Суеверието.....Подковата

Ирационалните вярвания съпътстват човечеството от самото му зараждане. За това, разбира се, има съвсем рационално обяснение. Дори няколко, зависи кого попитате - едни ще ви отвърнат, че те отговарят на нуждата на човека да постави необяснимото в достатъчно разбираем калъп, други ще допълнят, че е вкоренено в неговата същност да бъде алогичен и дори това го отделя от животните или пък изкуствения интелект, трети ще го впишат в стремежа му към постоянно усъвършенстване, ще го поставят в основата на прогреса, ще изтъкнат противопоставянето на разума и природата, ако щете. Четвърти ще говорят за маси, пети ще намерят коренно различното обяснение в основните на религията.

Колко точно тона хартия и стотици килограми мастило са отнели всички тези вариации, и колко дисертации на онези чудати типажи, наричани културолози, са изписали безкрайните спекулации на подобни теми, както и избистрянето на всевъзможните тези - оставащи все така мътни - едва ли подлежи на изчисление. Но както стана дума, ирационалното е неизменна част от човешкото ежедневие, дори във времената на масово образование и осезаем напредък на науката, който може да се отбележи ако не с дни, седмици или месеци, то със съвсем кратки относително периоди от по няколко години. И както Сократ, Наполеон или Цезар са изпитвали страх от урочасване, черни котки или посланието, което носят сънищата, така и техните далечни наследници все още намират разсипването на сол за лош късмет - същевременно разчитайки на късмета си да им донесе печалба от тотото, например.

Ето защо може би било интересно да проследим някои от най-разпространените суеверия, и то не за да ги разгромим, а за да видим от къде произлизат. Макар и през вековете тяхната стойност, тежест и дори смисъл да са се променяли, в контекста на актуалната догма, самата им история не само понякога е любопитна, но и евентуално показва поне по някой елемент от собствената ни история. А дали сме горди с него е един съвсем друг въпрос. И като за начало, подходящ изглежда един от универсалните носители на добър късмет - а именно, подковата.

В днешни дни сигурно изглежда малко смешно да поставиш подкова над вратата си, особено когато конете са демоде, но в продължение на дълги векове закривеното желязо, заковавано за копитата им, се е намирало за един от най-могъщите амулети за благополучие, които могат да се намерят. Стана вече дума - за това има и твърде рационално обяснение.

Историята на подковата като носител на щастие датира вероятно от трети-четвърти век от новата ера, а за основен виновник за неговата популярност се посочват гърците. За което всъщност има поне две отделни причини. Не само, че притежанието на кон е признак на добро положение, но и самото желязо продължава да бъде сравнително ценен ресурс, като не бива да забравяме, че елинската цивилизация е преживяла Бронзовата епоха, и новият по-здрав, по-устойчив материал е особено ценен. Съответно, ненапразно намира мястото си сред основните елементи, а това, че уж отблъсква злото е съвсем нормално следствие предвид стойността му.

Допълнително, подковата има формата на изгряваща луна, което се намира и по принцип за символ на плодовитост и общо добра поличба, и нищо чудно, че още ранните римляни, преди да приемат християнството, я приемат със съответната и символна стойност, а не само като предмет от ежедневието.

Както обикновено, християнската религия не изхвърля напълно езическите корени, а по-скоро ги преработва, което поражда нови виждания спрямо действието на подковата. Едно от разпространените вярвания е, че вещиците яздят метли, защото се страхуват от верния служител на добронамерения човек - коня - и всяко напомняне за него, в т.ч. подковата, е меко казано неприятно за тях. В това отношение дори се приравняват към вампирите, и към ковчезите на "установените" вещици се приковава подкова, която да ги възпре от възвръщане към света на живите.

Поражда се дори и съответната легенда - за св. Дънстън, архиепископ на Кентърбъри в средата на X век, първоначално ковач, получил странното предложение да закове подкови на краката на някакъв човек, които странно обаче наподобявали копита. Съответно, светията съумял да го прикове към стената, разпознавайки Дявола у него, и го принудил да положи клетва, че никога няма да влиза в къща, над чиято врата е закована подкова. И нищо чудно, че в продължение на столетия, и до ден днешен, немалко хлопала, особено на запад, наподобяват подкови, а на 19 май се отбелязва и празника на Дънстън - с хвърляне на подкови.

Източна Европа не остава по-назад - ковачът, като изработващ подкови, се смята за своеобразен магьосник, добронамерен, разбира се, и заема централна роля дори при събития като женитби, на едно ниво със съответния свещенослужител.

Самият своеобразен култ към подковата се запазва до сравнително скорошно време - такава е закована дори на мачтата на "Победа" - корабът на адмирал Нелсън при битката при Трафалгар. Напълно естествено започва да отпада чак към средата на отминалия век, когато конят бавно, но сигурно се отправя към миналото, заменен от все по-масовия автомобил. Но въпреки това, и до ден днешен, се приема за един от ултимативните символи на добрия късмет.

Джеръм К. Джеръм - 1859-1927

На този ден, 2 май, преди точно 150 години, през 1859, в Уолсол, Стафърдшир, е роден големият британски писател-хуморист Джеръм Клапка Джеръм.

Четвърто дете в семейството на архитект, съвместяващ и проповеднически функции, и дъщеря на адвокатски род, младият Джеръм изкарва доста тежко детство. Няколко неуспешни инвестиции от страна на баща му в миньорския бизнес докарват семейството на ръба на банкрута, и тежкото положение оставя своя белег върху бъдещия автор и неговите творби.

При все това, Джеръм успява да учи известно време в местното Училище по филология, поне до смъртта на майка си и баща си. И двамата умират през 1872 г., когато бъдещият писател е едва 14-годишен. Това го принуждава да започне работа в Лондонските и Северозападни железници, като междувременно младежът се опитва да пробие и като журналист, есеист и сатирик, но без особен успех.

Все пак, през тези първи творчески години успява да сътвори първата си новела, "On the Stage - and Off" (1885), и пиесата "Барбара", а през 1886 г. излиза и колекцията му есета под заглавието "The Idle Thoughts of an Idle Fellow".

През 1888 г. Джеръм К. Джеръм се жени за връстничката си Джорджина Марис, вече веднъж разведена и с дъщеря от първия си брак, и именно тяхното пътешествие с лодка по р. Темза по време на медения им месец довежда до написването на най-известната му творба - "Трима мъже в една лодка" (разбира се, без да броим кучето), където образът на съпругата му е заменен с тези на двама негови близки приятели.

Хумористичният му разказ има небивал успех, и съвсем за кратко Джеръм се превръща от невзрачен писател в един от най-известните лондонски сатирици, и само четири години по-късно вече е основател и на две тематични периодични издания. Връзките, които си е създал в литераторските среди, пък, довеждат на страниците им имена като Марк Твен, Ридиърд Киплинг и сър Артър Конан Дойл. Макар и основната им тема да са ежедневните странности на викторианските порядки, обаче, двете издания публикуват в същото време спортни новини, разкази, есета, анекдоти и дори комикси.

Доста противоречивото му отношение към журналистиката обаче, която на места има доста жълт отенък, най-сетне води и до неизбежното съдебно дело, което Джеръм губи през 1897 г., а самият процес е един от най-продължителните и скъпи в историята на тогавашния Кралски съд. Последното донася искрено удоволствие на писателя, но все пак в следствие продава акциите си в "The Idler" и "Today" и се отправя на пътешествие в Германия.

Именно там му хрумва и идеята за продължението на "Трима мъже в една лодка" - "Three Men on the Bummel", която излиза от печат през 1900 г. По-късно, продължава континенталните си скитания в посока Норвегия и Русия, а крайна сметка достига и до Съединените щати, където е на лекционна обиколка. Всъщност, от напускането на журналистическото поприще до началото на Първата световна война Джеръм е особено активен като писател, публикувайки осем новели и шест различни колекции, които представляват и значителна част от творчеството му.

С началото на войната Джеръм, макар и на 56-годишна възраст, се опитва да постъпи в армията, но бива отхвърлен. Което обаче не му пречи да постъпи във войската на Франция, като шофьор на линейка, и да остане на континента в течение на целите бойни действие.

През 1926 г. излиза и последната му книга, автобиография под заглавието "My Life and Times". Авторът умира от удар на 14 юни 1927 г., в Нортхемптън, оставайки обаче еталон за британски хумор и до днес, както и един от любимите писатели на островитяните, със специално дружество на негово име, и музей, в който е превърната родната му къща.

Архимед...

Архимед е един от малкото гении, чиято работа е определила съдбините на науката за векове наред. От всички математици и физици, неговото име, както и това на още шепа учени, е сред известните не само на тясната общност, оперираща в конкретната област на познанието, а на цялото човечество. Така че не е учудващо, че с него са свързани огромен брой легенди, истории и анекдоти. Ето защо, нека се запознаем с този прелюбопитен исторически образ, който е дал толкоз много на света.

Архимед е роден през 287 г.пр.н.е. в град Сиракуза, Сицилия. Баща му, астрономът Фидий, вероятно от ранно детство възпитава у сина си любовта към математиката, механиката и астрономията. Счита се, че на младини известният учен е пътувал до Александрия и е работил в небезизвестната библиотека. Там се запознава с местните учени, с които след това кореспондира до края на живота си. Писал си е с известния астроном Конон, а след смъртта му - с Доситей и Ератосен. Тези писмени източници напомнят изключително много на съвременните научни мемоари - всяко писмо е посветено на дадена тема и във всяко се съобщават нови резултати, изложени безупречно строго.

Дори само това показва напредничавото мислене, демонстрирано от Архимед от Сиракуза. Въпреки че понякога оповестявал теоремите без доказателства, го правел само за да достави на математиците удоволствието да го направят сами. А нерядко дори базирал твърденията си на неверни предпоставки, за да изпита действителните знания на тези, "които твърдят, че всичко са открили", както сам Архимед пише.

Писмата на най-бележития учен на древността показват колко напрегнато е работил след завръщането си в Сиракуза, а навярно и по-рано. И то не само като теоретик, но и като практик, изобретател. До нас е достигнала информация само за някои от забележителните му конструкции, но дори и само безкрайния винт, който наричаме Архимедов, за вадене на вода, казва много.

Запазило се е предание, че Архимед построил машина, с която с едно движение на ръката отмествал кораб. Легенда, несъмнено, но лежаща на доста ясен корен. А именно - теорията за лоста, свързвана със знаменития сиракузец. Освен това Архимед построява планетарий, в който могат да се наблюдават фазите на луната, движенията на планетите, слънчевите и лунни затъмнения. Счита се, че е бил задвижван от вода, а по-късно бил пресъздаден в Рим и чудесата му били описани от Цицерон.

Инженерният гений на Архимед помага и по време на обсадата на Сиракуза от римляните. Той вложил всичките си усилия в изобретяването на по-мощни метални машини, които да обсипват врага със стрели, каменни гюлета и т.н. С надеждата, че ще бъдат в безопасност зад стените на Сиракуза, римските войски се втурнали в отчаян щурм, но били пресрещнати от ново инженерно решение на Архимед и град от гюлета се изсипал над тях. По разказа на Плутарх, легионите били така наплашени, че едва забелязали нещо да се подава от стената надавали вик на ужас, мислейки че това е поредната машина на знаменития сиракузец.

