Българската литература до края на 20 век

1. Старобългарска литература (8 век — 15 век)
Истинското раждане на старобългарската литература започва с официалното приемане на християнството като държавна религия в България. Старобългарската литература е християнска, защото главният подтик за нейното създаване, нейните смисли, образи, послания идват от християнската култура, тя отразява християнския мироглед. Ето защо първите текстове, които възникват на старобългарски език, са преводи на най-важните богослужебни книги. Пораждането на старобългарската литература е свързано с ред събития, станали извън пределите на България: мисията на братята Кирил и Методий в Централна Европа, Моравия и Панония.

Азбуката и първите книги на славянски са създадени от солунските братя Кирил и Методий. Те са изпратени от византийския император Михаил III (842-867) да проповядват християнството и да организират богослужебната практика в Моравия. Византийският император е помолен за хора, които да проповядват на славянски, от княза на Моравия Ростислав, тъй като до този момент в страната е имало главно немско и италианско духовенство. Кирил и Методий заминават за Моравия през 863 година, като носят със себе си най-необходимите богослужебни книги, преведени на славянски език и написани на оригинално писмо, създадено от братята: глаголица. Езикът, на който се основават преводите на Кирил и Методий, е солунското славянско наречие. През 9. век славяните в различни краища на Европа говорят един общ език с някои местни разлики, които не са пречка за взаимното им разбиране. Тъй като Кирил и Методий са родени в Солун, те са владеели солунското наречие и са го превърнали в основа за езика на своите преводи.

Първи подпериод /8-11 век/ – Златен век в развитието на старобългарската литература съвпада с царуването на Симеон I и сина му цар Петър. Този подпериуд съвпада с възхода и разцвета на Първата българска държава. Характеризира се с висок подем, резултат от политическата мощ и духовните сили на свободната българска държава, която през този век е силна, могъща. Утвърждава се независима българска църква. Създават се големи книжовни центрове: на изток – Плиска, Преслав, Дръстър; на запад – Охрид, Средец и Бдин. Укрепва се славянската писменост, ограмотяват се много хора, превеждат се произведения на старобългарски език. Основна тема в литературата през този периуд е защитата и възхвалата на славянската писменост и на великото дело на славянските първоучители Кърил и Методий. Най-известни книжовници са Константин Преславски, Климент Охридски, Черноризец Храбър и други. Техните произведения представят официална линия в литературата. Те защищават и възхваляват славянската писменост, делото на Кърил и Методий. Със силен патриотичен дух се отличава произведението на Черноризец Храбър «За буквите», където той защищава славянската писменост от триезичниците. Когато България пада под византийско робство /1018-1186/, книжовният живот запада, но не замира съвсем.

Втори подпериод /12-14 век/ съвпада с борбите на българския народ за освобождение от византийско робство и създаването на Втората българска държава през 1185 г. от братята царе Асеновци: Асен, Петър и Калоян. Столицата е защитената крепост Велики Търновград /Велико Търново/. Той става център и на литературния живот. Най-висок разцвет българската литература постига през 14 век, когато при царете Иван-Александър и сина му Иван-Шишман се създава тъй наречената Търновска книжовна школа с ръководител търновският патриарх Евтимий. Тук работят много преводачи краснописци, писатели. Установяват се правописни езикови правила чрез езикова реформа. В литературата се утвърждава изящен стил, наречен «плетение словес».

Трети подпериод /15-18 век/. Това е време на османското владичество на Балканите. България е лишена от политическа, икономическа и културна независимост. Напълно естественно, при тези исторически условия, в книжовния живот настъпва упадък. Столицата на второто българско царство, Велико Търново, е разрушена. Унищожена е и Търновската книжовна школа. Патриарх Евтимий е заточен. По-късно църковният живот е поверйн на Гръцката патриаршия, която налага богослужение на гръцки език.

Манастирите стават книжовни цйнтрове: Кратово, София. Най-известен книжовен център през този периуд е Рилският манастир. Тук се преписват съчинения на старобългарските автори, запазва се българската писменост, създават се и оригинални творби, но те са значително по-малко, отколкото през времето на Първото и Второто българско царство. По-известни имена на книжовници през този периуд са Владислбв Граматък, поп Пейо и Димитър Кантакузин. Говоримата реч става език на литературата.

2. Литература на Българското възраждане (18 в.-19 в.)

В историята на Българското възраждане се открояват два периуда: първият продължава от средата на 18 век до 40-те години на 19 век и се нарича публицистично-просветителски. С този период са свързани имената на българските книжовници Паисий Хилендарски и Софроний Врачански. През първия период на Възраждането се поставят основите на българското училище. Първо – църковните училища, после – светските. По същото време се издават първите български учебници, сред тях е «Рибният буквар» от Петър Берон; появява се първата българска енциклопедия, първите вестници и списания. Ражда се интересът към историческото минало. Пръв Паисий Хилендарски със своята «История славянобългарская», написана през 1762 г., призовава българите да познаят своя род и своето славно минало. «Историята» на Паисий е край на средновековието и начало на нов периуд в развитието на българската литература.

Вторият период на Българското възраждане е двойно по-кратък: той трае около три десетилетия – от 40-те години на 19 век до Освобождението на България. Този период се нарича литературен и се откроява с такива имена като Найден Геров, Георги Раковски. Добри Чинтулов, Петко Рачов Славейков, Любен Каравелов, Добри Войников, Васил Друмев и върха на българското литературно Възраждане – Христо Ботев.
За българската възрожденска култура е определящ нейният демократичен характер. Повечето от възрожденците произхождат от народните низини. Те дори нямат средства за образование! Петко Рачов Славейков е самоук, а Петър Берон, Добри Чинтулов, Димитър Миладинов работят като ратаи, за да съберат пари за книги и за пътуване до прочути училища. Българската народна интелигенция се формира демократична, родолюбива и свободолюбива, готова за духовен подвиг в името на народа си.
За начало на Българското възраждане в литературата се приема появата на «История славянобългарская» от Паисий Хилендарски през 1762 г. Това произведение определя и основната черта на Българското възраждане – историзма. Историзмът означава интерес към миналото, към историческия спомен за времето преди нашествието на турците. Целта е да се припомни на българите за тяхното славно минало, за да осъзнаят своето драматично настояще.

Друга черта на Българското възраждане е стремежът към светско образование. Новите обществени сили имат нужда от научни знания, които могат да се получат само в модерно организирано училище. Килийните училища към църквите вече не могат да задоволят тези потребности. Културата на българската интелигенция рязко се повишава, защото значителна част от нея получава образованието си в Русия. Руски възпитаници са Найден Геров, Добри Чинтулов, Любен Каравелов. Христо Ботев и др.
Възраждането има демократичен характер. Той се определя от факта, че повечето български писатели произхождат от народните низини. Затова културата, която те създават е патриотична, подчинена на идеи, които споделят широките народни маси. Доказателство за демократизма е и интересът към народното творчество.
В процеса на утвърждаване е книжовният български език. Водят се спурове: дали книжовният език да се устрои на основата на черковнославянския или на говоримия език. Побеждават тези книжовници, които са защитници на говоримия български език. Всички български възрожденци проявяват интерес към фолклора /народното творчество/. Събират, записват и публикуват народни песни, издават сборници с български народни умотворения.
Съществен момент от Българското възраждане е борбата за независима българска църква.

3. Литература след Освобождението
до края на Първата световна война (1878 – 1918)
Борбата за културна независимост прераства в борба за национална, политическа независимост, която е извоювана в 1878 г. в резултат на Руско-Турската освободителна война. Веднага след Освобождението започва бурното развитие на литературата. Националноосвободителните борби са преобладаваща тема през 80-те години на 19 век. Тази тема е най-добре защитена в творчеството на Иван Вазов, който през този периуд създава «Епопея на забравените» и «Под игото». Захари Стоянов пише своите мемоари «Зáписки по българските въстания». През 90-те години в литературата настъпват промени. Българските творци, които са получили образование на Запад, желаят да внесат модерни идеи в литературата. Това са писателите и поетите около списание «Мисъл» – д-р Кръстев, Петко Тудоров, Пенчо Славейков, Пейо Яворов. Алеко Константинов пише своето сатирично произведение «Бай Ганьо». В края на 19 и началото на 20 век Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Елин Пелин създават най-значимото от своето творчество. Малко по-късно се проявява и поетическият талант на Димчо Дебелянов.

4. Литература между двете световни войни
Това е най-противоречивият, но и най-богатият в естетическо отношение период в развитието на българската литература през 20 век. Формирането му се обуславя от редица исторически и културни фактори. Сред първите са крушението на националните надежди и идеали за обединяване на българските земи и най-вече голямата общественно-политическа криза, обзела България след Първата световна война. Това е време на сериозен поврат в мисленето и чувствителността на българската интелигенция. Голяма част от българските писатели виждат ужасите на войната отблизо – като подофицери и офицери на бойните полета или като военни кореспонденти. Усещането за различност, за необратима промяна ражда тревожни предчувствия, задълбочава чувството за социална незащитеност и духовна празнота. Като пример за това служи разказът «Песента на колелетата» на Йордан Йовков. Обогатяват се реалистичните тенденции в литературата. Утвърждава се модерното съзнание. Най-известни имена в поезията са Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Атанас Далчев, Елисавета Багряна. Най-известни имена в областта на прозата са Антон Страшимиров, Ангел Каралийчев, Георги Райчев, Стоян Загорчинов, Георги Караславов. Най-яркият разказвач през този периуд е Йордан Йовков. През този периуд българската литература е богата на теми и идеи. Тя е и жанрово разнообразна. Пишат се лирически песни, поеми, рбзкази, повести, романи, драми.

