Проблемът с изясняването на особеностите на националната ни психика е не само философски и психологически, това е проблем със съдбовно значение за всички нас. Това, как ще реализираме типичните черти на характера си в близко и в по-далечно бъдеще, това, дали ще заемем полагащото ни се място на европейската и световна сцена, защото да можем сами да решаваме съдбата си, до голяма степен се определа от нивото, до което познаваме себе си като национална психика и характер, като народна душевност. За да можем сами да си определяме хала, трябва да разкрием онази дълбока същност на националния ни психически синтез, корените на българската душа, онази индивидуалност и специфика на психическия свят на българина, които го отличават от останалите народи. Трябва също да съумеем да посочим факторите, които са определяли и изменяли нашата душевност през годините, условията, при които националният ни характер е изпъквал с цялото си богатство, а държавното ни устройство и културата ни са определяли тенденциите и извън България. Трябва да установим обстоятелствата, които ограничават действителното ни проявление. Една не лека задача. Оказва се, че не е никак лесно да се посочат особеностите на националната ни психика, противоречията в характера ни, позициите и ориентациите ни. Причините за това се крият в превратностите на историческото ни развитие – от една страна, опитът ни в “правенето” на собствената си история е прекъснат за един много дълъг период от време (повече от петстотин готини), от друга, в най-новата ни история и до наши дни непрестанно се правят манипулоции с народната ни душа. На българина се налагат модел и стандарт на живот, разработени все някъде извън България, обслужващи чужди интереси. Тези разработки са в противоречие с българската душевност, с особеностите на националната ни психика. Те не могат да “дават плодове” на “почвата” на българската душа, но доколкото “заразяват” и “отравят” тази прекрасна “почва”, доколкото българинът се затваря в себе си, обръща гръб на обществените процеси, отграничава се от тях, доколкото идентифицира и познава себе си в човека, грижещ се единствено за дома и семейството си, доколкото ценностите му се снемат до осигуряването на оцеляване, просъществуване на него и само на това, което е негово, то, за съжаление, тези чужди разработки, налагащи ни начин на живот, наистина са успели. И е факт, че българинът се е отдал на стремежа да се съхрани, проявявайки се в други роли, давайки простор на подсъзнателни и съзнателни позиции, насочени към самосъхранение, но не и към действителна, адекватна психическа реализация. Този факт издига редица бариери пред едно успешно задълбочено анализиране и познаване на националната ни психическа идентичност. Въпреки това съществуват реални предпоставки за по-цялостно разкриване на особеностите на народната ни душа. Тези предпоставки са в съществуващото богатство в нашата философска, психологическа и социологическа литература и отражението на динамичните процеси на развитието ни през най-новата история на страната. Има възможност за анализи и сравнения, за обобщения, за прогнози. Необходимостта от анализ и синтез на психическия свят на българина е продиктувана от общия стремеж и желание през идните времена да създадем обществено и лично пространство за разгръщане и реализация на изконните ни добродетели, помагали ни да оцелеем през годините и да извървим не лекия си път до днес. Дълбоко е убеждението ми, че и светът ще стане по-богат, отваряйки очите си за традициите, бита и душевността на един древен народ с многовековна история, какъвто е нашият. Голяма е надеждата ми, че натрупания вътрешен психически заряд в стремежа за оцеляване и самосъхранение, българинът ще насочи за реализирането на нещо градивно, ще превърне в позитивна енергия спрямо себе си и околните. За това са необходими подходящи условия и среда, които ние трябва активно да търсим и предизвикваме.
И така, когато се прави анализ на националната ни психика, е нужно да се съберат и разгледат съществуващите мнения и позиции по този все още неизяснен проблем, без излишно да се абсолютизират някои от тях. Друго условие за успешно разкриване на факторите, определящи типичните прояви и ориентации на българите в исторически и чисто психологически план, е да не се спекулира с явления като психика, характер, душа, “психически склад”, да не се противопоставят. Те имат единна същност, подхранвани са от една кръв, от една историческа съдба и природа, обособени са, ако щете, в една географска област, родени са на една земя.
