото разрушаването на сегашната система, на “задругата на безхаберието”, се предшества от процеса на промяна в съзнанието на по- голямата част от народа ни. Ето защо, трябва по- скоро да се отвори пътя на естественият подбор, да се даде път на компетентните, трябва да мобилизираме собствените си сили, да излезем от апатията, състоянието на вкаменелост, да се събудим от дълбокият сън на равнодушие, да използваме собствената си енергия за собствено благополучие, вместо да си пречим един на друг, което е пътя към общото благополучие, пътя към новото мислене и формирането на ново съзнание. Кратко казано, дами и господа, нуждаем се от гражданско общество, а то се създава от инициативни, пресметливи и предприемчиви хора, които имат смелостта да защитят своите интереси, а не от потиснати и работливи пестеливци, които треперят да не загубят работните си места. Само и единствено това може да прекъсне порочният кръг, в който се намираме и да ни изведе от сегашното ни положение, така че да се приобщим към Европа, където е мястото ни.

д-р Светлозар Сардовски- лекар, кардиолог
МБАЛСМ ”Пирогов”
Водач на стачката в „ПИРОГОВ” през 2007

петък, 19 септември 2008 г.

Съединението на България

100 ГОДИНИ ОТ ОБЯВЯВАНЕТО НА НЕЗАВИСИМОСТТА НА БЪЛГАРИЯ

На 22 септември 1908, в църквата "Св. Четиридесет мъченици" във Велико Търново, с Манифест е провъзгласена Независимостта на България.

МАНИФЕСТ НА КНЯЗ ФЕРДИНАНД ЗА ОБЯВЯВАНЕ НА ДЪРЖАВНАТА НЕЗАВИСИМОСТ НА БЪЛГАРИЯ

"По волята на незабавния цар-освободител, великият братски руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданиците на Негово Величество румънския крал, и от юначните българи, на 19 февруарий 1878 година (се) сломиха робските вериги, що през векове сковаваха България, някога тъй велика и славна.

Оттогава до днес, цели тридесет години, българският народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под мое ръководство и онова на о’ бозе почившия княз Александър държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи.
Винаги миролюбив, моят народ днес копнее за културен и икономически напредък; в това отношение нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването й.
Такова е желанието на народа ни, такава е неговата воля. Да бъде според както той иска.
Българският народ и държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и еднакво да желаят.
Фактически независимата ми държава се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи (вериги — бел. съст.), с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждане между България и Турция.
Аз и народът ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция; тя и България — свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това светло дело и да отговоря на държавните нужди и народно желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този ни акт ще намери одобрението на великите сили и съчувствието на целия просветен свят.
Да живее свободна и независима България!
Да живее българският народ!"
22 септемврий 1908 год.
Фердинанд I

понеделник, 4 август 2008 г.