5. Литература след Втората световна война
Следващият голям подпериóд в българската литература е този след политическите промени на 9 септември 1944 г. Появяват се нови теми, свързани с новите условия на живот. Тогава написват своите големи романи Димитър Талев, Димитър Димов, Емилиан Станев. Най-известни съвременни поети: Веселин Ханчев, Валери Петров, Александър Геров, Блага Димитрова. Най-известни съвременни писатели: Павел Вйжинов, Ивайло Петров, Йордан Радъчков, Генчо Стоев. В българската литература може да отделим следните 2 периода:
1 – от края на Втората световна война до началото на 60-те години; този период се характеризира като време на курени промени в социалния, политическия и духовен живот на страната. Проблемите на този период развиват следните тематики: антифашистката борба, партизанското движение, отечествената война, промените на града и селото, антикултовска тема. Още в края на второто десятилетие от 20 век става ясно, че съвремената цивилизация преживяват дълбоки промени. Първият период на българската литература е свързан с култа към личността. Излизат стихове, разкази, поеми, повести, спомени, романи с антифашистка тематика. В тази проблемно-антифашистка линия се появяват имената на поети като: Веселин Андреев «Партизански песни», Давид Овадия «Партизански дневник». Писателите изследваха човешката съдба в тясна връзка с политическо-социална обстановка. Андрей Гуляшки пише трилогията си «Смъртна присъда», «Новолуние», «Стъпки в снега», Георги Караславов «Танго», Димитър Димов «Тютюн». В този период пишат поетите Валери Петров, Елисавета Багряна; белетристите Павел Вежинов – «Втора рота», Ангел Каралийчев. С преключването на войната започва периода на колективизацията на селското стопанство, социално строителство. От художествената литература се изисква да описват житейски задачи. Своите права заяви през този период и историческия роман – Димитър Талев, Димитър Димов, Георги Караславов, Емилиан Станев.
2 – от 60-те години до днес; това е период, в който разлагането в политическия и духовния живот става причина за сериозни промени в областта на изкуството и литературата. Художествената литература се променя с бързи темпове. Проблемно-жанровата характеристика става по-богата, разнообразна и привлекателна. В края на 50-те години началото на 60-те години в политическия живот на страната настъпват промени, които се отразиха върху духовната и творческата обстановка в България. В резултата на индустриализацията и колективизацията, започва отлив от селото към града. Лириката първа описва интимния свят на човека. Особено ярки са постиженията на Георги Марков.

Чарлз Дикенс - 1812-1870

Чарлз Дикенс е роден на 7 февруари 1812 г. в Ландпорт. Баща му, Джон Дикенс, е писар към флота, работи в Портсмут, където среща и се жени за Елизабет Дикенс през 1809 г. Семейството има осем деца, от които Чарлз е второто. Бащата обаче не успява да се оправи със семейните финанси и през 1824 г. попада в затвора за дългове. Жена му и децата му, с изключение на Чарлз, който отива да работи в фабриката за бои на Уорън, следват съдбата на главата на семейството. Финансите са приведени в ред и Джон е освободен, но преживяването остава дълбока следа в душата на дванадесетгодишния Дикенс, още повече че майка му настоява да продължи да работи във фабриката. Баща му обаче решава, че за сина му е по-добре да се изучи, и между 1824 и 1827 г. бъдещият писател посещава училище в Лондон.

На петнадесет започва работа в адвокатска кантора, но не се задържа дълго. През 1829 г. става журналист на свободна практика. Година по-късно среща Мария Беднел, дъщеря на банкер, в която се влюбва. 1832 г. е добра година за Дикенс, става доста успешен репортер към парламента и си намира постоянна работа във вестник. Връзката му с Мария приключва година по-късно – вестникарят не е добра партия за банкерската щерка.

Същата година британецът публикува първият си разказ, който скоро е последван от множество други. Баща му отново попада в затвора заради дългове и Чарлз е принуден да се притече на помощ. Всъщност финансовите въпроси остават семейна болка, като роднините му нееднократно го търсят за пари. През 1835 г. Дикенс се влюбва в Катерин Хогарт и скоро след това следва годеж.

Следващата, 1835 г. донася на младия писател нова работа – нает е да пише текстове към хумористични илюстрации на Робърт Сиймур, популярен по това време художник. Самоубийството му обаче кара Дикенс за преосмисли първоначалната концепция и по този начин „Клубът Пикуик” бива оформена като роман. Същият излиза ежемесечно на части и за учудване на всички носи на писателя огромен успех.

Големият успех е придружен от сватбата на Чарлз и Катерин на 2 април 1836 г. По същото време Дикенс става редактор, продължава да публикува нови творби и се запознава с бъдещият си най-добър приятел Джон Фостър, който по-късно ще се превърне и в първия биограф на бележития британски творец.

Успехът на Пикуик кара Дикенс да се замисли за кариера като писател-романист, нещо което бързо се превръща в реалност, макар че не изоставя работата си като журналист и редактор изцяло. Затова пък, намерил вече пътя си Чарлз, започва да пише все по-комплексни творби с все по-голяма честота. Започва работата си по „Оливър Туист”, който е завършен през месец април на 1839 г. В романите му започват да си личат все повече и повече образи на реално съществуващи хора от обкръжението му, нещо което ще достигне своя апотеоз по-късно, когато в „Дейвид Копърфийлд” читателят ще може да разпознае почти едно към едно многократно притисканият от финансови проблеми баща на автора. 1837 г. носи и още едно събитие в живота на Дикенс – раждането на сина му Чарлз, първо от десет деца.

През 1838 г. Дикенс започва работа по „Николас Никълби”. Романът е завършен през октомври 1839 г., когато писателят изоставя редакторското поприще. През 1842 г. посещава Канада и САЩ, където защитава правата на авторите. Обяснението за тази неочаквана инициатива на тема международно авторско право идва от факта, че Дикенс е силно пострадал от навика на американските издатели да пиратстват, както бихме казали в наши дни, или да издават чужди автори без да плащат.

Американските му записки предизвикват истински фурор в САЩ. Коментарите му далеч не са благоприятни, като покриват не само причината, заради която заминава зад океана, а и навиците на американците, например да дъвчат тютюн и да плюят на улицата. Отношението на британеца към Америка проличава и в други негови романи, но въпреки че предизвиква доста коментари, това далеч не пречи на издателите да пуснат на пазара следващата му и може би най-успешна творба, а именно „Коледна песен” - първата от коледните му книги, която завършва в края на 1844 г. Всъщност, останалите се отличават с това, че стават все по-мрачни и маската на хората, на героите пада все повече и повече, за да даде на читателя усещане за гротеска.

Същата година Дикенс и семейството му посещават Италия и предприемат дори малко по-мащабно пътешествие, обикаляйки Швейцария и Франция в годините след 1847. Преди това обаче писателят се завръща в Лондон за издаването на следващия си роман, през 1844, а година по-късно отново пътува от Италия за Англия за да открие аматьорската си театрална компания, която по-късно става едно от основните му занимания. През същата година е публикувана и третата му коледна книга, а година по-късно и „Картини от Италия” е публикувана в „Дейли нюз” - вестник, който се гордее че е имал в редиците си именития писател като редактор.

През 1847 г., в Швейцария, Дикенс написва „Домби и син”, „Битката за живот”, както и частична своя автобиография. Режисира и играе в множество аматьорски театри и публикува последната от коледните си книги. „Дейвид Копърфийлд” бележи следващият творчески връх на автора от 1849 до 1850 г., когато е завършен.

Британецът продължава да се занимава с аматьорски театър, връща се към редакторската професия, като до 1855 г. нищо забележително не се случва в живота му. През октомври месец на същата година, обаче, Дикенс и семейството му посещават Париж, където писателят намира вдъхновение и започва работа по „Малката Дорит”. Романът излиза ежемесечно на части до юни 1857, когато е напълно завършен.

Същата година е белязана и от гостуването на Ханс Кристиан Андерсен - писател, към чиито приказки Дикенс нееднократно е изказвал възхищение. Театралната му компания пък се развива повече от добре, но по-любопитна е кратката афера на британския новелист с една от актрисите, играещи в представление на същата. Това допълнително обтяга семейните отношения, които благодарение на емоционалната нестабилност на Дикенс и без това не са в цветущо положение, и година по-късно се разделя с жена си. 1858 г., освен това, става арена на още един скандал с участието на британеца и популярния новелист Уилиъм Такъри. По същото време Дикенс за първи път участва в литературно четене срещу заплащане.

През 1863 г. изглажда проблемите си с Такъри, който умира година по-късно, когато Дикенс, вече с доста разклатено здраве, започва работата си по „Нашият общ приятел” издадена година след това. През 1865 г. преживява влаков инцидент, което допълнително допринася за влошаването и на физическото и на психологическото му състояние. От година на година здравето му продължава да се влошава и през 1869 г. получава лек удар. Това кара писателя да прекрати пътуванията си, но не се отказва от работата и започва да пише „Тайната на Едуин Друд”, която обаче не успява да завърши, тъй като на 8 юни 1870 г. получава нов удар, а ден по-късно умира. Погребан е на 14 юни същата година в Уестминстърското Абатство.

И така от този свят си отива един от най-забележителните писатели не само на деветнадесети век, а и на световната литература изобщо. Благодарение на огромната си енергия, Дикенс остава богато литературно наследство, измежду които вечни творби, приети за световна класика като "Клубът Пикуик", "Оливър Туист", "Коледна песен", "Дейвид Копърфийлд", "Истории от двата града", "Големите надежди" и т.н.

Математика...Франсоа Виет

Надали има човек, завършил средното си образование, който не е чувал името на Франсоа Виет. Поне като словосъчетанието „формули на Виет”, а именно онези, които дават връзка между корените на квадратното уравнение и коефициентите пред старшата, първата степен и свободния член. Освен с тях, обаче, французинът допринася за израстването на математиката и в много други насоки. Внася, например, значителни подобрения в алгебричната символика, има дял в разработването на тригонометрията и изобщо е един от най-бележитите математици на своето време.

Виет е роден във Фонтале ле Конт, провинция Поато. По образование е юрист и от деветнадесетгодишна възраст се заема с адвокатска практика в родния си град. Освен това обаче, френският математик се занимава и с преподаване. Дори докато учи дъщерята на един от знатните си клиенти му хрумва мисълта да състави труд, в който да усъвършенства Птолемеевата система. И част от съчинението действително излиза през 1637 г. Но основната му страст е математиката. Докато се занимава с подготовката на този труд, Виет започва и разработването на тригонометрията. Работи дълго и упорито, докато през 1570 г. завършва своят „Математически канон”, публикуван в Париж девет години по-късно.

След завършването на този труд, през 1571 г. Франсоа Виет се премества да живее в Париж, където има възможност да контактува с едни от най-забележителните математически умове на времето си, включително Рамус. Две години по-късно французинът успява да се установи на държавна работа, като благодарение на брака на една от ученичките си с принц де Роган съумява да направи блестяща кариера и да се издигне до съветник на Анри III и Анри IV. Слава му носи и разшифроването на криптирани съобщения, разменяни от враговете на Анри III, но голямата му страст, на която посвещава цялото си свободно време продължава да бъде именно математиката.