И така войските били принудени да се откажат от директния щурм и да преминат към обсада. Според един от големите историци на древността, Полибий, ако някой би могъл да отнеме на Сиракуза един единствен старец, то римляните лесно биха превзели града. И действително успяват единствено чрез предателство, довело не само до падането на Сиракуза, но и до смъртта на Архимед.

Плутарх ни дава най-яркото описание на това събитие: "В този момент Архимед внимателно разглеждаше някакъв чертеж и телом и духом погълнат от съзерцание не забеляза нито нахлуването на римляните, нито превземането на града, когато пред него изведнъж изникна някакъв войн и му заяви, че го вика Марицел. Архимед отказа да го последва, докато не завърши задачата и не намери доказателство. Войнът се разяри, извади меча си и го уби." Легендите разказват, че войникът бил посечен на свой ред от началниците си за погубването на най-великия гений на своето време. По желание на Архимед на гроба му бил гравиран цилиндър с вписано в него кълбо, което помага на Цицерон след век и половина да го открие за света, но за жалост да по-късно отново е забравен и в наше време не знаем къде се намира.

Голямата широта на научните интереси, типична за всички геометри на Елада, с особена сила личи в работата и на Архимед. Той използва по разнообразен и изключително иновативен начин най-новите открития в областта на математиката за решаване на проблеми от теоретичната механика и хидростатика. Както и обратно - открити емпирично връзки от механиката обяснявал със способите на математическата наука, доказвайки ги като теореми. Но освен тези нови истини, Архимед строго теоретично изследвал и методите за приближени пресмятания, прилагайки към тях апарата на неравенствата.

От механичните работи на сиракузеца до нас е достигнала изцяло единствено "За равновесието на равнинните фигури, или за центъра на тежестта на равнинните фигури". От което освен че личи, че Архимед далеч не се старае да избегне тавтологията в заглавието, виждаме как той явно формулира физически предпоставки, с помощта на теорията на отношенията на Евдокс. Тук той доказва и знаменития закон за лоста, който в последствие прилага за намиране на нови лица и обеми.

Изобщо, дори по единствения достигнал до съвременния свят труд на Архимед личи подхода за свързване и дълбоко интегриране на отделните науки, прилаган от сиракузеца. В работата си озаглавена "За плаващите тела" пък формулира основния закон на хидростатиката, носещ неговото име в наши дни. Намира и положението на устойчиво равновесие на прав сегмент от ротационен параболоид. При това излиза от очевидно необходимото условие за равновесие - центъра на тежестта на изместения обем течност, към който е приложена равнодействащата сила на налягането на течността, и центърът на тежестта на цялото тяло да лежат на една отвесна права. В противен случай силата на тежестта и силата на налягането биха образували двойка, която би извела тялото от изходното му състояние.

За определяне на положенията на устойчиво равновесие, тоест положения, в които тялото се връща при малки отклонения, Архимед прави допълнителни изследвания. Разглежда всъщност аналог на повърхнината на центровете, въведена чак в началото на деветнадесети век. И именно Дюпен, който го прави, е първият, който внася съществени допълнения към изследванията на Архимед. При това въпреки заниманията на известни учени като Стевин, Ойлер и Лагранж на тази тема. Представете си геният, който трябва да притежава един учен, за да се случи това над двадесет века по-късно.

Освен това Архимед се занимава и с геометрична оптика. От думите на Витрувий знаем, че сиракузецът е разглеждал въпросите свързани с изобразяването на тела в плоски, изпъкнали и вдлъбнати огледала. Също така е разсъждавал върху възможността те да се използват за запалване на огън. Но освен това го е вълнувала и природата на дъгата, знаел е че ъгълът под който пада даден лъч е равен на ъгъла под който се отразява и т.н.

По думите на Плутарх, обаче, колкото и да са били любопитни за Архимед въпросите на механиката и оптиката, основният му интерес лежал в областта на математиката, от която бил завладян. И неслучайно едно от най-големите му постижения са именно в нея. И по-точно в математическия анализ и интегралните методи. В съчиненията си "За кълбото и цилиндъра" и "За спиралите" най-бележития учен на древността прилага метода на малките и големи интегрални суми, които понастоящем наричаме суми на Дарбу. Прави го обаче далеч по-рано от въпросния.

Изследванията му се отнасят до фундаментални проблеми, като намиране на лица, обеми и повърхнини, центрове на тежестта, допирателни и екстремуми. За решаването на същите, той създава основните методи, които ние сега използваме - на сумите на Дарбу, както споменахме, характеристичния безкрайно малък триъгълник за намиране на допирателни и не на последно място - метода за свеждане на задачи за екстремуми до намиране на допирателни. Ако Архимед бе продължил в тази насока това би значело на практика създаване на диференциалното и интегрално смятане, на границата на което той се намирал.

Липсвала естествено базата, която геният няма как да запълни сам - аналитичната основа, буквеното смятане, по-широк клас функции и аналитичен апарат за тяхното изразяване. Но въпреки това е забележително как без тези неща, които приемаме като даденост, Архимед практически достига до ръба на възможното, което, ако се поставим в условията на древността, бихме нарекли немислимо.

Изследванията му намират продължение в Античността, а и по-късно. На два пъти постулати на Архимед били преоткривани, правени са опити да се продължи работата му, но въпреки пресметнатите няколко нови интеграла по-натам не се стигнало. Едва след създаването на буквената алгебра от Франсоа Виет и след аналитичната геометрия на Декарт и успехите на физичните науки в новото време става възможно продължаването на някои от трудовете на Архимед. За това обаче допринесли силите на мнозина велики умове на шестнадесети и седемнадесети век. И неслучайно Лайбниц пише: "Ако внимателно четеш съчиненията на Архимед, ще престанеш да се учудваш на всички най-нови открития на геометрите.".

Големи изобретатели- Едуин Ленд

Едуин Ленд е едно от известните имена сред множеството изобретатели на двадесети век, чиито принос към ежедневието далеч не е малък. Американският физик-практик е онзи, който изобретява механизма за моментални снимки и основава компанията "Полароид", а освен това, на негово име са регистрирани повече от петстотин изобретения, основно в областта на оптиката.

Ленд е роден на този ден, 7 май, преди точно сто години, през 1909, в Бриджпорт, Кънектикът. Семейството му е съвсем обикновено, скорошни емигранти в САЩ, като баща му притежава пункт за изкупуване на метални отпадъци.

Младият изобретател проявява интерес към оптиката още в училищните си години, а талантът, както и стабилното положение със семейния бизнес му позволяват да влезе в Харвард, където изучава неорганична химия. Още по това време прави и първото си изобретение - поляризиращи лещи за автомобилни фарове, с чиято помощ да се намали светлината, отиваща в очите на насрещните шофьори, докато все пак пътят остава достатъчно осветен.

Изобретението му се приема доста добре, и въодушевен от успеха си, Ленд изоставя обучението си и се премества в Ню Йорк, където продължава работата си върху различни варианти на поляризационни филтри. През 1934 г. най-сетне получава и първия си патент върху подобни материали, както за доразвит вариант на предишното си изобретение - незаслепяващи фарове - така и за ново поколение светофилтри с фотографско приложение.

През 1937 г., вече в Кембридж, Едуин Ленд основава и прословутата си компания, специализирана именно в оптичната техника. По време на Втората световна война, бързо получава и военна поръчка, и продължително време "Polaroid Corporation" е един от водещите производители на военна оптика - прибори за нощно виждане, перископи, бинокли и т.н. Успехът и докарва до там, че Ленд дори получава държавна поръчка да разработи система за самоуправление на снаряди, ориентиращи се по инфрачервено излъчване.

През 1946 г., вече след войната, Ленд съумява да разработи и най-известното си творение - фотоапарат, съчетаващ процеса на вземане и обработване на снимки в едно. Демонстриран през следващата година, първият "Полароид", все още черно-бял, извършва това за само една минута. Още година по-късно, през 1948, полароидните апарати излизат вече и на обществения пазар, при това на напълно достъпна цена, радвайки се на невероятен успех.

В следвоенните години Едуин Ленд участва и в разработката на американските авиационни и космически проекти, особено при изработката на фотоапаратура за целите на военното разузнаване, в частност - разузнавателни самолети - и достига дори до съответния съвет за военно-техническо планиране при президента на Съединените щати.

През 1963 г. вече се появява и първия цветен "Полароид", а през 1972 г. - и първата автоматизирана камера на компанията. Въпреки големия успех на всички тези начинания обаче, през 1975 г. Ленд бива свален от поста директор на собствената си компания, а през 1980 г. дори е прогонен от нейния съвет. Причината е нежеланието му тя да бъде окрупнявана или сливана с други с цел реализация на монопол върху техническите идеи.

Със своите над петстотин патента обаче, Ленд остава в историята на отминалия век като един от най-продуктивните изобретатели в сферата на оптиката, и ненапразно е удостен с най-високата награда в САЩ - Медалът на Свободата, и почетен докторат от Харвардския университет.

Големият оптик умира на осемдесет и една години, на 1 март 1991 г., оставяйки обаче след себе си огромно наследство изобретения, намиращи реализация в практиката и до ден днешен.

Историята на Великата китайска стена...

Тя е 1000 пъти по-дълга от всеки друг паметник на Земата. Започната преди Християнството, тя ще се строи, когато Колумб тръгва за Америка.

Но трябва да се знае, че истинската Велика Китайска стена не е тази, по която туристите се разхождат и фотографират. Истинската стена започва от Жълто море и минава през планините на север от Пекин.

Тя има укрепления и кули на всички важни проходи. Стената следва долините на големите реки. В началото си е строена от камък, а в пустинята е градена от тухли. Свършва при Бялата река. Днес са открити хиляди километри забравени стени. Ако се подредят в линия всички известни стени достигат 56 000 км, които са почти достатъчни да се обиколи два пъти Земята. Но защо китайците са строели толкова стени на такава огромна площ? Уседналият китайски народ се страхувал от номадските орди от север, хуни, монголи и манджури. В китайска поема се казва: "Те нямат ниви и пасища, а само пустош, където в жълтите пясъци лежат бели кости."

Китайската стена била преграда между цивилизацията и варварите. Китайците строели също огради около домовете и градовете си. Йероглифът "град" значи и "стена".

Строежът на стена около страна като Китай изисквал човек с чудовищно его и власт. Този човек бил толкова могъщ, че Китай е кръстен на него - това бил император Чин, първият император на Китай. За 12 години той построил стена дълга 6 400 км., висока 9,5м. и широка 4,4 м. Император Чин уеднаквил мерките и създал единна парична система. Гробът му показва колко пищно и страшно било царуването му.

През 1974г. на изток от гроба му археолозите откриват огромна заровена армия керамични войници, пазещи императора от зли духове. Войниците си в естествени размери и с индивидуални черти на лицата. Те били създадени по оригиналните си първообразци. Разкрити са 10 % от находката и броят на войниците е 10 000. Гробът на императора е строен 38 години от 700 000 човека.