Гложенският манастир – кътче от Рая на земята

Манастирът е небе на земята. Той трябва e да късче от Рая, казват духовници. Място, където хората могат спокойно да преосмислят живота си, да потънат в тишината, да останат сами със себе си и с Бога. С тези думи посрещат гостите си и монасите в Гложенския манастир “Св. Георги Победоносец”.
“Кацнал” върху високите отвесни скали над тетевенското село Гложене, той е, като че ли създаден за да приближи връзката между Земята и Небето. Тишината се нарушава само от камбанния звън на малката църква и гласовете на туристите. Последните обаче не са толкова много. “Предимно любители на силните усещания”, шегува се игуменът отец Панкратий. Той, заедно, с монахът Нектарий, са двамата стопани на манастира на скалите, почти недостъпен през зимата.
Тесен и немаркиран път води до Светата обител. По-тесен от половин платно на първокласно шосе. От едната страна са надвиснали скалите, от другата – бездънни пропасти. През около 2-3 км туристът, решил да запали свещ в 7-вековната обител, чете табели, че е асфалтиран по програма ФАР от община Ябланица. Липсва обаче всякаква друга маркировка. “Не стигнали парите на общината за това”, обяснява игуменът. Самият той няколко пъти е катастрофирал на едно и също място, въпреки че с “вързани очи” може да стигне до манастира. А пък и сериозен проблем се получавало през зимата, когато снегорини не могат до върха. В големите снегове двамата монаси прекарвали месеци наред, откъснати от света. “Е, не съвсем, защото имаме сателитна телевизия и добре се чуват радиостанциите. Даже и радио “Фокус”, което слушаме постоянно, заради музиката от 70-90 години”, уточнява младият монах Нектарий. Тези придобивки на съвременното общество получили, благодарение на спонсори. Единствената му мъка е, че не може там да ползва Интернет. Спонсорите обаче са превърнали две монашески килии в луксозни апартаменти. И направили един апартамент, наречен “владишки”, в който ловчанският владика Гавриил твърди, че никога не е нощувал. Благодетелите обаче винаги, по всяко време, могат да си отсядат в манастира. За туристите е по-трудно. “Приемаме само поклонници или хора, дошли за венчавка и кръщене”, обясняват монасите. А те се увеличавали по време на големи църковни празници. И, понеже, по време на лоши зими, снегът пред малката църква е достигал 6-7 м, затрупвал входа и не можела да се ползва, игуменът обзавел една килия, където се извършват ритуалите. Нарекъл я “кръщелна”.
Сериозен проблем в манастира е водата, оплакват се монасите. На високия връх, от който се открива невероятно красива панорама почти до Дунав, времето е спряло. Доказателство за това са огромните бетонни цистерни, в които се събира дъждовна вода. Игуменът обаче вече е намерил спонсори и очаква това лято да се направи водопровод до обителта. Защото водохващането за село Гложене е на 2-3 км от манастира. Водопроводът, по предварителни изчисления, ще струва 11 хил. лв. “Откакто Панкратий е игумен, манастирът се съживи. Той е добър стопанин и съумява да се справя с финансите”, е мнението на митрополит Гавриил.
В момента отецът воюва с Поземлената комисия в Тетевен и със съдилищата за връщането на земите на манастира. Имотите на манастира са над 4 хил. дка, предимно гори. Според игумена, в момента те се унищожават от дървената мафия. Проблемът дошъл от това, че Поземлената комисия в Тетевен не уважила решение на съда, с което земите отново стават притежание на манастира. Разправиите се влачили години наред и сега игуменът е категоричен, че ще заведе дело на администраторите за пропуснати ползи и нанесени вреди. “Обителта ни е високо в планината, нямаме кой знае каква възможност да развиване стопанска дейност. Ако горите ни бяха върнати, щяхме да имаме приходи”, категоричен е отец Панкратий.
Гложенският манастир “Св. Георги победоносец” е построен през 13 в. от Киевския княз Георгий Глож. Той дошъл в България по препоръка на киевска пророчича, която му предрекла, че нему е отредено да открие икона на св. Георги Победоносец, изчезнала Киевската царска лавра, започва увлекателния си разказ за историята на обителта игуменът Панкратий. Георгий Глож помогнал на Иван Асен ІІ по време на битката при Клокотница и, като благодарност, българският цар му дал част от земите си в Тетевенкия край. Там той основал селище, което и до днес носи неговото име – село Гложене. Намерена била и иконата с размери 28 на 24 см, изработена от чемширово дърво, със сребърен обков, на връх Лисец над селото. Посъветвали княза на мястото, което иконата сама си избрала, да съгради храм. Първочанално манастирът е носел името “Св. Троица” и се намирал по-ниско от сегашния. И до момента има останки от стените на обителта, градена през 13-и век. “Легендата разказва, че по неясни причини, стената се рушала непрекъснато, а иконата на св. Георги няколко пъти изчезвала и била намирана на скалата, където е сегашната сграда”, разказва отец Панкратий. Необяснимото “бягство” на иконата било изтълкувано от монасите, като Божи знак, че манастирът трябва да бъде преместен на високите и недостъпни скали. И това се случило през 14-и век. Градежът продължил 23 години. Хората качвали камъни и дървета на скалите на гръб, с мулета и коне. За кратко време съществували и двата манастира, свързани с тунел, който е затрупан от земетресение през 1913 г., по време на което пострадал и самият манастир. Храмът пък бил разрушен до основи. Той е възстановен и ремонтиран през периода 1928-1931 г. По време на ремонта строителите се натъкнали на стар гроб, който се смята, че е на княз Глож. Тогава е изграден и по-голям храм, в който на видно място стои иконата на св. Георги, чието име носи и обителта. Храмът в сегашния му вид е направен през 1951 г. на основите на старата църква. Запазен обаче е иконостасът, който е от 14-и век и е дело на дърворезбари от Тревненската школа.
Двама велики българи са свързани с историята на Гложенския манастир – Васил Левски и митрополит Климент, известен със светското си име Васил Друмев. Когато Левски основал първия си революционен комитет в ловешкото в село Голям Извор, често се отбивал при монасите. В обителта той събира свои съмишленици от околните села и ги заклева. Днес килията, в която е отсядал Апостола, е превърната в музей.
Мини-музей е и килията, в която е бил заточен Васил Друмев по нареждане на Стамболов, заради несъгласие с нарушаването на православния канон по време на сватбата на Фердинад. Митрополит Климент е изпратен за цял живот в манастира на 28 август 1893 г. Наредено било да бъде затворен в зазидана килия и да се храни само със солена риба. Монасите обаче направили отвор в тавана и тайно му давали вода и храна. Авторът на първата българска пиеса престоява в заточение на високите скали 9 месеца и е освободен след падането на правителството на Стамболов. Сега любознателният турист може да види в килията леглото, на което е спал известният българин, негови вещи, както и патриаршеските му одежди, изработени в Русия.
Отдалече Гложенският манастир прилича на замък от приказките. Той е най-високо разположеният манастир в страната ни, но, за разлика от други, не е скатан в горите, а се вижда отдалече. “Когато има мъгла, сме като в облаците. Не се вижда нищо в ниското, а над нас небето е светло, обяснява игуменът, който до 2001 г. е бил в Троянския манастир. Не е лесно на него и на младия Нектарий да се грижат за обителта, да работят, да посрещат туристи. Те са и Божи служители, и екскурзоводи. И майстори на манастирска ракия с 33 билки. И твърдят, че за тях това е райският кът на земята.
Дарина ЦВЕТКОВА

петък, 1 август 2008 г.

Любопитно.....

Античен 'компютър' насрочвал Олимпийските игри?

Единственият съхранил се до наши дни античен астрономически калкулатор, известен като "Механизма от Антикитира" (Antikythera Mechanism) или "компютъра от Антикитира" (по името на гръцкия остров, край който е открит, б. ред.) бил в състояние не само да изчислява датите на слънчевите и лунните затъмнения, но и да съставя календари и да определя годишните дати за започването на Олимпийските игри и останалите панелински надпревари.

Разшифроването на функциите на открития преди 107 години мистериозен механизъм било направено от екип учени под ръководството на математикът и режисьор д-р Тони Фрийт (Tony Freeth), работещи по програмата Antikythera Mechanism Research Project в Кардиф, Уелс, съобщава специализираното издание Nature. Досегашните изследвания на обекта, смятан за първия аналогов компютър в света, показали, че той вероятно е конструиран в периода 140-100 г. пр. н. е.

Калкулаторът представлявал дървена кутия с 37 бронзови зъбни колела и кривошипен механизъм, като и двете инженерни решения са преоткрити в Европа едва през XIV век.