Успехът и славата водят до завист и Виет успява да се сдобие с доста сериозни неприятели. Така, през 1589 г., е отстранен от длъжността си по тяхно настояване. Годините преди това обаче французинът посвещава на задълбочено изучаване на Архимед, Диофант и други велики умове на древността, както и на някои по-близки свои предшественици като Кардано, Тарталия и Стевин. Паралелно с това, а може би и именно благодарение на тези изследвания, Виет напредва изключително много със създаването на новата символна алгебра.

Общите идеи и основни принципи на новата алгебра Виет излага във „Въведение в аналитичното изкуство”. В него той отбелязва, че задачите, които са решавани преди това ново изкуство са имали проблема, че се борави с числа, а когато се оперира с величини на първа стъпка и чак на втора с числа, дори най-трудните задачи, с които математиците са се борили могат да се решават с десетки.

Виет дава на видовата логистика, иначе казано на онази система от математически обекти, геометрични и псевдогеометрични, които са свързани с отношения аналогични на аритметичните, необходимата общност, като създава символика, при която има знаци не само за неизвестните, но и за произволни променливи величини. Видът на тази символика не е много различен от познатият ни, макар да се отличава значително. Например известните скалари Виет бележи със главни латински съгласни, а неизвестните - с главни латински гласни букви.

Освен единността на записа, която според Виет е много важна, френският математик дава истински тласък в науката с използването на буквени коефициенти, дума, която между другото самият той въвежда в употреба. Чрез символната си алгебра Виет решава множество задачи, привеждайки и числови решения, с които убеждава в правотата си. Символиката, която използва, влиза в употреба и на други математици, и въпреки че в наши дни са очевидни недостатъците й, се запазва чак до средата на седемнадесети век и с нея са си служили дори велики математици като Ферма.

А измежду недостатъците бихме могли да посочим например това, че степените се изразяват с думи. Освен това е като цяло прекалено претрупана и недостатъчно гъвкава, което скоро става очевидно. Тази трудност обаче бързо е отстранена, за да може новият подход да се разпростре върху произволни показатели.

Но нека се върнем към Виет. Той прилага символното си смятане към широк кръг задачи, но по-важното е, че след разработването на общ апарат за алгебрични преобразувания, французинът излага и доста пълно теорията на уравненията от първите четири степени. Използва хитроумни трансформации, за да приведе, например, уравнения от трета степен в бикубични, както и показва, че решението на произволно кубично уравнение се свежда до трисекция на ъгъл и решава неприводимия случай с тригонометрични средства.

Виет се занимава не само с алгебричните уравнения, съответстващи на разделяне на ъгъл на три части, а и на пет, седем и т.н. Това му позволява да отговори на предизвикателството на холандеца Адриан ван Роомен и да реши неговото уравнение, от четиридесет и пета степен по доста изобретателен начин. Виет забелязва, че свободният член е страната на правилен петнадесетоъгълник вписан, чиято описана окръжност е с радиус единица, или иначе казано е хордата на дъга от двадесет и четири градуса.

По коефициентите пред първия и предпоследния член пък заключава, че неизвестното е една четиридесет и пета от тази дъга и така намира едно решение. На следващият ден открива още двадесет и два корена. Останалите са отрицателни и тъй като нито те, нито имагинерните отговарят на неговите скалари Виет не се занимава с тях.

В „За анализа и усъвършенстването на уравненията” френският математик разпространява линейната субституция x=y+h, използвана от Кардано за премахване на коефициента пред втората степен на кубичното уравнение. Освен това дава широка гласност и на реципрочната субституция x=k/y, за отстраняване на ирационалност и отрицателни коефициенти и друга линейна субституция, а именно x=ky, за премахване на дроби в коефициентите.

Но най-интересното в този труд е въпросът за съставянето на уравнения по зададени корени и близкия нему проблем за връзките между корените и коефициентите. Чрез примери за уравнения от втора до пета степен с положителни корени и коефициент по модул равен на единица пред старшата степен, Виет показва, че коефициентите пред по-малките степени са точно сбора на двойките корени, на тройките корени и т.н. взети с редуване на знака. И тук Виет стига най-далеч от своите предшественици и именно затова наричаме тези формули "формули на Виет", въпреки че са били изказани в явен вид за уравнение от втора степен още от Кардано.

Французинът полага основите и на още един дял от математиката. В изследванията му, могат да се намерят първите стъпки водещи към създаването на теорията на симетричните функции и разлагането на полином до множители от първа степен, които по-късно ще доведат до откриването на една основна теорема в алгебрата, а именно тази за броя на корените на уравнение от произволна степен.

Тръгвайки от биномните уравнения и усложнявайки постановката, Виет също така разработва и метода за приближено решение на алгебрични уравнения с числени коефициенти. Метод, който е доста претрупан и тромав, но се използва чак до седемнадесети век, когато Нютон привежда по-прост такъв.

Трудовете на Виет дават голям тласък в развитието на алгебрата, но стават база и за успешното развитие на други клонове на математиката по-късно, като аналитичната геометрия и инфинитезималното смятане. Всъщност във връзка с второто можем да споменем и още едно голямо постижение на френския математик, а именно представянето на числото пи като безкрайно произведение на квадратни корени.

След всичко това няма съмнение, че Виет е един от най-забележителните умове на своето време, човек, без чието присъствие на историческата сцена, науката надали щеше да извърви своя път на бурен растеж през Ренесанса. И въпреки че животът му е белязан основно от работата, се надявам, че ви беше приятно и може би полезно да се запознаете с нея.

Математика...Демокрит

Въпреки че до нас не е достигнала много информация за научните спорове от края на шести и пети век преди новата ера, нито за причините, довели ги до такива мащаби, е сигурно, че това е било доста бурно за математическата наука време. По откъслечни текстове можем да съдим, че страстите са били доста разгорещени, и като цяло науката е била в криза. Издигали се различни идеи за преодоляването и. Измежду причините за тези странни събития било, че математиката започнала да поема в посока, която обуславяла, с нарастващото количество абстракции, доста логически трудности в разбирането и.

Това довело до идеите на Протагор за отричане на всички абстракции. Че как тъй, казвал гръцкият математик, ще има линии без ширина и точки, които нямат размери. Та ако имаше такива неща никой не би ги виждал. Освен това допълва, че окръжност и права се допират винаги в някаква крайна отсечка, а не в точка. Защото така се вижда на чертежите. Изобщо тенденцията в неговите разсъждения била да се изследва само това, което може да се види.

Други гръцки учени обаче добре разбирали, че отказът от абстракциите означава на практика отказ от науката. Аристотел например пише, че науката е познаване не на индивидуалното, а на общото. Именно това мнение в крайна сметка надделяло, и идеите на Протагор се оказали неприемливи.

Но оставал проблема на каква база да се построи математиката. Един от хората, предложили адекватно решение на тази задача, е Демокрит (V-IV в. пр.н.е.). За съжаление, за неговите трудове можем да съдим основно от косвени източници. Знае се обаче, че е бил философ-атомист, един от най-великите на древността. По свидетелства на Архимед от Сиракуза, Демокрит е установил, че пирамидата е равна на третина от призмата със същата основа и височина, а конусът на третина от цилиндъра, при същите условия. Предполага се обаче, че не е дал доказателства за тези твърдения.

Все пак е ясна посоката на разсъжденията на великия философ. Въз основа на фрагменти от неговите трудове и косвени източници може да се съди, че е пренесъл натуралистичните възгледи в математиката. Концепцията при него била, че телата да се делят на краен брой елементарни части, чийто обем е известен. И така обемът на цялото тяло би било сбор от съответните известни величини.

Естествено по-късно, по-точно през 1901 г., М. Ден решава третата проблема на Хилберт и доказва, че пирамидата не може да се състави от краен брой призми. Още повече това се отнася за конуса и цилиндъра. Затова строгото обосноваване на резултатите е практически невъзможно за Демокрит, имайки предвид, че трябва да се използва граничен преход - нещо, което е било непознато за гръцкия математик.

И именно по тази причина Архимед третира резултатите получени от Демокрит като недоказана хипотеза в трудовете си. Всъщност има и още един проблем пред предложената от философа-атомист база за построяване на математическата наука. И той е, че този път към построяване на "крайна математика" е съвсем неприложим за непрекъснати величини. Още повече, че тръгвайки по него, математиката би трябвало да се откаже от абстракции свързани с движението, което ще рече и отказ от изучаването му с инструментариума на тази наука.

Въпреки това, дори въпреки че получените от Демокрит резултати всъщност са недоказани, в схващането му има една извънредно положителна насока. Нещо, което за първи път е оценено именно от Архимед от Сиракуза, а именно принципа за приближеното, но точно до произволно избран порядък, съставяне на тяло от голям брой елементарни части, размерите, на които са известни. И ако се замислим, нима това не е някаква примитивна форма на интегралните методи?

Жалко е, че не знаем повече за остатъка от работата на Демокрит, както и за живота му. Но без съмнение това е един от математиците на древността оставили трайна и забележима следа в развитието на математиката.

Суеверието.....Подковата

Ирационалните вярвания съпътстват човечеството от самото му зараждане. За това, разбира се, има съвсем рационално обяснение. Дори няколко, зависи кого попитате - едни ще ви отвърнат, че те отговарят на нуждата на човека да постави необяснимото в достатъчно разбираем калъп, други ще допълнят, че е вкоренено в неговата същност да бъде алогичен и дори това го отделя от животните или пък изкуствения интелект, трети ще го впишат в стремежа му към постоянно усъвършенстване, ще го поставят в основата на прогреса, ще изтъкнат противопоставянето на разума и природата, ако щете. Четвърти ще говорят за маси, пети ще намерят коренно различното обяснение в основните на религията.

Колко точно тона хартия и стотици килограми мастило са отнели всички тези вариации, и колко дисертации на онези чудати типажи, наричани културолози, са изписали безкрайните спекулации на подобни теми, както и избистрянето на всевъзможните тези - оставащи все така мътни - едва ли подлежи на изчисление. Но както стана дума, ирационалното е неизменна част от човешкото ежедневие, дори във времената на масово образование и осезаем напредък на науката, който може да се отбележи ако не с дни, седмици или месеци, то със съвсем кратки относително периоди от по няколко години. И както Сократ, Наполеон или Цезар са изпитвали страх от урочасване, черни котки или посланието, което носят сънищата, така и техните далечни наследници все още намират разсипването на сол за лош късмет - същевременно разчитайки на късмета си да им донесе печалба от тотото, например.