Сложна и деликатна материя е българската душа. Много е трудно да си пробиеш път до нея. Голяма опасност вижда нашенецът в отварянето на душата си за околните, в това да сподели и предостави личното, съкровеното за съграждане и в полза на общественото. Общественото за него е нещо чуждо, враждебно. Дълги години то му е спускано отгоре, внасяно е отстрани, но винаги въпреки самия него и за потискане на личната му изява, позиция, за обезличаване на строго индивидуалната и уникална същност на всеки един. Акт, който е в разрив с всички природни закони. Акт, несъобразен с взаимното обуславяне на общо и единично, който поставя противоположностите като пасивно разграничени, без да отчита тяхното единство и борба. Всичко това отдалечи поведението и позициите ни от характерните за прекрасната ни душевност прояви. Прекрасният, интелигентният българин, човекът с ранима душа, болезнено чувствителен към агресията и посегателството над българщината и общочовешките добродетели у него, се подчини на инстинкта за самосъхранение, затвори се и се задоволи с личното си пространство. В общественото зейна празнина, която през различните времена охотно, безцеремонно и трайно се зае от хора със съмнителен морал или по-скоро с липса на такъв. Такива личности дълго време оформят и представляват облика на България пред света – цинизъм. Нещо по-лошо, ние самите се определяме като народ, пълен с предатели и некадърници, който е неспособен да се управлява сам. За съжаление по улиците често се чуват заключения от типа: “толкова сме зле, че не комунизма, ами и турците да се върнат, не могат да ни оправят”. Докога ще предоставяме инициативата и ще освобождаваме наивно пространството, от което се “оправя” положението ни, на най-безкрупулните си елементи, за да обслужват чужди интереси и озаконяват безчинствата си? Докога, пагубно за нас и за радост на други, ще си насаждаме, че сме предателски, завистлив народ?
Едва ли има интелигентен и родолюбив българин, съзнаващ богатството на това, че сме един от древните народи, който не иска по-скоро да обоснове и докаже, че посоченото по-горе е един неестествен изглед на нашата страна, една неадекватна изява на националната ни психическа индивидуалност, една лишена от достойнство и себепознаване самооценка, едно осъдително отношение на равнодушие към нещата, които определят съдбата ни. Затова нека чрез по-гъвкави, дълбоко специфични, осигуряващи многостранност на анализа подходи се опитаме да разкрием корените на сложната ни народна душа. Нека се опитаме да отговирим, какво получаваме от нашите прародители като душевност и общуване, като психика, каква е тяхната съдба в следващите превратни и напрегнати за народа ни години и векове, кой друг се е месил в нашата кръвна група, кой се е мъчил да наруши триединното начало – траки, славяни, прабългари.
В някои популярни исторически източници, пък и в повседневното мислене на интелектуалци и общественици, корените ни се свързват предимно с местното славянско население и придошлите от Средна Азия прабългарски племена. По този начин се подценява една съществена кръвна и духовна първооснова на народната ни душа – тракийския източник. Колкото обаче да се недооценява този факт, създаването на Българската държава се осъществява на земята на траките и то, не в тяхно отсъствие. Малко се знае от къде идват те, какъв е техният жизнен път до стъпването им на Балканите. Но всички изследователи са единодушни, че те имат индоевропейски произход, със собствен език и богата култура. Основните им заниманиа са земеделието, лозарството и винарството. Постоянни спътници в живота им са огромни стада животни. Обработването на металите, овощарството и градинарството са част от начина им на живот. От среброто те изработват съдове за бита, част от които са останали и до днес. Върху тези съдове тракийските майстори са извайвали прекрасни художествени образи, които и сега будят голямо възхищение у ценителите на изкуството. Богати тракийски златни и сребърни съкровища са притежание на върховете на световното изкуство. Историята и изкуството биха били бедни без Спартак, Орфей и знатните златарски тракийски майстори. Тракийците са се проявявали и в зографската и декоративно-мозаечната живопис. Лириката, драмата, комедията, музиката са съществена част от светоусещането им. И сега тракийксата песен звучи в душата на нашия народ. Видно е, историята и живота на траките по нашите земи демонстрират духовно присъствие на един народ, без който не можем да си обясним съвременния българин. От тях носим дълбоко в себе си преклонението пред собствеността, занаята, пословичното трудолюбие, ината да се съхраним и оцелеем. Траките ни оставят в наследство изтънчено светоусещане, усет към красивото, желанието да градим, да създаваме, любовта на хората около нас. Може би от тях носим и тази търпеливост, примиренчество, вътрешна нагласа за изчакване и безразличие. Все пак не може да се очаква от природно интелигентния тракиец, притежаващ изтънчената душа на творец, да се брани и упорства с цената на всичко.