Първата стена се правила от набита почва. Тази техника днес все още се прилага в Китай. Посторените по този начин обекти са изключително здрави. На ширината на стената се редят успоредно дъски, а между тях се насипва пръст, която се мокри и набива.

Тази стена защитавала Китай, но взела тежък данък от народа му. Милиони умрели от изтощение на нея. Казват, че мъртвите се ползвали за хорасан и били толкова много, че той побелял от тях.

След смъртта на императар Чин, новата династия започнала по-голяма стена. Импаратор Чин построил стена с кръвта на селяните, новата династия използвала нова порода коне, взета от номадите. Втората стена била стоена около времето на Христос. Тя била дълга 11 000 км - най-дългата постойка в историята на човечеството. Тъй като стената била прекалено дълга, за да се слагат часовои на няколко метра, китайците използвали сигнали от дим през дена, и от огън през нощта. Създадената сложна система от димни сигнали, позволявала да се предаде съобщение на 1 100 км. за 24 часа като всеки огън се виждал от съседната кула.

Благодарения на стената търговията процъфтяла - оформил се известният път на коприната. Изобретенията на Китай поели към Западния свят. Компасът, занесен там помогнал на Колумб да открие Америка. От Запад към Китай проникнали ранни форми на Християнство, а също и най-важната за Китай религия - Будизмът.

Но кошмарът на Китай се възродил с раждането на Чингис хан, който бил човекът, обединил варварските племена. Той навлязъл със стохилядна войска, превзел крепостта Джионгуан и превзел Китай.

Наследник на Чингис хан бил Кублай хан, владял империя до Европа. По това време Марко Поло посетил Китай и описал видяното. Тогава стената била в руини и той не я споменал в записките си.

Монголите били свалени от династията Мин, която издигнала последната Велика китайска стена. През 1368г., когато в Европа върлувала чума, Мин създали най-великия строителен обект в света. Тази стена била по-голяма от другите и била построена главно от камък. Тя започвала от Шанха-й-гуан до Жърто море и стигала до Джа-й-гуан в пустинята Гоби. Дължината й е 6 400 км. Голяма част от работата се вършела от затворници, а когато те умирали, мястото им се заемало от техен роднина до изтичане на присъдата им. На всеки 15 м. имало олуци за дъждовната вода, но те винаги били от вътрешната страна на стената, за да не може връгът да закачи примка и да се изкачи. Все пак тази велика постройка се провалила, не заради строителна грешка, а заради любовта на един от генералите, охраняващи стената. Нашественикът изполвал това и с хитрост принудил генерал Ву да отвори вратите на охраняванета от него крепост.

Западният свят успял да види Великата китайска стена едва през посредните 200 години. Това станало през 1793 г., която английски дипломати, водени от лорд Макартни, пристигнари в Китай с цел отваряне на търговски пътища. Член от екипажа направил рисунка на стената, която бързо била размножена. Така Западният свят получил първите представи за Великата китайска стена, която днес е посещавана от милиони туристи.

От първата Велика стена на династията Чин досега са се съхранили единични участъци от по няколко километра, които през 1987 г. са включени в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.

Твърдението, че Великата Китайска стена е единственото ръкотворно дело, видимо от космоса, е един от научните митове, ползващи се с най-голяма популярност в света, но не отговаря на действителността.

Човекът деградира, остава му само мозъкът...

Според китайски учени хората деградират физически, затова в бъдеще от нас ще остане само мозък, съобщава RIN.ru.

Регресът на физическите способности на съвременния човек е налице - ако нашите прадеди са могли с лекота да изминават по 50 км на ден или да яздят цял ден, то днес такива способности показват само спортистите и то далеч не всички, показва проучването, цитирано от Агенция КРОСС.

Учените директно свързват физическата деградация с развитието на технологиите. Именно заради технически прогрес хората са загубили голяма част от способностите си. Ако работата върви така и в бъдеще, то, твърдят учените, късогледството ще стане нормално, тъй като хората ще забравят, че може да се гледа и надалеч. И това ще бъде само началото.

Впрочем, до днешните изводи на китайските мъдреци, преди 10 години е достигнал американецът Бил Джой. През април 2000 година той публикува статия, в която пише "Нашите най-мощни технологии на XXI век: роботехника, генно инженерство и нанотехнологии, заплашват да направят от хората изчезващ вид".

Хората все по-често предпочитат да прехвърлят своите функции, а понякога и съдбата си във властта на информатиката и технологиите, предпочитайки виртуалния свят пред реалността. Учените не изключват възможността в бъдеще хората да деградират толкова много, че единствено мозъкът да остане органът, способен да функционира, а останалите части на човешкото тяло да атрофират и да станат безполезни.

Братята китайци обаче са големи оптимисти. С развитието на технологиите деградира не само тялото, но и интелектът. Защо ти е да четеш книги, да се напрягаш да мислиш, да търсиш сам отговори и решения, когато цъкаш на гуглето и хоп - разнородна информация, чужди гледни точки и която най-ти харесва си я наливаш в мозъка и започваш да я повтаряш като папагал.

За чист български език се почва от децата....

Както се разбра тия дни, в речника с новите думи в българския език влизат 5000 думи, главно от английския език, с чиято употреба вече сме били свикнали, пише в “Дума” доцентът и добавя:

Проф. Петър Иванов автор на сборника "Демографската катастрофа". Анализирал е новите български документи за самоличност и твърди, че в тях има 17 стилни и пунктуални грешки. Ние сме единствените в Европа, твърди той, които в паспортите си нямаме нито една буква на роден език, нищо че кирилицата стана официална в ЕС.

Защо не правим нищо за езика си, без който няма и не може да има нация? Когато вървим из София и се вгледаме в наименованията на магазини, молове, бензиностанции и ресторанти, рядко виждаме надпис на кирилица, т.е. с български букви.

Дори книжарници има с надписи на латиница! И информацията за дадения обект често е на латиница. В коя друга държава по света гражданите не могат да се информират на родния си език къде какво се продава и какви са обектите пред очите им.

Живеем в глобализиращ се свят, член сме на ЕС и, както се казва, ще премахваме границите, но това не означава, че трябва да смачкаме националната си идентичност и прекрасния си роден език.

Знам, че в много държави, като във Франция например, има закони за опазване на чистотата на родния език и нарушаването им наистина се санкционира. В нашето всекидневие вече се използват стотици чуждици, да започнем само с прословутото "чао!"

А ние, още преди да научим децата си да казват "мамо", ги приучаваме да викат "чао". Някой замисля ли се какво съдържание има думата "довиждане"? То включва пожелание към човека за добро и да е жив и здрав до следващата среща.

Същото се отнася за песните на нашите млади певци и певици. Каква част от музикалното време на радиата и телевизиите се отделя за български песни? А имаме толкова много песни - народни и естрадни, изпълнени с красотата на българския език!

Може би съвременните поети са се отучили да пишат песни на роден език? Като правим всичко това, не осъзнаваме ли, че се самоунижаваме с чуждопоклонничество?

Защо искаме другите да ни уважават? Нямаме ли достойнството да се гордеем, че сме българи? Хайде чуйте поне сръбското или гръцкото радио и направете сравнение.

Читателят би казал: какво от това. Казаното е известно, нищо не се променя. Ето че дори в официалния речник на българския език вкарахме английските чуждици.

Мисля си, че това, което трябва незабавно да се направи, е да започне подготовката и да се обсъди широко един закон, с който абсолютно недопустимите ни антинационални езикови навици, насадени във всекидневието на прехода, да бъдат отстранени. А съвсем бързо би могла да се промени практиката с уличните надписи на латиница.

Със заповед на кмета Йорданка Фандъкова и на другите кметове из страната трябва да се задължат собствениците на различни заведения и други обекти да обявяват названията си на български език, а редом може да ги повторят с латиница или с каквото си искат друго писмо.

Казаното съвсем не противоречи на желанието ни за изучаване на чужди езици. Всеки език е един отворен прозорец към света. Но защо затваряме нашия прозорец дори за себе си? Защо не знаем добре родния си език, не го пазим, не го тачим като нещо свято?

Много е писано и доказано за прекрасния и богат български език, оценяват го дори чужденците. Бих искал написаното тук да се възприеме като един призив да положим усилия да направим промяна в интерес на чистотата и безценната значимост на родния ни език.

Нали всички ще се съгласят, че поне за това не са нужни пари и кризата не ни е оправдание. В края на краищата парите не моат да са цел на живота, те са средство. Духовното слово на чист български език е над всичко, то е част от разбирането ни за България над всичко!

Доц. Иван Гаврилов

Енергията и нейните превъплощения...

Енергията. Едни говорят колко е скъпа, други не знаят дори какво говорят. В училище ни дават примери - това е енергия, онова е енергия, но често като се дойде до малко по-точната дефиниция, нещата се смотолевят и огромен процент от нас всъщност така и не схващат какво е това. И така добива почти мистичен характер, раждат се бисери заслужаващи поне Нобелова награда, вярваме на глупости, дори после цитираме поредния шарлатанин и неговите творения. Или пък сочим с пръст кварталния шаман, който бил много духовно извисен и излъчвал енергии от девета степен, ако не и десета. А тези, които са слушали в училище, или просто са си дали труда да се дообразоват, губят и реч, и картина или пък цъкат с език, възмущават се или просто се смеят. Но малко хора си дават труда да обяснят. Така че нека опитаме да го направим ние.

Искрено съжалявам горкия шаман, който излъчва енергия на кванти, големи поне колкото ябълки. Той е направо обречен да залинее и накрая съвсем да изчезне. Горкия. Шегата настрана, математическата трактовка на въпроса, дадена ни от Айнщайн е, че масата може да се разглежда като енергия - при това доста концентрирана, тъй като от изключително малко количество маса може да се получи доста голямо такова енергия. Уравнението, чрез което се изразява е така добре познатото ни e=mc2. Тук не само имаме скоростта на светлината, но и тя е на квадрат. Имайки предвид немалката стойност на тази константа, можете да си представите за каква „концентрация” става дума.

Как се стига обаче до тази нова гледна точка към енергията. Всички пътища водят към Мария Кюри. Наистина, откриването на радиоактивността поставя физиката пред нови въпроси свързани с енергията. Уранът и торият, например, освобождават частици с невероятна енергия, а радият непрекъснато излъчва топлина, при това в значителни количества. Няколко десетки грама дават по няколко хиляди калории на час, при това в продължение на изключително дълъг период от време.

Както навярно вече сте забелязали толкова малко количество радий отделя толкова много енергия, че спокойно можем да кажем, че дори най-високоенергетичните химични реакции губят съревнованието - при това в милионните измерения. Още повече, че тук нямаме зависимост между отделянето на енергия и температурата, както при химичните реакции, така че учените съвсем логично достигат до извода, че всъщност тук иде реч за съвсем друг тип енергия. Малко след това се появява знаменитото уравнение и решава задачата.

При него споменахме, че става дума за голяма концентрация на енергия в количество маса. За да не бъдем голословни, нека сметнем за един грам какво се получава. Около деветстотин трилиона ерга енергия. Иначе казано, ако имаме пълно превръщане на материя в енергия, каквото все пак все още не можем да правим, бихме могли с един грам да се топлим на еднокиловатов домакински електрически радиатор в продължение на три хилядолетия. Нон-стоп! Така че, ако се върнем към кварталния шаман – не е речено, че ще излинее душицата, така че недейте му носи превантивно храна.