Ето защо може би било интересно да проследим някои от най-разпространените суеверия, и то не за да ги разгромим, а за да видим от къде произлизат. Макар и през вековете тяхната стойност, тежест и дори смисъл да са се променяли, в контекста на актуалната догма, самата им история не само понякога е любопитна, но и евентуално показва поне по някой елемент от собствената ни история. А дали сме горди с него е един съвсем друг въпрос. И като за начало, подходящ изглежда един от универсалните носители на добър късмет - а именно, подковата.

В днешни дни сигурно изглежда малко смешно да поставиш подкова над вратата си, особено когато конете са демоде, но в продължение на дълги векове закривеното желязо, заковавано за копитата им, се е намирало за един от най-могъщите амулети за благополучие, които могат да се намерят. Стана вече дума - за това има и твърде рационално обяснение.

Историята на подковата като носител на щастие датира вероятно от трети-четвърти век от новата ера, а за основен виновник за неговата популярност се посочват гърците. За което всъщност има поне две отделни причини. Не само, че притежанието на кон е признак на добро положение, но и самото желязо продължава да бъде сравнително ценен ресурс, като не бива да забравяме, че елинската цивилизация е преживяла Бронзовата епоха, и новият по-здрав, по-устойчив материал е особено ценен. Съответно, ненапразно намира мястото си сред основните елементи, а това, че уж отблъсква злото е съвсем нормално следствие предвид стойността му.

Допълнително, подковата има формата на изгряваща луна, което се намира и по принцип за символ на плодовитост и общо добра поличба, и нищо чудно, че още ранните римляни, преди да приемат християнството, я приемат със съответната и символна стойност, а не само като предмет от ежедневието.

Както обикновено, християнската религия не изхвърля напълно езическите корени, а по-скоро ги преработва, което поражда нови виждания спрямо действието на подковата. Едно от разпространените вярвания е, че вещиците яздят метли, защото се страхуват от верния служител на добронамерения човек - коня - и всяко напомняне за него, в т.ч. подковата, е меко казано неприятно за тях. В това отношение дори се приравняват към вампирите, и към ковчезите на "установените" вещици се приковава подкова, която да ги възпре от възвръщане към света на живите.

Поражда се дори и съответната легенда - за св. Дънстън, архиепископ на Кентърбъри в средата на X век, първоначално ковач, получил странното предложение да закове подкови на краката на някакъв човек, които странно обаче наподобявали копита. Съответно, светията съумял да го прикове към стената, разпознавайки Дявола у него, и го принудил да положи клетва, че никога няма да влиза в къща, над чиято врата е закована подкова. И нищо чудно, че в продължение на столетия, и до ден днешен, немалко хлопала, особено на запад, наподобяват подкови, а на 19 май се отбелязва и празника на Дънстън - с хвърляне на подкови.

Източна Европа не остава по-назад - ковачът, като изработващ подкови, се смята за своеобразен магьосник, добронамерен, разбира се, и заема централна роля дори при събития като женитби, на едно ниво със съответния свещенослужител.

Самият своеобразен култ към подковата се запазва до сравнително скорошно време - такава е закована дори на мачтата на "Победа" - корабът на адмирал Нелсън при битката при Трафалгар. Напълно естествено започва да отпада чак към средата на отминалия век, когато конят бавно, но сигурно се отправя към миналото, заменен от все по-масовия автомобил. Но въпреки това, и до ден днешен, се приема за един от ултимативните символи на добрия късмет.

Джеръм К. Джеръм - 1859-1927

На този ден, 2 май, преди точно 150 години, през 1859, в Уолсол, Стафърдшир, е роден големият британски писател-хуморист Джеръм Клапка Джеръм.

Четвърто дете в семейството на архитект, съвместяващ и проповеднически функции, и дъщеря на адвокатски род, младият Джеръм изкарва доста тежко детство. Няколко неуспешни инвестиции от страна на баща му в миньорския бизнес докарват семейството на ръба на банкрута, и тежкото положение оставя своя белег върху бъдещия автор и неговите творби.

При все това, Джеръм успява да учи известно време в местното Училище по филология, поне до смъртта на майка си и баща си. И двамата умират през 1872 г., когато бъдещият писател е едва 14-годишен. Това го принуждава да започне работа в Лондонските и Северозападни железници, като междувременно младежът се опитва да пробие и като журналист, есеист и сатирик, но без особен успех.

Все пак, през тези първи творчески години успява да сътвори първата си новела, "On the Stage - and Off" (1885), и пиесата "Барбара", а през 1886 г. излиза и колекцията му есета под заглавието "The Idle Thoughts of an Idle Fellow".

През 1888 г. Джеръм К. Джеръм се жени за връстничката си Джорджина Марис, вече веднъж разведена и с дъщеря от първия си брак, и именно тяхното пътешествие с лодка по р. Темза по време на медения им месец довежда до написването на най-известната му творба - "Трима мъже в една лодка" (разбира се, без да броим кучето), където образът на съпругата му е заменен с тези на двама негови близки приятели.

Хумористичният му разказ има небивал успех, и съвсем за кратко Джеръм се превръща от невзрачен писател в един от най-известните лондонски сатирици, и само четири години по-късно вече е основател и на две тематични периодични издания. Връзките, които си е създал в литераторските среди, пък, довеждат на страниците им имена като Марк Твен, Ридиърд Киплинг и сър Артър Конан Дойл. Макар и основната им тема да са ежедневните странности на викторианските порядки, обаче, двете издания публикуват в същото време спортни новини, разкази, есета, анекдоти и дори комикси.

Доста противоречивото му отношение към журналистиката обаче, която на места има доста жълт отенък, най-сетне води и до неизбежното съдебно дело, което Джеръм губи през 1897 г., а самият процес е един от най-продължителните и скъпи в историята на тогавашния Кралски съд. Последното донася искрено удоволствие на писателя, но все пак в следствие продава акциите си в "The Idler" и "Today" и се отправя на пътешествие в Германия.

Именно там му хрумва и идеята за продължението на "Трима мъже в една лодка" - "Three Men on the Bummel", която излиза от печат през 1900 г. По-късно, продължава континенталните си скитания в посока Норвегия и Русия, а крайна сметка достига и до Съединените щати, където е на лекционна обиколка. Всъщност, от напускането на журналистическото поприще до началото на Първата световна война Джеръм е особено активен като писател, публикувайки осем новели и шест различни колекции, които представляват и значителна част от творчеството му.

С началото на войната Джеръм, макар и на 56-годишна възраст, се опитва да постъпи в армията, но бива отхвърлен. Което обаче не му пречи да постъпи във войската на Франция, като шофьор на линейка, и да остане на континента в течение на целите бойни действие.

През 1926 г. излиза и последната му книга, автобиография под заглавието "My Life and Times". Авторът умира от удар на 14 юни 1927 г., в Нортхемптън, оставайки обаче еталон за британски хумор и до днес, както и един от любимите писатели на островитяните, със специално дружество на негово име, и музей, в който е превърната родната му къща.

Архимед...

Архимед е един от малкото гении, чиято работа е определила съдбините на науката за векове наред. От всички математици и физици, неговото име, както и това на още шепа учени, е сред известните не само на тясната общност, оперираща в конкретната област на познанието, а на цялото човечество. Така че не е учудващо, че с него са свързани огромен брой легенди, истории и анекдоти. Ето защо, нека се запознаем с този прелюбопитен исторически образ, който е дал толкоз много на света.

Архимед е роден през 287 г.пр.н.е. в град Сиракуза, Сицилия. Баща му, астрономът Фидий, вероятно от ранно детство възпитава у сина си любовта към математиката, механиката и астрономията. Счита се, че на младини известният учен е пътувал до Александрия и е работил в небезизвестната библиотека. Там се запознава с местните учени, с които след това кореспондира до края на живота си. Писал си е с известния астроном Конон, а след смъртта му - с Доситей и Ератосен. Тези писмени източници напомнят изключително много на съвременните научни мемоари - всяко писмо е посветено на дадена тема и във всяко се съобщават нови резултати, изложени безупречно строго.

Дори само това показва напредничавото мислене, демонстрирано от Архимед от Сиракуза. Въпреки че понякога оповестявал теоремите без доказателства, го правел само за да достави на математиците удоволствието да го направят сами. А нерядко дори базирал твърденията си на неверни предпоставки, за да изпита действителните знания на тези, "които твърдят, че всичко са открили", както сам Архимед пише.

Писмата на най-бележития учен на древността показват колко напрегнато е работил след завръщането си в Сиракуза, а навярно и по-рано. И то не само като теоретик, но и като практик, изобретател. До нас е достигнала информация само за някои от забележителните му конструкции, но дори и само безкрайния винт, който наричаме Архимедов, за вадене на вода, казва много.

Запазило се е предание, че Архимед построил машина, с която с едно движение на ръката отмествал кораб. Легенда, несъмнено, но лежаща на доста ясен корен. А именно - теорията за лоста, свързвана със знаменития сиракузец. Освен това Архимед построява планетарий, в който могат да се наблюдават фазите на луната, движенията на планетите, слънчевите и лунни затъмнения. Счита се, че е бил задвижван от вода, а по-късно бил пресъздаден в Рим и чудесата му били описани от Цицерон.

Инженерният гений на Архимед помага и по време на обсадата на Сиракуза от римляните. Той вложил всичките си усилия в изобретяването на по-мощни метални машини, които да обсипват врага със стрели, каменни гюлета и т.н. С надеждата, че ще бъдат в безопасност зад стените на Сиракуза, римските войски се втурнали в отчаян щурм, но били пресрещнати от ново инженерно решение на Архимед и град от гюлета се изсипал над тях. По разказа на Плутарх, легионите били така наплашени, че едва забелязали нещо да се подава от стената надавали вик на ужас, мислейки че това е поредната машина на знаменития сиракузец.

И така войските били принудени да се откажат от директния щурм и да преминат към обсада. Според един от големите историци на древността, Полибий, ако някой би могъл да отнеме на Сиракуза един единствен старец, то римляните лесно биха превзели града. И действително успяват единствено чрез предателство, довело не само до падането на Сиракуза, но и до смъртта на Архимед.