На лицевата страна на прибора била разположена градуировка за определянето на слънчевите и лунните цикли, както и на местоположението на слънцето спрямо зодиакалните съзвездия.

На обратната страна били открити отметки за определянето на фазите на дългите астрономически периоди, в т. ч. и на Метоновия цикъл (Metonic calendar), използван за съгласуването на лунния и слънчевия календар – 12 лунни месеца са с 11 дни по-малки от съвременната календарна година, но 235 лунни месеца са равни точно на 19 години. Метоновият цикъл бил използван първо от вавилонците поне от началото на V в. пр. н. е., което говори за влияние на астрономията на Вавилон върху древногръцките учени.

Последните открития на екипа на д-р Фрийт водят до предположението, че концепцията за Механизма от Антикитира произлиза от колониите на Коринт, най-вероятно от Сиракуза на о-в Сицилия, и е свързан с работата на Архимед (ок. 287-212 г. пр. н. е.). Древногръцкият математик, физик, инженер, астроном и изобретател, убит от римляните при превземането на Сиракуза след 2-годишна обсада по време на Втората Пуническа война, въвел планетарните изчисления на движението на Луната и останалите известни планети и написал манускрипт за астрономическите механизми.

Досегашните сведения, свързани с откриването на "компютъра от Антикитира", караха учените да свързват механизма с о-в Родос и астронома Хипарх (Hipparchos), написал студия за отклоненията в орбиталния курс на Луната. Досега механизмът не бил свързван с коринтяните, тъй като целия останал товар на потъналия кораб, в който бил открит бил от Източното Средиземномориe, от места като Кос, Родос и Пергамон.

Изследването на механизма със съвременна апаратура за микроскопски изображения с висока дефиниция и триизмерна рентгенова томография, разкрило на задната му страна начертани имената на всички 12 месеца, съвпадащи напълно с календарите от Илирия, Епир и Северозападна Гърция, както и на о-в Корфу. 7 от месеците предполагат евентуална връзка със Сиракуза. Открити били и надписи указващи изчисляването на 4-годишния цикъл за провеждането на древната Олимпиада.

Аналози на "Механизма от Антикитира" засега не се известни на науката. Няколко забележки за подобни инструменти се срещат в античната литература, в т. ч. едно описание на Цицерон на такъв уред, създаден от Архимед. Изваденият от морското дъно през 1900 г. "компютър" обаче е единственият подобен механизъм, оцелял до наши дни.

Уредът е открит случайно от гръцки ловци на сюнгери и миди край бреговете на малкия о-в Антикитира, разположен северно от о-в Крит и на 38 км. югоизточно от о-в Китира. Откритият кораб е от ІІ-І в. пр. н. е. и според някои учени е част от флотата, превозваща плячката на римския пълководец Луций Корнелий Сула (ок. 138-78 г. пр. н. е.) от Атина към Рим през 86 г. пр. н. е.

Автор на материала: Николай Атанасов, bgfactor.org

неделя, 27 юли 2008 г.

...Няма утре!

Усмихвах се...
Защо да споря?
А ти ме връщаше...
Към смисъла.
И "мъничкото",
във което
тогава
аз търсех Посоката...
Годините...
Какво значение?
Щом сме
преминали през тях?
И все по-ситно
става ситото
на "подареното" доверие...
Замисляш се...
И става тихо.
Но... Все по-близо е
Усмивката.
Не! Не "завинаги",
за днес!
За... Тази вечер
съм ти смисълът!
Усмихваш се...
Привичен жест,
в ръката -
дъх на неизречено...
Съдба? Не!
Глупости!
Не питам.
...
Ще няма Утре,
Обещавам!

Дарина Цветкова

Не съм Ева...

Аз съм едната от всичките!
Едната от всичките, които повтарят твоето име. На сън, и на яве... Едната от всичките, които питаш – ти Ана ли си, Мария, Магдалена..ти... Коя си? Светица едва ли. Една от всичките, чиито имена в полусън шепнеш...
Аз съм безименната. Тази, чието име не знаеш. Тази, която насън вика твоето име. Аз съм тази, която няма да те забрави. Тази, която няма да запомниш...
Аз съм случайната. Ти си НЕСЛУЧАЙНИЯ.
Светът бил създаден от МЪЖ и ЖЕНА. Ти си Адам, аз не съм Ева...
Животът не започва от мен. Родът с мен свършва.
НЕ СЪМ ЕВА.
Но обичам повече от Ева.
Само един мъж. Като нея. Търсила съм и чакала.
Двама не мога.
За него съм само една от всичките.
Не започва от мене живота ....

Дарина Цветкова

понеделник, 16 юни 2008 г.