И така законът за запазване на масата бива разбит. За сметка на това, на практика, той се слива със закона за запазване на енергията. И така, да обобщим - при всяко освобождаване на енергия се губи маса, и ако претеглим абсолютно точно изходния и отпадъчния продукт, ще видим, че тя отговаря абсолютно точно на освободената енергия. Естествено, при нормалните химични процеси, това далеч не е било измеримо по времето, когато е открита радиоактивността, но за самата нея, количествата са достатъчно големи, така че да са достатъчно видими и да потвърдят теорията. Експерименталното потвърждение идва през 1925 г., когато с помощта на масспектографа си Френсис Астън измерва точно масата на атомните ядра и вижда, че не са точно кратни на масите на неутроните и протоните.

Тук трябва да разясним малко теория. Масата на един протон е 1,672621637(83).10−27 кг. Масата на един неутрон, съответно - 1,67492729(28).10−27 кг. Ако направим една сметка, че видим, че масата на нуклеоните надвишава масата на атом. Къде тогава изчезват тогава тези тегла? Всъщност има едно нещо, наречено масов дефект. Тъй като масата не се е изгубила, това е невъзможно, а се е превърнала в енергия, то масовият дефект е именно онази енергия, която наричаме свързваща енергия на ядрото. Така излиза, че за да се разбие ядрото на съставните си части, трябва да се внесе именно това количество енергия, което отговаря на липсващата маса.

Астън определя коефициентите на опаковка на множество ядра и забелязва, че до средата на таблицата нараства бързо, после започва съвсем бавно да пълзи нагоре. Коефициент на опаковка е масовото число разделено на масовия дефект или иначе казано масовият дефект на един нуклеон. Иначе казано, свързващата енергия на един нуклеон е най-голяма именно в средата на периодичната система. Което ще рече, че ако превърнем елемент от един от краищата на периодичната система в такъв близко до желязото ще се освободи енергия.

Ако за пример използваме урана, например уран-238, чието ядро на етапи се разпада до олово-206, ще видим, че в хода на процеса се излъчват алфа (хелиеви ядра) и бета частици (електрони), вторите обаче имайки предвид изключително малката си маса, дават пренебрежимо отклонение в сметките, така че можем да не ги закачаме. Ако пресметнем масите съответно на получения продукт и излъчените алфа частици, ще установим, че все пак има една забележима загуба на маса, която е в размер точно колкото е освободена при разпадането.

Ако уранът се разпадне на още по-малки атоми то отделената енергия ще е значително повече, а при превръщането на водорода в хелий, например, иначе казано при най-често срещания ядрен синтез (този при звездите), загубата на маса е дори още по-голяма и съответно отделената енергия също е по-голяма.

По нататък с откриването на позитрона, който при взаимодействие с електрон води до унищожаване на двете частици и излъчване на двойка гама лъчи, с енергия равна на масите на двете частици, уравнението дефинирано от Айнщайн продължава да се доказва в практиката. Следват и обратните твърдения, че всъщност при подходящи условия гама лъч може да се превърне в двойка позитрон и електрон, което ще рече, че всъщност маса може да се получава от енергия при определени условия.

Следва откриването на още частици, но това, въпреки че е подбудено от новия поглед към енергията и нейната връзка с масата, няма отношение към разбирането на самата нея. И така, в резюме - енергията е масата по скоростта на светлината на квадрат. Надявам се, че с този материал ви убедихме, че всъщност това действително е така.

Защо хората "не мислят"....

Първо ще се опитам да поясня смисъла, който влагам в изразите кой „мисли” и „не мисли”.

Надявам се, че е ясно - абсолютните категории не съществуват в действителността или както гласи поговорката: „И най-умния си е малко прост”. В същото време, човек, който мисли 10 – 20 % от времето си и то само за да решава дребните си битови или на местоработата проблеми, а през останалото време се ръководи от принципа: „така правят другите”, би било пресилено да се нарече мислещ човек. Това е типично стадния инстинкт при животните обединени в рояк, ято, стадо. При хората това явление се нарича тълпа. Същевременно и най-мислещите хора, т.е. хора мислещи нестандартно (забележете, че стандартно мислещи няма – просто те изпълняват безкритично някаква програма, приета пасивно от мнозинството), не мислят повече от 60 – 70% от времето си, през останалото време се присъединяват към тълпата. Някой, който се страхува от неизвестността на промяната, ще се вкопчи в положителната страна на традициите. Но не мислите ли, че твърде много инерция в мисленето се е натрупала през хилядолетията? А без нестандартно мислене няма еволюция. Тъкмо сега е настанало време да почистим съзнанието си от натрупаните боклуци.

Причините, които обуславят човешкото поведение са хиляди, но нашето съзнание засега не може да обработва едновременно толкова много променливи. Затова ще се спра само на някои – според мен, решаващите. За целта ще се възползвам от категоризацията на един много известен психолог-философ, но не си спомням дали точно тези термини е използвал. Смисълът е следния: хората се делят на четири категории: незнаещи-неможещи; незнаещи-можещи; знаещи-неможещи и знаещи-можещи. Трябва веднага да подчертая, че това деление е много условно и е с цел за изясняване на процесите – в действителността нещата са много по-сложни и преплетени и реално няма такова разслояване между хората.

След като всичко съществуващо е енергия, естествено енергията определя и поведението на хората. Намиращите се в началото на човешката еволюция са с минимални енергийни натрупвания и затова те се чувстват под натиска на индивидите с по-мощна енергия. На тях им липсва и натрупания житейски опит – те са пасивни и неуверени. Това е категорията незнаещи-неможещи. При тях мисленето е минимално, водещи са емоциите.

Когато енергията на индивида се повиши многократно, той става много по-активен, неувереността му се заглушава от амбициите, започва бързо да трупа жизнен опит, но такъв осезателно му липсва и затова поведението му е по-скоро авантюристично, доминирано от емоциите. В нашето ежедневие това са всички амбициозни хора: бизнесмени, политици, вождове и ръководители от всякакъв калибър, криминални типове и авантюристи. Те малко се различават помежду си и ги движи идеята да докажат, че са по- и най-, без значение в каква област. Това е категорията незнаещи-можещи.
Активността на незнаещи-можещите води до натиск върху пасивните незнаещи-неможещи, което от една страна ускорява тяхната промяна, но поради недооценяването на собствената уникалност води до тяхното ускорено зомбиране.

Доколкото средствата за масова информация са престижни институции именно поради своята масовост, то към тях се стремят хора от тълпата (от незнаещи-можещите), които се стремят да узаконят принципите на тълпата. В този смисъл СМИ са деструктивни защото целево пречат на еволюцията на тълпата и я зомбират.

Когато в продължение на доста животи се натрупа повече жизнен опит индивида започва постепенно да се уравновесява, появяват се такива задръжки известни като морал и съвест. Започват да се задоволяват с това, което има и не смята, че материалните богатства са признак на способности. Поради натрупания опит има и доста способности. Индивида е в много по-голяма степен независим от енергийния натиск на другите и започва да мисли самостоятелно. Това е категорията знаещи-неможещи. Поради своя опит те са много по-рядко склонни към необмислени постъпки, но разбира се, се влияят от ценностите в обществото. Затова понякога се опитват да бъдат бизнесмени, работници в СМИ или политици, но бързо са отвратени от закона на джунглата, който движи незнаещи-можещите. Преобладаващо са в интелигенцията, като творци или учени, но това не означава, че всички интелигенти или творци са в тази категория.

Четвъртата категория знаещи-можещи е много малобройна, затова за тези хора се знае много малко (защото тълпата унищожава тези, които се различават прекалено много и не са част от нея), но много зависи от тях.

От тълпата изпадат така наречените аутсайдери (те могат да бъдат от всички категории), които под въздействието на алкохол или наркотици губят интерес към ценностите на тълпата и престават да се влияят от нейния натиск.

Основна причина за влиянието на колективната мисъл или както понякога я определям като гигантската мисъл-форма, е индивидуалната защита на всеки един човек. Тя се намира в аурата на човека и тези, които виждат аурата я оприличават на мрежа, която обгръща индивидуалната аура. Но тази мрежа рядко е цялостна – в повечето случаи тя е в зачатъчен вид или е много разпокъсана. Колкото по-неоформена е защитната мрежа, толкова по-голям е натиска на колективната мисъл и толкова по-слабо е нестандартното мислене. Мрежата се изгражда с хармонични мисли и начин на живот.

Натиска на тълпата (обществото) върху всеки един човек да не бъде различен, а да бъде като всички, подтиска индивида и ако той не е достатъчно гъвкав да се приспособи и прикрие, психическият дискомфорт води до конфронтация с тълпата и създава затворници, алкохолици и наркомани.

Това хората да се делят на нестандартни и тълпа зависи единствено от съзнателната съпротива на натиска на колективната мисъл, а не само от степента на неговото развитие. Доколкото този проблем зависи от съзнанието, можем да разграничим два вида хора: такива, които силно се съобразяват с общественото мнение и такива, които се съобразяват, колкото да не влизат в прекалено силна конфронтация с тълпата.

Нестандартните хора са психически много по-уравновесени, защото правят това, което им се иска да правят без да се съобразяват с нищо, докато хората от тълпата се чувстват постоянно под нечий натиск, преследват ги различни страхове, депресии и недоволства.

Човекът от тълпата се страхува да остане насаме с себе си - страхува се да разсъждава, скучае сам, страхува се да е сам. Никога не чувства липсата на разсъждения, на размисъл - обаче остро чувства липсата на емоции в ежедневието си, които се опитва да компенсира като се бунтува срещу приетото от тълпата като ограничения или руши буквално материални ценности, или ако има прекалено много задръжки намира необходимите емоции в безкрайните сериали или в подобната литература.

Човека от тълпата не се замисля (не мисли) правилно ли е или неправилно (полезно ли е или не е полезно) е това, което правят повечето хора. Това, че хората не мислят личи най-вече по поведението им: те не се стремят да бъдат уникални, каквито са, а се опитват да подражават на другите, да се правят на това, което не са - стадния инстинкт на животните.

Човекът от тълпата често иска да се отличава от нея, като освен в поведението, често използва ярко или необичайно облекло или други промени във външния вид. Тези, които действително се различават от тълпата, не се различават по външния си вид, а по вътрешното си духовно съдържание.

Показател, че един човек започва да се измъква от влиянието на тълпата е, че все по-малко се интересува от мнението на хората за него, т.е. той престава да играе някаква желана роля за пред хората и не се интересува доколко хората са повярвали на превъплъщението му, защото вече е истинския.

Колкото по-голяма търпимост има към различните хора, толкова обществото е по-малко тълпа - т.е. индивидите в нея са в по-малка степен програмирани, по-малко фанатизирани.

Да паднеш в черна дупка....

Преживяването няма да е много приятно, но пък ще видиш невероятни гледки – така поне казват астрофизиците.