Плутарх ни дава най-яркото описание на това събитие: "В този момент Архимед внимателно разглеждаше някакъв чертеж и телом и духом погълнат от съзерцание не забеляза нито нахлуването на римляните, нито превземането на града, когато пред него изведнъж изникна някакъв войн и му заяви, че го вика Марицел. Архимед отказа да го последва, докато не завърши задачата и не намери доказателство. Войнът се разяри, извади меча си и го уби." Легендите разказват, че войникът бил посечен на свой ред от началниците си за погубването на най-великия гений на своето време. По желание на Архимед на гроба му бил гравиран цилиндър с вписано в него кълбо, което помага на Цицерон след век и половина да го открие за света, но за жалост да по-късно отново е забравен и в наше време не знаем къде се намира.

Голямата широта на научните интереси, типична за всички геометри на Елада, с особена сила личи в работата и на Архимед. Той използва по разнообразен и изключително иновативен начин най-новите открития в областта на математиката за решаване на проблеми от теоретичната механика и хидростатика. Както и обратно - открити емпирично връзки от механиката обяснявал със способите на математическата наука, доказвайки ги като теореми. Но освен тези нови истини, Архимед строго теоретично изследвал и методите за приближени пресмятания, прилагайки към тях апарата на неравенствата.

От механичните работи на сиракузеца до нас е достигнала изцяло единствено "За равновесието на равнинните фигури, или за центъра на тежестта на равнинните фигури". От което освен че личи, че Архимед далеч не се старае да избегне тавтологията в заглавието, виждаме как той явно формулира физически предпоставки, с помощта на теорията на отношенията на Евдокс. Тук той доказва и знаменития закон за лоста, който в последствие прилага за намиране на нови лица и обеми.

Изобщо, дори по единствения достигнал до съвременния свят труд на Архимед личи подхода за свързване и дълбоко интегриране на отделните науки, прилаган от сиракузеца. В работата си озаглавена "За плаващите тела" пък формулира основния закон на хидростатиката, носещ неговото име в наши дни. Намира и положението на устойчиво равновесие на прав сегмент от ротационен параболоид. При това излиза от очевидно необходимото условие за равновесие - центъра на тежестта на изместения обем течност, към който е приложена равнодействащата сила на налягането на течността, и центърът на тежестта на цялото тяло да лежат на една отвесна права. В противен случай силата на тежестта и силата на налягането биха образували двойка, която би извела тялото от изходното му състояние.

За определяне на положенията на устойчиво равновесие, тоест положения, в които тялото се връща при малки отклонения, Архимед прави допълнителни изследвания. Разглежда всъщност аналог на повърхнината на центровете, въведена чак в началото на деветнадесети век. И именно Дюпен, който го прави, е първият, който внася съществени допълнения към изследванията на Архимед. При това въпреки заниманията на известни учени като Стевин, Ойлер и Лагранж на тази тема. Представете си геният, който трябва да притежава един учен, за да се случи това над двадесет века по-късно.

Освен това Архимед се занимава и с геометрична оптика. От думите на Витрувий знаем, че сиракузецът е разглеждал въпросите свързани с изобразяването на тела в плоски, изпъкнали и вдлъбнати огледала. Също така е разсъждавал върху възможността те да се използват за запалване на огън. Но освен това го е вълнувала и природата на дъгата, знаел е че ъгълът под който пада даден лъч е равен на ъгъла под който се отразява и т.н.

По думите на Плутарх, обаче, колкото и да са били любопитни за Архимед въпросите на механиката и оптиката, основният му интерес лежал в областта на математиката, от която бил завладян. И неслучайно едно от най-големите му постижения са именно в нея. И по-точно в математическия анализ и интегралните методи. В съчиненията си "За кълбото и цилиндъра" и "За спиралите" най-бележития учен на древността прилага метода на малките и големи интегрални суми, които понастоящем наричаме суми на Дарбу. Прави го обаче далеч по-рано от въпросния.

Изследванията му се отнасят до фундаментални проблеми, като намиране на лица, обеми и повърхнини, центрове на тежестта, допирателни и екстремуми. За решаването на същите, той създава основните методи, които ние сега използваме - на сумите на Дарбу, както споменахме, характеристичния безкрайно малък триъгълник за намиране на допирателни и не на последно място - метода за свеждане на задачи за екстремуми до намиране на допирателни. Ако Архимед бе продължил в тази насока това би значело на практика създаване на диференциалното и интегрално смятане, на границата на което той се намирал.

Липсвала естествено базата, която геният няма как да запълни сам - аналитичната основа, буквеното смятане, по-широк клас функции и аналитичен апарат за тяхното изразяване. Но въпреки това е забележително как без тези неща, които приемаме като даденост, Архимед практически достига до ръба на възможното, което, ако се поставим в условията на древността, бихме нарекли немислимо.

Изследванията му намират продължение в Античността, а и по-късно. На два пъти постулати на Архимед били преоткривани, правени са опити да се продължи работата му, но въпреки пресметнатите няколко нови интеграла по-натам не се стигнало. Едва след създаването на буквената алгебра от Франсоа Виет и след аналитичната геометрия на Декарт и успехите на физичните науки в новото време става възможно продължаването на някои от трудовете на Архимед. За това обаче допринесли силите на мнозина велики умове на шестнадесети и седемнадесети век. И неслучайно Лайбниц пише: "Ако внимателно четеш съчиненията на Архимед, ще престанеш да се учудваш на всички най-нови открития на геометрите.".

Големи изобретатели- Едуин Ленд

Едуин Ленд е едно от известните имена сред множеството изобретатели на двадесети век, чиито принос към ежедневието далеч не е малък. Американският физик-практик е онзи, който изобретява механизма за моментални снимки и основава компанията "Полароид", а освен това, на негово име са регистрирани повече от петстотин изобретения, основно в областта на оптиката.

Ленд е роден на този ден, 7 май, преди точно сто години, през 1909, в Бриджпорт, Кънектикът. Семейството му е съвсем обикновено, скорошни емигранти в САЩ, като баща му притежава пункт за изкупуване на метални отпадъци.

Младият изобретател проявява интерес към оптиката още в училищните си години, а талантът, както и стабилното положение със семейния бизнес му позволяват да влезе в Харвард, където изучава неорганична химия. Още по това време прави и първото си изобретение - поляризиращи лещи за автомобилни фарове, с чиято помощ да се намали светлината, отиваща в очите на насрещните шофьори, докато все пак пътят остава достатъчно осветен.

Изобретението му се приема доста добре, и въодушевен от успеха си, Ленд изоставя обучението си и се премества в Ню Йорк, където продължава работата си върху различни варианти на поляризационни филтри. През 1934 г. най-сетне получава и първия си патент върху подобни материали, както за доразвит вариант на предишното си изобретение - незаслепяващи фарове - така и за ново поколение светофилтри с фотографско приложение.

През 1937 г., вече в Кембридж, Едуин Ленд основава и прословутата си компания, специализирана именно в оптичната техника. По време на Втората световна война, бързо получава и военна поръчка, и продължително време "Polaroid Corporation" е един от водещите производители на военна оптика - прибори за нощно виждане, перископи, бинокли и т.н. Успехът и докарва до там, че Ленд дори получава държавна поръчка да разработи система за самоуправление на снаряди, ориентиращи се по инфрачервено излъчване.

През 1946 г., вече след войната, Ленд съумява да разработи и най-известното си творение - фотоапарат, съчетаващ процеса на вземане и обработване на снимки в едно. Демонстриран през следващата година, първият "Полароид", все още черно-бял, извършва това за само една минута. Още година по-късно, през 1948, полароидните апарати излизат вече и на обществения пазар, при това на напълно достъпна цена, радвайки се на невероятен успех.

В следвоенните години Едуин Ленд участва и в разработката на американските авиационни и космически проекти, особено при изработката на фотоапаратура за целите на военното разузнаване, в частност - разузнавателни самолети - и достига дори до съответния съвет за военно-техническо планиране при президента на Съединените щати.

През 1963 г. вече се появява и първия цветен "Полароид", а през 1972 г. - и първата автоматизирана камера на компанията. Въпреки големия успех на всички тези начинания обаче, през 1975 г. Ленд бива свален от поста директор на собствената си компания, а през 1980 г. дори е прогонен от нейния съвет. Причината е нежеланието му тя да бъде окрупнявана или сливана с други с цел реализация на монопол върху техническите идеи.

Със своите над петстотин патента обаче, Ленд остава в историята на отминалия век като един от най-продуктивните изобретатели в сферата на оптиката, и ненапразно е удостен с най-високата награда в САЩ - Медалът на Свободата, и почетен докторат от Харвардския университет.

Големият оптик умира на осемдесет и една години, на 1 март 1991 г., оставяйки обаче след себе си огромно наследство изобретения, намиращи реализация в практиката и до ден днешен.

Историята на Великата китайска стена...

Тя е 1000 пъти по-дълга от всеки друг паметник на Земата. Започната преди Християнството, тя ще се строи, когато Колумб тръгва за Америка.

Но трябва да се знае, че истинската Велика Китайска стена не е тази, по която туристите се разхождат и фотографират. Истинската стена започва от Жълто море и минава през планините на север от Пекин.

Тя има укрепления и кули на всички важни проходи. Стената следва долините на големите реки. В началото си е строена от камък, а в пустинята е градена от тухли. Свършва при Бялата река. Днес са открити хиляди километри забравени стени. Ако се подредят в линия всички известни стени достигат 56 000 км, които са почти достатъчни да се обиколи два пъти Земята. Но защо китайците са строели толкова стени на такава огромна площ? Уседналият китайски народ се страхувал от номадските орди от север, хуни, монголи и манджури. В китайска поема се казва: "Те нямат ниви и пасища, а само пустош, където в жълтите пясъци лежат бели кости."

Китайската стена била преграда между цивилизацията и варварите. Китайците строели също огради около домовете и градовете си. Йероглифът "град" значи и "стена".

Строежът на стена около страна като Китай изисквал човек с чудовищно его и власт. Този човек бил толкова могъщ, че Китай е кръстен на него - това бил император Чин, първият император на Китай. За 12 години той построил стена дълга 6 400 км., висока 9,5м. и широка 4,4 м. Император Чин уеднаквил мерките и създал единна парична система. Гробът му показва колко пищно и страшно било царуването му.

През 1974г. на изток от гроба му археолозите откриват огромна заровена армия керамични войници, пазещи императора от зли духове. Войниците си в естествени размери и с индивидуални черти на лицата. Те били създадени по оригиналните си първообразци. Разкрити са 10 % от находката и броят на войниците е 10 000. Гробът на императора е строен 38 години от 700 000 човека.