Гарите

Знае ли някой кое е най- тъжното място на света? И кое е най-радостното?! Прост е отговорът - гарите… Мястото, където хората се срещат и се разделят… Мястото, където пред всички всеки може да се разплаче, без да се срамува. От радост, или от мъка.. Та затова, във всеки град, във всяко селце и паланка, имало гари и спирки.
Може би те не бива да се наричат просто гари, а трябва да носят името площад "Среща и раздяла".
Вчера имах много време да наблюдавам хората… И чувствата, изписани на лицата им… И си представях себе си. През съзнанието ми, като през полуизтрита черно-бяла лента, многократно превъртана на стара, разбрицана киномашина, преминаха многото срещи и раздели, преживени на Гарите… Някои временни, други - завинаги. Най-много боли за тези, които са били завинаги. А още повече от тези, когато си тръгвам сама…
Кому не се е случвало?. В един миг оставаш сам и забравяш къде си.. Вървиш сред навалицата без посока. В един миг осъзнаваш, че си на мястото, където някого си срещал. И го виждаш, как бърза към теб, огрян от слънце, или чакащ в дъжда. Усещаш, как сълзите сами се стичат по лицето ти… Против волята ти, без дори да ги усетиш… Родени от спомена.
И никой не те гледа странно… Ето, това май им е хубавото на гарите…И имаш усещането, че част от тебе остава там, в тия мигове, които никога няма да се повторят… Дори отново, много пъти да ги има, няма да са същите…
Пътуваш към своя град, а мислите ти остават назад…
Нямаш сили да се прибереш вкъщи. Или, вероятно, не искаш. Отбиваш се у приятели. Имаш нужда да поговориш с някого, та за каквото и да е…Там има много хора..
Отначало някой отворя дума за скритата инфлация. И за ниските заплати. Никой не се опита да го оборва...! Все сте си старата компания...приятели от деца...!
Нещо обаче и тук не върви...всеки разглежда съсредоточено стъклената чаша ,която му се е паднала...сякаш се опитва да подреди стъклените си мисли! Цигарите се пушат нервно. Музиката е онази -вашата! Дето ви събираше по беседките. Споглеждате се гузничко...Опитваш се да не се задълбочаваш в това, колко си изневерил на себе си!
А не бяха минали векове...Не се получава разговора....
Изнизваш се бавно, със стремеж да не впечатлиш никого...! След теб по стълбите усещаш още стъпки...все още някой чувства като теб..
Значи не сме мъртви...

Дарина Цветкова

неделя, 20 април 2008 г.

Тангра-върховното божество на прабългарите

При опитът да се опознае религиозната система на прабългарите постоянно се срещат трудности, произлизащи от липсата на достатъчно сведения от какъвто и да е характер. В същото време източниците показват един синкретизъм, който също затруднява намирането и утвърждаването на една стабилна и чиста картина на прабългарската история и култура. Самият варварски свят не е бил организиран нито в единна държава, нито е имал единна религия. Разните народи в него, разделени на племена и водени от своите вождове имали различни религии. Но те нямали нито писменост, нито религиозна литература, която да изложи същността на всяка отделна религия и да не позволявя промени в нея. Хуни, българи, германци, сармати и разни ирански племена живеели размесени в едни и същи територии и съжителството на тези народи отслабвало още повече тяхното религиозно чувство и техните религиозни представи. /1/

В религиозно отношение прабългарското общество всъщност има една неписана религия, а всички незаписани религии са повече или по-малко подложени на промени. Затова обикновено изследователите се обръщат към сходни религии и ги използват за сравнения. Това дава възможност да се сравняват отделни елементи от религиозно-митологичната система на прабългарите с приеманата условно за образец религиозна система, като се отчитат възможните различия, породени от собственото развитие на отделните народи, от различните влияния и заемки, които те са придобивали, както и конкретно историческите условия на тяхното съществуване.

Преди всичко светогледните представи на един народ са израз на неговия начин на живот, на социално-икономическото и общокултурното му развитие, те се разкриват в историческото му битие. Както при по-развити общества всяка сфера на духовния живот има своя вътрешна логика, така и религиозно-митологичните вярвания и представи са относително самостоятелни, консервативни, но това не отрича връзката и влиянието, което те изпитват от социалния живот. /2/

За първи път прабългарите влизат в писмената традиция със собственото си народностно име (Vulgaels) в написания на латински езикръкопис, известен като Анонимен хронограф от 354 г. В него те фигурират в списъка на народите, населявали земите на север от Кавказката планина.

По въпроса за произхода на прабългарите са създадени множество хипотези. Голяма част от тях - за славянската, татарската и фино-чудската принадлежност на прабългарите - както и схващането, че те са били автохтонни жители на Балканския полуостров, вече не се поддържат от учените. Хипотезите за принадлежността им към хунската и огурската етническа общност също срещат възражения. Повечето историци се спират на схващането, че прабългарите са принадлежали към тюркско-алтайската езикова племенна общност, към която спадали още хуни, хазари, авари, огузи, печенеги, кумани и др. Прабългарския език, който бил основен белег за етническата им принадлежност се числял към западнохунската езикова група. /3/

Това до голяма степен определя сравняването и сходствата между тюркската и прабългарската религиозни системи. Примерния модел на тюркската религиозна система на И. В. Стеблева се използва за основа при реконструирането на същата при прабългарите.

Писмените сведения за ранната история на прабългарите в Източна Европа са доста оскъдни. Все пак от тях може да се съди , че през VІ-VІІ век обширните степи около бреговете на Азовско море (Меотида) и басейна на Долни Дон били владение на голям прабългарски масив, който се делял на две големи групи. Според византийските хронисти Теофан и Никифор това били уногундрите и котрагите, които през VІІ век кан Кубрат успял да обедини в мощен военноплеменен съюз, известен под името Велика България. Този съюз представлявал връхната точка в политическата организация на прабългарите в периода, който предхождал образуването на българската държава. В пределите на Велика България както показват данните на писмените извори, живеели племена от различни групи - уногондури, българи (прабългари) и котраги, които били означавани със събирателното понятие българи. Този съюз не издържал дълго време именно поради неговата разноплеменност, което довело до противоречия в интересите. Резултат на разпадането на Велика България е последвалото разселване на прабългарските племена, което довело до образуването на българската държава начело с Аспарух.