Иначе казано, докато се разпадаш, ще наблюдаваш явленията около теб, които обаче може би се виждат най-добре с около три очи. Поне така твърдят учени от Университета в Колорадо, които са направили възможен виртуалния скок в една черна дупка.

Черната дупка е странно нещо, което дори не може да се види. Астрономите знаят за съществуването на милиони такива обекти в нашата галактика, но не могат да ги наблюдават пряко. Затова симулацията, направена от учените от Колорадо, е голяма стъпка напред в изучаването на черните дупки.

Професор Андрю Хамилтън от Университета в Колорадо казва, че черните дупки всъщност са нещо много просто. „Ние ги възприемаме като сложно нещо, защото са описани чрез сложна математика. Но на практика те са много по-просто устроени от Слънцето, още по-прости са от звездите и безкрайно по-прости от човека.”

За да направят виртуалното пътуване възможно, учените са използвали общата теория на относителността на Алберт Айнщайн. С помощта на уравненията може да се предскаже поведението на една черна дупка. За самата компютърна симулация са били необходими повече от 100 000 реда компютърен код.

Черните дупки се образуват, когато на огромните звезди им свърши ядрената енергия. Те се разпадат и стават толкова плътни, че дори светлината не може да избяга от гравитационното им поле.

За да паднеш в черна дупка, трябва да стигнеш нейния хоризонт. Това е мястото, след което вече нищо не може да избяга от силата на черната дупка. Приближавайки се към хоризонта, няма да усетиш нищо особено, но ако някой те наблюдава, ще види, че очертанията ти са станали неясни, защото светлината, която излъчваш, излиза от хоризонта по-бавно.

Въпреки популярното схващане, че ще си в пълен мрак в черната дупка, това не е вярно. Ще виждаш Космоса около себе си, само че той ще е изкривен.
Веднъж преминеш ли хоризонта, ще започнеш да падаш към центъра на черната дупка със скорост, по-голяма от тази на светлината. Ако падаш с краката надолу, гравитацията, която действа на краката ти, ще е по-голяма от онази, която действа на главата ти, затова ще усещаш как се разпъваш – това разказва проф. Хамилтън. Процесът се нарича „спагетификация”. Междувременно тялото ти ще бъде притискано от всички страни и в хоризонтална посока. Нещо като да станеш по-висок и по-слаб.

Зрението ти по всяка вероятност ще се обърка. Няма да можеш да възприемаш добре всичко, което се случва около теб. Гледката ще е съсредоточена основно около кръста ти. Там всъщност виждаш пространството извън черната дупка, само че то е двуизмерно. Отгоре и отдолу има само мрак. Времето и пространството са изкривени.

Няма да видиш центъра на дупката, защото светлината отива към него, но не се връща. Когато го достигнеш, всичко сякаш става безкрайно – изкривяването на времево-пространствения континуум, силите, които те дърпат и притискат. Времето и пространството, такива, каквито ги познаваш, спират да съществуват.

Все пак учените напомнят, че това пътуване в черната дупка се базира само на теории.
На въпроса дали има някаква вероятност Земята да бъде погълната от черна дупка астрономите отговарят: няма. Първо, защото най-близката черна дупка е на 3000 светлинни години от нас, и второ, защото за да те погълне една черна дупка, трябва да си много близо до нея. Дори да имаше черна дупка на мястото на Слънцето, тя пак нямаше да може да ни „засмуче”.

Машината.....

Седя си,значи, кротко на задните части и...мисля! Умствено!
Причината за това благородно действие-черно перде в очите!Настъфърчено ми е! Вали! Дъжд! Вода, дето тече някъде си там от горе, раздробена на милиарди частици....и мокри всичко...Няма слънце! Кой знае, къде се крие на сушина горкото и чака някой да врътне крана, та да вземе да спре тази водна разсипия...Щура работа...някаква си!

Тааа...мисляяяя с всички сили, даже усилвам действието, като навирам пръст в двете дупки на един деликатен орган и......нищо! Само дето ме заболя окото! Лявото! Дясното ми идва по-далечко..пък и за него трябват пръсти на пианист, а не кебапчета!Като моите!

... Както се занимавах с тази санитарно-ментална работа, нещо изтрака, светна, даде на късо в мислителницата и....прогледнах!Дааа...оправиха се диоптрите на гледавиците, черното перде изчезна!...Сега бързам! Нямам време да ви обяснявам сложния физиологичен процес на връзката пръст-мислене, щото небесно синия взор на очите ми попадна върху МАШИНАТА! Моята машина....на времето! Моя-от всякъде....ама друг път ще обяснявам за нея.../НАП да не се притеснява-имам фактури за всички части, сведение за доходи, справка от кварталния и Домсъвета, кръщелно, лична карта и шофьорска книжка, касови бележки за гориво и...всичко, каквото там требе/.

Сега-внимание! Старт.....С писукане, мяукане, грухтене, вой и други звуци от природата...тръгваааа, начи!
Завъртвам на посоки копчето за настройки и.....
....появава се, не кой да е , а самият Диоген! И той с брада! Със смачкана туника, зер то в каца стои човека..няма пространство ,та гънките да стоят като изгладени! Ама, нейсе-това да му е кусура! Важното е , че ходи бавно, мааа фенера и се оглежда като въртоглав на лево и у десно!Ориентиран,значи-не гледа само у лево!!! Разправят, че ей тъй, както се шматкал нагоре-надолу търсел...Човека!?...Божеее! Мисля си- абе ей, аланкоолу, ний с лазери не можем да го открием този човек, ти с някакъв си пършив фенер ще го намериш!Така е-нямал е връзки с Електрификацията, че тя да му светне, хем да види това дeто го търси, хем да не земе да се спъне!Пък може и електромер да е нямал човека....то, зер, кой слага таквоз чудо в каца!!!

Пак копчето....Опалааааа! Виж кой ми се е появил! Айнщайн! Ама не рошав-ходил на студено къдрене Wella...По-хубав ми се вижда-пък му и отива!
Та, бъбрим си с него-развива и доказва всичко за относителността! Слушам търпеливо и си мисля-прав е човека! Всичко е относително в този наш живот...
-здравеопазване....клинични пътеки, които ни представят като магистрали
-образование...учили, недоучили, ама на шльоковица прописали
Ами-да не продължавам, защото относителността, отнесена към действителноста си е баш относителна....Тъй,де!

Връъъъъъъъц....Яяяяяяя, какъв пейзаж се появи само! Есенен! Дървета! Само ябълки...то ще да е някаквва ябълкова ферма! Малееее, какви ябълки-кажи-речи като...дини! Бе,....с какво ги торят тия дървета, бе! Под едно такова дърво...ха, виждам самия Нютон! Търка някаква цицина на главата си и учудено гледа ябълковия мутант, паднал до него...май го е халосал по главата-от това ще да му е цицината....Цицина, цицина- ама е причина! И не за какво да е-така се раждат откритията! На бял свят се появила ...гравитацията! Щастливец бил този Нютон-я сега да започнат да го халосват по мислителницата данъци, осигуровки, глоби, Топлофикация, Електрификация, заменки, корупция и още какви ли не изчадия адови, а не ябълки, да видим ще се сети ли за гравитация!Амииии...друг път!Ще открие, че има и друг вид-умирация, дето от много гравитация потъваш някъде дълбокоооо, стъкмен с дървено балтоне и шапка от перуника....и на ушенце ти свири Берковската духова музика! Ей, тъй-да ти е радостно на душата, че отива в места злачниееее , места упокойниииииииееееееее...

Пак набарвам копчето и..врът напред, врът назад и....айдееее отнасям се в дън горите Атонски дълбоки в една килия мрачна, ама с лампа жумеща, при Светиня му наш отче Паисия....Маани, късмет! Заварвам светия отец люто разярен-оди напред-назад из одаята, ръкомаа и споменава нещо родата и намерата ни !Къ нема да е ядосан-отде да му дойде на ум, че от един юрод ще се нароят хиляди...Зер, туй дето го е писал человека Божи, тия нечестивци за нищо го имат! Ами, нъл те заменят красивите ни български букви с латински, и на това отгоре ашладисани и с цифри!!! Дето мислят, че кан ювиги Крум е....герой от Хари Потър!
Понечих тихичко да се измъкна от килията и да не притеснявам отеца и настана чудо! Разплака се той и изрече...”не пей ми се, не смей ми се-от днес ще да блея!” Прозрел бе той, че и в далечно бъдно време, един друг негов събрат ще изрече с мъка тези слова....Ама до това време, родът бавно и полека щял да става народ! И история да има! Къде правена, къде подправяна.....

Нагласям завъртулката на някаква си честота и ква станааааа тяяяя! Взе, че се яви оная пущина адова Електрификацията! И...хем вижда, че я гледам / с любов,разбира се /и хооп....направо ми секвестира бушона.....!!! И ехидно хихика в опулуната ми чутура! Не си платил токовете, вика и ...айдееее оди дроби зеле! На ситно! Без червен пипер и зейтинец!

Ами те това е!

(следва продължение)

Наука Дзен - ум Дзен...

Д.Т.Судзуки

Аз предполагам, че всичко, съдържащо в себе си живот, е организъм, а
по своята същност организмът никога не остава в едно и също състояние.
Жълъдът значително се различава от младият дъб, чиито нежни листа
току-що са се разтворили от пъпките, и още повече - от възрастния дъб,
величествения гигант, възвисил се към небето. Но всички тези различни
фази на изменение са свързани с непрекъснатостта на растежа и
безпогрешно притежават родствени черти, от което ние ние заключаваме, че
едно и също растение преминава през няколко стадия на развитие. Така
наричаният примитивен будизъм се явява семето. От него израства
далекоизточният будизъм, който също така не е лишен от по-нататъшно
развитие. Да се говори за историческият будизъм, аз предоставям на
учените, моята цел е - да разгледам будизма като жива потребност на
настоящето, като динамична духовна сила на Далечния Изток.

Сред многочислените будистки секти - особено тези, които са се
развили в Китай и Япония - ние намираме един уникален орден, претендиращ
за това, че той предава същността на духа на будизма непосредствено от
неговия автор, при това без помощта на какъвто и да е таен документ или
тайнствен обред, този орден е един от най-значителните в будизма не само
от гледна точка на на неговата историческа важност и духовна жизненост,
но и от гледна точка на ненадмината оригиналност и притегателна сила.
Научното име на този път е "Сърце на буда" (Буддха-Хридайя), а
по-популярното - "Дзен".

В детето няма никакви идеи, тъй като неговият ум все още не се е
развил толкова, че да приема светът посредством идеи. Ако в него имаше
идеи, то те, вероятно, биха представлявали нещо толкова абсурдно и
нелепо, че би могло да има никаква връзка с действителността. Затова, за
да се достигне до най-ясното и пълно познаване на нещата, трябва да има
личен опит. А ако става въпрос за самият живот, то тук личният опит е
крайно необходим. Без такъв опит нищо, свързано с неговата същност, не
може да бъде осъзнато и правилно разбрано. Основа на всички понятия се
явява простият, непосредствен опит. На този опит дзен придава най-голямо
значение, считайки го за фундаментален, и над него той издига здание от
думи и понятия, както се вижда от литературата, наричана "Записи на
беседи". &Макар че "здание" съдържа в себе си средство за достигане на
съкровена реалност, то все пак има изкуствен характер, и поради това
губи значението си, ако самото то се приема за висша реалност. Природата
на човешкия разум ни кара да не възлагаме големи надежди на това
"здание". Дзен, по принцип, е далече от всякакъв род мистификации, но
тези, които не са разрешили основния въпрос на живота, не могат да не ги
видят в него. Обаче трябва само да стигнеш до "фундамента" - и това,
което се е струвало мистификация, веднага ще изчезне, и в същото време
ще се намери просветление, наричано "Сатори".