Първата стена се правила от набита почва. Тази техника днес все още се прилага в Китай. Посторените по този начин обекти са изключително здрави. На ширината на стената се редят успоредно дъски, а между тях се насипва пръст, която се мокри и набива.

Тази стена защитавала Китай, но взела тежък данък от народа му. Милиони умрели от изтощение на нея. Казват, че мъртвите се ползвали за хорасан и били толкова много, че той побелял от тях.

След смъртта на императар Чин, новата династия започнала по-голяма стена. Импаратор Чин построил стена с кръвта на селяните, новата династия използвала нова порода коне, взета от номадите. Втората стена била стоена около времето на Христос. Тя била дълга 11 000 км - най-дългата постойка в историята на човечеството. Тъй като стената била прекалено дълга, за да се слагат часовои на няколко метра, китайците използвали сигнали от дим през дена, и от огън през нощта. Създадената сложна система от димни сигнали, позволявала да се предаде съобщение на 1 100 км. за 24 часа като всеки огън се виждал от съседната кула.

Благодарения на стената търговията процъфтяла - оформил се известният път на коприната. Изобретенията на Китай поели към Западния свят. Компасът, занесен там помогнал на Колумб да открие Америка. От Запад към Китай проникнали ранни форми на Християнство, а също и най-важната за Китай религия - Будизмът.

Но кошмарът на Китай се възродил с раждането на Чингис хан, който бил човекът, обединил варварските племена. Той навлязъл със стохилядна войска, превзел крепостта Джионгуан и превзел Китай.

Наследник на Чингис хан бил Кублай хан, владял империя до Европа. По това време Марко Поло посетил Китай и описал видяното. Тогава стената била в руини и той не я споменал в записките си.

Монголите били свалени от династията Мин, която издигнала последната Велика китайска стена. През 1368г., когато в Европа върлувала чума, Мин създали най-великия строителен обект в света. Тази стена била по-голяма от другите и била построена главно от камък. Тя започвала от Шанха-й-гуан до Жърто море и стигала до Джа-й-гуан в пустинята Гоби. Дължината й е 6 400 км. Голяма част от работата се вършела от затворници, а когато те умирали, мястото им се заемало от техен роднина до изтичане на присъдата им. На всеки 15 м. имало олуци за дъждовната вода, но те винаги били от вътрешната страна на стената, за да не може връгът да закачи примка и да се изкачи. Все пак тази велика постройка се провалила, не заради строителна грешка, а заради любовта на един от генералите, охраняващи стената. Нашественикът изполвал това и с хитрост принудил генерал Ву да отвори вратите на охраняванета от него крепост.

Западният свят успял да види Великата китайска стена едва през посредните 200 години. Това станало през 1793 г., която английски дипломати, водени от лорд Макартни, пристигнари в Китай с цел отваряне на търговски пътища. Член от екипажа направил рисунка на стената, която бързо била размножена. Така Западният свят получил първите представи за Великата китайска стена, която днес е посещавана от милиони туристи.

От първата Велика стена на династията Чин досега са се съхранили единични участъци от по няколко километра, които през 1987 г. са включени в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.

Твърдението, че Великата Китайска стена е единственото ръкотворно дело, видимо от космоса, е един от научните митове, ползващи се с най-голяма популярност в света, но не отговаря на действителността.

Човекът деградира, остава му само мозъкът...

Според китайски учени хората деградират физически, затова в бъдеще от нас ще остане само мозък, съобщава RIN.ru.

Регресът на физическите способности на съвременния човек е налице - ако нашите прадеди са могли с лекота да изминават по 50 км на ден или да яздят цял ден, то днес такива способности показват само спортистите и то далеч не всички, показва проучването, цитирано от Агенция КРОСС.

Учените директно свързват физическата деградация с развитието на технологиите. Именно заради технически прогрес хората са загубили голяма част от способностите си. Ако работата върви така и в бъдеще, то, твърдят учените, късогледството ще стане нормално, тъй като хората ще забравят, че може да се гледа и надалеч. И това ще бъде само началото.

Впрочем, до днешните изводи на китайските мъдреци, преди 10 години е достигнал американецът Бил Джой. През април 2000 година той публикува статия, в която пише "Нашите най-мощни технологии на XXI век: роботехника, генно инженерство и нанотехнологии, заплашват да направят от хората изчезващ вид".

Хората все по-често предпочитат да прехвърлят своите функции, а понякога и съдбата си във властта на информатиката и технологиите, предпочитайки виртуалния свят пред реалността. Учените не изключват възможността в бъдеще хората да деградират толкова много, че единствено мозъкът да остане органът, способен да функционира, а останалите части на човешкото тяло да атрофират и да станат безполезни.

Братята китайци обаче са големи оптимисти. С развитието на технологиите деградира не само тялото, но и интелектът. Защо ти е да четеш книги, да се напрягаш да мислиш, да търсиш сам отговори и решения, когато цъкаш на гуглето и хоп - разнородна информация, чужди гледни точки и която най-ти харесва си я наливаш в мозъка и започваш да я повтаряш като папагал.

За чист български език се почва от децата....

Както се разбра тия дни, в речника с новите думи в българския език влизат 5000 думи, главно от английския език, с чиято употреба вече сме били свикнали, пише в “Дума” доцентът и добавя:

Проф. Петър Иванов автор на сборника "Демографската катастрофа". Анализирал е новите български документи за самоличност и твърди, че в тях има 17 стилни и пунктуални грешки. Ние сме единствените в Европа, твърди той, които в паспортите си нямаме нито една буква на роден език, нищо че кирилицата стана официална в ЕС.

Защо не правим нищо за езика си, без който няма и не може да има нация? Когато вървим из София и се вгледаме в наименованията на магазини, молове, бензиностанции и ресторанти, рядко виждаме надпис на кирилица, т.е. с български букви.

Дори книжарници има с надписи на латиница! И информацията за дадения обект често е на латиница. В коя друга държава по света гражданите не могат да се информират на родния си език къде какво се продава и какви са обектите пред очите им.

Живеем в глобализиращ се свят, член сме на ЕС и, както се казва, ще премахваме границите, но това не означава, че трябва да смачкаме националната си идентичност и прекрасния си роден език.

Знам, че в много държави, като във Франция например, има закони за опазване на чистотата на родния език и нарушаването им наистина се санкционира. В нашето всекидневие вече се използват стотици чуждици, да започнем само с прословутото "чао!"

А ние, още преди да научим децата си да казват "мамо", ги приучаваме да викат "чао". Някой замисля ли се какво съдържание има думата "довиждане"? То включва пожелание към човека за добро и да е жив и здрав до следващата среща.

Същото се отнася за песните на нашите млади певци и певици. Каква част от музикалното време на радиата и телевизиите се отделя за български песни? А имаме толкова много песни - народни и естрадни, изпълнени с красотата на българския език!

Може би съвременните поети са се отучили да пишат песни на роден език? Като правим всичко това, не осъзнаваме ли, че се самоунижаваме с чуждопоклонничество?

Защо искаме другите да ни уважават? Нямаме ли достойнството да се гордеем, че сме българи? Хайде чуйте поне сръбското или гръцкото радио и направете сравнение.

Читателят би казал: какво от това. Казаното е известно, нищо не се променя. Ето че дори в официалния речник на българския език вкарахме английските чуждици.

Мисля си, че това, което трябва незабавно да се направи, е да започне подготовката и да се обсъди широко един закон, с който абсолютно недопустимите ни антинационални езикови навици, насадени във всекидневието на прехода, да бъдат отстранени. А съвсем бързо би могла да се промени практиката с уличните надписи на латиница.

Със заповед на кмета Йорданка Фандъкова и на другите кметове из страната трябва да се задължат собствениците на различни заведения и други обекти да обявяват названията си на български език, а редом може да ги повторят с латиница или с каквото си искат друго писмо.

Казаното съвсем не противоречи на желанието ни за изучаване на чужди езици. Всеки език е един отворен прозорец към света. Но защо затваряме нашия прозорец дори за себе си? Защо не знаем добре родния си език, не го пазим, не го тачим като нещо свято?

Много е писано и доказано за прекрасния и богат български език, оценяват го дори чужденците. Бих искал написаното тук да се възприеме като един призив да положим усилия да направим промяна в интерес на чистотата и безценната значимост на родния ни език.

Нали всички ще се съгласят, че поне за това не са нужни пари и кризата не ни е оправдание. В края на краищата парите не моат да са цел на живота, те са средство. Духовното слово на чист български език е над всичко, то е част от разбирането ни за България над всичко!

Доц. Иван Гаврилов

Енергията и нейните превъплощения...

Енергията. Едни говорят колко е скъпа, други не знаят дори какво говорят. В училище ни дават примери - това е енергия, онова е енергия, но често като се дойде до малко по-точната дефиниция, нещата се смотолевят и огромен процент от нас всъщност така и не схващат какво е това. И така добива почти мистичен характер, раждат се бисери заслужаващи поне Нобелова награда, вярваме на глупости, дори после цитираме поредния шарлатанин и неговите творения. Или пък сочим с пръст кварталния шаман, който бил много духовно извисен и излъчвал енергии от девета степен, ако не и десета. А тези, които са слушали в училище, или просто са си дали труда да се дообразоват, губят и реч, и картина или пък цъкат с език, възмущават се или просто се смеят. Но малко хора си дават труда да обяснят. Така че нека опитаме да го направим ние.

Искрено съжалявам горкия шаман, който излъчва енергия на кванти, големи поне колкото ябълки. Той е направо обречен да залинее и накрая съвсем да изчезне. Горкия. Шегата настрана, математическата трактовка на въпроса, дадена ни от Айнщайн е, че масата може да се разглежда като енергия - при това доста концентрирана, тъй като от изключително малко количество маса може да се получи доста голямо такова енергия. Уравнението, чрез което се изразява е така добре познатото ни e=mc2. Тук не само имаме скоростта на светлината, но и тя е на квадрат. Имайки предвид немалката стойност на тази константа, можете да си представите за каква „концентрация” става дума.

Как се стига обаче до тази нова гледна точка към енергията. Всички пътища водят към Мария Кюри. Наистина, откриването на радиоактивността поставя физиката пред нови въпроси свързани с енергията. Уранът и торият, например, освобождават частици с невероятна енергия, а радият непрекъснато излъчва топлина, при това в значителни количества. Няколко десетки грама дават по няколко хиляди калории на час, при това в продължение на изключително дълъг период от време.