В продължение на няколко десетилетия прабългарската група на кан Аспарух се намира в непрекъснато движение на запад. При този преход "държава" в истинския смисъл на думата не съществува. Решаваща роля за запазване на единството изиграва икономическата, политическата, културната и военната консолидация на прабългарския етнос, които предпазват общността от разпадане или разтваряне сред обкръжаващите я многобройни етнически групи. В същото време представите за разгромената от хазарите държава в Приазовието са съвсем реални и живи, а социално-икономическите предпоставки за нейното възобновяване са налице и то се осъществява на Балканския полуостров. /4/

Създаването на българската държава през 681 г. е епохално събитие не само в историята на българския народ, но и в историята на Европа. Тази държава е изиграла важна, а понякога и първенствуваща роля в сложните международни отношения и да даде велик принос в общоевропейската култура. Това събитие има важно значение и за самите прабългари, тъй като с него завършва продължителен "междудържавен" период в тяхното историческо развитие.

В социално-икономическо отношение прабългарските племена и сродното им етническо обкръжение се характеризира с първоначално господство на номадския начин на живот (ІV-VІ в.) и постепенен преход към уседналост и земеделие (втората половина на VІ-VІІ в.). /5/ Основно място в стопанския живот на прабългарите заемало степното подвижно скотовъдство. Нахвърлянето на тези сведения от историческото развитие на прабългарите беше необходимо, за да се улесни подреждането и реализирането на реконструирания религиозно-митологичен комплекс.

Един от основните въпроси при изучаването на прабългарската религия е определянето на нейната система. Задълбочените изследвания на съветските учени върху древнотюркската религия очертават пределно ясно нейният сложен характер и многопластовата й структура. Според тях са налице четири "етажа" или четири нива в конструкцията на религиозно-митологичния комплекс (Стеблева, И. В., 1917) най-високото ниво е заето от един бог Тангра (Тенгри, Тенгри-кан)-небе - за който са характерни няколко основни функции: съзидателна, покровителствена, наказателна, разпореждаща с човешките съдби. Този бог е олицетворение на мъжкото начало и се свързва с указание за "горе". Второто ниво е предоставено на Умай с подчертани черти на женско божество покровителка на децата, което също притежава способността да наказва (Потапов, 1972 г.). Към третото ниво се отнася Йер Суб (свещената земя-вода). Фактически това е събирателно название на множество и различни култове от племенен и родов произход към невидими духове, намерили конкретен израз в почитането на планини, скали, реки, езера и други. Важно е да се отбележи, че тези духове не се свързват с долния (подземен) свят, а със сверата, в която живее човекът. И към четвъртото ниво се отнася култът към прадедите, който е характерен за всички тюрко-монголски народи и се свързва с подземния свят. /6/

При сравнение на българския емпиричен материал с предложените четири равнища на древнотюркската религиозно-митологична система се вижда, че има податки за аналогия с първото, третото и четвъртото равнище. И за прабългарите върховен бог е Тангра. Вярата в различни култове, добри и лоши, преклонението пред скали (Мадара), одушевяването на водни източници, наличието на амулети и други знаци със свещено предназначение - всичко това отговаря на третото равнище на древнотюркската религия, одушевяването на природните обекти - Йер Суб. Това са останки от първични и елементарни религиозни вярвания. Преки податки за култ към прадедите няма, но за него може да се съди по митологичните герои в "Именника на прабългарските ханове", както и от силно изразения сред прабългарите култ към мъртвите, който е сходен в смислово отношение с култа към прадедите.

Интересен е фактът, въпреки че, изследователите приемат Тангра за върховното божество на прабългарите, винаги съществува нотка съмнение. Това, както може би няколко пъти беше споменато, се дължи на неясните и оскъдни сведения за прабългарите. Именно този въпрос ще се опитаме да разгледаме от всички страни.

Висшият бог на прабългарите е познат под формата Тангра, засвидетелствана в прабългарски надпис от Мадара и в късен турски ръкопис. Безспорно е, че неговият култ е продължение на древната тюркска традиция, в която Тенгри (Тенгри хан) е олицетворение на небето и е представен като могъщ конник, слънчев герой, бог-творец. /7/

В много от прабългарските каменни надписи се употребява стереотипната византийска формула "от бога владетел", която посочва, че божеството е от мъжки пол. Мъжкият характер на Тангра е отразен и в орхоно-енисейските надписи - например в паметника в чест на Кюл Тегин (Малов, 1951, стр. 33). Изобщо в повечето митологии и религии небесният бог е с мъжко начало - Перун у славяните, Зевс у гърците, Тор у скандинавските народи и много други паралели. Това идва от представата за пораждащата сила на небето, горната част на дървото на света - то дава светлина, топлина, опложда земята чрез дъжда, за да може тя да ражда. Има основание да се предполага, че Тангра по време на първата българска държава и по-рано - в местоживелищата на прабългарите на север от Кавказ и около Каспийско и Азовско море е вече в антропоморфен облик (Плетнева, 1967; Аладжов, 1977). Може примерно да се периодизира развитието на понятието, смисъла на думата небе, Тангра на три етапа, без да се прави локализация по време. Първи, Тангра само като небе, одушевено небе; втори, Тангра като божество и по-късно върховен бог за тюркските народи; трети, Тангра като антропоморфно божество. Вероятността за такова изменение на съдържанието на думата "небе" идва от общата схема на развитие на обожествените същности у древните народи от одушевяването на конкретен обект до неговото антропоморфизиране. /8/

В хазарския хаганат и в Дунавска България ханът е обожествяван, което посочва антропоморфния вид на божеството. Употребата на византийската формула "от бога владетел", която се отнася за антропоморфния християнски бог, показва, че тя отговаряла по своя смисъл на прабългарските представи за Тангра.

Може да се твърди, че Тангра притежава седем атрибута, които могат да се определят като иманентно присъщи на него и външни, странични, допълнителни по отношение на същността му. Към вътрешните бихме могли да отнесем вече споменатият факт, че Тангра е мъжко божество, което постепенно става антропоморфизирано.