И така, дзен по най-сериозен начин настоява на необходимостта от
вътрешен духовен опит. Той не придава голямо значение на свещените сутри
или тяхното тълкуване от мъдреци и учени. &Личният опит се
противопоставя пряко и откровено на външното и авторитетите. А за
най-практичен метод за постигане на духовно просветление последователите
на дзен считат практиката Дхаяна, наричана в Япония дзадзен, а
съкратено просто дзен (дза означава: "седя", а дзадзен може, в общи
линии, да бъде преведено "седя в медитация").

Тук е необходимо да се кажат няколко думи по отношение на тази
тренировка, която преминават последователите на дзен за достигане на
духовно прозрение, за което се спомена по-рано и което представлява
основата на дзен, тъй като именно в това отношение дзен по принцип се
отличава от всички други форми на мистицизма. За повечето мистици такова
твърде лично, духовно преживяване се явява някак си изолирано и
неочаквано. Християните използват молитва, умъртвяване на плътта или вид
съзерцание с цел да предизвикат в себе си настъпването на такова
състояние. А неговото по-нататъшно развитие предоставят на божията
милост. Но доколкото дзен на вижда в такива неща свръхестествено
посредничество, то методите на неговата духовна практика се отличават с
практичност и систематичност.

Още в древен Китай ясно се забелязва такава тенденция, и с времето
в края на краищата се образувала стройна система. В наши дни
последователите на дзен имат на свое разположение ефективни методи на
духовна практика за достигане на своята цел. В това се заключава
практическата ценност на дзен. Докато от една страна, дзен е във висша
степен абстрактен - &неговата методологическа дисциплина - от друга
страна, принася огромна полза на човека и определя неговия морал. Когато
дзен се изразява в нашия всекидневен практически живот, ние понякога
забравяме за неговата отвлеченост. И тъкмо тогава, дори още по-ярко се
проявява неговата действителна ценност, тъй като дзен намира неизразимо
дълбока мисъл даже в такива прости неща като вдигнатия нагоре пръст или
простият поздрав към приятел, случайно срещнат на улицата. В дзен
най-реалното е най-абстрактно, и обратно.

Цялата система на практика, приета от дзен, се явява продукт на това
основно духовно преживяване. Казах, че дзен е мистичен - така е и иначе
не може да бъде, защото дзен се явява основа на цялата източна култура.
Именно този мистицизъм често пречи на запада да измери дълбочината на
източния ум, във връзка с това, че по своята природа мистицизмът отрича
логическия анализ, а логичността се явява основна черта на западния ум.
Източният ум е синтетичен, той не придава прекалено голямо значение на
несъществени подробности, а се стреми, по-скоро, към интуитивно
постигане на цялото. Затова източният ум, и ако допуснем, че такъв
съществува, не намира ясен и определен образ. В него няма такъв ключ,
който веднага би разкрил неговото съдържание на страничния ум. Ние
виждаме пред себе си нещо, което е невъзможно да игнорираме, но когато
се опитаме да хванем това нещо със собствените си ръце, за да го
разгледаме по-добре, то се изплъзва от нас и ние го изгубваме от поглед.
Дзен е до смях неуловим. Това, разбира се, не е следствие на това, че
източният ум съзнателно и преднамерено се стреми да да скрие своите
тайни от страничния наблюдател. Неуловимостта се явява, така да се каже,
самата природа на източния ум. Затова, за да разберем Изтока, трябва да
разберем мистицизма, а това е дзен.

Следва да напомним, обаче, че мистицизмът бива различен: рационален,
ирационален, отвлечен и окултен, разумен и фантастичен. Когато казвам,
че Изтокът е мистичен, нямам предвид фантастичността, ирационалността,
или каквото и да е излизане от рамките на интелекта. Искам да кажа само,
че на източния ум са присъщи спокойствие, тишина и невъзмутимост. Като
че ли той постоянно се докосва с вечността. Обаче тази тишина и хармония
във никакъв случай не са проста празнота и бездейственост. Тази тишина
не прилича на тишината на пустинята, лишена от всякакъв живот, или на
разлагащият се труп. Това е тишина на "бездънната пропаст", в която
изчезват всички контрасти и условности. Това е тишина на бога, вглъбил
се в съзерцание на своето минало, настояще и бъдеще. На бога, седящ
неподвижно на трона, на бога на абсолютното единство и цялост. Тя
прилича на тишината на грохота, произведен от мълнията между два
противоположни електрически заряда. Тази тишина присъства във всичко
източно. Тези, които я приемат за упадък и смърт, можем само да
съжаляваме. Защото в тази вечна тишина е затворен вулканът на
активността, който се излива върху тях. Ето това имам предвид, когато
говоря за мистицизма в източната култура.

Може с пълна увереност да се каже, че разпространението на такъв род
мистицизъм се дължи основно на влиянието на дзен. Доколкото на будизма е
било съдено да се развие в Далечния Изток е цел да удовлетвори духовните
тегла на народа, то той неизбежно е трябвало да прерасне в дзен. На
индийците е присъщ мистицизъм твърде отвлечен, твърде съзерцателен и
твърде сложен, освен това, изглежда, той няма действителна, жива връзка
с практическия свят в частност, в който ние живеем. Далекоизточният
мистицизъм, обратно, се отличава с простота, практичност и прямота. Той
не би могъл да стане друго освен дзен. Всички будистки секти в Китай, а
също и в Япония, безпогрешно сочат своя индийски произход, понеже
тяхната метафизическа сложност, пространни трактати, абстрактни идеи,
тяхното разностранно тълкуване на нещата, отнасящи се към живота, носят
явно изразен индийски, а не китайски или японски характер. И когато след
обзора на всички направления в будизма, се насочваме към дзен, трябва да
признаем, че неговата простота и непосредственост, неговата прагматична
тенденция и тясна връзка с всекидневния живот рязко се отличават от
всички други будистки секти.

Основните идеи на дзен са несъмнено същите като в будизма, и трябва
да признаемaem, че те само са получили своето естествено по-нататъшно
развитие, но това развитие е имало за цел да удовлетвори потребностите на
народа на Далечния Изток, чиято психология притежава свои особени черти.
Духът на будизма в този случай се спуска от своите метафизически висоти,
за да стане пракична наука за живота. Дзен е резултат на този процес,
затова аз се осмелявам да кажа, че дзен - това е систематизация, или
по-скоро кристализация на всички философии, религии и самият живот на
Далечния Изток, и особено на Япония.

Какво е дзен?

Явява ли се дзен, както и повечето будистки учения, философска система,
която носи високо интелектуален и дълбоко метафизически характер? Във
встъплението беше казано, че в дзен намираме цялата философия на Изтока в
кристализиран вид, но от това не следва, обаче, че дзен е философска
система в обичайния смисъл на думата. Дзен решително не е система, основана
на логическия анализ. По-скоро, той се явява антипод на логиката, под която
имам предвид дуалистическия начин на мислене. Дзен не е лишен, разбира се,
от умствен елемент, той е дзен - това е умът в цялост и в него откриваме
много неща; но този ум не представлява нещо съставно, разделящо се на
множество качества и не оставящ нищо след себе си след това разделяне. Дзен
не ни учи на нищо, в смисъл на умствен анализ, а също така не предлага
никаква определена доктрина в качеството на ръководство за своите
последователи. В това отношение дзен, ако може така да се изразим, е
произволен. Последователите на дзен могат да имат свои доктрини, но тези
доктрини имат много личен, индивидуален характер и не е задължително тяхното
възникване да е свързано с дзен. Затова дзен няма работа с каквито и да било
"свещени писания" или догми, а също и не съдържа в себе си никакви символи,
посредством които би се разкрило неговото значение.

В такъв случай, ако ме попитат, на какво учи дзен, аз бих отговорил, че
на нищо не учи. Никакви учения не се съдържат в дзен, те произлизат само от
умовете на своите създатели. Ние сами си създаваме учения. Дзен само показва
пътя. Ако този факт сам по себе си не е учение, то в дзен положително няма
никакви специално създадени принципни доктрини или каквато и да е основна
философска система. Дзен претендира за родството си с будизма, но всички
будистки учения, съдържащи се в сутрите и &шастрах, от гледна точка на дзен
не са нищо повече от лошо напечатан лист, ползата от когото се състои само в
това, че с негова помощ може да се избърше праха от интелекта, не повече.
Не мислете, обаче, че дзен е нихилизъм. Всеки нихилизъм е самоунищожение,
което няма край. Негативизмът е разумен като метод, но висшата истина -
това е утвърждаването.

Религия ли е дзен? Това не е религия, в популярния смисъл, тъй като в
дзен няма бог, на който може да се поклоним, няма също никакви
церемониални обреди, нито царство за преселилите в отвъдния свят, и
накрая, в дзен няма такова понятие като душа, за чието благополучие
трябва да се грижи някой друг, и чието безсмъртие така силно вълнува
някои хора. Дзен е свободен от всички тези догматически и религиозни
затруднения. Що се отнася до всички тези различни изображения и статуи
на Буда, Бодхисатви, Деви и други същества, които можем да срещнем в
храма на дзен - това не са нищо повече от парченца дърво, камък или
метал. Мога да ги сравня с прекрасните цветя в своята градина. Мога да
набера, например, камелии във всички цветове и да им се поклоня, ако
искам - дзен напълно го допуска. В такова поклонение има не по-малко
религия от колкото в поклонението пред различни будистки богове, а също
и в ритуала на измиване със свята вода или символичното вкусване от
плътта на Христос. Всички тези церемонии се считат от така наречените
"религиозни хора" за нещо похвално и свещено, в светлината на дзен това
са условности.

Дзен има смелостта да каже: "безупречните йоги не се потапят в нирвана,
а нарушаващите обета монаси не попадат в ада". За обикновения ум това е в
противоречие с общоприетите закони на морала, но тук също така се
заключават истината и живота в дзен. Дзен - това е духът но човека. Дзен
вярва във вътрешната чистота на този дух и неговата божественост. &Ето
обаче, че религията е налице. Този, който е наистина религиозен, с
удивление ще открие, че в края на краищата във варварските утвърждения на
дзен се съдържа много религия. Но да се каже, че дзен е религия в този
смисъл, в който я разбират християните или мохамеданите, ще бъде грешка.
За по-голяма яснота ще цитирам следното: казват, че когато &Шакямуни се
родил, той вдигнал едната си ръка към небето, а с другата посочил земята
и казал: "Над небето и под небето аз съм единственият, достоен за почит".
Умон-Бум-Ен, основоположник на Умонската школа на дзен, коментира това
изказване по следния начин: "Ако съм бил до него в този момент, когато
е произнасял тези думи, аз, несъмнено, бих го убил с един удар и след
това бих хвърлил трупа му в пастта на гладно куче".