Фундаментално значение за формирането на българската нация, дух и характер имат и славяните. Когато се говари за т. нар. “славянски народи”, трябва да се има предвид, че всеки един от тях е дълбоко специфичен като психика, култура, бит, традиций и т.н. Между тях има много общо, но и множество различия. В подкрепа на това може да послужи и фактът, че преди да погледнат към Балканите те са населявали една огромна територия от днешна Полша и Чехия до Украйна и Русия. И така, голяма част от т.нар. “южни славяни” заемат земите на сегашна България. Високи, здрави, руси на външен вид, силни по дух и свободолюбие, те идват по земите на траките със силата на своя характер и постепенно ги асимилират. Славянинът идва отвън, превзема с агресия, стреми се да господства и налага волята си там, където е стъпил. Придобива самочувствието на победител, на човек, удовлетворил амбицията и желанието си да намери земя за племето и рода си – прекрасните земи на Мизия, Тракия и Македония. Тук той среща уседналия, спокоен и мечтателен тракиец, човек с художествено светоусещане, с по-богата религиозност, култура, бит и традиции. Може да се каже, че в известен смисъл траките са “укротили” и “очовечили” славяните. Ако в началото те са били по-първобитни – живели са в землянки, по-късно стават част от тракийските селища. Пречупва се, като че ли, първоначалната агресия и воля за господство. Вероятно на основата на общата любов към земята, животните, природата се поражда желанието за съвместен живот и се сливат два типа душевност в изграждането на един нов синтез – славянско-тракийския.
Важна роля в оформянето на националната ни психическа индивидуалност като синтез и многообразност, различия и противоречивост изиграват също и прабългарите. Тази не толкова многобройна човешка група с много древна история се установява пред река Дунав и темпераментно, с голям замах и завидна стръв, с качествата на големи войници, с азиатска настървеност превзема Мизия и в последните тракийски земи под Стара Планина, налагайки своя ред и разбиране за обществото и личния живот. Носейки корените си от Средна Азия – един край на планетата с мощни планински върхове, плодородни равнини, месности с дъха на билки, орловия поглед на птиците, голямата растителност на горите, големите стада от животни, песните и обичаите на най-древните народи – прабългарите идват с една здрава, овладяна душевност, формирана сред един от най-респектиращите и здравословни райони на света. На Балканите те заварват траки и славяни, чийто отношения вече имат своя еволюция в едно съвместно съжителство и взаимно усвояване на черти и качества на характерите, допълване на особености и различия. И доколкото налагат волята си над този тракийско-славянски синтез, то може да се каже, че прабългарите го асимилират, превземат. Сблъскват се две цивилизации, два типа характери, две кръвни групи, две разбирания за живота. Единият е плътно свързан с труда, със земята, със семейството и е с определена, установена религиозност и светоусещане, другият е с номадското в себе си, с душевност, носеща характера на Памир и Хималаите, на големите плодородни полета край Волга, Кама и на север от Черно море, търсеща свое пристанище. Но това е народ, понесъл на конете си една многовековна култура, народ с войнствена и силна натура, със здрав дух и начин на мислене, приоритетно ориентиран към държавност и йерархичност. Нещо, което липсва до тогава на тракийско-славянската сплав и я прави уязвима на агресивните и асимилаторски набези на други народи. С установяването си тук прабългарите внасят своя дял в създаването на българския народ. Затова сме толкова различни, но и с много общо в характера и психиката си. Затова сме специфични в характерите си, обединяваме се, но и много се разединяваме. Търпеливи сме, но и прибързани. Затова градим и пазим, но и много рушим. Затова сме много тъжни, но и безкрайно радостни. Затова сме мургави и светли, мрачни и усмихнати.
Фактите, посочени в изложението, целящо разкриване на корените, послужили за фундамент, за основа при формирането на националната ни психика и характер не бива и е погрешно да се прочитат и разбират като самоцелно воюване на три етноса за надмощие един над друг. Все пак – преди, по време и след оформянето на традиционното начало на нашия народ – е имало и други опити за трайно установяване по тези места, но древната тракийска земя е попила само кръвта им. Така че, голяма магия има, и много тайни при зачеването на българщината. Може би само славяни и прабългари, макар и идването им да носи характера на нашествие, не са останали безсърдечни, единствено агресивни, слепи за културата, традициите, народа и красотата на Тракия. Може би затова земята й ги приютява, народът й се сродява с техните, красотата й ги облагородява. Неизвестности, които вечно ще будят интерес и ще се търсят. Така или иначе, факт е, че тук, на Балканския полуостров, се сродяват три етноса, три култури, три характера, три психики и три начина на живот. Постепенно се изгражда един нов характер, една обща национална психика, която мотивира мислене, социално и лично поведение, насочено към една велика цел – създаване на силна България. Доказателствата за това са категорични. От края на VІІ век до края на ХІV век един народ създава много ценности, съгражда държава с развита социална структура, традиции и бит, превъзхождащи тогавашна Европа. От тук обаче спираме да правим историята си, да създаваме средата и търсим стимулите в нея сами за един дълъг период от време.