За друг иманентен атрибут се съди от надписа от Филипи, в който се казва: "Който търси истината, бог вижда и който лъже, бог вижда. На християните българите направиха много добрини и християните ги забравиха, но бог вижда." (Бешевлиев, 1979, №14).

Израза "бог вижда" показва освен съдната функция на върховния бог Тангра още и това, че той е невидим, скрит, табу за вярващите. Той е отвъдншият, висшият свят, който е непостижим за тях, за реалния им живот. Тангра е "горе", той е небесно божество, а вярващите са "долу" на земята. От тук следва, че атрибут на Тангра е "горе" като опозиция на "долу". Това е пространствена локализация, която е негов външен атрибут. Доказателство за обвързаността на Тангра с "горе" личи от небесния му произход.

Небето, Тангра се противопоставя на земята, както светлината на тъмнината. Той е небесно божество и светлината е негов атрибут. Същото може да се твърди и за слънцето, което намира своя антропоморфен облик в слънчеви амулети и изображения, открити в Плиска. Връзката на небесния бог със слънцето (като негов атрибут) има множество типологични паралели в древните племена и народи.

Характерно за древните представи в ранния им период е отъждествяването на небесния бог с коня. Това дава основание да се предполага, че конят е атрибут на Тангра. Като доказателство за връзката на коня с Тангра може да служи и скалното изображение - Мадарския конник. Неговата връзка с върховния бог на прабългарите и изобщо с култа се подчертава и от това, че се намира в прабългарско култово средище. Почитта към коня, широко разпространена сред номадите тюрки се обуславя от факта, че конят е бил стопанско и преди всичко военно животно, което е пряко свързано с военната функция на Тангра.

Друг подобен атрибут на Тангра като коня е орелът. В началото той е бил тотемно животоно, а по-късно символ на слънцето и небесното божество за много средноазиатски народи. "В едно изображение от Преслав е нарисуван орел, обърнат към кръг с вписан в него кръст, ясен символ на слънцето (Овчаров, 1978, стр. 34)". /9/

Тангра като цяло "организира" социалния живот на прабългарите. Това ясно проличава от засвидетелстваните в българските надписи негови функции.

Военните функции в пантеоните на древните народи се поставят обикновено на първо място. Това се дължи на факта, че запазването на общността в древните времена е дело преди всичко на военния успех, което е напълно нормално за характерния номадски начин на живот. Тази традиция, обаче се запазва и при преминаването към уседнал начин на живот. В надпис от времето на хан Крум се съобщава за военните успехи, които са останали благодарение на бога:" и брат му не го забрави и излезе и бог му даде и той опустоши следните места и крепости: Сердика, Дебелт, Константия, Вирсиникия, Адрианопол"(Бешевлиев,№2).

За съзидателната функция на Тангра свидетелства използването на словосъчетанието "бог направи" в прабългарските надписи. В тях няма данни за Тангра като творец на целия свят, но безспорно, той като висше същество създава и узаконява възможността за запазване и развитие на общността, дарява своите подвластни с успех.

Функциите му свързани с покровителстване, разпореждане със съдбите на хората и със способността да внушава страх са обединени в условно наречената юридическа функция. Именуването и по този начин се определя от смисъла, който се влага, а именно да се приемат като израз на "правораздаването" от Тангра./10/

Тангра е върховно божество, което управлява целия живот на общността, затова той се разпорежда със съдбите на хората в зависимост от това, кой изпълнява нравствените и обичайно-правните задължения и кой не. "Който търси истината, бог вижда и който, лъже бог вижда"(№14). Тази представа за всевластието на Тангра е характерна за архаичните общности и народи. Тя е начин да се сакционира чрез божеството всяка проява, която нарушава нормалното по традиция, като заедно с това е един естествен регулатор на човешките взаимоотношения. След като могат да санкционират, божествата в религиозните вярвания се възприемат и като налагащи определени норми, които трябва да бъдат спазвани. Престъпването на правилото води до наказание, а наказанието поражда страх от божеството. В един от прабългарските надоиси се казва: "А на останалите крепости бог даде (=внуши) страх и те (=гърците) ги напуснаха и избягаха…"(№2). Въпреки че тук е използвана византийската акламация, трябва да се приеме, че внушаващият страх е българският бог. Тангра внушава страх на византийците и осигурява победата на българите.

Покровителствената функция на Тангра е засвидетелствена в прабългарските строителни каменни надписи под формата на пожелания: "Нека бог да го удостои да проживее сто години" (№56); "Нека бог да удостои поставения от бога владетел…" (№57); "Нека бог да удостои от бога архонта да проживее заедно с кавхана Исбул сто години" (№58). Тези надписи са израз на важната идеологическа съставка на ханската власт и могъщество.

Богът на българите е справедлив и всяко неизпълнение на неговите заповеди се наказва. За тази страна от юридическите функции на Тангра доказателство е вече споменатият надпис №14 от Филипи. Този извор дава и друга функция на божеството да награждава своите подвластни. Тангра дарява българите с победа.

Последната засвидетелствана функция на Тангра е така наречената собствено религиозна - вярата в него изразена чрез определени култови действия тази функция на Тангра е отразена най-ясно в надписа, намерен под скалите на Мадара. "Кан сюбиги Омуртаг от бога владетел … беше … и направи жертвоприношения на бога Тангра … ичергу (колобър ?) … " (№6) В подкрепа на религиозните функции на Тангра могат да бъдат отнесени и тези предмети и изображения, които са свързани с него и които по един или друг начин изразяват сакралното отношение към върховния бог.