Какво биха могли да си помислят скептиците за такива безумни нападки
срещу духовния вожд? Обаче един Дзен учител, последовател на Умон, казва:
"В действителност това показва, как Умон е искал да служи на света,
жертвайки всичко, което има, телом и духом. Каква огромна благодарност
трябва да е почувствал в отговор на любовта си към Буда".
Дхаяна в обичайното си разбиране не съответства на практиката, имаща
място в дзен. Човек може да размишлява над религиозни и философски
проблеми в процеса на практика на дзен, но това има само случаен
характер: същността на дзен съвсем не е в това. Неговата цел е
посредством проникване в истинската природа на ума така да му повлияе,
че той да стане свой собствен господар. Такова проникване в истинската
природа на ума или душата е основната цел на дзен-будизма. Затова дзен е
нещо повече от медитация или дхаяна в обичайното разбиране на тази дума.
Практиката на дзен има за цел да отвори окото на душата - &и да се узрее
на основа на живота. За медитация е необходимо човек да се съсредоточи
върху някаква мисъл, например божественото единство, неразделността на
божията любов или непостоянността на нещата. Но това е тъкмо това, което
дзен се опитва да избегне. На нищо друго дзен не настоява толкова, както
на достигането на свобода, свобода от всякакви неестествени пречки и
условности. Медитацията е състояние, предизвиквано изкуствено, тя не се
явява естествено свойство на ума.

В дзен няма обект, върху който бихме могли да съсредоточим мисълта
си. Дзен е облак, скитащ по небето. Него нищо не го задържа или спира,
той се движи натам, накъдето си поиска. В дзен е достатъчно да чувстваш,
че огънят е горещ, а ледът - студен, както когато ни е студено, се
радваме на огъня. Както казва Фауст: "Чувство, по-възвишено от всичко".
Всички наши теории са далеч от реалността, но думата "чувство" тук
трябва да се приема в най-дълбок смисъл, чувство в най-чистата му форма.
Дори когато въобще го наречем чувство, това вече няма да е дзен. Дзен е
по-висш от всякакви понятия, затова е трудно да се улови. Във връзка с
това, че дзен не предлага медитация, нещата трябва да се приемат такива,
каквито са - снегът - бял, а враната - черна.

Практиката на дзен няма ни най-малко сходство с тези упражнения,
които са били предложени от Св. Игнатий, основател на обществото на
Христос; размишленията и молитвите на Св. Игнатий, от гледна точка на
дзен, не са нищо повече от въздушни замъци, построени от неговото
въображение за набожните хора: и в действителност приличат на колона от
гърнета наредена върху главата. Понякога дори наричат дзен "убийство на
ума". Това сравнение принадлежи на Грифис, известният автор на книгата
"Религията на Япония". Аз не знам какво има предвид той под "убийство на
ума", може би това, че дзен убива всякаква умствена дейност за сметка на
концентрацията на мислите &върху едно единствено нещо. &Или това е
просто потапяне в съня. Рейшауер в своята книга почти се съгласява с
Грифис, назовавайки дзен "мистично самоопиянение". Дали той има
предвид опиянението на така наричаният "висш аз" или "опиянението от
бога", за което говори Спиноза?

Удивително е до каква степен са повърхностни и некритични възгледите
на някои от критиците на дзен. В действителност, в дзен дори няма такова
понятие като ум, който трябва да се убива. Затова и за никакво "убийство
на ума" и дума не може да става. Дзен, също така, не споменава нищо и за
някакво "опияняващо "аз", в което би могло да се намери убежище.
Дзен действително е невероятно неуловим по отношение на неговите
външни аспекти. Ако мислите, че сте го уловили, то знайте, че това вече
не е дзен, отдалеч той изглежда лесно достъпен, но когато само се
доближите до него, ще видите, че той се е отдалечил още повече от вас.
Затова, докато не отделите няколко години в щателни опити за разбиране
на неговите основни принципи, не се надявайте, че ще ви се удаде да
уловите неговата истинска същност.

По своята същност четирите елементарни стихии не съдържат нищо, освен
пустота. Тогава къде е убежището на Буда - погледнете: истината се
разкрива непосредствено пред вашия взор. И това е всичко, какво още
искате? Нима това не е достатъчно?
"Безпределната пустота трябва да се измине. Субектът трябва да се
пробуди от несъзнателността, ако не иска да бъде жив погребан. Дзен се
достига само тогава, когато "самоопиянението" престава и "пияницата", в
действителност, се пробужда до съзнанието на своята собствена дълбочина.
Ако трябва да се "убива" ума, то оставете тази работа на дзен, защото
той също така и ще възкреси трупът до състоянието на вечен живот.
Родете се отново, елате на себе си от съня, станете от мъртвите,
о вие, пияници - ето към това призовава дзен. Заради това не се
опитвайте да видите дзен с вързани очи".

Основната идея на дзен е - да влезем в контакт с вътрешните процеси
на нашата същност, при което да го направим по най-прекия начин, не
прибягвайки към нищо външно или неестествено. Във връзка с това, всичко,
което е свързано с нашата външна страна, в дзен се отрича, тъй като
единствения авторитет в него е нашата собствена вътрешна природа. Поради
тази причина дзен счита, че всички трактати и ръководства са условни
и отвлечени и не съдържат цялата, пълна истина. Дзен се стреми да улови
самата същност на живота по най-решителния и непосредствен начин. Дзен
декларира своето родство с будизма, но в действителност той сам се явява
духът на всички религии и философии.

Ако дзен се разбере докарай, умът ще изпадне в състояние на абсолютен
покой и човек ще заживее в абсолютна хармония с природата. И какво му
остава да прави тогава? Когато веднъж попитали един Дзен учител, какво е
дзен, той отвърнал: "Вашите всекидневни мисли". Нима това не е ясно и
пределно откровено? В Дзен липсва какъвто и да било дух на сектантство.
Християните, както и будистите, могат да го практикуват. В един и същ
океан, и малката, и голямата риба се чувстват превъзходно. Дзен - това е
океана. Дзен - това е въздуха. Дзен - това са планините. Той е гръм и
мълния, есенно цвете, знойно лято и снежна зима, и още повече - дзен е
човекът.

Както вече беше казано по-рано, уникалността на дзен в този вид, в
който се практикува в Япония, се съдържа в систематичната тренировка на
ума. Обикновеният мистицизъм страда от излишна импулсивност и
откъснатост от всекидневния живот. В този смисъл дзен е революционен.
Той сваля небето на земята. Под негово влияние мистицизмът престава да
бъде мистицизъм, това вече не е случаен продукт на някакъв свръх ум,
дзен се проявява и в най-обикновения и безинтересен живот на простия
човек, обграден от шум и блъсканица. Дзен предлага систематична
тренировка на ума и учи да виждаме даже в този кипящ котел нещо. Той
открива на човека най-великата тайна на живота в нейното ежедневно и
ежечасно проявление. Сърцето на човека започва да бие в такт със сърцето
на вечността. Дзен ни отваря вратата на земния рай, при което такова
чудесно духовно пробуждане става не за сметка на изучаването на някакви
доктрини, а в следствие на простото и непосредствено утвърждаване на
истината, лежаща в основата на нашето същество.

Какъв ли не е дзен - той е практичен, прост и в същото време много
жизнен. Един древен Дзен учител, желаейки да покаже какво е дзен,
вдигнал един пръст, с друг, на крака, бутнал една топка, а с трети
ударил питащия по лицето. Ако истината, стояща в дълбочината на нашата
природа, може да бъде демонстрирана по този начин, то не трябва ли да
наречем дзен най-практичният и пряк метод на духовна тренировка, към
който където и да е, когато и да е, е прибягвала религиозната школа? И
не е ли този метод във висша степен практичен и оригинален? Нали,
фактически, дзен не може да бъде творчески и оригинален, тъй като няма
работа с понятия, а с истински жизнени факти. Ако подхождаме към него от
гледна точка на понятията, то вдигнатият пръст е най-обикновената случка
в живота на всеки човек. Но дзен намира в този акт божествен смисъл и
творческа жизненост. Предвид на това, че дзен вижда тази тайна даже в
нашето условно и свързано с понятия съществуване, длъжни сме да му
признаем правото на съществуване.

Може би следващите редове от писмата на Енго Букива в известна степен
също ще отговорят на поставения в началото въпрос - какво е дзен? "Той е
непосредствено пред вас: и в този миг аз ви го предавам в цялата му
пълнота. За умния човек една дума е достатъчна, за да го насочи към
истината, но даже в такъв случай може да възникне грешка. Това е
възможно тогава, когато тази истина е изразена посредством перо и
хартия, или облечена във форма, или софизъм. В тези случаи, тя даже още
повече се изплъзва от нас". Великата истина на дзен живее във всеки.
Погледнете навътре и търсете над всички форми. Той е свободен, покорен и
блажен. Той непрекъснато се проявява във вашите шест чувства и четири
стихии (елемента), всичко е озарено от неговата светлина. Отхвърлете
двойствеността, свързана със субекта, забравете това и онова. Издигнете
се над интелекта, отделете се от разсъдъка, прониквайки непосредствено в
дълбочините на разума на Буда, във вътрешността на когото няма нищо
реално. Ето защо Бодхидхарма, когато дошъл от запад, просто провъзгласил:
"Моята доктрина е единствена по рода си, защото тя се отнася директно
към душата на човека. Тя не е усложнена с канонически учения, това е
непосредствено предаване на истината".

Ако разумът е помрачен, разбирането е нарушено. Ако вие вярвате в
реалността на нещата и ограничеността на познанието&, ако ви се налага
да се борите със стихии, да се потапяте във блатото на предразсъдъците,
то дзен е оставен завинаги в мъгла.

Грешки на семейното възпитание...

Опитът е добър учител, но сметките, които представя, са твърде големи.
Мина Антрим

Развитието на детето и благополучието му пряко зависят от родителите му, от характерите им, отношението им към детето, личностните им особености (описани в статията “Личността на родителите и развитието на детето”). Този път ще разгледаме по-подробно често срещани грешки на домашното възпитание.

Всички се стремим да бъдем добри родители, но постигаме това по различен начин. Всеки родител “оформя” детето си според себе си, “крои” го според амбициите и светоусещането си. В отношенията си с детето родителят неслучайно компенсира много свои преживявания (тревожност, страх от самотата, скрити комплекси и т.н.). Много често родителите неосъзнато проектират (пренасят) проблемите си върху детето. Обвиняват детето за собствените си неуспехи, за това, което е присъщо на тях самите, т.е. виждат недостатъците на детето, но не осъзнават, че то ги е “научило” именно от тях, възрастните. Например, майката казва, че дъщеря й е неспокойна, необщителна, често е в конфликт с връстниците си, а в действителност самата майка общува със стеснен кръг хора, придирчива е към близките си, рязка с мъжа си.

И така, най-често срещаните грешки на семейното възпитание.