Не може да се разглежда националната ни психика и характер, без да се отчита влиянието на турците и Византия, преди това, върху нас.
През втората половина на ХІV век феодалните структури у нас са изчерпани, сринати. Държавата е раздробена и отслабена. Цари безвластие, ширят се интриги. При така създалите се предпоставки се превръщаме в лесна плячка за турците и въпреки съпротивата на нашия народ през 1396 година България се прощава за много векове със своята свобода. Прощава се със собствения си път на развитие и потъва в мрака на битовия религиозен фанатизъм на един етнос, носещ настъпателна настървеност и етническа асимилаторска психика. От тук нататък в борбата за спасение и оцеляване българинът се лишава постепенно от много свои качества и черти. Такива деформации в душата ни все още, а и за напред, ще ни превръщат в народ, прикриващ ревностно и егоистично богатата си душевност дълбоко в подсъзнателните си преживявания и спомени. С мащабните и варварски кланета по време на робството, с насилственото натрапване на мюсюлманската религия, с извличането на млада жива плът и превъзпитанието й в ориенталски дух, с физическото и сексуално насилие над българката и нейните деца се насажда робска психика, страх, малодушие. Затова и сега сме по особен начин сантиментални и нерешителни. Противоречието между широката образованост, интелигентност и ниската ни социална активност, вероятно дълго време ще ни съпровожда. Формиран е страх от социалните промени, от това, което ще стане в следващите дни. Българинът никога не вярва на управляващите. Той ги обвинява, упреква, отхвърля. Историята от 1878 година до сега е препълнена с такива факти. Този комплекс ни пречи да заемаме обективна позиция при оценка на събитията, да сме активни субекти в обществените процеси, повечето пъти внася стихийност в действията ни.
И все пак спасението ни е факт. Противно на замисъла корените на българската душа не са безвъзвратно изтръгнати от нас. Чудесната ни закалка, в своята изначална форма и истинска същност, се носи и усеща в ехото на Балкана. Именно в старопланинския край по един специфичен начин са съсредоточени и съхранени изконните ни добродетели, типичните черти на характера ни, здравия ни дух. Нашите старопланински градове са възникнали в средновековната епоха като културни, стопански и административни селища на колибарските краища. А не малка част от колибарите българи отначало, непосредствено след падането на България под турско робство са били пришълци от равнината, от Дунавска България и от Тракия. Подложени на изтребления и грабежи много българи от полетата потърсили убежище и спасение в планинските дебри. И щом намерели някое затулено зад гори и върхове припечно място с поляни, годни за построяване на колиба и обработване на нива, заселвали се завинаги. Тук тези свободолюбиви хора избягвали притесненията на завоевателя. И колкото да бил труден животът им в планината, която не ражда хляб, те пускали корени в нея, гладували и се блъскали в немотия, но пазели своята свобода, вяра и език, семейна чест и българско име. Според редица наши изследователи голяма част от населението в Дряновско, Габровско, Тревненско и други балкански краища е дошло от Старозагорско и Пловдивско след нахлуването на турците, както и от Беленско, Свищовско и други селища по поречието на Дунав. Типичен пример е възникването на Дряново, споменато за пръв път в турските регистри от 1479 – 1480 години. То изникнало именно като средище на коравите българи планинци, които не искали да се покоряват на турците, на мястото на старите тракоилирийски, римски и старобългарски заселища и крепости, със своето сегашно име, на днешното си място.
Подобни събития се наблюдават и от края на ХVІІІ век до средата на ХІХ век, но съпроводени с много голям драматизъм, тъй като хиляди българи, цели села от Южна България и особено от тракийския край, напускали родните си места, за да търсят препитание и подслон във Влашко, Молдова, Украйна, Русия. Големи територии българска земя остават обезлюдени. Причина са отново насилствено помюсюлманчване, убийства и грабежи. Целта пак е запазване на вярата, свободата, семейната чест, традициите и обичаите български.