През VІ-VІІ в., когато обществените отношения напреднали твърде много и се усилила властта на хановете, култа към Тангра изместил останалите и се оформил като примитивен монотеизъм. Култът бил тясно свързан с почитането на хана, който бил божи наместник и първожрец, често пъти дори обожествяван. Социалните изменения предизвикват съответни променив системата на господстващите идеи и в религията като старите вярвания се преработват и изменят в съответствие с новите условия.

При прехода от родовообщинния строй към епохата на военната организация и на раннокласовите държави се изменят и образите на религиозно орлицетворяване - от природни и зооморфни те стават антропоморфни. Тази констатация напълно съответства на човешките и земни черти на Тангра, тъй като прабългарите се намирали именно на този стадии на развитие. За това че Тангра е служил на новия обществен строй и господстващата класа, сесъди от надписите на българските владетели и от ханската титла, с която се удостоява бога. /11/

Следвайки тази линия на развитие се стига до митологемата свързана с Мадарския конник. Изказани са становища според които Тангра, катопредставител и олицетворение на природните сили стоящ твърде близко до земните представи, придобива качества на културен герой (демиург) и е персонифициран с подчертан антропоморфизъм. По силата на натурфилософския светоглед на прабългарите езичници разликата между материалното и духовното, границата между реалното и ирационалното почти не съществува. /12/ Героят от епоса никога не е безличен, в една или друга степен той е персонифициран. Тази персонификация в Мадарския конник ражда няколко хипотези. Според едната изображението е на владетел "при все че поваленият лъв напомня символични езически и християнски митове от култа на Херкулес и Св. Георги" (Ф. Каниц). /13/ Според Р. Рашев тълкуването на скалния релеф като образ на български владетел не може да се постави под съмнение, но може да се приеме, че "се касае за обобщен образ на обожествен владетел, който в съзнанието на съвременника се е преплитал с чертите на образ от ранносредновековния епос."

Тълкуването на Мадарския конник като конкретен владетел (Тервел, Крум, Омуртаг, а напоследък и Аспарух) не е сигурно, защото изображението не може да се свърже с надписите около него, които имат летописен характер, съставен в различни епохи и от различни владетели. /14/

От друга страна, за изобразяването на хана, който е наместник на Тангра и сам често пъти е обожествяван, не е възможно да се привличат в случайни или второстепенни образи. С неговата личност може да се свърже само основна, централна фигура, при това сакрална, каквато е тази на Тангра. Обобщения образ на владетеля "едва ли се е различавал от конкретната представа за бога като върховен владетел и владетел изобщо, т.е. образа на бога-хан е изграден върху представата за реалните образи на български ханове.

Тази препратка към Мадарския конник беше необходима за да се проследи взаимовръзката между бога и хана, необходима като идеологическа опора на монархическата власт. Строгата централизация в българската държава е изисквала стриктно спазване на формулата един бог, един владетел, една религия.

Така се стига до заключението, че прабългарският върховен бог е бог на небето, слънцето и огъня, създател и господар на всичко съществуващо. Той е представител на природните божества придобили качества на културни герои-демиурзи. Анализираните качества на култа показват, че прабългарската вяра е вид монотеизъм. Наличието на други божества в древнотюркската религия не намаляват тази констатация, още повече, че досега те не са доказани у прабългарите. Монотеистичните черти на култа към Тангра показват,че тези представи са преминали през етапа на култ към племенните божества, през етпа на общонародните божества, за да достигнат до крайната точка на развитие на религиозните системи, единия бог творец и монотеизма.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

1. Венедиков, И., "Прабългарите и християнството", Стара Загора, 1995
2. Стойнев, А., "Светогледът на прабългарите", С., 1985
3. "История на България", т. ІІ, С., 1981
4. Овчаров, Д., "Прабългарската религия: произход и същност", С., 1997
5. Аладжов, Ж., "За култа към Тангра в средновековна България", сп. "Археология", кн. 1-2, 1983
6. Бешевлиев, В., "Първобългарите: бит и култура", С., 1981

Белязани със знака на Тангра........


ЛИЧНОСТИ
АЛЕКСАНДЪР ЛУДКОЛЕВ: БЕЛЯЗАНИ СЪС ЗНАКА НА ТАНГРА, ОРИСАНИ СМЕ ДА ПОБЕЖДАВАМЕ
В: Над 55, №43, 22 окт. 2007, с. 12-13

--------------------------------------------------------------------------------
• Художникът претворява Вечния календар и Небесните коне на прабългарите
• Негова картина краси Музея на ООН в Ню Йорк
Александър Лудколев твори предимно в областта на композицията. Творчеството му е модерна трактовка на българската история и хвърля светлина върху космологичните и космогонни представи на прабългарите за Вселената и връзката с древни цивилизации. Създател е на неоминиатюризма в българското изобразително изкуство, като стилът му включва интеграция на отделни жанрове. Златни медали и Гранд при бележат пътя на възходящото му развитие. Картина на автора от цикъла “Конете на Тангра” краси Музея на ООН в Ню Йорк.

Духовност е нещото, което изпълва артистичното жилище в центъра на столицата, заедно с прекрасните картини на художника, заели всяко свободно пространство. В този дом времето е застинало на спирка култура и цивилизации. Между другото, трябва да се изкарва и хлябът. Пенсията на художника е... социална, на жена му, дългогодишна журналистка в Радио София и редактор на издания Невена Тодорова - минималната. Живеят със спорадичното откупуване на отделни живописни творби, което е рядкост. Ателието, в което Александър Лудколев рисува впечатляващите си творби, се руши, сградата е реституирана и съвсем скоро художникът може да се окаже на улицата заедно с “Княгиня Олга”, “Вечният календар на българите”, “Тангра” и други признати по света шедьоври на съвременната живопис.