Както навярно вече сте забелязали толкова малко количество радий отделя толкова много енергия, че спокойно можем да кажем, че дори най-високоенергетичните химични реакции губят съревнованието - при това в милионните измерения. Още повече, че тук нямаме зависимост между отделянето на енергия и температурата, както при химичните реакции, така че учените съвсем логично достигат до извода, че всъщност тук иде реч за съвсем друг тип енергия. Малко след това се появява знаменитото уравнение и решава задачата.

При него споменахме, че става дума за голяма концентрация на енергия в количество маса. За да не бъдем голословни, нека сметнем за един грам какво се получава. Около деветстотин трилиона ерга енергия. Иначе казано, ако имаме пълно превръщане на материя в енергия, каквото все пак все още не можем да правим, бихме могли с един грам да се топлим на еднокиловатов домакински електрически радиатор в продължение на три хилядолетия. Нон-стоп! Така че, ако се върнем към кварталния шаман – не е речено, че ще излинее душицата, така че недейте му носи превантивно храна.

И така законът за запазване на масата бива разбит. За сметка на това, на практика, той се слива със закона за запазване на енергията. И така, да обобщим - при всяко освобождаване на енергия се губи маса, и ако претеглим абсолютно точно изходния и отпадъчния продукт, ще видим, че тя отговаря абсолютно точно на освободената енергия. Естествено, при нормалните химични процеси, това далеч не е било измеримо по времето, когато е открита радиоактивността, но за самата нея, количествата са достатъчно големи, така че да са достатъчно видими и да потвърдят теорията. Експерименталното потвърждение идва през 1925 г., когато с помощта на масспектографа си Френсис Астън измерва точно масата на атомните ядра и вижда, че не са точно кратни на масите на неутроните и протоните.

Тук трябва да разясним малко теория. Масата на един протон е 1,672621637(83).10−27 кг. Масата на един неутрон, съответно - 1,67492729(28).10−27 кг. Ако направим една сметка, че видим, че масата на нуклеоните надвишава масата на атом. Къде тогава изчезват тогава тези тегла? Всъщност има едно нещо, наречено масов дефект. Тъй като масата не се е изгубила, това е невъзможно, а се е превърнала в енергия, то масовият дефект е именно онази енергия, която наричаме свързваща енергия на ядрото. Така излиза, че за да се разбие ядрото на съставните си части, трябва да се внесе именно това количество енергия, което отговаря на липсващата маса.

Астън определя коефициентите на опаковка на множество ядра и забелязва, че до средата на таблицата нараства бързо, после започва съвсем бавно да пълзи нагоре. Коефициент на опаковка е масовото число разделено на масовия дефект или иначе казано масовият дефект на един нуклеон. Иначе казано, свързващата енергия на един нуклеон е най-голяма именно в средата на периодичната система. Което ще рече, че ако превърнем елемент от един от краищата на периодичната система в такъв близко до желязото ще се освободи енергия.

Ако за пример използваме урана, например уран-238, чието ядро на етапи се разпада до олово-206, ще видим, че в хода на процеса се излъчват алфа (хелиеви ядра) и бета частици (електрони), вторите обаче имайки предвид изключително малката си маса, дават пренебрежимо отклонение в сметките, така че можем да не ги закачаме. Ако пресметнем масите съответно на получения продукт и излъчените алфа частици, ще установим, че все пак има една забележима загуба на маса, която е в размер точно колкото е освободена при разпадането.

Ако уранът се разпадне на още по-малки атоми то отделената енергия ще е значително повече, а при превръщането на водорода в хелий, например, иначе казано при най-често срещания ядрен синтез (този при звездите), загубата на маса е дори още по-голяма и съответно отделената енергия също е по-голяма.

По нататък с откриването на позитрона, който при взаимодействие с електрон води до унищожаване на двете частици и излъчване на двойка гама лъчи, с енергия равна на масите на двете частици, уравнението дефинирано от Айнщайн продължава да се доказва в практиката. Следват и обратните твърдения, че всъщност при подходящи условия гама лъч може да се превърне в двойка позитрон и електрон, което ще рече, че всъщност маса може да се получава от енергия при определени условия.

Следва откриването на още частици, но това, въпреки че е подбудено от новия поглед към енергията и нейната връзка с масата, няма отношение към разбирането на самата нея. И така, в резюме - енергията е масата по скоростта на светлината на квадрат. Надявам се, че с този материал ви убедихме, че всъщност това действително е така.

Защо хората "не мислят"....

Първо ще се опитам да поясня смисъла, който влагам в изразите кой „мисли” и „не мисли”.

Надявам се, че е ясно - абсолютните категории не съществуват в действителността или както гласи поговорката: „И най-умния си е малко прост”. В същото време, човек, който мисли 10 – 20 % от времето си и то само за да решава дребните си битови или на местоработата проблеми, а през останалото време се ръководи от принципа: „така правят другите”, би било пресилено да се нарече мислещ човек. Това е типично стадния инстинкт при животните обединени в рояк, ято, стадо. При хората това явление се нарича тълпа. Същевременно и най-мислещите хора, т.е. хора мислещи нестандартно (забележете, че стандартно мислещи няма – просто те изпълняват безкритично някаква програма, приета пасивно от мнозинството), не мислят повече от 60 – 70% от времето си, през останалото време се присъединяват към тълпата. Някой, който се страхува от неизвестността на промяната, ще се вкопчи в положителната страна на традициите. Но не мислите ли, че твърде много инерция в мисленето се е натрупала през хилядолетията? А без нестандартно мислене няма еволюция. Тъкмо сега е настанало време да почистим съзнанието си от натрупаните боклуци.

Причините, които обуславят човешкото поведение са хиляди, но нашето съзнание засега не може да обработва едновременно толкова много променливи. Затова ще се спра само на някои – според мен, решаващите. За целта ще се възползвам от категоризацията на един много известен психолог-философ, но не си спомням дали точно тези термини е използвал. Смисълът е следния: хората се делят на четири категории: незнаещи-неможещи; незнаещи-можещи; знаещи-неможещи и знаещи-можещи. Трябва веднага да подчертая, че това деление е много условно и е с цел за изясняване на процесите – в действителността нещата са много по-сложни и преплетени и реално няма такова разслояване между хората.

След като всичко съществуващо е енергия, естествено енергията определя и поведението на хората. Намиращите се в началото на човешката еволюция са с минимални енергийни натрупвания и затова те се чувстват под натиска на индивидите с по-мощна енергия. На тях им липсва и натрупания житейски опит – те са пасивни и неуверени. Това е категорията незнаещи-неможещи. При тях мисленето е минимално, водещи са емоциите.

Когато енергията на индивида се повиши многократно, той става много по-активен, неувереността му се заглушава от амбициите, започва бързо да трупа жизнен опит, но такъв осезателно му липсва и затова поведението му е по-скоро авантюристично, доминирано от емоциите. В нашето ежедневие това са всички амбициозни хора: бизнесмени, политици, вождове и ръководители от всякакъв калибър, криминални типове и авантюристи. Те малко се различават помежду си и ги движи идеята да докажат, че са по- и най-, без значение в каква област. Това е категорията незнаещи-можещи.
Активността на незнаещи-можещите води до натиск върху пасивните незнаещи-неможещи, което от една страна ускорява тяхната промяна, но поради недооценяването на собствената уникалност води до тяхното ускорено зомбиране.

Доколкото средствата за масова информация са престижни институции именно поради своята масовост, то към тях се стремят хора от тълпата (от незнаещи-можещите), които се стремят да узаконят принципите на тълпата. В този смисъл СМИ са деструктивни защото целево пречат на еволюцията на тълпата и я зомбират.

Когато в продължение на доста животи се натрупа повече жизнен опит индивида започва постепенно да се уравновесява, появяват се такива задръжки известни като морал и съвест. Започват да се задоволяват с това, което има и не смята, че материалните богатства са признак на способности. Поради натрупания опит има и доста способности. Индивида е в много по-голяма степен независим от енергийния натиск на другите и започва да мисли самостоятелно. Това е категорията знаещи-неможещи. Поради своя опит те са много по-рядко склонни към необмислени постъпки, но разбира се, се влияят от ценностите в обществото. Затова понякога се опитват да бъдат бизнесмени, работници в СМИ или политици, но бързо са отвратени от закона на джунглата, който движи незнаещи-можещите. Преобладаващо са в интелигенцията, като творци или учени, но това не означава, че всички интелигенти или творци са в тази категория.

Четвъртата категория знаещи-можещи е много малобройна, затова за тези хора се знае много малко (защото тълпата унищожава тези, които се различават прекалено много и не са част от нея), но много зависи от тях.

От тълпата изпадат така наречените аутсайдери (те могат да бъдат от всички категории), които под въздействието на алкохол или наркотици губят интерес към ценностите на тълпата и престават да се влияят от нейния натиск.

Основна причина за влиянието на колективната мисъл или както понякога я определям като гигантската мисъл-форма, е индивидуалната защита на всеки един човек. Тя се намира в аурата на човека и тези, които виждат аурата я оприличават на мрежа, която обгръща индивидуалната аура. Но тази мрежа рядко е цялостна – в повечето случаи тя е в зачатъчен вид или е много разпокъсана. Колкото по-неоформена е защитната мрежа, толкова по-голям е натиска на колективната мисъл и толкова по-слабо е нестандартното мислене. Мрежата се изгражда с хармонични мисли и начин на живот.

Натиска на тълпата (обществото) върху всеки един човек да не бъде различен, а да бъде като всички, подтиска индивида и ако той не е достатъчно гъвкав да се приспособи и прикрие, психическият дискомфорт води до конфронтация с тълпата и създава затворници, алкохолици и наркомани.

Това хората да се делят на нестандартни и тълпа зависи единствено от съзнателната съпротива на натиска на колективната мисъл, а не само от степента на неговото развитие. Доколкото този проблем зависи от съзнанието, можем да разграничим два вида хора: такива, които силно се съобразяват с общественото мнение и такива, които се съобразяват, колкото да не влизат в прекалено силна конфронтация с тълпата.

Нестандартните хора са психически много по-уравновесени, защото правят това, което им се иска да правят без да се съобразяват с нищо, докато хората от тълпата се чувстват постоянно под нечий натиск, преследват ги различни страхове, депресии и недоволства.