Като че ли единствен незасегнат и порочно невъзмутим пред безчинствата на поробителя остава в голямата си част “чорбаджията - изедник”, който охотно ортува с турската власт и гледа най-вече да запази пълна кесията си и неразклатен личния си рахатлък. Чужд е на него стремежът за съхраняване и опазване на националната ни идентичност. Сляп и глух остава при призивите за освободително движение. Свободата той вижда, сякаш, единствено в личното си благополучие. Еквивалент на такова безнравствено и аморално поведение има и след освобождението, та до наши дни. Както стана дума вече в изложението, лицето на българското общество и държавно управление се оформя и “рисува” от хора с нисши идеали и ценности. Такива нравствени, интелектуални мижитурки превърнаха задкулисието, бюрокрацията и предателството във визитна картичка на българския народ. Истинската ни прекрасна душевност, действителното ни лице са дълбоко потулени и съхранени, вярвам в това, в подсъзнателните преживявания на интелигентни, великодушни наши сънародници, които не владеят езика на пошлата ни действителност. Към тях дълги години се проявява алергия. Най-светлите ни умове са преследвани, предателски ликвидирани, подлагани са на унищожение талантливите и способни личности. Дали в услуга на чужди интереси, или със загриженост за запазване на леко и бързо постигнатия рахатлък и по-горе споменатите персони, това се извършва и “под закрилата” на безхаберието и пагубната самооценка на много наши сънародници, на които просто не им се иска да се променят. На някой не можеш да им разрушиш закрепената с идиотско невежество и защитавана с небивал инат нагласа, че “ние сме полудиво племе, на което са нужни само юзда, водач и камшик”. А други – само това чакат.
И така, след едно хаотично прескачане от генезис в историята и онтогенезис на националната ни психическа индивидуалност или, от генетично заложеното в нас във факторите, които го развиват и изменят, от предпоставки за възникване на дадените условия и фактори в следствията от тях, може да се каже, че съществуват много усложнения и са издигнати множество препятствия пред едно обективно, правдиво, задълбочено изследване на особеностите, които носим като народна душа, като национална психическа идентичност. Причините за това не е нужно за кой ли път да повтаряме. Интересно е обаче дълбокото противоречие при следствията от тези причини. Затварянето на душата ни за стимулите на средата, за нейната естествена храна е безспорно. Деформациите – резултат от това затваряне, проявени в неадекватни позиции, ориентации, начин на общуване, също са видими. Това, което показва нашенецът днес като поведение, сочи на наблюдателя една напълно погубена, обезличена, изродена психическа първооснова, идентичност, проява на характер. Не е ли всичко това обаче дълбока и сигурна обвивка за съхраненото в изначална форма и чист вид, недокоснато от враждебната среда съдържание на народната ни душевност. Макар и дълбоко потиснато и изместено в сферата на несъзнателното, то присъства именно в тази си истинска същност. Това е дълбоко, мое лично убеждение, а дали е така идните времена ще покажат. Възниква и един друг въпрос. През годините реакцията ни е, както стана вече дума, да затворим, потиснем, скрием това съдържание и лице на народната ни душа. А ако го бяхме опълчили и противопоставили на насилствено предложената му от историческите превратности нездравословна за него и заразена среда, щеше ли да присъства, макар и дълбоко потиснато, в този си чист вид. Нямаше ли в контакта с неподходящите стимули от исторически и социално естество, националната ни психическа идентичност да се видоизмени и да изгуби историческата памет за прекрасното си зачеване, за уникалния си корен. Може би щеше да е друга историята ни, но в нея щеше да пише за един друг корен.
И накрая, нека се опитаме да обрисуваме една подходяща тенденция на развитие, която ще създаде необходимите условия и предпоставки за адекватна психическа реализация на потисканата енергия, ще предизвика типичните прояви на характера ни.
Най-напред, редът трябва да се определя от действащи закони, а не законите да се определят според действащия ред. Насърчаване на селското стопанство, като собствеността е частна и кооперативна. Българинът цени кооперативното, общото, когато като част от него вижда собственото, личното. Ако този механизъм се задвижи добре се създават условия за разгръщане и на хранително-вкусовата промишленост. Също, насърчаване развитието на дребния и среден бизнес. Дребният собственик знае как пада всяка стотинка, умее да пести и знае как да разгръща ресурсите. Това е естественият път. Пък и на фона на болната ни икономика големите вътрешни инвестиции имат съмнителен произход и намерения. Не на последно място, активно използване на природните дадености, историческите паметници, пък, ако щете, и традиционните за различните краища занаяти за развитие на туризма.
И ако веднъж успеем да постигнем материалното благополучие, което ще ни освободи от тягостното бреме за осигуряване на насъщния, от грижата единствено за оцеляване, то тогава смятам, че сме способни да отдадем много позитивна енергия. Може би най-после ще отприщим порива си към изкуството, така дълбоко заложен и характерен за нашето светоусещане. Култът към красивото е висше стъпало в еволюцията на едно общество, на обществения разум, предполага хармония в душевния свят, богата културна традиция, висока интелигентност, широко познание. Нека покажем, най-вече на себе си, че притежаваме всичко това.
Добромир Георгиев