- Ако синхронизираме вашата философия с вашите картини, платната са заредени с много енергия и емоционалност, което подсказва “контакт” с рисуваните персонажи. Как става това с изтрити от времето и хрониките образи?
- При мен това е дълъг процес. Започвам да се интересувам от дадена тема, събирам всичко по въпроса, надушвам всяка пътечка, която ме води към образа. Става едно натрупване на емоции, знания. В случая с княгиня Олга след едно такова натрупване, аз просто я видях в съня си. Станах и скицирах видението... Така стана и с корабите на Омуртаг. След дълго търсене на информация за това как са изглеждали знаменитите кораби - страшилища на моретата, в един момент ги видях на стената вкъщи. Изплуваха в съзнанието ми - до последни детайли. А когато картината беше готова, специалисти по мореплаване и военна история казаха, че съвпада с описанията в хрониките.
- Конете са често срещани в картините ви, какво символизират?
- Все още за древната българска бойна слава се пише малко. За обикновения читател остава неясно защо придворните хронисти са наричали хуно-българите “Наказание божие” и “Бичът на Европа”. Уникални със своята гениална простота, българските бойни тактики и стратегии са били един от кошмарите за своето време. “Отварянето на центъра” е използвано още от кан Тервел при битката с арабите при Цариград, а също и при Клокотница от Иван Асен... Днес никой не говори за “мнимото отстъпление с обезкървяване на противника” въз основа на виртуозната езда и далекобойните лъкове на българските бойци. Неясен остава и произходът на “Небесните коне”, които се появяват мистериозно в Тракия...
- Какво крият легендите за “музикалните коне” на прабългарите?
- За тях днес се говори само под сурдинка. Примерно, че било забранено да се яздят в мирно време под страх от смъртно наказание. Но защо? Говорят се и небивалици, че българите побеждавали с магиите на своите шамани. Никаква магия няма в случая, а тънко владеене на военната психология и перфектно проведена тактика и стратегия. “Музикалните коне” са обучени да препускат в “раван” при строго определен неравноделен такт. Нещо наистина невероятно трудно, но не и невъзможно за българската конница. Българската конница била единствената армия, която е предвождана лично от царя-жрец, който владеел такта на победата. Той дава основния ритъм, а хилядното множество е владеело майсторството да влезе в него с пълен синхрон. Страшният грохот на хиляди препускащи коне в един неравноделен такт създава невероятен резонанс, който възбужда страх у противника. Крайният резултат е паника, която действа вцепеняващо и паралитично...
- Как се роди идеята за Вечния календар?
- Картината “Вечният календар на българите” не е художествена измислица, а почива на сериозни научни разработки и проучвания. Прабългарският календар предхожда всички известни в Азия календари. С 2000 години е по-стар от китайския, халдейския, египетския... Руската историчка проф. Захарова и френският професор Шаван доказват, че календарът възниква и е притежание на народите коневъди в Централна Азия и от тях е пренесен в Китай като система. Те определят и времето - 2-3 в. пр. н. е., тогава се създава Централноазиатският племенен съюз, в който влизат и българите от рода Дуло. Свидетелство за това е Именникът на българските ханове. Затова спокойно можем да кажем, че принадлежи на българската цивилизация, народа на рода Дуло, от който произхождат Авитохол (Атила) и хан Кубрат.
В същността си календарът е информация за най-точното време на планетата с месеците, дните, часовете, минутите. Съдържа Златното число - 364, което се дели на 4 - колкото са сезоните, на 13 - колкото са седмиците в тях, на 52 - броят на седмиците в годината, и на 7 - колкото са дните на седмицата. Има и един празен ден преди Нова година - Игнажден, и един, свързан с лятното слънцестоене. На всеки 60 г. се прави корекция на високосния ден. Цикълът от 60 г. за древния астролог се е равнявал на един звезден ден. Самият календар представлява Мандала, в която са включени слънчевият и лунният цикъл, а в средата е магическата янтра - най-ниският в математиката квадрат...
- Който според вас е моделът на вселената или център Тангра?
- Според науката, която аз само претворявам, в него е разположен равностранен кръст за владетелите на 4-те основни посоки, с център за вертикална връзка с Твореца - трансцеденталната енергия (Бога или Висшия разум). Той се намира в централното квадратче на този кръст, обозначен с числото 5. Сборът от числата по хоризонтала, вертикала или диагонала е равен на 15. Схемата на календара била прилагана при строежа на юртата, която в същността си е една малка обсерватория. На същия принцип е била построена и Златната или Кръглата църква във Велики Преслав по времето на Симеон Велики.
Числото 5 играе важна роля в прабългарската държава. Ханът, който е и върховен жрец на Тангра, носел нагръдник от 4 части, а централното квадратче било мястото на главата. Владетелите на 4-те основни посоки в хоризонталното пространство били обозначени с числата 3, 7, 1 и 9. Всички форми на гадаене, на изчисляване на времето, на сезоните за стопанска дейност, кабалата и нумерологията са свързани с тези числа от магическия квадрат. Произтичащото от тангризма правило гласи: каквото горе на небето, такова долу на земята. В легендата за хан Кубрат и неговите синове, пред които той показва запазването на единството чрез снопа пръчки, тълкуването, че синовете му не са го послушали и са се разделили, бих нарекъл неправилно. Както повелява законът на Тангра, синовете на хана трябва да се прегрупират в четирите основни посоки, заемайки нови позиции в Европа, и именно така да засилят и запазят мощта, единството и целостта на държавата.
Независимо че е достигнал до нас във фрагментарен вид, Прабългарският календар говори не само за космогонните и космологични познания на прабългарите, но и за това, че много преди раждането на Богочовека Христос българската цивилизация е знаела пътя към Отца Му. Ето защо нарисувах моите картини “Вечният календар на българите” и “Тангра”.

Нина МИШКОВА