Човекът от тълпата се страхува да остане насаме с себе си - страхува се да разсъждава, скучае сам, страхува се да е сам. Никога не чувства липсата на разсъждения, на размисъл - обаче остро чувства липсата на емоции в ежедневието си, които се опитва да компенсира като се бунтува срещу приетото от тълпата като ограничения или руши буквално материални ценности, или ако има прекалено много задръжки намира необходимите емоции в безкрайните сериали или в подобната литература.

Човека от тълпата не се замисля (не мисли) правилно ли е или неправилно (полезно ли е или не е полезно) е това, което правят повечето хора. Това, че хората не мислят личи най-вече по поведението им: те не се стремят да бъдат уникални, каквито са, а се опитват да подражават на другите, да се правят на това, което не са - стадния инстинкт на животните.

Човекът от тълпата често иска да се отличава от нея, като освен в поведението, често използва ярко или необичайно облекло или други промени във външния вид. Тези, които действително се различават от тълпата, не се различават по външния си вид, а по вътрешното си духовно съдържание.

Показател, че един човек започва да се измъква от влиянието на тълпата е, че все по-малко се интересува от мнението на хората за него, т.е. той престава да играе някаква желана роля за пред хората и не се интересува доколко хората са повярвали на превъплъщението му, защото вече е истинския.

Колкото по-голяма търпимост има към различните хора, толкова обществото е по-малко тълпа - т.е. индивидите в нея са в по-малка степен програмирани, по-малко фанатизирани.

Да паднеш в черна дупка....

Преживяването няма да е много приятно, но пък ще видиш невероятни гледки – така поне казват астрофизиците.

Иначе казано, докато се разпадаш, ще наблюдаваш явленията около теб, които обаче може би се виждат най-добре с около три очи. Поне така твърдят учени от Университета в Колорадо, които са направили възможен виртуалния скок в една черна дупка.

Черната дупка е странно нещо, което дори не може да се види. Астрономите знаят за съществуването на милиони такива обекти в нашата галактика, но не могат да ги наблюдават пряко. Затова симулацията, направена от учените от Колорадо, е голяма стъпка напред в изучаването на черните дупки.

Професор Андрю Хамилтън от Университета в Колорадо казва, че черните дупки всъщност са нещо много просто. „Ние ги възприемаме като сложно нещо, защото са описани чрез сложна математика. Но на практика те са много по-просто устроени от Слънцето, още по-прости са от звездите и безкрайно по-прости от човека.”

За да направят виртуалното пътуване възможно, учените са използвали общата теория на относителността на Алберт Айнщайн. С помощта на уравненията може да се предскаже поведението на една черна дупка. За самата компютърна симулация са били необходими повече от 100 000 реда компютърен код.

Черните дупки се образуват, когато на огромните звезди им свърши ядрената енергия. Те се разпадат и стават толкова плътни, че дори светлината не може да избяга от гравитационното им поле.

За да паднеш в черна дупка, трябва да стигнеш нейния хоризонт. Това е мястото, след което вече нищо не може да избяга от силата на черната дупка. Приближавайки се към хоризонта, няма да усетиш нищо особено, но ако някой те наблюдава, ще види, че очертанията ти са станали неясни, защото светлината, която излъчваш, излиза от хоризонта по-бавно.

Въпреки популярното схващане, че ще си в пълен мрак в черната дупка, това не е вярно. Ще виждаш Космоса около себе си, само че той ще е изкривен.
Веднъж преминеш ли хоризонта, ще започнеш да падаш към центъра на черната дупка със скорост, по-голяма от тази на светлината. Ако падаш с краката надолу, гравитацията, която действа на краката ти, ще е по-голяма от онази, която действа на главата ти, затова ще усещаш как се разпъваш – това разказва проф. Хамилтън. Процесът се нарича „спагетификация”. Междувременно тялото ти ще бъде притискано от всички страни и в хоризонтална посока. Нещо като да станеш по-висок и по-слаб.

Зрението ти по всяка вероятност ще се обърка. Няма да можеш да възприемаш добре всичко, което се случва около теб. Гледката ще е съсредоточена основно около кръста ти. Там всъщност виждаш пространството извън черната дупка, само че то е двуизмерно. Отгоре и отдолу има само мрак. Времето и пространството са изкривени.

Няма да видиш центъра на дупката, защото светлината отива към него, но не се връща. Когато го достигнеш, всичко сякаш става безкрайно – изкривяването на времево-пространствения континуум, силите, които те дърпат и притискат. Времето и пространството, такива, каквито ги познаваш, спират да съществуват.

Все пак учените напомнят, че това пътуване в черната дупка се базира само на теории.
На въпроса дали има някаква вероятност Земята да бъде погълната от черна дупка астрономите отговарят: няма. Първо, защото най-близката черна дупка е на 3000 светлинни години от нас, и второ, защото за да те погълне една черна дупка, трябва да си много близо до нея. Дори да имаше черна дупка на мястото на Слънцето, тя пак нямаше да може да ни „засмуче”.

Машината.....

Седя си,значи, кротко на задните части и...мисля! Умствено!
Причината за това благородно действие-черно перде в очите!Настъфърчено ми е! Вали! Дъжд! Вода, дето тече някъде си там от горе, раздробена на милиарди частици....и мокри всичко...Няма слънце! Кой знае, къде се крие на сушина горкото и чака някой да врътне крана, та да вземе да спре тази водна разсипия...Щура работа...някаква си!

Тааа...мисляяяя с всички сили, даже усилвам действието, като навирам пръст в двете дупки на един деликатен орган и......нищо! Само дето ме заболя окото! Лявото! Дясното ми идва по-далечко..пък и за него трябват пръсти на пианист, а не кебапчета!Като моите!

... Както се занимавах с тази санитарно-ментална работа, нещо изтрака, светна, даде на късо в мислителницата и....прогледнах!Дааа...оправиха се диоптрите на гледавиците, черното перде изчезна!...Сега бързам! Нямам време да ви обяснявам сложния физиологичен процес на връзката пръст-мислене, щото небесно синия взор на очите ми попадна върху МАШИНАТА! Моята машина....на времето! Моя-от всякъде....ама друг път ще обяснявам за нея.../НАП да не се притеснява-имам фактури за всички части, сведение за доходи, справка от кварталния и Домсъвета, кръщелно, лична карта и шофьорска книжка, касови бележки за гориво и...всичко, каквото там требе/.

Сега-внимание! Старт.....С писукане, мяукане, грухтене, вой и други звуци от природата...тръгваааа, начи!
Завъртвам на посоки копчето за настройки и.....
....появава се, не кой да е , а самият Диоген! И той с брада! Със смачкана туника, зер то в каца стои човека..няма пространство ,та гънките да стоят като изгладени! Ама, нейсе-това да му е кусура! Важното е , че ходи бавно, мааа фенера и се оглежда като въртоглав на лево и у десно!Ориентиран,значи-не гледа само у лево!!! Разправят, че ей тъй, както се шматкал нагоре-надолу търсел...Човека!?...Божеее! Мисля си- абе ей, аланкоолу, ний с лазери не можем да го открием този човек, ти с някакъв си пършив фенер ще го намериш!Така е-нямал е връзки с Електрификацията, че тя да му светне, хем да види това дeто го търси, хем да не земе да се спъне!Пък може и електромер да е нямал човека....то, зер, кой слага таквоз чудо в каца!!!

Пак копчето....Опалааааа! Виж кой ми се е появил! Айнщайн! Ама не рошав-ходил на студено къдрене Wella...По-хубав ми се вижда-пък му и отива!
Та, бъбрим си с него-развива и доказва всичко за относителността! Слушам търпеливо и си мисля-прав е човека! Всичко е относително в този наш живот...
-здравеопазване....клинични пътеки, които ни представят като магистрали
-образование...учили, недоучили, ама на шльоковица прописали
Ами-да не продължавам, защото относителността, отнесена към действителноста си е баш относителна....Тъй,де!

Връъъъъъъъц....Яяяяяяя, какъв пейзаж се появи само! Есенен! Дървета! Само ябълки...то ще да е някаквва ябълкова ферма! Малееее, какви ябълки-кажи-речи като...дини! Бе,....с какво ги торят тия дървета, бе! Под едно такова дърво...ха, виждам самия Нютон! Търка някаква цицина на главата си и учудено гледа ябълковия мутант, паднал до него...май го е халосал по главата-от това ще да му е цицината....Цицина, цицина- ама е причина! И не за какво да е-така се раждат откритията! На бял свят се появила ...гравитацията! Щастливец бил този Нютон-я сега да започнат да го халосват по мислителницата данъци, осигуровки, глоби, Топлофикация, Електрификация, заменки, корупция и още какви ли не изчадия адови, а не ябълки, да видим ще се сети ли за гравитация!Амииии...друг път!Ще открие, че има и друг вид-умирация, дето от много гравитация потъваш някъде дълбокоооо, стъкмен с дървено балтоне и шапка от перуника....и на ушенце ти свири Берковската духова музика! Ей, тъй-да ти е радостно на душата, че отива в места злачниееее , места упокойниииииииееееееее...

Пак набарвам копчето и..врът напред, врът назад и....айдееее отнасям се в дън горите Атонски дълбоки в една килия мрачна, ама с лампа жумеща, при Светиня му наш отче Паисия....Маани, късмет! Заварвам светия отец люто разярен-оди напред-назад из одаята, ръкомаа и споменава нещо родата и намерата ни !Къ нема да е ядосан-отде да му дойде на ум, че от един юрод ще се нароят хиляди...Зер, туй дето го е писал человека Божи, тия нечестивци за нищо го имат! Ами, нъл те заменят красивите ни български букви с латински, и на това отгоре ашладисани и с цифри!!! Дето мислят, че кан ювиги Крум е....герой от Хари Потър!
Понечих тихичко да се измъкна от килията и да не притеснявам отеца и настана чудо! Разплака се той и изрече...”не пей ми се, не смей ми се-от днес ще да блея!” Прозрел бе той, че и в далечно бъдно време, един друг негов събрат ще изрече с мъка тези слова....Ама до това време, родът бавно и полека щял да става народ! И история да има! Къде правена, къде подправяна.....

Нагласям завъртулката на някаква си честота и ква станааааа тяяяя! Взе, че се яви оная пущина адова Електрификацията! И...хем вижда, че я гледам / с любов,разбира се /и хооп....направо ми секвестира бушона.....!!! И ехидно хихика в опулуната ми чутура! Не си платил токовете, вика и ...айдееее оди дроби зеле! На ситно! Без червен пипер и зейтинец!

Ами те това е!

(следва продължение)