* Неразбиране личностните особености на детето, характера му. Например майка холерик постоянно “натиска” сина си флегматик: “върви по-бързо”, “хайде де, отиди при момченцето и се запознайте”. А детето просто не може да изпълни майчините изисквания, тъй като такова поведение не е присъщо на характера му. Или родителите смятат детето за упорито, а то просто се опитва да запази чувството за собствено достойнство и независимост.

* Неприемането започва с това, че бременността е нежелана или дошла “не навреме” или ако детето не е от желания пол. По-нататък родителите не приемат особеностите на детето, индивидуалното му своеобразие: “Детето ми не е като всички, не говори така, не се движи така, всички вече могат да четат, а нашият все още се занимава с играчки...”

Неприемането е една от причините за възникването на страхове и понижен жизнен тонус у децата. Как се проявява? Това е преди всичко недостатъчно кърмене (ранно отбиване), детето е дадено рано на ясли, без да има особени причини за това или грижите за него са възложени на роднина или бавачка. В отношенията родители-дете обичта, ласките, нежността са недостатъчни. Когато описва детето си, майката лесно се сеща за негови отрицателни качества, но с усилие “търси” положителни черти. Често не се отчитат възрастовите особености на потребностите (на 2-годишно дете се казва “Вече си голям, престани да плачеш”). Родителското отношение може да е нехайно (липса на надзор за детето), а също така много строго, формално.

* Несъответствие между изискванията и очакванията на родителите и възможностите на детето: “АЗ ИСКАМ детето ми да може да свири на пиано, затова ТРЯБВА да отиде в музикално училище”. Или: “Постъпваме в езиково училище, нали аз навремето не успях да вляза”.

* Липсата на гъвкавост се изразява в концентриране върху проблемите (например “детето ми не говори добре”), стереотипни изисквания, липса на алтернатива в решенията, предвзети разсъждения, налагане на мнение. Често родителите с “негъвкаво” отношение към детето са с лошо въображение, те са авторитарни, властни, егоцентрични, излишно принципни.

* Непоследователност в общуването с детето. Това е преминаването от една крайност в друга (от пълен контрол до нехайство), безкрайни обещания и заплахи заради неизпълнение, недовършване на започнатото. Тук се отнася и несъгласуваността между родителите, когато майката разрешава, а бащата забранява; бащата наказва, а на бабата й е жал.

* Проявите на афект се изразяват в излишно раздразнение, тревога, недоволство, безпокойство или страх. Родителските емоции излизат от контрол и се “изливат” върху детето (“Разбирам, че не съм права, но не мога да се сдържа да повиша глас, след това съжалявам, но всичко се повтаря отново и отново...”). Особено склонни към такова поведение са родители с холеричен темперамент. Колкото повече майката продължава, повишава глас, толкова по-възбудимо или, обратното, уморено става детето.

* Тревожност – безпокойство, достигащо до паника по какъвто и да е повод; прекалена опека, подтискане самостоятелността на детето, стремеж към предпазване от всички (често въображаеми) опасности и трудности, липса на увереност за това, че действията ни са правилни, но в същото време потребност от даване на съвети и предпазване. Такива родители се смеят рядко, явно не им достига оптимизъм, през цялото време очакват нещо лошо, самооценката им е занижена. В такова семейство, по правило, детето е единствено, имало е или има проблеми със здравето му. Страхът за детето може да стане натрапчив. Тревожността обикновено е съчетана с прекалена опека и хиперсоциализация.

* Доминиране – изискване на безусловно подчинение, изразяване на категорично мнение, заповеднически тон, стремеж към подчиняване на детето, налагане на готови решения и мнения, ограничаване на самостоятелността, използване на физически наказания, принуждаване, постоянен контрол на детето, на мислите и действията му. Родителите с властни черти на характера често обвиняват децата си в упорство, непослушание. В семейството възникват спорове по всякакъв повод (спане, хранене, дневен режим), но те не водят до ред, а само уморяват участниците в конфликта, които постоянно се намират пред нервен срив.

* Хиперсоциалност. Възпитанието е твърде “правилно”. В отношенията не достигат топлота, ласки, родителите се боят да не “развалят” детето, не показват любовта си към него открито. Детето страда от недостига на целувки и прегръдки. Най-простото погалване по главата трябва да се заслужи с примерно поведение. На детето се налагат безброй правила, които трябва да спазва, за да “съответства” на родителските очаквания. В семейството не харесват изразяването на емоциите (както положителните, така и отрицателните), шума на децата, веселието, жизнерадостта и непосредствеността. Родителите не прощават непредпазливост, не търпят недостатъци у детето, стараят се да ги изкоренят. Отнасят се към детето като към възрастен, изисквайки от него поведение на възрастен. Фрази като “ти трябва, длъжен си”, “как не те е срам” се срещат много често. Животът на детето е планиран и разграфен до най-малките подробности още от раждането му. Дават детето на детска градина, за да свикне да изпълнява правила, да се научи да спазва дисциплина. Възпитателите му се избират да са взискателни и строги. Максимум допълнителни занимания. Усилен контрол на успеваемостта.

* Недостатъчна отзивчивост (нечувствителност). Несвоевременен или недостатъчен отклик на молбите, потребностите, емоциите на детето. Подобно отношение се съчетава с неприемане на детето, с принципност и хиперсоциалност. Случва се така, че родителите реагират моментално на неуспехите на детето и на нарушенията в поведението му, но “не забелязват” успехите му, не умеят да го похвалят и подкрепят навреме.

* Противоречивост в отношенията се проявява в съчетаването на различни форми на поведение: проявите на афект вървят заедно с недостатъчна отзивчивост, тревожността –с доминирането; завишените изисквания – с безпомощността на родителите.

Описаните по-горе грешки във възпитанието се явяват съставни за следните типове възпитание:

- хиперсоциално възпитание;
- егоцентрично възпитание или всичко за детето;
- възпитание без любов;
- тревожно-мнително възпитание.

Съвети към родителите, открили у себе си нещо от гореизброеното

Спомнете си детството, та нали поведението, страховете, комплексите ни се зараждат именно в детството. Затова, за да оправите отношенията си с децата, е необходимо да подредите нещата вътре в себе си. Ще си заслужава да се научите да сте самостоятелни и независими от мнението на околните.

Често срещаният аргумент “мен така са ме възпитавали” не е уместен! Естествено възрастният човек е склонен да повтаря това, което му е заложено в детството. Това се отнася и до маниерите на поведение, и до стила на общуване. Хубаво би било, ако като дете родителите му са го възпитавали, осланяйки се на обичта, стремежа да го разберат, отчитали са индивидуалните му особености. Но, за съжаление, често вече порасналите деца “предават” на своите деца тревожност, авторитарност, физически наказания, неумение и нежелание да слушат. Но ние сме възрастни хора, способни да се ориентираме във впечатленията от детството си, да простим на родителите си допуснатите грешки и да не ги повтаряме с децата си!

Учете се да се договаряте, да намирате компромис. Не заставяйте детето да прави нещо, което не му харесва.
Не се страхувайте да обичате детето си и да му показвате чувствата си. Казвайте му кое в него ви харесва. По-често го прегръщайте и целувайте. Простото погалване по главата може да покаже на малкото дете, че го обичате (вж. статията “Ласкавото възпитание”).

Учете се да се справяте с негативните си емоции без агресия, без бълване на яд.
Позволявайте си понякога да бъдете дете. Отпуснете се, потичайте с детето, порисувайте, полудувайте, направете смешна фигурка от пластилин, поиграйте на топка, просто се посмейте силно. Така ще можете да се сближите с детето си, да разберете по-добре и него, и себе си.

Не изливайте лошото си настроение и проблеми върху детето. Нали то не е виновно, че в магазина са ви нагрубили! Децата и така са много чувствителни към настроението на родителите си, поемат тревогите и ниската им самооценка. Затова като начало се заемете със своето “възпитание”, справете се с вътрешните си проблеми. За това може да ви помогне семеен психолог или човек, който ви разбира.

Формулирайте ясно изискванията си към детето. Не трябва да са много, но съществуващите трябва да се спазват. Не прекалявайте с “не може”.
Оценете степента на родителската си опека. Възможно е детето ви вече да е пораснало, а вие все още да се грижите за него като за бебе, контролирайки всяка крачка, пазейки го от възможни неуспехи.

Дайте на детето по-голяма свобода. Може съвсем само да се сдобри с другарче, да избере извънкласно занимание и т.н.

Поощрявайте самостоятелността! Развиването й започва отрано – само да постави стола на мястото му, само да се облича. Колкото по-голямо е детето, толкова повече самостоятелни действия е способно да изпълнява. Но самостоятелни трябва да са не само действията, но и мислите!

Не се занимавайте само и единствено с детето. Заемете се със себе си! Интересна работа, хоби ще са в голяма полза и за майката, и за детето. Мама се чувства по-уверена, независима, повишава се самооценката й, а като следствие – подобрява се настроението й. Когато детето вижда доволна, спокойна, “силна” мама, то също се чувства спокойно и уверено. Тук е важно да следите златната среда – да не се залепвате прекалено за детето, но и да не го лишавате от необходимото внимание, ласки, общуване.

Сменяйте ролите си. Може да го правите и в ежедневието и по време на игра. Поощрявайте желанието му да се грижи за вас, за животно, за близки хора. Играта на “майка и дете“ наобратно, където Вие сте майката (или бащата) е много показателна. В държанието на детето ще видите познати черти.

Не позволявайте на детето да обижда (особено незаслужено) други хора. Ако дребосъкът замахва с пръчка към възрастна жена, не трябва да се смеете, да го оправдавате (“още е малък, не разбира”), трябва спокойно, но уверено да му кажете, че сте недоволни от държанието му. Възможно е да поиска да повтори експеримента си, но трябва да сте непреклонни.

Често скриваните от родителите чувства (мъка, тревога, обърканост, нежност и т.н.) заради спокойствието на децата прерастват в проблем. Скривайки истинските емоции, човек ги заменя с други, показни, и по правило това се изразява във взискателност, суровост, раздразнителност. За детето ще е много по-леко, ако сте естествени в изразяването на емоциите си и открити пред него. Тогава и то ще има възможност да показва положителните и отрицателните си емоции. Строгият, взискателен баща всъщност може да крие зад маската си тревога, неувереност, страх за децата.

Ако детето често, почти постоянно ви дразни, ако се улавяте, че постоянно го мъмрите, карате му се, търсете причините на това, че детето не възприема думите ви, у себе си. Дори детето да прави всичко така, както вие искате, все едно, ще намерите причина да му се скарате. Да признаете пред себе си, че проблемът не е в детето, а във вас, е първата крачка към решаването му.

Старайте се да не пренасяте (да не проектирате) върху детето недостатъци на друг човек (“Синът ми прилича на бившия ми мъж, и от него няма да излезе кой знае какво, такава е мижитурка...”).

Помнете, че ако с детето постоянно (или в по-голямата част от времето) се занимава баба или бавачка, техният тип възпитание ще му въздейства точно толкова, колкото и вашият. Бабите често са мнителни, тревожни, стараят се да предпазят внуците от всички възможни неприятности, не поощряват общуването с връстници. Затова такива деца, дълго гледани от такава баба, са много тревожни, неуверени в себе си, имат много страхове и проблеми с общуването с връстници.